Единайсет минути

Всъщност любовта наистина е в състояние да промени живота на човека само за миг. Но съществува и обратна­та страна на медала, онова, което те кара да поемеш по друг път, съвсем различен от планирания: нарича се отча­яние. Да, може би любовта е в състояние да преобрази ня­кого; отчаянието обаче преобразява човека по-бързо. А сега, Мария? Дали да не излезе от ресторанта тичешком, да се върне в Бразилия, да стане учителка по френски, да се омъжи за търговеца на платове? Или да продължи на­пред, само една нощ в град, в който тя не познава никого и никой не я познава? Дали една-единствена нощ и толко­ва лесно спечелените пари ще я накарат да продължи по същия път и да стигне дотам, откъдето няма връщане? Какво представлява настоящият миг: голям шанс или из­питание, изпратено й от Света Богородица?

През това време арабинът обхождаше с поглед картина­та на Хуан Миро, мястото, където се е хранел Фелини, мо­мичето от гардероба, влизащите и излизащите клиенти.

- Вие не знаехте ли?

- Още вино, ако обичате - бе отговорът на Мария, ко­ято продължаваше да плаче.

Молеше се сервитьорът да не се приближи и да разбе­ре какво се случва, а сервитьорът, който следеше всичко с крайчеца на погледа си, се молеше мъжът с момичето да плати колкото се може по-бързо сметката, защото ресто­рантът беше пълен и имаше хора, които чакаха.

Най-сетне, след като бе изминала цяла вечност, тя про­говори:

- Казахте едно питие за хиляда франка, нали? Самата Мария се изненада от начина, по който прозву­ча гласът й.

- Да - отвърна арабинът, който вече се разкайваше за предложението си. - Но не искам по никакъв начин...

- Платете сметката. Отиваме да изпием по едно питие във вашия хотел.

И отново й се стори, че говори не тя, а някоя друга же­на. До този момент бе едно любезно, възпитано, весело момиче, което никога не би говорило с такъв тон на не­познат мъж. Но сякаш това момиче бе умряло: за нея бе започнало едно друго съществуване, в което питиетата струваха хиляда франка или прехвърлени в по-универсал­на валута, около шестстотин долара.

Всичко стана според очакванията: тя отиде в хотела с арабина, пи шампанско, докато усети, че е почти съвсем пияна, разтвори бедра, изчака той да стигне до оргазъм (дори не й мина през ума да се престори, че и тя е получи­ла), изми се в мраморната вана, взе парите и си позволи лукса да вземе такси до жилището си.

Хвърли се в леглото и спа дълбоко, без да сънува нищо.

Из дневника на Мария, на другия ден:

Всичко си спомням, само не и момента, в който взех решението. Най-интересното е, че не изпит­вам никакво чувство за вина. По-рано гледах на момичетата, които спят с мъже за пари, като на хора, нямащи друг избор в живота. Сега разбирам, че не е така. Бих могла да кажа както „да ", така и „не ", никой не ме е принуждавал да приемам как­вото и да било.

Вървя по улиците, гледам хората и си мисля -дали те сами са избрали своя път в живота? Или и те като мен са били „избрани " от съдбата? До­макинята, която е мечтала да бъде фотомодел, банковият директор, който е искал да стане музи­кант, зъболекарят, който тайно е написал книга и би желал да се посвети на литературата, моми­чето, което би дало всичко, за да работи в телеви­зията, но единствената работа, която е намери­ло, е била на касиерка в супермаркет.

Не изпитвам никакво самосъжаление. Най-важното е, че не съм жертва, защото можех да си изляза от ресторанта с непокътнато достойн­ство и с празно портмоне. Можех да чета морал на мъжа срещу мен или да се опитам да го нака­рам да открие в мен принцеса, която е по-добре да завладее, отколкото да купи. Можех да се държа по хиляда начина, но - както повечето човешки създания - предоставих на съдбата да избере посо­ката, в която да тръгна.

Не съм единствената, въпреки че пътят, който избрах, ми изглежда незаконен и краен в сравнение с този на другите. Но всички ние сме равни в тър-

сенето на щастие: директорът музикант, зъболе­карят писател, касиерката актриса, домакинята фотомодел, никой от нас не е щастлив.

Това ли било? Нима е толкова лесно? Тя бе в чужд град, сред непознати, и онова, което вчера за нея бе мъче­ние, днес й даваше чувството за свобода, не бе длъжна да дава обяснения на никого.

За пръв път от много години Мария реши да прекара целия ден в размишления за самата себе си. Досега тя ви­наги се бе съобразявала с другите: с майка си, със съуче­ничките си, с баща си, с чиновниците от модната агенция, с учителя по френски, със сервитьора, с библиотекарката, с това, което минувачите на улицата - които никога преди не бе виждала - мислеха в момента. В действителност ни­кой не мислеше за нищо, най-малко за нея, някаква бедна чужденка, която би могла да изчезне утре и дори и поли­цията да не забележи, че я няма.

Стига толкова! Излезе рано, изпи сутрешното си кафе там, където ходеше винаги, поразходи се край езерото, ви­дя демонстрация на някакви бежанци. Една жена с малко кученце каза, че били кюрди, и Мария, вместо да се пре­струва, че знае отговора, и да покаже колко е начетена и образована, попита:

- От коя държава идват кюрдите?

За нейна изненада жената не успя да й отговори. Така е устроен светът: хората говорят тъй, сякаш знаят всичко, а когато се осмелиш да им зададеш някакъв въпрос, се оказ­ва, че нищо не знаят. Мария влезе в един интернет клуб и разбра, че кюрдите идват от Кюрдистан, една несъществуваща държава, която днес е разделена между Турция и Ирак. Излезе отново на улицата и се върна там, където се бе разхождала, търсейки жената с кученцето, но тя си бе заминала. Сигурно животинчето не бе издържало да стои половин час и да гледа групата хора, увити в шалове, кои­то носеха лозунги и на фона на някаква музика скандира­ха нещо на странен език.

„Ето каква съм. По-точно ето каква бях: преструвах се, че всичко знам, криейки се зад мълчанието си, докато оня арабин не ме ядоса до такава степен, че да се осмеля да ка­жа, че знам само каква е разликата между безалкохолните напитки. Дали е бил шокиран? Дали е променил мнението си за мен? Нищо подобно! Сигурно моята спонтанност му се е сторила фантастична! Винаги съм губила, когато съм се опитвала да се правя на по-умна, отколкото съм: стига толкова!"

Сети се за модната агенция. Дали са знаели какво иска арабинът — в такъв случай Мария отново бе проявила на­ивност, - или наистина са смятали, че той ще й намери ра­бота в страната си?

Независимо от всичко това Мария не се чувстваше толкова самотна въпреки сивото утро в Женева и близка­та до нулата температура, демонстрацията на кюрдите, пристигащите точно по разписание автобуси, магазините, в които отново изнасяха бижутата по витрините, банките, които отваряха, спящите просяци, швейцарците, които отиваха на работа. Не се чувстваше толкова самотна, за­щото до нея вървеше друга жена, може би невидима за минувачите. Никога досега не бе забелязвала присъствие­то й, но тя беше тук.

Мария се усмихна на невидимата жена до себе си, коя­то приличаше на Света Богородица, майката на Исус. Же­ната също й се усмихна и й каза да внимава, защото неща­та не са толкова прости, колкото си мисли. Мария не обърна внимание на съвета, отвърна, че е пълнолетна, че

отговаря за постъпките си и че не е възможно да същест­вува всемирен заговор срещу нея. Разбрала бе, че има хо­ра, готови да платят хиляда швейцарски франка за една нощ, за половин час между бедрата й, и единственото, ко­ето трябваше да реши в близките дни, бе дали да не вземе тези хиляда швейцарски франка, които бе оставила в жи­лището си, да си купи самолетен билет и да се върне в родния си град. Или да остане още малко, достатъчно вре­ме, за да купи къща на родителите си, хубави дрехи за се­бе си и билети за местата, които открай време бе мечтала

да посети.

Невидимата жена до нея повтори, че нещата не са тол­кова прости. Въпреки че бе доволна от неочакваната ком­пания, Мария помоли жената да не прекъсва мислите й, животът наистина беше по-труден, отколкото си бе пред­ставяла.

Отново започна да обмисля, но този път по-внимател­но, възможността да се върне в Бразилия. Съученичките й от гимназията, които никога не бяха напускали родния си град, веднага щяха да подхвърлят, че са я уволнили от ра­бота и че никога не е имала талант, за да стане звезда от международна величина. Майка й щеше да се натъжи, за­щото така и нямаше да получи обещаната месечна из­дръжка - макар в писмата си Мария да твърдеше, че в по­щата крадат парите, които изпраща. Баща й щеше да я гледа до края на живота си с онова изражение, което озна­чава „знаех си", тя щеше да се върне в магазина за плато­ве, да се омъжи за собственика, след като бе пътувала със самолет, бе опитала швейцарско сирене, бе научила френ­ски и бе газила из снега.

От друга страна, съществуваха питиетата за по хиляда швейцарски франка. Може би нямаше да трае дълго - в края на краищата красотата отминава бързо като вятъра, -но за една година тя щеше да събере достатъчно пари, за да си стъпи на краката и да започне нов живот, като този

път тя самата щеше да диктува правилата на играта. Един­ственият проблем, който стоеше пред нея, бе, че не знае­ше какво да направи, как да започне. Докато работеше в семейното заведение, едно от момичетата бе споменало за улица „Берн" - впрочем това бе първата му реплика, преди още да й каже къде да си остави куфарите.

Мария се приближи до едно от големите пана, каквито изобилстваха в Женева, градът бе любезен с туристите, не би искал да ги остави да се загубят, ето защо от едната страна на тези пана имаше реклами, а от другата - план на града.

Наблизо стоеше някакъв мъж и тя го попита дали не знае къде се намира улица „Берн". Той я погледна с любо­питство и поиска да разбере дали тя търси именно въпрос­ната улица или пътя за Берн, столицата на Швейцария.

- Не - отвърна Мария, - търся точно улицата, която се намира тук, в града.

Мъжът я изгледа от главата до петите и се отдалечи, без да каже нито дума, убеден, че го снима скрита камера за едно от онези телевизионни предавания, в които публи­ката много се радва да види как всеки човек може да из­глежда смешен. Мария стоя там петнайсет минути - гра­дът беше малък - и накрая намери улицата.

Нейната невидима приятелка, която бе мълчала, дока­то тя разглеждаше плана, сега се опитваше да изтъкне раз­ни аргументи; не ставало дума за морал, а за това, че кой­то тръгне по този път, не се връща.

Мария отговори, че след като е успяла да спечели до­статъчно пари, за да напусне Швейцария, ще съумее да из­лезе от всякакво положение. А и нито един от минувачи­те, които бе срещнала по време на разходката, не бе из­брал това, с което наистина искаше да се занимава. Така­ва е действителността!

„Намираме се в долината на сълзите - каза тя на неви­димата си приятелка. - Възможно е да имаме много мечти, но животът е тежък, неумолим, тъжен. Какво искаш да ми кажеш? Че ще ме осъдят? Никой няма да разбере, а и това ще бъде само един период от живота ми."

Невидимата й приятелка се усмихна нежно, но и с тъ­га и изчезна.

Мария отиде до увеселителния парк, купи си билет за скоростното влакче, крещя заедно с другите, но знаеше, че не съществува никаква опасност, че е само игра. След това отиде в един японски ресторант, където дори не раз­бра какво точно яде - знаеше само, че е много скъпо, - но сега бе готова да си позволи всякакви скъпи удоволствия. Беше весела, не се налагаше да чака да позвъни телефо­нът, нито да брои монетите, които харчи.

В края на деня тя се обади в агенцията, каза, че среща­та е минала много добре, и благодари. Ако агенцията бе­ше сериозна, щеше да я попита за снимките. А ако се за­нимаваше само със сводничество, щеше да й уреди нови срещи.

Пресече моста, върна се в малката си стая. реши в ни­какъв случай да не си купува телевизор, въпреки че има­ше пари и много планове за бъдещето си: трябваше да мисли, да използва цялото си време за мислене.

Из дневника на Мария, същата вечер (с бележка в полето „не съм много сигурна"):

На другия ден се обадиха от агенцията и попитаха кога ще бъдат снимките и ревюто, тъй като вземали комисионна за всеки сключен договор. От което Мария веднага стигна до извода, че те нищо не знаят, и им каза, че араби­нът ще влезе във връзка с тях.

Отиде в библиотеката и поиска книги за секса. Щом предвиждаше сериозно възможността да работи — само една година, както си бе обещала — в област, от която ни­що не разбираше, то първото нещо, което трябваше да на­учи, бе как да се държи, как да доставя удоволствие и как да получава пари в замяна.

За нейно разочарование библиотекарката й каза, че имали само специализирана литература, понеже библио­теката била правителствена институция. Мария прочете съдържанието на едно от ръководствата и веднага го вър­на: авторите не разбираха нищо от щастие, след като го­вореха само за ерекция, проникване, импотентност, пред­пазни мерки и други скучни неща. За миг се поколеба да­ли да не вземе „Психологически предпоставки за фригид­ността у жената", тъй като тя самата получаваше оргазъм само при мастурбиране, въпреки че й беше приятно, кога­то някой мъж я обладаваше и проникваше в нея.

Но тя не търсеше удоволствие, а работа. Благодари на библиотекарката, мина през един магазин и направи пър­вата си инвестиция в евентуалната кариера, която се очер­таваше на хоризонта - купи си дрехи, които й се сториха

достатъчно секси, за да събудят желание у всеки мъж. След това отиде на онова място, което бе намерила на картата. Улица „Берн" започваше от една църква (какво съвпадение, намираше се близо до японския ресторант, където бе вечеряла предишния ден), следваха витрини, ко­ито предлагаха евтини часовници, а на другия й край се намираха заведенията, за които бе чувала да се говори, ка­то по това време на деня всички те бяха затворени. Мария отново се разходи край езерото, купи - без никакво при­теснение - пет порнографски списания, за да научи какво евентуално ще трябва да прави, изчака да се стъмни и от­ново се отправи към същата улица. Там избра наслуки един бар с внушителното бразилско име „Копакабана".

Разговаряйки със самата себе си, тя установи, че нищо не е решила. Това щеше да бъде само един опит. Откакто бе дошла в Швейцария, за пръв път й беше хубаво и се чувстваше свободна.

- Търсиш работа - каза й собственикът, който миеше чаши зад бара. Дори не се бе постарал да придаде въпроси­телна интонация на изречението. В бара имаше маси, дан­синг в единия ъгъл и няколко канапета покрай стените. -Нищо не мога да направя. За да работиш тук, където спаз­ваме закона, трябва да имаш поне трудова книжка.

Мария му я показа и настроението на мъжа сякаш се подобри.

- Имаш ли опит?

Тя не знаеше какво да отговори: ако каже „да", той ще попита къде е работила преди това. Ако даде отрицателен отговор, може да я отпрати.

- Пиша книга.

Идеята й хрумна неочаквано, сякаш невидим глас й по­магаше в този миг. Забеляза как мъжът се престори, че й вярва, макар да бе разбрал, че лъже.

- Преди да решиш каквото и да било, поговори най-напред с някои от момичетата. Тук има поне шест бразилки, така че ще разбереш какво те очаква.

Мария понечи да каже, че не се нуждае от ничии съве­ти и че нищо не е решила, но мъжът вече се бе отдалечил, оставяйки я сама, без дори да й предложи чаша вода.

Момичетата започнаха да пристигат, собственикът за­беляза няколко бразилки и ги помоли да поговорят с но­водошлата. Нито една обаче не гореше от желание да го стори, от което Мария заключи, че се боят от конкурен­ция. Влязоха и момичета с азиатски черти, а също и дру­ги, които сякаш бяха пристигнали от романтичните засне­жени планини около Женева. Най-сетне, след като чака два часа, устата й пресъхна, изпуши няколко цигари, из­питвайки все по-силното усещане, че е взела погрешно решение, и безброй пъти си повтори наум въпроса „какво търся тук?", разгневена от пълното безразличие както на съдържателя, така и на момичетата, до Мария се прибли­жи една от бразилките и я попита:

- Защо избра точно този бар?

Мария би могла отново да се позове на историята с книгата или да стори това, което бе направила в случая с кюрдите и с Хуан Миро: да каже истината.

- Заради името. Не знам откъде да започна, а и не знам дали искам да започна.

Момичето като че ли се изненада от прямия и искрен отговор. Отпи една глътка от питието си, което прилича­ше на уиски, заслуша се в бразилската музика, която зву­чеше в момента, спомена за носталгията по родината си, каза, че ще има малко клиенти тази вечер, защото били отложили голям международен конгрес, който трябвало да се проведе в околностите на Женева. Накрая, след като видя, че Мария не си тръгва, каза:

- Много е просто, трябва да спазваш три правила. Първо, не се влюбвай в никого, с когото работиш или с

когото правиш секс. Второ, не вярвай на обещания и ви­наги вземай парите предварително. Трето, не се дрогирай. Момичето направи пауза и продължи:

- И започни веднага. Ако днес се върнеш вкъщи, без да си си намерила клиент, ще премислиш и няма да имаш смелостта да се върнеш.

Мария бе дошла с намерението да чуе някакъв съвет, да получи информация за възможността да поработи вре­менно, но разбра, че се намира пред онова чувство, което кара хората бързо да вземат решения - отчаянието!

- Добре. Ще започна още днес.

Не си призна, че бе започнала вчера. Жената отиде до съдържателя на бара, наричайки го „Милан", и той се приближи, за да разговаря с Мария.

- С хубаво бельо ли си?

Никой не й бе задавал този въпрос досега. Нито гадже­тата й, нито арабинът, нито приятелките й, още по-малко някой непознат. Но такъв бе животът тук: пристъпваше се направо към въпроса.

- Със светлосиви бикини съм. - После добави предиз­викателно: - И без сутиен.

Вместо отговор обаче получи мъмрене.

- Утре трябва да си с черни бикини, сутиен и дълги чо­рапи. Да се събличат колкото се може повече дрехи е част от ритуала.

Без да губи повече време, убеден, че пред него наисти­на стои начинаеща, Милан й обясни останалата част от ритуала: „Копакабана" е приятно място, а не бардак. Мъ­жете влизат в този бар с надеждата да срещнат жена, коя­то е сама, непридружавана от никого. Ако някой се при­ближи до нейната маса, без да бъде отклонен през това време (защото освен всичко съществуваше и понятието за „изключително право върху клиент за някои момичета"), със сигурност ще я попита: „Искате ли нещо за пиене?"

На което Мария би могла да отговори с „да" или „не".

Свободна е да избира компанията си, въпреки че не е за препоръчване да казва „не" повече от един път на вечер. В случай че отговори положително, ще си поръча плодов коктейл, който (случайно) е най-скъпото питие в бара. Не трябва да пие никакъв алкохол, нито да оставя на клиента да избира вместо нея.

След това е добре да приеме евентуална покана за танц. Повечето от посетителите на бара са постоянни и освен „специалните клиенти", за които Милан не навлезе в подробности, не представляват никаква опасност. Поли­цията и Министерството на здравеопазването изискват ежемесечни изследвания на кръвта, за да се откриват но­сителките на болести, предавани по полов път. Използва­нето на презерватив е задължително, въпреки че няма как да се контролира дали това правило се спазва, или не. Ни­кога не трябва да предизвиква скандали - Милан беше же­нен, баща на семейство, и се грижеше за репутацията си и за доброто име на своя бар.

Той продължи да говори за ритуала: след танца се връ­щат на масата и клиентът, сякаш й съобщава нещо неочак­вано, я поканва да отиде в някой хотел с него. Средната цена е триста и петдесет франка, от които петдесет фран­ка остават за Милан като наем за масата (легален трик, за да бъдат избегнати всякакви юридически усложнения и обвинения в сексуално експлоатиране с цел печалба).

Мария отново се опита да възрази:

- Но аз спечелих хиляда франка за... Собственикът понечи да се отдалечи, но бразилката,

която присъстваше на разговора, се намеси:

- Тя се шегува.

И обръщайки се към Мария, каза на хубав, звучен пор­тугалски:

- Това е най-скъпото заведение в Женева (тук градът се наричаше Женева, а не Женебра). Никога не повтаряй подобно нещо! Той знае какви са цените на пазара, знае

също така, че никой не плаща по хиляда франка, за да преспи с проститутка, с изключение на „специалните кли­енти", ако имаш късмет и умения.

Погледът на Милан, за когото Мария впоследствие разбра, че е югославянин, който живее тук от двайсет го­дини, не оставяше и следа от съмнение.

- Цената е триста и петдесет франка.

- Да, цената е тази - повтори Мария, унизена. Първо я пита какъв е цветът на бельото й. После опре­деля и цената на тялото й.

Нямаше време за размишления, мъжът продължаваше да дава инструкции: тя не трябва да приема покани в част­ни домове или в хотели, които не са петзвездни. Ако кли­ентът няма къде да я заведе, отиват в хотел, който се на­мира на пет пресечки от заведението, но с такси, за да не запомнят другите жени от останалите барове на улица „Берн" лицето й. Мария не му повярва и си помисли, че истинската причина е страхът му тя да не получи покана за работа при по-добри условия в друг бар. Запази обаче тези мисли за себе си, спорът за цената й бе достатъчен.

- Повтарям още веднъж: никога не пий по време на ра­бота, така както не пият и полицаите във филмите. Оста­вям те, след малко започват да пристигат клиентите.

- Благодари му! - каза й на португалски бразилката. Мария му благодари. Мъжът се усмихна, но все още не

бе свършил с наставленията

- Забравих нещо: времето между поръчването на на­питката и излизането от заведението не трябва в никакъв случай да е по-дълго от четирийсет и пет минути. В Швей­цария навсякъде има часовници, така че дори и югославяните и бразилците се научават да бъдат точни. Не забра­вяй, че аз изхранвам децата си с твоята комисиона.

Нямаше да забрави.

Наля й чаша газирана вода с лимон - напитката лесно можеше да мине за джин с тоник - и й каза да чака.

Постепенно барът започна да се пълни. Мъжете влиза­ха, оглеждаха се, сядаха сами, но скоро се появяваше ня­кой от персонала; сякаш бе приятелско събиране, всички се познаваха отдавна и сега се възползваха от случая, за да се позабавляват след дългия работен ден. Мария въз­дъхваше с облекчение всеки път, когато някой от мъжете си избираше компания, въпреки че вече се чувстваше много по-добре. Може би защото беше в Швейцария, мо­же би защото рано или късно щеше да срещне авантюра­та, парите, мъжа, за които винаги бе мечтала. А може би и защото - тя едва сега си даде сметка - за пръв път от много седмици излизаше вечер и се намираше в заведе­ние, в което имаше музика и в което можеше от време на време да чуе някой да говори на португалски. Забавно й беше да наблюдава момичетата наоколо, които се смееха, пиеха плодови коктейли и весело разговаряха.

Нито една от тях не бе дошла да я поздрави или да й пожелае успех в новата й професия, но това бе нормално, в края на краищата тя им беше конкурентка, противничка, която им оспорва трофея. Вместо да се почувства потис­ната, тя изпита гордост - бореше се, сражаваше се, не бе­ше някаква безпомощна личност. Ако пожелаеше, може­ше да отвори вратата и да си тръгне завинаги, но никога нямаше да забрави, че е имала смелостта да стигне дотук, да преговаря и обсъжда неща, за които досега не бе дръз­нала да си помисли. „Не съм жертва на съдбата", повтаря­ше си Мария всяка минута: поемаше риск, прекрачваше собствените си граници, изживяваше моменти, които един ден, в скуката на старостта, когато сърцето й се успо­коеше, щеше да си спомня с известна тъга - колкото и аб­сурдно да изглеждаше.