Единната валута на ес и източноевропейските страни Второ, преработено и допълнено издание

Валутните бордове по света имат множество разновидности и специфични черти. ”Паричният съвет като монетарен инструмент, заменящ централната банка все още не е получил строга теоретична обосновка като раздел на паричната теория”, твърди В. Гроздева45. Според нея той трябва да се възприема като система от практични правила, които не позволяват свобода при упражняването на парична политика. Възприемането на ”парични правила” се разглежда като алтернатива на ”паричната дискреция”, така че на практика валутният борд бива противопоставян на централната банка, съответно – считан за нейна алтернатива. В класическите им варианти валутните бордове са прекалено ограничаващи паричната политика, но, както пише М. Младенов ”забележителна черта на съвременните валутни бордове е тенденцията към тяхното смекчаване”. Такова ”смекчаване” до голяма степен е резултат от исторически наложилите се разбирания за ролята на държавата в икономиката, от една страна, и от друга – от обстоятелството, че за разлика от вече далечното минало на класическите валутни бордове, в съвременността те се прилагат в суверенни държави. Смекчаването е необходимо, защото съвременните финансови системи, и особено спецификата на банковата дейност, са твърде различни от господстващите по времето на класическите валутни бордове. Днес от една страна акцентите се поставят и върху надзора над банковата дейност, както и върху новите финансови инструменти, налице са и редица модификации на традиционните инструменти на централната банка, и макар че има тенденция към формиране на глобален пазар на частни банки, това все още не е факт, въпреки трансграничните сливания и поглъщания. Конкретно при модерните валутни бордове има някакви, често възприемани като минимални, възможности за управление на паричната маса – чрез изискването за минимални

задължителни резерви и на лихвените проценти – чрез управление на референтния процент, ако той е по ДЦК, управление на количеството търгувани ДЦК. При заплаха от системна криза модерните валутни бордове имат възможност за действия и като кредитор от последна инстанция. Ако при валутен борд се появи необходимост от увеличаване на паричната маса, ”системата може да придобие чуждестранни резерви, или да промени съотношението депозити/резерви на търговските банки”.

Недостатък на валутния борд е, че една страна може по - лесно да бъде дестабилизирана икономически. Тази опасност нараства, ако страната има значителни плащания по външния дълг. За някои от източноевропейските страни това действително е така. Счита се, че при валутен борд е приложимо и пълзящо фиксиране. Следва да отбележим, че такова допускане е само по принцип. Когато се вземе предвид спецификата на инфлационните очаквания, и особено връзката им с валутния курс, е спорно доколко подобен вариант би бил приложим в реални условия. А именно от допълнителните ангажименти по отношение на валутния курс се очаква да повишат доверието в паричната политика.

Самото превръщане на централната банка във валутен борд е ”съвсем лесно” – правомощията и за създаване на депозити се отнемат, а тези, които не влияят пряко върху паричното предлагане се прехвърлят на други правителствени институции или търговски банки. Пасивите по депозитите

се разделят от тези по паричното обръщение и тогава централната банка може да се превърне във валутен борд, който изпълнява само емисионни функции.

При валутен борд се губи възможността за самостоятелна парична политика, а оттам – и възможността за антициклична икономическа политика, но не винаги това е основната причина за съпротива срещу валутния борд – според Р. Маккинън ”истинският отговор не е от икономически, а от

политически характер – страните настояват да запазят собствената си парична единица по национални причини”, т.е. от гледна точка на запазване на символиката при държавността.

Основен проблем при валутните бордове е необходимостта властите да са последователни при прилагането на приетите принципи, независимо от социалната цена – трябва да са готови да понесат остри финансови кризи и висока безработица, свиване на кредитите и финансови паники. Подобно на варианта с централна банка, при валутен борд се реализират приходи от сеньораж, но поради факта, че фиксирането е обикновено към валута с ниска инфлация, тези приходи са незначителни и не могат да заменят класическото финансиране на правителствените дейности –с данъци, което е и един от най-силните аргументи против валутните бордове. Както и в политиката въобще, в схващанията за валутни-

те бордове също има еволюция. Нови анализи потвърждават правилността на избора на валутен борд като валутнокурсов режим, подходящ за България. Н. Неновски55 обръща внимание, че първоначално в България съществува противопоставяне на идеята за валутен борд, но по-късно дискусията се измества по посока избора на конкретна валута и нивото на фиксиране на курса. До средата на 90-те години на 20. век самата идея за някакво фиксиране на валутния курс изглежда немислима. Ат. Леонидов пише, че поради естеството на процесите, произтичащи в международната валутна сфера и наличието на структурни слабости с траен характер в икономиката на страните от Източна Европа за тези държави едва ли ще е целесъобразно да въведат режим на паричен съвет. Като че ли най-категоричното становище по отношение на валутния борд в българската икономическа литература заема В. Манов, според когото ”валутният борд не е нищо друго освен наказанието за примитивната представа за съвременната пазарна икономика, за примитивната либерално-икономическа политика приложена у нас”, а освен това ”валутният борд, като екстремална икономическа политика бе извикан от една екстремална икономическа ситуация – на дълбока криза и хиперинфлация.” Вл. Царевски твърди, че ”механизмът на валутен съвет у нас беше въведен като крайна, радикална мярка за постигане на стабилизация в дълбоко разстроения финансов сектор на икономиката”. Ст. Стефанов заключава, че ”позитивните тенденции в българската икономика през 1997 г. са причинени в значителна степен от въвеждането на системата на валутен съвет.” Като цяло тази промяна създава благоприятни условия за

трансформирането на преразпределителната в конкурентноориентирана стратегия. Според П. Игнатиев паричният съвет се оказва ефективно средство за борба с инфлацията, тъй като в България инфлационните очаквания са тясно свързани с валутния курс, както и че българският опит сочи, че високата инфлация е силно променлива, което води до чести и резки колебания на лихвените проценти и валутните курсове, застрашаващи финансовата стабилност на банковата система. Преди въвеждането на валутния борд официалните декларации, че курсът на лева трябва да следва инфлацията засилват очакванията за обезценка на лева и дестабилизират валутния пазар, като още в началото на 1994 г. сривът на пазара напълно обезсилва валутната политика на БНБ. Това е така, защото стабилността на курса на лева е ”изкуствено поддържана”, както документира И. Стойков63, слаби са възможностите за централизирано въздействие върху валутния и стоковия пазар. Резултатите от въвеждането на валутния борд в България идват сравнително бързо – преценката на Г. Минасян е, че още в кратък срок след въвеждането му, валутният борд доказва, че доверието на икономическите агенти в официалните финансови институции, както и строгата финансова дисциплина стоят в основата на икономическия прогрес. Но както подчертава Вл. Царевски65, самата финансова стабилизация в никакъв случай не е самоцел, тя следва да бъде основата за постигане на траен растеж в икономиката.

По думите на А. Уолтърс66 при валутен борд и при свободни търговия и движение на капитали, ценовите равнища имат тенденция към изравняване. Ако се отчете факта, че в рамките на преговорите за присъединяване към ЕС, Република България поема и задължения за премахване на бариерите пред движението на капитали, свободното движение на стоки е реализирано в голяма степен, а също така

ценовото равнище се различава от това в ЕС, е логично да се очаква натиск върху цените в близките няколко години. Съмнително е доколко подобен потенциален натиск би се изразил в застрашително увеличаване на инфлацията, тъй като противно на традиционните представи, според едно наше изследване, липсва достатъчно междусекторна мобилност на работните заплати.

Конкретно за България различни автори обръщат твърде много внимание на търговската сметка. Р. Диц твърди, че ”България трябва да избегне надценяването на националната валута, тъй като коригирането на валутния курс ще бъде трудно”, понеже страната е малка и зависима по отношение на енергоресурси. Вл. Царевски подкрепя това виждане, според него динамиката на реалните курсови съотношения се отразява негативно предимно върху конкурентоспособността на българския износ за ЕС, и е неутрална поотношение на конкурентоспособността на износа в долари. Сходни са и предположенията на М.Стоименов– сам по себе си валутният борд не би допринесъл за повишаване

на конкурентоспособността на страната. М. Младенов изказва съмнение, че валутният борд може да бъде запазен до въвеждането на единната валута –”едното просто е несъвместимо с другото” – като се имат предвид валутният борд и моделът на ИВС. Д. Динков твърди, че ”паричен съвет, при успешното му прилагане, би осигурил на България известен шанс за вграждането й в ЕС. Но евентуален провал, което не бива да се изключва, би я отдалечил още повече от него.” Но съществуват и други мнения – според Р. Ангелов ”паричните съвети все повече се разглеждат като естествен преходен етап към паричен съюз”, което на практика се потвърждава от решенията на балтийските страни относно валутните им курсове след встъпването им в ЕС. Вл. Царевски оценява идеята за валутен борд в България ”в крайна сметка положително”.

2. 
   Парична политика
   

В последните години налице са промени и във възгледите относно паричната политика. Както обобщава Н. Неновски традиционната представа, че крайните форми на парични и валутнокурсови режими са устойчиви и неефективни отстъпи място в последните години на своята противоположност, известна като ”bipolar view” – биполярен поглед. Според новото разбиране най-стабилните парични режими са:

или крайна гъвкавост (свободно плаване на валутните курсове)

или крайна ригидност (паричен съвет, доларизация).

Провежданата парична политика може да окаже съществено въздействие върху икономиката, и особено върху инвестициите и съответно – бъдещия растеж. Осъзнаването на връзката на паричната политика с несъвършенствата на продуктовите и трудовите пазари може да бъде от изключително значение, ако провеждащите политиката желаят да елиминират ефектите на постоянни и отрицателни шокове на предлагането. До голяма степен предотвратяване на отрицателни шокове може да се постиг-

не чрез внасяне на устойчивост при очакванията на публиката, като ключова роля играят инфлационните очаквания. Практиката през последните десетилетия показва, че опитите чрез инфлацията да се намалява безработицата имат като резултат силни негативни ефекти за растежа. Затова инфлацията се счита за намаляващо растежа явление, а оттам – следва да се избягва. Отхвърлянето на идеята за допустимост на инфлацията се базира главно върху разбирането, че тя подкопава пазарите, и служи като ”пясък в колелото на икономиката”, най-вече защото има асиметрични ефекти по отношение на различните участници в пазара. Добър синтез са думите на сем. Фридман: ”една от причините инфлацията да е толкова разрушителна е, че някои хора извличат голяма изгода, а други страдат – обществото се разделя на печелещи и губещи. Почти всички казват, че са против инфлацията – това, което обикновено имат предвид е, че са против неблагоприятните й последици, в случай, че ги засягат.” Пренесено в глобализиращия се свят, проблемът се усложнява от различията в инфлацията в отделните страни –

спъва се развитието на финансовото посредничество, особено когато инфлацията е по валута-котва, използвана и като резервна валута. Затова през последните десетилетия се възприема концепцията за целеполагането по инфлацията като основен принцип при провеждане на паричната политика. В перспектива, инфлацията засяга и производителността. Пак според сем. Фридма8 ”нищо не е по-важно за дългосрочното икономическо благоденствие на една страна от повишаването на производителността. Но тя е статист в драмата на инфлацията – парите играят главна роля.” Доказателства по отношения на страните в преход могат да се открият и у български автори– резките промени в цените на стоките за потребление и на валутния курс донасят огромни печалби от стокови и валутни спекулации, които остават необложени със съответните данъци. По този начин, под различни форми, в т.ч. и чрез банковата система, се ”източват” държавни средства в частни ръце. Ролята на банките е важна – влизането в сила на европейската парична единица е висш етап на развитие на интеграционните процеси в рамките на ЕС, а един от основните му аспекти е адаптирането на банковите системи, при това трябва кредитните институции да могат да оперират при равни права и възможности на основата на конкуренцията. Налице е засилен интерес към аспектите на регулиране на финансовия сектор и в областта на движението на капитали. Една от главните причини за това е осъществяването на европейската финансова интеграция, като дискусионни са въпросите за това, на какво ниво – наднационално или национално – и по какъв начин да се осъществява регулирането. Много е важно подходящото осигуряване на концентрацията на банковия сектор в ЕС – то се възприема като условие за реализиране на успешна дейност на банките81. При това е необходимо регулаторните органи да проявяват повече предпазливост, особено при одобряване на презгранични сливания на големи банки, поради възможността за намаляване на конкуренцията. А условия за това са налице, тъй като структурата на някои банкови системи в ЕС показва големи възможности за икономии от мащаба. Конкурентните предимства и изгоди от размера действително биха могли да генерират допълнителни печалби в банковия сектор.

Банковият сектор в Европа претърпява структурни промени в отговор на промените в регулирането и намаляването на бариерите за презгранични банкови услуги, очакванията са за по-добро разпределение на ресурсите.

Интегрирането на капиталовите пазари в ЕС е важно, защото очакванията са, ако то е успешно, европейските пазари на акции и облигации да ”нарастнат драматично”, като достигнат тези на САЩ. При преценка за осъществимостта на целеполагането по инфлацията като основа на паричната политика на преден план излиза ролята на сеньоража – за страни, имащи значителни приходи от сеньораж, би било по-трудно да наложат подобна парична политика. Доколкото в съвременния свят ролята на сеньоража е незначителна – данните в следващата таблица показват размера на сеньоража като процент от БВП – трудности следва да се очакват главно при големи фискални дефицити и сравнително висока инфлация. Значението на сеньоража за икономиката често се надценява, особено когато стои въпросът за избор на официална доларизация като валутнокурсов режим и парична политика. Освен чисто техническата замяна на местната парична единица, доларизацията е свързана и с институционалната реформа, а това би могло да се окаже ако не неприемливо, то труднопостижимо в някои страни. Р. Сахай и К. Вег намират, че институциите в Източна Европа са много важни – за разлика от страните от Латинска Америка, въпреки че при страните в преход се наблюдава рязко увеличаване на валутната субституция в началото на 90-те години

Сеньораж (% от БВП; средно 1999-2001 г.)
Китай 0.7 Индонезия 0.3 Корея 0.2 Сингапур 0.1 Тайланд 0.1 Бразилия 0.8 Мексико 0.3 Унгария 0.5 Полша 0.3 Русия 1.4 Южна Африка 0.2 Развити страни 0.1

Таблица 1.1: Сеньораж в някои страни

може да се разглежда като проблем на прехода към присъединяването към ЕС. Това са промени в относителните цени и те не могат да бъдат обект на правителствено регулиране. Добре установен факт е, че ценовото равнище в една страна е в тясна зависимост от доходите. Така може да се предположи, че ценовото равнище ще следва динамиката на доходите. МВФ счита, че всъщност няма значение дали финансовото посредничество се основава на дейността на банките или преобладава финансирането с облигации и акции – важно е структурата на системата да е здрава, да има силна регулация, както и строг контрол над дълговете. Също така е добре установен факт, че паричната политика има само временни краткосрочни ефекти върху реалния сектор. В дългосрочен план паричната политика променя

единствено ценовото равнище. Затова модерните схващания за паричната политика са, че тя трябва преди всичко да осигурява ценова стабилност, като основните аргументи в защита на това разбиране са:

- по този начин се увеличава ефективността на пазара и се предотвратява преразпределението на доходи, което способства за реализиране на дългосрочни планове, а също и се улеснява формирането на реалните работни заплати, така че те да съответстват на производителността;

- запазва се покупателната способност и доверието на потребителите, като така се подпомага потреблението;

- на финансовите пазари има по-малко несигурност и по-ниски рискови премии, което води до по-ниски средно- и дългосрочни лихвени проценти, съответно – до повече инвестиции и растеж. Всичко това за ЕС означава по-добра конкурентоспособност. В обобщение, както се изразяват У. Бъйтер и К. Гра-

фе ”. . .Националният паричен суверенитет за малки икономики, силно отворени за търговия и финансови потоци –в случая за всички страни-кандидатки – е скъп и излишен лукс.”
1.3 Бюджетна политика

Инструментите на бюджетната политика са ”едни от най-мощните средства за въздействие върху икономическия и обществен живот от страна на държавата”. И. Осадчая твърди, че при намесата на държавата във функционирането на пазарната икономика най-важната роля се пада на бюджета и бюджетната политика, като държавните бюджети могат да бъдат както средство за преодоляване на ”пазарни провали”, така и средство за възникване на такива. Ето защо правителството трябва да използва бюджетните лостове гъвкаво и внимателно, особено при структурни промени в икономиката.

При наличието на взаимообусловеност при паричните политики на отделните страни, както и при валутните курсове, възможностите на фискалната политика да бъде използвана като инструмент за въздействие върху растежа намаляват. За отделните държави по принцип освен ограниченията по паричната политика, става по-трудно да провеждат и самостоятелна фискална политика, тъй като двете са тясно свързани. Ето защо през последните десетилетия се лансира идеята за осъществяване на фискална интеграция в някаква степен, там където паричните политики са взаимосвързани. Идеята за фискална интеграция в Европа далеч не е нова. Както подчертават В. Стоянов и Б. Петков реализи-

рането на финансова, респективно фискална хармонизация е сърцевина на интеграционните процеси и предпоставка за реализирането на четирите свободи на движение – на стоки, услуги, хора и капитали.

Това е така, тъй като една от пречките по пътя на осъществяване и гарантиране на четирите свободи са различните фискални системи и нееднаквата фискална политика на отделните страни-членки, затова още в самото начало на европейската интеграция се приема и програма за фискална хармонизация. Различните фискални системи налагат една или друга структура на икономиката, преобладаване на точно определен тип предприятия, реализиране на допълнителни изгоди на пазарните участници от точно определена, специфична структура на предприятието и т.н. Затова усилията са към постигане на равни условия за всички участници в пазара. Добър пример е въвеждането на ДДС, който за разлика от предхождащия го данък върху оборота е неутрален по отношение на размера и на вертикалната структура на пазарните участници. От въвеждането му насам има и стремеж към уеднаквяване на ставките, това се оказва трудна задача – десетилетия след въвеждането му все още ставките не са единни, както и преференциите. Въпреки това унифицирането е в ход, защото въпросът с косвените данъци има големи политически измерения – въз основа на тях се формират част от приходите в бюджета на ЕС – на практика на национално равнище, а разходите се определят на ниво Общност и отделните страни имат стимул да се стремят към унификация. Стремеж към постигане на неутралност съществува и по отношение на другите данъци, през последните години особено внимание се обръща на преките данъци, и най-вече на тези върху личните доходи. Изоставя се предходното схващане за стратификация на облагането и много държави обмислят въвеждането на ”плосък данък”. В последните години фискална интеграция се получава ”принудително”, на база конкуренция между различните

страни в стремежа за привличане и задържане на глобални компании. Процесът на фискална конкуренция придобива най-различни форми и е естествено следствие от мобилността на базите за облагане между различните държави. Най-голямо влияние оказва преместването на физически капитал.

Така че процесът така или иначе е в ход, и е въпрос поскоро на време постигането на унифициране във фискалната сфера. След възприемането на правилата на ”Вашингтонския консенсус” следва и унифициране на корпоративните данъци, а по-късно, и донякъде успоредно с това – на подоходните данъци върху личните доходи. Процесът на фискална интеграция в световен мащаб се подпомага и от международните финансови институции –програмите на МВФ и Световната банка изискват по-нисък

бюджетен дефицит, както и наличие на юридически споразумения относно дефицита. Закрепването на изискването за ниски бюджетни дефицити със закон е идея, която намира своето разпространение дори в страни с традиционно ”широки” разбирания за бюджета. Автори като О. Милко предлагат съставяне на ясен план за реструктуриране на вътрешния и външен дълг и закрепването му под формата на закон, както и да се изисква от правителството точното му изпълнение. В някои държави приемането на такива закони– средносрочни рамки на бюджета вече е факт. Но интеграцията във фискалната сфера е все още далеч– реформите са свързани с твърде голяма потребност от силна политическа воля, и особено в стабилизирани икономики срещат твърде голям отпор, и често стават политически нереализируеми. Място за опасения има – П. Сьоренсен намира, че при данъчно координиране изгодите ще бъдат неравномерно разпределени – както между държавите, така и в рамките на една и съща държава, заради асиметриите в икономическите структури и предпочитания. Налице ще са отрицателни последствия върху преразпределителните процеси, като печеливши ще са по-бедните региони, като това ще породи реакции на отпор у останалите, които по принцип участват с повече тежест при вземането на политически решения, и в крайна сметка интеграция би била осуетена. В рамките на ЕС очевидно има натрупан опит в тази посока. Встъпването на нови страни-членки в ЕС добавя нови предизвикателства, породени от потребността от допълнителни бюджетни трансфери, процесът на интеграция става особено сложен. Както пише Д. Динков: ”несъмнено трудно ще бъде на политиците в богатите западноевропейски страни да убеждават своите избиратели да приемат заделянето на 0.09% от брутния продукт за разширяване на изток”, за да си облекчат положението в своите страни политиците

демонстрират готовност да изключат Балканите от проекта за обединена Европа. В крайна сметка ефектите от вида на данъчната политика зависят от развитостта на региона. Но не винаги единствено данъците определят икономическата активност – печалби могат да бъдат изнасяни зад граница, съотношението капитал/труд и съответно – работните заплати могат да бъдат ”оптимизирани”, активността на движещите икономическия прогрес високотехнологични предприятия зависи от близостта на пазарите и добрата инфраструктура, мобилността на висококвалифицираните работници зависи и от условията на живот, броят на безработните – от вида работа, която те биха били склонни да

приемат и т.н., като последното е установено още през 1937 г. от Дж. Робинсън. Основен проблем за фискалната политика при фиксирани валутни курсове е ограничаването на възможностите за действие, и особено по отношение на ”прехвърляне на разходи” (expenditure switching101), ключовата роля на плава-

щите валутни курсове е, че позволяват прехвърлянето на разходите, т.е. при наличие на специфични за дадена страна шокове промяна в номиналния валутен курс би позволила изравняване на относителните цени на стоките и съответно преструктуриране на разходите. А освен това, при плаващи валутни курсове съществува възможността за ”печатане на пари”, и съответно – модифициране на лихвените проценти. Неслучайно Маастрихтските критерии за участие в ИВС

съдържат изисквания и по отношение на фискалната политика. Донякъде обаче тези критерии са резултат от постигнат компромис – страните имат прекалено много възможности за преформулиране на фискалната си политика, формалните критерии засягат единствено баланса на публичните финанси – бюджетния дефицит и държавния дълг, а липсват предписания какви точно да са приходите и разходите. Този факт отразява различията между различните страни – както в размера и вътрешното им устройство – някои са федерални, други – не, така и в спецификата на разбиранията за ролята на държавата – по традиция по-силна в северните страни. Въпреки традиционните виждания за държавата, дори северните страни възприемат нова политика на ниска инфлация и независимост на централната банка, като процесът

на установавяне на този нов режим на стабилни цени в началото е болезнен.

Подобно развитие е възможно, защото в съвременните условия дори в северните страни няма как политиката да бъде антициклична – по думите на Л. Йонунг, Й. Стимне и Х. Сьодерстрьом в повечето европейски страни, включително Дания и Финландия – фискалната политика е предимно неутрална или проциклична, със стемеж главно към фискална консолидация вместо към по-широка икономичес-

ка стабилизация, най-вече поради размера на фискалните дисбаланси и стремежа за изпълняване на Маастрихтските критерии. За Швеция авторите намират наличие на известна антицикличност, но съпроводена с огромни фискални дефицити. Основните трудности, включително политически, по провеждането на фискални реформи, произхождат от факта, че най-важната причина за растежа на публичните разходи е

нарастването в нивото на преразпределителните дейности на правителството, най-вече тези по социалното осигуряване – промените в социалното осигуряване засягат интересите на големи групи хора и са трудни за провеждане. Практиката показва, че дори при встъпването в ЕС, в страните от Централна и Източна Европа с по-високи доходи реформите не са довършени. Допълнителни трудности възникват от факта, че вноските за социално осигуряване заемат много голям дял от бюджетите на страните в ЕС – особено на новите страни-членки. За страните, участващи в ИВС, прехвърлянето на паричната политика на ЕЦБ и запазването на правомощията по фискалната на равнище отделни държави има за следствие по-малките възможности на държавите да предоставят социална защита. Р. Погоновски намира, че особено за страни с много чувствителни на цикъла бюджети трипроцентната норма на бюджетния дефицит е силен ограничител, а по принцип вероятността за излизане извън допустимите рамки

в бюджета ограничава възможностите на публичния сектор да използват капиталовите пазари за целта на социалното осигуряване. За прецизирано въздействие върху икономиката далеч не е достатъно единствено бюджетът да е балансиран. Структурата на приходите и разходите също е от голямо значение. За Източна Европа този въпрос е особено важен – А. Пирян намира, че доскоро там не се отделя достатъчно внимание на бюджетната политика, като се залага главно на балансираността и бездефицитността, за разлика от Западна Европа, където при съставянето на бюджета се прилага бюджетно програмиране – на основа прогнозите за държавните разходи се установяват приоритети и разходите се формират по програми.

Разширяването на ЕС поставя големи изисквания към бюджета на ЕС заради три основни характеристики на източноевропейските страни – ниски нива на доходите, голям размер на населението, и голямо значение на селското стопанство за икономиката. Голяма част от трудностите по разширяването се дължат именно на бюджета. Държавният дълг също не бива да придобива големи размери. Както пише А. Пирян, държавните заеми в условия на ниска норма на спестяване не се използват рационално и предизвикват стагнация, защото в по-малка степен се свързват с производственото натрупване. Насочват се към финансирането на големи бюджетни разходи и са свързани с изплащането на растящи лихви, които имат и известна ендогенност. Лихвите по държавния дълг могат да предизвикат блокиране на държавната дейност – например през втората половина на 90-те години на 20. век разходите за лихви в Русия надхвърлят 50% от данъчните и неданъчните приходи на федералното правителство в бюджета, като дори и те не са достатъчни, и се налага вземането на нови заеми. В. Иванов говори дори за ”пирамида на дълга” – нов дълг се

натрупва за изплащане на лихвите по-стария.

Неслучайна е и кризата от 1998 г., сходна в някаква степен е и ситуацията в България до въвеждането на валутния борд. Като се има предвид, че нормата на спестяване в страните от Централна и Източна Европа е ниска, както и наличието на висока потребност от финансиране на частния сектор на икономиката там – нормите на използван заемен капитал са ниски – може да се направи и предположение, че избутващите (crowding out) ефекти е логично да са по-силно изразени. Така политика на ограничаване на държавния дълг е напълно в синхрон с потребностите на икономиката и е в състояние да гарантира постигането на дългосрочен растеж. За българския държавен дълг В. Пиримова обобщава, че ”. . . държавният дълг бележи устойчива тенденция към намаляване, външният дълг е добре разсрочен, . . . с нисък лихвен процент. . . ”. Затова, както препоръчва Д. Иванова за страната остава важно съотношението външен дълг/БВП да продължи да намалява с икономически целесъобразни темпове, като Д. Иванова се обявява против бързо намаляване и свеждане на дълга до Маастрихтските 60%, защото това би означавало значително намаление на необходимите инвестиции за публична и социална инфраструктура. Като се вземат предвид възможностите за реализиране на инфраструктурни проекти на частен принцип обаче, този аргумент като че ли престава да бъде особено правдоподобен.

Благоприятен за България факт е, че валутният борд допринася за достатъчно прозрачност при държавния дълг. Още след въвеждането на валутния борд пазарът на държавни дългови инструменти вече е напълно прозрачен и спокоен, като търсенето значително надхвърля предлагането от страна на МФ. Дори да се пренебрегне фактът, че по този начин донякъде изкуствено се поддържат много ниски лихвени проценти, така или иначе прозрачност е налице.