Единайсет минути

Мария прочете следните думи, изписани около образа

на Дева Мария: „О, Мария, зачената без грях, моли се за нас, които търсим помощ от Теб. Амин."

- Не забравяй да казваш това изречение поне веднъж на ден. И - той се поколеба, но вече бе късно да спре... -ако някой ден се върнеш, знай, че ще те чакам. Пропуснах възможността да изрека простичките думи „обичам те". Може би вече е късно, но бих искал да го знаеш.

Тя отдавна бе разбрала какво означава „да пропуснеш възможността". А „обичам те" бе чувала много пъти за двайсет и две години, затова й се струваше, че това изре­чение е загубило всякакъв смисъл - никога не бе довело до нещо сериозно, дълбоко, което да се превърне в трай­на връзка. Мария благодари за хубавите думи, запечата ги в подсъзнанието си (никога не се знае какво ни готви жи­вотът, затова е добре да знаем къде е аварийният изход), целуна невинно бившия си работодател по бузата и тръг­на, без да поглежда назад.

Върнаха се в Рио и само за един ден й извадиха пас­порт (Бразилия наистина се е променила, както каза Роже, служейки си с малко португалски думи и много жестове, които Мария си преведе като „по-рано ставаше много бавно"). Постепенно с помощта на Маилсон, преводача-охранител-импресарио, бе свършено и останалото (купе­ни бяха дрехи, обувки, грим, всичко, за което жена като нея би могла да мечтае). Роже видя как танцува Мария в един бар, в който отидоха вечерта преди пътуването за Ев­ропа, и се поздрави с направения избор - пред него наис­тина стоеше бъдеща голяма звезда от кабаре „Колони", мургава красавица със светли очи и коси, черни като кри­лете на грауна (бразилска птица, с чийто цвят местните писатели обикновено сравняваха черните коси). Разреши­телното за работа, което швейцарското консулство тряб­ваше да издаде, също бе готово, стегнаха куфарите и на

следващия ден вече пътуваха към страната на шоколада, часовниците и сиренето, като Мария тайно кроеше плано­ве да накара този мъж да се влюби в нея - в края на краи­щата не беше чак толкова стар, нито грозен, нито беден. Какво повече можеше да иска?

Пристигна в Швейцария страшно изморена и още на летището сърцето й се сви от страх: разбра, че зависи изцяло от мъжа до нея - не познаваше нито страната, ни­то езика, нито студа. С всеки изминал час държането на Роже към нея се променяше; той вече не се стараеше да бъде любезен и въпреки че никога не се бе опитал да я це­луне или да докосне гърдите й, погледът му бе станал съв­сем студен. Настани я в малък хотел, където я запозна с друга бразилка, млада и тъжна жена на име Вивиан, която трябваше да я обучи за новата й работа.

Вивиан я изгледа от главата до петите, безцеремонно и студено според Мария, която все пак за пръв път бе в чуж­да страна. Вместо да я попита как се чувства, тя направо пристъпи към въпроса.

- Не си прави илюзии! Той отива в Бразилия всеки път, когато някоя от танцьорките му се омъжи, а това, както изглежда, се случва често. Роже знае какво иска, надявам се и ти да знаеш. Сигурно си дошла да търсиш едно от следните три неща: приключения, пари или съпруг.

Но как бе разбрала? Нима всички търсеха едно и съ­що? Или пък Вивиан умееше да чете мислите на другите?

- Всички момичета тук търсят едно от тези три не­ща - продължи Вивиан и Мария се убеди, че тя чете мис­лите й. - Колкото до приключенията, тук е прекалено сту­дено за каквито и да било, а и парите не стигат за пъте­шествия. Ако искаш да спечелиш пари, ще трябва да работиш почти цяла година, за да можеш да си купиш билет за връщане, след като си платиш хотела и храната... -Но...

- Зная: уговорката ви е била друга. А всъщност ти не си се сетила да попиташ, както и всички останали. Ако действаше по-внимателно, ако поне беше прочела догово­ра, който си подписала, щеше да разбереш с какво се за­хващаш, защото швейцарците не лъжат, макар и да пре­мълчават някои неща, когато това е в техен интерес.

Мария усети как подът се залюлява под краката й.

- И най-накрая, ако си дошла да си търсиш съпруг, трябва да знаеш, че всяко момиче, което се омъжва, озна­чава голяма финансова загуба за Роже, ето защо ни е за­бранено да разговаряме с клиентите. Ако искаш да пред­приемеш нещо в тази посока, ще трябва да рискуваш. Ка­барето не е място за срещи като улица „Берн".

Улица „Берн"?

- Мъжете идват тук заедно с жените си, а малкото ту­ристи, след като видят семейната обстановка, отиват да търсят жени на други места. Научи се да танцуваш; ако можеш и да пееш, заплатата ти ще се увеличи, но също и завистта на останалите, така че те съветвам да не се опит­ваш да пееш.

И най-важното: не говори по телефона. Ще изхарчиш всичко онова, което още не си спечелила, дори и то няма да ти стигне.

- Но той ми обеща петстотин долара на седмица! — Почакай и ще видиш.

Из дневника на Мария, след две седмици престой в Швей­цария:

Ходих в бара и се срещнах с „хореографа ", кой­то е от някаква страна, наречена Мароко. Трябва­ше да науча всяка стъпка от това, което той, без никога да е стъпвал в Бразилия, смята, че е самба. Дори нямах време да си почина от пътуването в самолета, трябваше още първата вечер да започ­на да се усмихвам и да танцувам. Шест момичета сме, нито една от нас не е щастлива и нито една не знае какво прави тук. Клиентите пият и ръко­пляскат, изпращат ни целувки и тайно правят неприлични жестове, но се ограничават с това.

Вчера ми платиха заплатата, която е една де­сета от уговореното - останалата част, според договора, ми се удържа заради пътуването и пре­стоя ми. Според изчисленията на Вивиан така ще бъде цяла година, тоест през това време няма как и къде да избягам.

Но струва ли си да бягам? Току-що пристигнах, всичко ми е непознато. Защо да не танцувам седем вечери в седмицата? По-рано го правех за удовол­ствие, сега го правя за пари и слава; краката ми не се изморяват, no-трудно ми е да задържам усмив­ката на устните си.

Имам възможността да избера дали да бъда жертва на тоя свят или авантюристка, която търси своето съкровище. Всичко зависи от това как гледам на живота.

(Мария избра да бъде авантюристка, която търси съкровище, престана да обръща внимание на чувствата си, спря да плаче всяка нощ, забрави коя е; откри, че има достатъчно силна воля, за да се преструва, че е като ново­родена и не й е мъчно за никого. Чувствата можеха да по­чакат, сега трябваше да спечели пари, да опознае страна­та и да се върне преуспяла в родината си.

Впрочем всичко наоколо й напомняше за Бразилия, дори за родния й град: жените говореха на португалски, оплакваха се от мъжете, приказваха на висок глас, недо­волстваха от работното си време, пристигаха със закъсне­ние в заведението, опъваха се на шефа си, смятаха се за най-красивите на света и разправяха истории за своите вълшебни принцове - които обикновено или живееха да­леч, или бяха женени, или пък нямаха пари и живееха на техен гръб. Обстановката в кабарето, противно на това, което си бе въобразила, виждайки брошурите на Роже, бе точно такава, каквато я бе описала Вивиан: семейна. На момичетата бе забранено да приемат покани или да изли­зат с клиенти, защото бяха официално регистрирани като „танцьорки на самба". Ако бъдеха заловени да приемат листче с телефонен номер, биваха наказвани да не рабо­тят две седмици. Мария, която очакваше много повече разнообразие и емоции, постепенно се остави да бъде за­владяна от тъгата и скуката.

През първите петнайсет дни от престоя си тя почти не

излизаше от пансиона, където живееше - особено след ка­то откри, че никой не разбира нейния език, дори и когато произнасяше съвсем бавно всяко изречение. Изненада се също така и след като научи нещо, което не се срещаше в родината й: градът, в който живееше сега, имаше две раз­лични имена - Женева за жителите му и Женебра за бразилките.

Скучаейки часове наред в малката си стая без телеви­зор, Мария стигна до следните изводи:

а) никога нямаше да намери това, което търси, ако не може да изказва мислите си. Ето защо трябваше да научи местния език;

б) тъй като всички нейни колежки търсеха едно и също нещо, тя трябваше да бъде различна. За тази цел обаче все още не бе намерила нито решение, нито метод.

Из дневника на Мария, четири седмици след пристигане­то й в Женева У Женебра:

Тук съм от цяла вечност, не говоря езика, по цял ден слушам музика в стаята си и мисля за Брази­лия, мечтаейки да дойде часът, в който започвам работа, а когато работя, мечтая да се прибера no-скоро в пансиона. С една дума, живея в бъдеще­то вместо в настоящето.

Някой ден в далечното бъдеще ще мога да си ку­пя билет и да се върна в Бразилия, за да се омъжа за собственика на магазина за платове и да слу­шам злобните забележки на приятелките си, кои­то никога не са рискували и поради това са способ­ни единствено да обсъждат поражението на дру­гите. Не, не мога да се върна, предпочитам да се хвърля от самолета, докато лети над океана.

Но тъй като прозорците на самолетите не се отварят (впрочем никога не съм предполагала по­добно нещо; колко жалко, че човек не може да ди­ша чист въздух!), ще умра тук. Но преди да умра, искам да се боря за живота си. Ако се науча да се справям сама, ще постигна това, което искам.

Още на другия ден Мария се записа в дневен курс по френски, където срещна хора с най-различни житейски фи­лософии, вероизповедания и възрасти - мъже, облечени в ярки цветове и с множество златни гривни по ръцете, за­булени жени, деца, които учеха по-бързо от възрастните, докато би трябвало всъщност да е обратното, тъй като възрастните имат по-голям опит. Изпита гордост, когато разбра, че всички познават нейната страна, карнавала, самбата, футбола и най-известната личност на света, наречена Пеле. Отначало тя се постара да бъде любезна и се опита да поправи произношението на името му (Пеле, а не Пьоле!), но скоро се отказа - в манията си да променят всички имена и да смятат, че са прави, чужденците слагаха ударе­нието в собственото й име на последната сричка.

Същия следобед, решена да практикува езика, Мария за пръв път излезе из града с двете имена. Откри един чу­десен шоколад, сирене, което никога не бе опитвала, огро­мен фонтан по средата на езерото, все още неутьпкания от стъпките на женевците сняг, ресторантите с камини (въпреки че не бе влязла в нито един от тях, бе видяла пла­мъка на огъня и това бе породило у нея приятно чувство на спокойствие). С изненада откри също така, че не всич­ки надписи рекламираха часовници, имаше и реклами на банки. Мария така и не разбра защо има толкова много банки за толкова малко жители, след като в тях рядко се виждаха хора, но реши да не разпитва за това.

След три месеца на самоконтрол, който си бе наложи­ла по време на работа, буйната й бразилска кръв - както всички на света смятаха, - заговори и тя се влюби в един арабин, който учеше френски в същия курс. Увлечението й трая три седмици и една вечер тя реши да изостави всич­ко и да отиде с него в планината край Женева. Когато на следващия следобед се върна на работа, Роже я извика в кабинета си.

Още неотворила вратата, Мария разбра, че е уволнена поради лошия пример, който давала на останалите моми­чета. Разгневен, Роже й каза, че се е разочаровал за поре­ден път и че на бразилските жени не може да се има дове­рие. (О, господи, пак тази мания да се обобщава всичко!) Тя напразно се опитваше да го убеди, че е имала много ви­сока температура поради различията в климата, докато той негодуваше, че ще трябва пак да ходи в Бразилия, за да й намери заместничка, и че най-добре би било да на­прави шоу с музика и танцьорки от Югославия, тъй като те били много по-красиви и дисциплинирани.

Въпреки младостта си Мария не беше глупава, освен това арабският й любовник й бе казал, че в Швейцария синдикалните закони са много строги и тя би могла да се позове на факта, че е експлоатирана като робиня, като се има предвид, че по-голямата част от заплатата й оставаше за собственика на заведението.

Мария се върна в кабинета на Роже, като този път заго­вори на доста добър френски, в който се прокрадваше ду­мата „адвокат". Излезе оттам, след като бе получила ня­колко обиди и пет хиляди долара обезщетение - сума, за която никога не бе мечтала дори, и всичко това благода­рение на вълшебната дума „адвокат". Сега можеше сво­бодно да се среща с арабина, да купи подаръци, да си на­прави снимки в снега и да се завърне славно у дома, как­то бе мечтала

Първото нещо, което стори, бе да се обади по телефона на една съседка на майка си и да й каже, че е щастлива и я очаква блестяща кариера, така че да не се тревожат в къщи за нея. Оставаше й само да напусне стаята в панси­она, която Роже бе наел за нея, да потърси арабина, да му се закълне във вечна любов, да приеме неговата религия и да се омъжи за него - дори и да се наложи да носи на гла­вата си един от онези странни шалове. В края на краища­та всеизвестно е, че арабите са много богати, какво друго й трябваше?

Арабинът обаче по това време вече бе далеч - може би в Арабия, страна, която тя не познаваше - и дълбоко в се­бе си Мария благодари на Света Богородица, че не се бе наложило да измени на религията си. И така, след като ве­че говореше френски доста добре и имаше пари за обра­тен билет, трудова книжка, причисляваща я към категори­ята „танцьорка на самба", карта за престой, която все още бе валидна, и възможността в краен случай да се омъжи за търговеца на платове, Мария реши да върши това, за кое­то знаеше, че е способна: да печели пари с красотата си.

Още в Бразилия бе прочела една книга за някакъв пас­тир, който в търсене на съкровището си се сблъсква с най-различни трудности, като тези трудности му помагат да постигне това, което желае; нейният случай бе съвсем съ­щият. Бе стигнала до убеждението, че е била уволнена, за да открие истинското си призвание - да бъде фотомодел и манекен.

Мария нае малка стая (без телевизор, защото трябва­ше да спестява колкото се може повече, докато успее да спечели наистина много пари) и още на другия ден започ­на да обикаля агенциите. Навсякъде й казваха, че трябва да представи професионални снимки, което в крайна смет­ка си беше инвестиция в кариерата й - мечтите струват скъпо. Похарчи голяма част от парите си при един много добър фотограф, който говореше малко и изискваше мно­го: в студиото си разполагаше с огромен гардероб и тя по-

зира в строги, а след това в екстравагантни рокли, дори по бански, който би накарал единствения й познат в Рио де Жанейро, преводача-охранител и бивш неин импресарио Маилсон, да се пръсне от гордост. Мария поиска по още едно копие от всички снимки, написа и едно писмо, в кое­то разказваше колко е щастлива в Швейцария, и ги изпра­ти на семейството си. Щяха да помислят, че е богата, има скъпи дрехи и се е превърнала в най-прочутото момиче на градчето. Ако успееше, в което бе убедена (бе чела много книги за „положителните мисли" и не се съмняваше в по­бедата си), щяха да я посрещнат с музика, а префектът щеше да открие площад с нейното име.

Купи си мобилен телефон с предплатена карта (тъй ка­то нямаше постоянен адрес) и прекара следващите дни в очакване да й позвънят. Хранеше се в китайски ресторан­ти (които бяха най-евтините) и за да убие времето, започ­на да учи усилено.

Но времето минаваше бавно, а телефонът не звънеше. За нейно учудване никой не я заговаряше, докато се раз­хождаше по брега на езерото, с изключение на неколцина наркопласьори, които винаги стояха на едно и също мяс­то, под един от мостовете, свързващи красивата старинна градина с най-новата част на града. Мария дори започна да се съмнява в красотата си, но една от бившите й колеж­ки, с която случайно се срещна в някакво кафене, й каза, че причината не е в нея, а в швейцарците, които не обичат да безпокоят когото и да било, а също и в чужденците, ко­ито се боят да не бъдат арестувани заради „сексуален тор­моз" - нещо, което бяха измислили, за да накарат жените по целия свят да се чувстват страшно грозни.

Из дневника на Мария, една вечер, в която тя бе загубила смелостта да излиза, да живее, да продължава да чака те­лефонното обаждане, което така и не идваше:

Днес минах край един увеселителен парк. И тъй като не мога да си позволя да харча пари на вятъ­ра, реших, че е по-добре да наблюдавам хората. Дълго стоях пред скоростното влакче: установих, че повечето от хората, които се качват, търсят емоции, но когато влакчето тръгне, те примират от страх и молят да бъде спряно.

Какво искат всъщност? След като са избрали приключението, защо не са готови да стигнат до края? Или смятат, че ще е no-разумно да избег­нат тези стръмни качвания и слизания и да прека­рат цялото време на въртележката, обикаляйки на място?

В момента съм много самотна, за да мисля за любов, но трябва да повярвам, че това ще преми­не, че ще успея да си намеря работа, нали съм тук, защото самата аз избрах този път. Скоростното влакче е като моя живот, а животът по принцип е смела, увличаща игра, да живееш означава да се спускаш с парашут, да рискуваш, да падаш и отно­во да ставаш, да си като алпинистите, да искаш да се изкачиш на върха вътре в себе си и да си не­удовлетворена и разтревожена, когато не успя­ваш.

Не ми е лесно да съм далеч от семейството си и от езика, на който мога да изразявам всичките си емоции и чувства, но от днес нататък, когато съм потисната, ще си спомням за този увеселите­лен парк. Ако заспя и изведнъж се събудя на някое скоростно влакче, какво ли ще почувствам?

Е, добре, най-напред ще изпитам чувството, че съм в затвор, ще се изплаша от завоите, ще ми се повръща и ще поискам да сляза. Но ако повярвам, че релсите са моят път, че Бог управлява влакче­то, то тогава кошмарът ще се превърне във въоду­шевление. Та нали скоростното влакче е точно то­ва, сигурна играчка, на която мога да се доверя и която ще стигне до края, но по време на пътуване­то ще съм длъжна да гледам околния пейзаж и да крещя от възбуда.

Въпреки че бе написала неща, които й се струваха много мъдри, тя самата не успяваше да следва собствени­те си съвети; все по-често я обземаше депресия, а телефо­нът продължаваше да мълчи. За да се разсее и да практи­кува френския език през свободното си време, Мария за­почна да си купува списания с известни артисти, но скоро разбра, че харчи много пари, и потърси най-близката биб­лиотека. Библиотекарката й каза, че не се дават списания за в къщи, но тя самата би могла да й препоръча някои за­главия, които да й помогнат да усъвършенства френския си.

- Нямам време да чета книги.

- Как така нямате време? С какво сте заета?

- С много неща: уча френски, водя си дневник и...

- И какво още?

Тя щеше да каже „чакам да ми позвънят по телефона", но реши, че ще е по-добре да замълчи.

- Вие сте млада, животът е пред вас. Четете! Забраве­те какво са ви казали за книгите и четете.

- Чела съм много.

Изведнъж Мария си спомни за „енергията", за която й бе говорил някога Маилсон. Библиотекарката, която стоеше срещу нея, имаше вид на чувствителна жена с мек характер, би могла да й помогне, ако всичко се провали. Трябваше да я спечели на своя страна, интуицията й подсказваше, че би могла да й бъде приятелка. Мария бързо се поправи:

- Но бих искала да чета още. Моля ви, помогнете ми да си избера книги.

Жената донесе „Малкия принц". Същата вечер Мария прелисти книгата, видя рисунките в началото, където се появяваше една шапка - авторът обаче твърдеше, че всъщност за децата това е змия, погълнала слон. „Струва ми се, че никога не съм била дете - помисли си Мария. -На мен ми прилича повече на шапка." И понеже нямаше телевизор, тя реши да придружи малкия принц в негови­те пътувания, макар че се натъжаваше всеки път, когато се появеше думата „любов" - забранила си бе да размиш­лява на тази тема, тъй като рискуваше да стигне до само­убийство. Въпреки няколкото покъртителни романтични сцени между принца, лисицата и розата, книгата бе мно­го интересна и тя престана да проверява на всеки пет ми­нути дали батерията на мобилния й телефон не е изтоще­на (боеше се да не пропусне шанса си поради невнима­ние).

Мария започна да посещава често библиотеката и да разговаря с жената, която й изглеждаше също толкова са­мотна, колкото бе и тя, искаше й съвети, обсъждаха заед­но не само авторите, но и нещата от живота. В един мо­мент обаче парите й почти привършиха, ако останеше още две седмици, нямаше да може да си купи билет за връщане.

И тъй като животът винаги изчаква критични ситуации, за да покаже добрата си страна, телефонът най-сетне звънна.

Три месеца след като бе открила думата „адвокат" и два месеца след като бе получила обезщетението, от кое­то живееше, една агенция за модели я потърси и се поинтересува дали г-жа Мария все още може да бъде намерена на този телефон. Отговорът бе едно студено „да", което тя бе репетирала дълго, за да прикрие тревогата си. Съобщи­ха й, че някакъв арабин, който бил професионален импре­сарио на модели в своята страна, искал да я покани да участва в ревю. Мария си спомни за неотдавнашното си разочарование, но помисли също така и за парите, от кои­то отчаяно се нуждаеше.

Уговориха си среща в един много луксозен ресторант. Срещу нея седеше елегантен и много очарователен въз­растен господин, какъвто досега тя не бе срещала. Той я попита:

- Знаете ли чия е онази картина? На Хуан Миро. Зна­ете ли кой е Хуан Миро?

. Мария мълчеше и се правеше на много съсредоточена в храната, доста по-различна от тази в китайските ресто­ранти. В същото време отбеляза наум, че при следващото си ходене в библиотеката трябва да поиска книга за Миро. Арабинът обаче продължаваше:

- Онази маса там е била любимата маса на Фелини. Какво мислите за филмите на Фелини?

Тя отговори, че много ги харесва. Арабинът поиска да задълбае в подробности и Мария, давайки си сметка, че няма да издържи теста за обща култура, пристъпи напра­во към въпроса:

- Не съм тук, за да играя театър. Единственото, което знам, е да правя разлика между пепси и кока-кола. Не бих­те ли желали да поговорим за модното ревю?

Изглежда, че откровеността на момичето направи доб­ро впечатление на арабина.

- Ще поговорим за това след вечеря, когато отидем да изпием по едно питие.

Настъпи пауза, през която двамата се гледаха и се опитваха да отгатнат мислите си.

- Много сте красива - продължи арабинът. - Ако се

съгласите да изпиете нещо с мен в моя хотел, ще ви дам хиляда франка.

Мария веднага разбра. Дали вината бе в модната аген­ция? Или пък в нея самата, тъй като не бе разпитала по-подробно за вечерята? Вината не бе нито в агенцията, ни­то в нея: чисто и просто нещата се уреждаха по този на­чин. Изведнъж тя почувства колко много й липсват затън­теното й родно градче, Бразилия, прегръдката на майка й. Спомни си за предупреждението на Маилсон на плажа, ко­гато той бе споменал за триста долара; тогава й се бе сто­рило забавно, че би могла да получи толкова много пари за една нощ с някой мъж. В този момент обаче тя осъзна, че няма нито един човек на света, с когото би могла да разговаря; беше сама, в чужд град, живяла бе сравнител­но добре двайсет и две голини, но те не можеха да й по­могнат да реши кой би бил най-добрият отговор.

- Налейте ми още вино, ако обичате.

Арабинът наля вино в чашата й, а през това време ми­сълта й пътуваше по-бързо от Малкия принц, който оби­каляше планетите. Бе дошла да търси приключения, пари, а може би и съпруг, знаеше, че ще й бъдат правени подоб­ни предложения, защото не бе наивна и бе свикнала с по­ведението на мъжете. Но все още вярваше в агенции за модели, звезди, богат мъж, семейство, деца, внуци, краси­ви дрехи, славно завръщане в родния град. Мечтала бе да преодолее всички трудности благодарение на своята инте­лигентност, чар и силна воля.

Реалността се бе стоварила върху главата й с цялата си сила. За изненада на арабина тя се разплака. Разкъсван между страха от скандал и мъжкия инстинкт да закриля момичето, човекът се чудеше какво да прави. Махна с ръ­ка към сервитьора, за да поиска веднага сметката, но Ма­рия го спря:

- Не правете това. Налейте ми още вино и ме оставе­те да си поплача малко.

И Мария си спомни за момчето, което й бе поискало молив, за младежа, който я бе целунал, без тя да си отво­ри устата, за радостта, с която бе отишла в Рио де Жанейро, за мъжете, които я бяха използвали, без да й дадат ни­що в замяна, за чувствата и любовта, които бе изгубила в извървения досега път. Въпреки привидната свобода, на която Мария се радваше, животът й бе безкрайна пореди­ца от часове в очакване на чудото, на истинската любов, на приключение с романтичен край, каквито бе виждала във филмите и за които бе чела в книгите. Някакъв писа­тел бе казал, че нито времето, нито мъдростта променят човека - единствено любовта може да накара някого да се промени. Каква глупост! Написалият подобно нещо по­знаваше само едната страна на медала.