Единайсет минути

Сигурна беше, че никой няма да се приближи до нея и утре всичко това щеше да й изглежда като безумен сън, който тя никога не би се осмелила да повтори. Бе си дала сметка, че хиляда франка за една нощ се случват само веднъж и че ще е най-добре да си купи билет за връщане в Бразилия. И за да минава по-бързо времето, тя започна да изчислява по колко печели всяко едно от тези момиче­та: ако излизат с клиент по три пъти на вечер, за четири часа труд ще спечелят това, което тя печели за два месеца в магазина за платове.

Толкова много? Е, добре, тя също бе спечелила хиляда франка за една нощ, но може би само защото бе имала късмета на начинаещия. Така или иначе, доходите на една проститутка бяха много, много по-високи от това, което би могла да спечели като учителка по френски в родния си град. И всичко това с цената на единственото усилие да постои в един бар известно време, да потанцува, да си раз­твори бедрата и толкова. Дори не е необходимо да разго­варя.

„Парите могат да бъдат силен аргумент", продължава­ше да размишлява Мария. Но нима са всичко? Дали пък намиращите се тук клиенти и жени наистина се забавлява­ха? Дали светът не бе по-различен от това, на което я бя­ха учили в училище? Ако използва презерватив, нищо не рискува, няма вероятност и да бъде разпозната от някой неин съгражданин. Никой не посещава Женева - както бя­ха казали веднъж по време на курса по френски, - с из­ключение на хората, които обичат да ходят по банки. Но повечето от бразилците предпочитат да ходят по магази­ни, най-вече в Маями или в Париж. Триста франка на ден, пет дни седмично.

Цяло богатство! Какво правеха тези момичета тук, след като за един месец спечелваха достатъчно пари, за да се върнат в родината си и да купят къщи за майките си? Може би работеха отскоро?

А може би - и Мария се изплаши от собствения си въ­прос, - може би им харесва?

Отново изпита желание да пие - шампанското й бе по­могнало много предишния ден.

- Искате ли нещо за пиене?

Пред нея стоеше мъж на около трийсет години в уни­форма на някаква авиокомпания.

Светът около нея сякаш се завъртя в забавен кадър и Мария изпита усещането, че излиза от собственото си тя­ло и се наблюдава отстрани. Като умираше от срам, но в същото време се стараеше да не се изчервява, тя кимна, усмихна се и разбра, че от този миг нататък животът й за­винаги ще се промени.

Плодов коктейл, разговор, какво прави тук, студено е, нали? Тази музика ми харесва, аз пък предпочитам АББА, швейцарците са студени, ти от Бразилия ли си? Разкажи ми нещо за родината си! Има карнавал. Бразилките са красиви, знаеш ли?

Усмихва се и приема комплимента, може би трябва да си придаде леко срамежлив вид. Танцуват отново, но този път забелязва погледа на Милан, който се почесва по гла­вата и сочи часовника си. Миризма на мъжки парфюм, бързо разбира, че ще трябва да свикне с най-различни ми­ризми. Тази поне е на парфюм. Танцуват прегърнати. Още един плодов коктейл, времето минава. Милан й бе казал четирийсет и пет минути, нали така? Поглежда си часов­ника, мъжът я пита дали не чака някого, тя отговаря, че след час ще дойдат нейни приятели, той я кани да излязат от бара. Хотел, триста и петдесет франка, душ след секса (мъжът, заинтригуван, отбелязва, че другите момичета не го правят). Тя не е Мария, в тялото й е друга жена, която нищо не чувства, а само изпълнява механично някакъв ри­туал. Тя е актриса. Милан й бе обяснил всичко, само не и как да се раздели с клиента. Благодари му, той също не знае какво да каже, а освен това му се спи.

Бори се със себе си, иска да се прибере вкъщи, но трябва да се върне в бара и да остави петдесетте франка, и тогава се появява друг мъж, пак коктейл, въпроси за Бразилия, хотел, отново душ (този път без коментар). Пак

се връща в бара, собственикът взема комисионната си, каз­ва й, че може да си тръгва, тъй като тази вечер няма мно­го клиенти. Не взема такси, преминава през цялата улица „Берн" пеша, разглеждайки другите заведения, витрините с часовници, църквата на ъгъла (затворена е, винаги е за­творена. ..). Както обикновено никой не я поглежда.

Върви в студа. Не усеща ниската температура, не пла­че, не мисли за парите, които е спечелила, изпаднала е в нещо като транс. Някои хора се раждат, за да се оправят сами в този свят. Това не е нито хубаво, нито лошо, прос­то такъв е животът. Мария е от тях.

Прави усилие, за да размишлява върху случилото се. Започна днес и вече се смята за професионалистка, стру­ва й се, че е започнала отдавна, че цял живот е вършила това. Странно е, но изпитва гордост, че не избяга. Сега трябва да реши дали да продължи напред. Ако продължи, ще стане най-добрата - което досега никога не й се беше случвало.

Но животът постепенно я учи - и то много бързо, - че само силните оцеляват. А за да си силен, трябва да си най-добрият, нямаш друг избор.

Из дневника на Мария, на другата сутрин:

(акар и да смяташе, че любовта е нещо много важ­но, Мария не забравяше дадения й още първата вечер съ­вет и се опитваше да я изживее само върху страниците на своя дневник. Впрочем отчаяно търсеше начин да стане най-добрата, да спечели много пари за малко време и да намери сериозна причина за това, което вършеше.

Ето кое беше най-трудното: да открие истинската при­чина.

Вършеше това, защото имаше нужда от пари. Не беше точно така - всички винаги се нуждаят от пари, но не всич­ки избират да живеят извън рамките на обществото. Пра­веше го, защото търсеше нови преживявания. Дали бе та­ка? Градът предлагаше какви ли не нови удоволствия - ка­то например да кара ски, да се разхожда с лодка по езеро­то, - а тя никога не бе проявявала какъвто и да било инте­рес към тях. Правеше го, защото нямаше какво повече да губи, животът й представляваше ежедневно, постоянно разочарование.

Не, нито един от тези отговори не бе истинският, по-добре беше да забрави тази тема и чисто и просто да про­дължи по избрания път. По много неща приличаше на останалите проститутки, както и на другите жени, които бе срещала през живота си: най-голямата й мечта бе да се омъжи и да води сигурно съществуване. Не мечтаеха за това единствено омъжените (почти една трета от момиче­тата, с които работеше) или наскоро разведените. Ето за-

що, за да разбере по-добре себе си, тя се опита - много внимателно - да разбере защо другите са избрали тази професия.

Не научи нищо ново и направи списък с отговорите:

а) казваха, че трябва да помагат на мъжете си за из­дръжката на семейството (А ревността? А ако в бара се появеше някой приятел на мъжа? Но тя не се осмели да навлиза в такива подробности);

б) да купят къща за майките си (извинение, подобно на нейното, което изглеждаше благородно, не беше сред най-често срещаните);

в) да съберат пари, за да си купят билет за връщане (колумбийките, тайландките, перуанките и бразилките много обичаха да изтъкват тази причина, въпреки че вече много пъти бяха събирали сумата и веднага след това я бяха изхарчвали, защото се страхуваха да осъществят мечтата си);

г) за удоволствие (средата не предразполагаше много към това, тази причина звучеше фалшиво);

д) не бяха успели да намерят никаква друга работа (то­ва също не беше основателна причина, тъй като в Швей­цария имаше много свободни места за чистачки, бавачки, готвачки).

В крайна сметка Мария не откри нито една основател­на причина и престана да се опитва да си обяснява заоби­калящия я свят.

Разбра, че собственикът Милан има право: никога по­вече не й предложиха хиляда франка, за да прекарат ня­колко часа с нея. От друга страна, никой не се пазареше, когато му поискаше триста и петдесет франка, като че ли знаеха цената предварително и я питаха само за да я уни­жат - или за да нямат неприятни изненади.

Едно от момичетата отбеляза:

- Проституцията е нещо различно от останалия биз­нес: начинаещите печелят повече, натрупалите опит пече­лят по-малко. Затова трябва винаги да се правиш на начи­наеща!

Все още не знаеше какво представляват „специалните клиенти", за които й бяха споменали още първата вечер -никой не засягаше тази тема. Постепенно Мария научи някои от най-важните подробности в професията, като например никога да не разпитва за личния живот на кли­ентите, да се усмихва и да говори колкото се може по-малко, никога да не си урежда срещи с тях извън бара. Най-ценният съвет й бе даден от една филипинка, нарече­на Ния.

- Трябва да стенеш в момента на оргазма. Така клиен­тът ще те потърси пак.

- Но защо? Те нали плащат, за да се задоволяват?

- Лъжеш се. За да докаже, че е истински мъж, на мъжа не му е достатъчно да получи ерекция. Той е мъж, ако е в състояние да задоволи една жена. А ако успее да задоволи една проститутка, мъжът се смята за ненадминат.

Така изминаха шест месеца: Мария научи всички уроци, от които се нуждаеше - като например как функци­онира „Копакабана". Тъй като беше едно от най-скъпите заведения на улица „Берн", клиентелата му се състоеше в по-голямата си част от бизнесмени, на които им бе позво­лено да се прибират в къщи късно вечер, тъй като „вечерят навън с клиенти", но тези „вечери" не биваше да продъл­жават след 23 часа. Повечето от проститутките бяха на възраст между осемнайсет и двайсет и три години и се за­държаха в бара средно по две години, след което веднага биваха замествани от новодошли. Оттам се прехвърляха в бар „Неон", след това в „Ксениум" и колкото повече остаряваха, толкова повече намаляваше цената им, както и работното време. Почти всички накрая отиваха в „Тро-пикъл Екстази" - заведение, което приемаше жени над трийсетте. След като попаднеха там обаче, това, което ус­пяваха да изкарат благодарение на един-двама студенти на ден, им стигаше само да си платят обяда и наема (сред­ната цена бе колкото тази на бутилка евтино вино).

Мария прави секс с много мъже. Никога не обръщаше внимание нито на възрастта, нито на дрехите, които носе­ха, нейните „да" или „не" зависеха единствено от мириз­мата, която мъжете излъчваха. Нямаше нищо против ци­гарите, но не можеше да понася евтини парфюми, некъпани тела и дрехи, пропити с миризма на алкохол. „Копака­бана" беше спокойно място, а Швейцария може би беше най-подходящата страна на света, където да работиш ка­то проститутка, стига да имаш карта за престой, работна виза и изрядни документи и да си плащаш стриктно соци­алната осигуровка. Милан постоянно повтаряше, че не желае децата му да го видят на първите страници на жъл­тите вестници, ето защо беше по-стриктен и от полицай, когато се налагаше да провери изрядността на подчинени­те си.

В крайна сметка, след като психологическата бариера на първите една-две нощи биваше преодоляна, професия­та на проститутките не беше по-различна от останалите професии: работеха много, бореха се с конкуренцията, по­лагаха усилия, за да са на ниво, спазваха работно време, подложени бяха на стрес, недоволстваха, когато имаше малко клиенти, и почиваха в неделя. Повечето от момиче­тата бяха вярващи и почитаха своите богове, ходеха на литургии, молеха се и общуваха с Бога.

А Мария, за да не погуби душата си, се бореше със страниците на дневника си. За своя изненада откри, че ед­на пета от клиентите й не идваха в бара, за да правят секс, а за да разговарят. Плащаха цената съгласно тарифата, плащаха и стаята в хотела и в момента, когато Мария за­почваше да се съблича, й казваха, че не е необходимо. Ис­каха само да споделят с нея за напрежението в службата, за изневерите на жените си, за това колко са самотни и как няма с кого да разговарят (състояние, което й бе добре познато).

Отначало й се струваше странно. Един ден обаче, до­като отиваше към хотела с някакъв високопоставен фран­цузин, който подбираше талантливи хора за отговорни длъжности (обясняваше й го, сякаш ставаше дума за най-интересното нещо на света), тя чу от него следното:

- Знаеш ли кой е най-самотният човек на света? Това е

мъжът на ръководен пост, който има успешна кариера, по­лучава много висока заплата, ползва се с доверието на висшестоящия и нисшестоящия, прекарва отпуската със семейството си, помага на децата си да си напишат до­машните и един прекрасен ден се среща с тип като мен, който му прави следното предложение: „Искате ли да си смените работата и да печелите двойно повече?"

Този човек, който има всичко, за да се чувства полезен и щастлив, се превръща в най-нещастното същество на планетата. Защо? Защото няма с кого да разговаря. Изку­шава го мисълта да приеме предложението ми, но не мо­же да го обсъди с колегите си, тъй като те ще направят всичко възможно да го убедят да остане. Не може да го­вори с жена си, която дълги години е следила успешната му кариера и знае какво означава сигурност, но не знае що е риск. Не може да разговаря с никого, а трябва да вземе най-важното решение в живота си. Можеш ли да си пред­ставиш какво изпитва този човек?

Но Мария познаваше най-самотния човек на света, който беше друг: тя самата. Въпреки това се съгласи с клиента си с надеждата да получи хубав бакшиш - така и стана. След това, което чу, Мария разбра, че трябва да на­мери начин да освобождава своите клиенти от огромното напрежение, под което се намираха, което означаваше по­добряване на качеството на нейните услуги и възможност за допълнителна печалба.

След като установи, че да се премахва напрежението в душата е също толкова и дори по-печелившо, отколкото премахването на напрежението в тялото, тя отново започ­на да посещава библиотеката и да взема книги, в които се разглеждат брачни проблеми, психология, политика. Библиотекарката бе очарована, тъй като момичето, което й беше толкова симпатично, бе престанало да мисли за секс и сега насочваше вниманието си към по-важни неща. Ма­рия започна да чете редовно вестници, като се стараеше да

не пропуска и икономическите страници, тъй като повече­то от клиентите й бяха на ръководни постове. Вземаше и книги за автотренинг, понеже почти всички й искаха съве­ти. Запозна се и с научни трудове за човешките емоции, защото по една или друга причина всички страдаха. Ма­рия се превърна в уважавана проститутка, различна от другите, и шест месеца след като бе започнала тази рабо­та, вече имаше многобройна, подбрана и вярна клиентела, което предизвикваше завист, ревност, но също така и въз­хищение у колежките й.

Що се отнася до секса, до този момент той с нищо не бе обогатил живота й: разтваряше бедра, изискваше да слагат презерватив, стенеше по малко, за да увеличи шан­совете си за бакшиш (благодарение на филипинката Ния бе открила, че стенанията могат да й докарват по петдесет франка отгоре), и вземаше душ веднага след половия акт, за да може водата да измие поне малко душата й. Все ед­но и също. Никакви целувки - за една проститутка целув­ката е най-свещеното нещо. Ния й беше казала да пази це­лувката си за своя любим, както в приказката за Спящата красавица; тази целувка щеше да я пробуди и да я върне във вълшебния свят на приказките, а Швейцария отново щеше да се превърне в страната на шоколада, кравите и часовниците.

Също така никакви оргазми, удоволствия или други възбуждащи неща. Опитвайки се да стане най-добрата, Мария бе изгледала няколко порнографски филма с на­деждата да научи нещо, което би могла да използва в ра­ботата си. Бе видяла много интересни неща, но не изпит­ваше желание да ги прави с клиентите си - изискваха мно­го време, а за да бъде доволен Милан, момичетата тряб­ваше да се срещат с по трима мъже на вечер.

В края на тези шест месеца Мария бе внесла в банката шейсет хиляди франка, започнала бе да се храни в най-скъпите ресторанти, купила си бе телевизор (който никога не използваше, но й харесваше да го има в жилището си) и в момента обмисляше сериозно възможността да се премести в по-хубав апартамент. Вече разполагаше с до­статъчно средства, за да си купува книги, но продължава­ше да посещава библиотеката, която за нея бе мост към реалния свят, по-солиден, по-траен. Обичаше да разгова­ря с библиотекарката, която се радваше, че Мария най-сетне е срещнала някого и си е намерила работа, въпреки че не я попита, понеже швейцарците са срамежливи и дис­кретни (истинска лъжа, защото в „Копакабана" и в легло­то бяха точно толкова разкрепостени, весели или комплексирани, колкото всеки друг народ по света).

Из дневника на Мария, един скучен неделен следобед:

Всички мъже, независимо дали са ниски или ви­соки, арогантни или стеснителни, симпатични или надменни, имат нещо общо: идват в бара със страх. По-опитните го прикриват, говорейки пре­калено високо, no-срамежливите не успяват и за­почват да пият, за да прогонят това усещане. Но съм абсолютно сигурна, със съвсем малки изключе­ния - и това са „специалните клиенти", които Милан още не ми е представил, - че наистина се страхуват.

От какво се боят? Всъщност аз съм тази, коя­то би трябвало да трепери. Излизам от бара, отивам на чуждо място, не съм достатъчно силна физически, не нося със себе си оръжие. Мъжете са много странни, нямам предвид само тези, които идват в „Копакабана ", а всички, които съм позна­вала досега. Способни са да се бият, да крещят, да заплашват, а умират от страх пред една жена. Момее би не пред тази, за която са се оженили, но винаги има някоя жена, която ги плаши и ги под­чинява на всички свои капризи, била тя и собстве­ната им майка.

Мъжете, с които се бе запознала след пристигането си в Женева, правеха всичко възможно, за да изглеждат самоуверени, сякаш управляваха не само собствения си живот, но и целия свят. Мария обаче виждаше в очите на всеки от тях страха от съпругата, паниката, че може да не получат ерекция, че няма да успеят да се докажат като ис­тински мъже дори пред една проститутка, на която пла­щат. Ако са си купили обувки, които не им харесват, се връщат в магазина с касовата бележка в ръка и настояват да им бъдат върнати парите. Но ако не получат ерекция, въпреки че са платили за компаньонката си, никога няма да се върнат в същия бар от страх, че историята се е раз­чула сред останалите момичета, което би било голям по­зор.

,,Аз съм тази, която би трябвало да се срамува, че не е успяла да възбуди мъжа. А се получава така, че те се сра­муват."

За да избягва подобни притеснения, Мария винаги се стараеше да ги предразположи, а когато някой от тях й се виждаше прекалено пиян или твърде уязвим, тя избягваше да прави секс и се ограничаваше единствено с ласки и мастурбиране. Те оставаха доволни, колкото и абсурдно да й се струваше, като се има предвид, че и сами можеха да мастурбират.

Не биваше да допуска клиентите й да се чувстват за­срамени. Всички тези мъже, толкова властни и арогантни

в работата си, където непрекъснато им се налагаше да об­щуват с чиновници, клиенти, доставчици, да се справят с предразсъдъци, тайни, преструвки, лицемерие, страх, по­тиснатост, приключваха деня в един бар и плащаха, без да се замислят, триста и петдесет франка, за да престанат да бъдат самите те поне една нощ.

„Поне една нощ? Стига, Мария, ти преувеличаваш. Всъщност са четирийсет и пет минути, а ако не броим свалянето на дрехите, някоя друга престорена милувка, баналния разговор, обличането на дрехите, ще сведем времето на самия полов акт до единайсет минути."

Единайсет минути. Светът се въртеше около нещо, ко­ето трае само единайсет минути.

И заради тези единайсет минути в рамките на едно де­нонощие (ако приемем, че всички правят секс с жените си всеки ден, което би било лъжа и пълен абсурд) мъжете се женеха, издържаха семейство, понасяха плача на децата си, търсеха оправдания за закъсненията си, захласваха се по десетки, стотици други жени, с които биха желали да се разхождат край Женевското езеро, купуваха скъпи дрехи за себе си и още по-скъпи за жените си, плащаха на прос­титутки, за да компенсират онова, което им липсваше; на тях се крепеше една огромна индустрия от козметични средства, диети, гимнастика, порнография, власт - а кога­то се срещаха с други мъже, изобщо не говореха за жени, както е прието да се мисли. Разговаряха най-вече за рабо­та, пари и спорт.

Имаше нещо много погрешно в съвременната цивили­зация и то не беше свързано с унищожаването на тропиче­ските гори на Амазония, озоновия слой, смъртта на пандите, цигарите, канцерогенните храни, положението в за­творите, както се тръбеше в пресата.

Беше свързано с това, което Мария правеше: секса.

Но Мария го правеше не за да спаси човечеството, а за да увеличи банковата си сметка, да издържи още шест месеца на самотата и на избора, който бе направила, за да може да изпраща всеки месец пари на майка си (която много се зарадва, като научи, че отначало парите не са пристигали заради швейцарските банки, които не функци­онирали толкова добре, колкото бразилските пощи), да си купува всичко, за което бе мечтала, но никога не бе има­ла. Премести се в много по-хубав апартамент, с централ­но отопление (въпреки че вече беше лято) и изглед към някаква църква, японски ресторант и едно уютно кафене, в което тя често се отбиваше, за да прегледа вестниците.

Но както си бе обещала, налагаше се да изтърпи още половин година това ежедневие: „Копакабана", ще пие ли нещо, какво мисли за Бразилия, хотела, да вземе парите предварително, да поддържа някакъв разговор и да умее да докосва точните места - както по тялото, така и в ду­шата, най-вече в душата, - да помогне за разрешаване на интимни проблеми, да бъде приятелка за половин час, от който единайсет минути ще бъдат пропилени в „разтвори си бедрата", „затвори си бедрата", стенания, имитиращи удоволствие. Благодаря, надявам се да ви видя отново другата седмица, вие сте истински мъж, ще ми разкажете края на историята следващия път, когато се срещнем, много щедър бакшиш, но наистина нямаше нужда, изпи­тах голямо удоволствие да бъда с вас.

И най-вече никога да не се влюбва. Това беше най-важ­ният, най-разумният от всички съвети, които една от бразилките й беше дала - преди и тя да изчезне, тъй като ве­роятно се беше влюбила. Още след първите два месеца получи много предложения за женитба, от които поне три бяха много сериозни: от директора на една счетоводна фирма, от пилота, с когото бе прекарала първата вечер, и от собственика на магазин за хладно оръжие. И тримата й обещаваха „да я спасят от този живот" и да й осигурят почтен дом, бъдеще, може би деца и внуци.

И всичко това само за единайсет минути на ден? Невъзможно! Сега, след опита, който бе натрупала в „Копа­кабана", знаеше, че не само тя се чувства самотна. Знае­ше също така, че човек може да издържи една седмица на жажда, две седмици на глад, много години без покрив над главата си, но не може да издържи на самотата. Тя е най-лошото от всички мъчения, от всички страдания. Мъжете, които търсеха нейната компания, страдаха също като нея от това пагубно чувство - усещането, че никой на тази зе­мя не го е грижа за тях.

За да избегне изкушенията на любовта, Мария излива­ше сърцето си само в своя дневник. Влизаше в „Копакаба­на" единствено с тялото и ума си, все по-възприемчив, все по-остър. Убедена беше, че за да дойде в Женева и да стигне до улица „Берн", съществува много по-основател­на причина, което се потвърждаваше и от всяка нова кни­га, която тя заемаше от библиотеката: никой не бе описал както трябва тези най-важни за деня единайсет минути. Може би именно това бе съдбата й, макар и да й се стру­ваше страшно трудно в момента: да напише книга, да раз­каже своята история, приключението си.