Електронно издание
Изтегляне 387 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- Решението
- Фактите
- Решението
- 4. ПРАВО НА ЗАЧИТАНЕ НА ЛИЧНИЯ И СЕМЕЕН ЖИВОТ, НА ДОМА И КОРЕСПОНДЕНЦИЯТА
- Съдът е комуникирал на българското правителство жалба относно твърдяна медицинска небрежност и несправедливост на производството по иска за обезщетяване на претърпените вреди.
- ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ ДРУГИ ДЪРЖАВИ
|
Фактите: Жалбоподателят е ветеринар, управител на държавна ветеринарна клиника. Според официалната версия, на 25 септември 2006 г. в клиниката влязъл С., който поискал да бъде ваксинирано кучето му и да му бъде издаден документ за пътуване в чужбина. Жалбоподателят отговорил, че процедурата отнема два-три месеца, но срещу 1000 леи може да издаде документа, дори без да види кучето. С. веднага поискал от полицията съдействие за залавянето на жалбоподателя при получаване на подкуп. Още същия ден били предприети редица процесуални действия, включително на С. били дадени белязани банкноти, с които да му плати. С. се върнал в клиниката, дал на жалбоподателя 400 леи, а той от своя страна поставил нужните печати в паспорта на кучето и издал искания документ. Час по-късно жалбоподателят бил задържан от полицията. Белязаните пари били намерени в джоба му. В последвалото наказателно производство жалбоподателят поддържал, че при разследването са допуснати съществени процесуални нарушения (антидатиране на документи, неправомерно изземване на юрисдикция и др.), както и че случилото се е резултат на провокация от страна на полицията към извършване на престъпление. В подкрепа на твърденията си той посочвал, че С. никога не е имал куче и не е имало причина да идва в клиниката. През април 2007 г. жалбоподателят бил осъден за искане и приемане на подкуп. Съдът отхвърлил възраженията му за провокация. Приел, че макар да се е оказало, че С. наистина няма куче, той е потвърдил в показанията си, дадени под клетва, че жалбоподателят му е поискал пари. Освен това при задържането на жалбоподателя той извадил белязаните пари от джоба си. Решението: 22. Жалбоподателят се оплаква, че е бил провокиран да извърши престъпление. 33. С оглед на общите принципи, изведени в практиката му, за да реши дали жалбоподателят е бил подтикнат да извърши престъплението, Съдът следва да прецени дали може основателно да се счита, че той е бил ангажиран в съответната престъпна дейност преди намесата на полицията, т.е. трябва да се прецени дали е щял да извърши престъплението, ако липсваше твърдяното подбуждане. 34-35. Съдът напомня, че когато участието на полицията е ограничено до подпомагане на частно лице да документира извършването на престъпно деяние от друго частно лице, от решаващо значение е поведението на двете лица. Следователно, тъй като жалбоподателят твърди, че С. го е подтикнал да извърши престъпление, е необходимо да се изследва начинът, по който националните съдилища са анализирали поведението на С. В това отношение Съдът отбелязва, че пред съдилищата жалбоподателят е изтъкнал редица несъответствия (С. не е имал куче, първоначално е твърдял пред полицията, че документът му е необходим за куче от порода, различна от посочената в приложения по делото паспорт, в който при това като собственик фигурира друго лице, и пр.). Съдът е на мнение, че при наличието на тези противоречия между версията на С. и доказателствата, с които полицията е разполагала по времето, когато е решила да документира получаването на подкупа, тя е следвало да направи по-задълбочена проверка на истиността на сигнала на С. и на мотивите му. Съдилищата също е трябвало да анализират подробно фактите и начина, по който полицията е реагирала. 36. Съдът отбелязва, че пред националните съдилища жалбоподателят е изложил горните аргументи и е твърдял провокация от страна на С., извършена с помощта на полицията. В такава ситуация, ако твърденията на подсъдимия не са напълно неправдоподобни, задача на обвинението е да докаже, че не е имало провокация. При липсата на такива доказателства, съдебните органи трябва да изследват фактите и да предприемат необходимото за разкриване на истината, за да се произнесат дали е налице провокация. Съдилищата обаче, вместо да анализират посочените аргументи, просто са се позовавали на показанията на С., без да изследват достоверността им, въпреки че жалбоподателят я е оспорвал, и без да разгледат възможността С. да е подбудил жалбоподателя да извърши престъплението, воден от скрити мотиви. 37-38. Освен това не е съществувало обективно подозрение, че преди разглежданите събития жалбоподателят е участвал в престъпна дейност, нито пък доказателства, че е бил склонен да извършва престъпления. При тези обстоятелства Съдът намира, че съдилищата не са извършили необходимата преценка дали С., действайки за полицията, не е провокирал жалбоподателя да извърши престъплението и дали съществуват данни, че същото е щяло да бъде извършено без такава намеса. Макар да е имало основания да подозират, че е налице провокация, съдилищата не са анализирали относимите фактически и правни елементи, които биха им помогнали да разграничат провокацията от една законосъобразна дейност по разследване. По тази причина, както и поради използването на доказателства, получени чрез активното участие на С. под контрола на полицията, процесът срещу жалбоподателя не е бил справедлив, както изисква чл. 6 от Конвенцията. Налице е нарушение на чл. 6, § 1.
Фактите: Делото се отнася за изпълнението в Латвия на съдебно решение срещу жалбоподателя – латвийски гражданин, постановено от кипърски съд на 24 май 2004 г. във връзка с дълг към кипърско дружество. На 27 февруари 2006 г. латвийски съд уважил искането на кредитора за признаване и изпълнение на решението и наложил обезпечителна мярка. Жалбоподателят, който твърди, че е научил за двете съдебни решения през юни 2006 г., не се опитал да оспори решението на кипърския съд, но подал жалба срещу решението на латвийския съд, като твърдял, че не е бил редовно призован в производството пред кипърския съд. На 31 януари 2007 г. Върховният съд на Латвия отхвърлил жалбата, като отбелязал, че Регламент (ЕО) № 44/2001 („Регламент Брюксел І”) на Съвета забранява преразглеждането по същество на чуждестранно съдебно решение, и тъй като жалбоподателят не е обжалвал решението на кипърския съд, аргументите му за нередовно призоваване са неотносими. Решението: 31. Жалбоподателят се оплаква, че като са разпоредили признаване и изпълнение на решението на кипърския съд, постановено при незачитане на правото му на защита, латвийските съдилища са нарушили чл. 6, § 1 от Конвенцията. 45. Съдът припомня, че чл. 6 е приложим по отношение на изпълнението на чуждестранни съдебни решения, които имат за предмет граждански права и задължения. 46-47. Тъй като оплакването по отношение на Кипър е недопустимо поради неспазване на шестмесечния срок, Съдът следва да се произнесе единствено по въпроса дали латвийските съдилища са спазили Конвенцията при допускането на изпълнението на чуждестранното съдебно решение. Съдът не е компетентен да се произнася по спазването от държавите членки на националното право, на други международни актове или на правото на ЕС. 48-49. Съдът припомня, че принципът за равенство на страните е важен елемент на правото на справедлив съдебен процес и се прилага и по отношение на призоваването и уведомяването. Член 6 от Конвенцията обаче не може да се тълкува като налагащ някаква конкретна форма на призоваване или уведомяване. Съгласно преамбюла към Регламент Броксел І, същият се основава на принципа на „взаимно доверие в правосъдието” в рамките на съюза, което предполага, че „декларацията относно изпълнителната сила на дадено съдебно решение трябва да бъде издавана практически автоматично, след просто формална проверка на представените документи, без съдът да има възможност да се позовава по свой почин на някое от основанията за недопускане на изпълнението, предвидени от настоящия регламент”. Съдът отбелязва, че спазването на правото на ЕС представлява легитимна цел в обществен интерес и че латвийският съд е бил длъжен да осигури бързото и ефективно признаване и изпълнение на решението на кипърския съд в Латвия. 50-54. Латвийският съд е приел, че не може да откаже изпълнение на чуждестранно съдебно решение в случаите, когато жалбоподателят е имал възможност да подаде жалба в съответната държава, но не го е сторил. Като отбелязва, че това решение е в съответствие с изводите на Съда на ЕС по делото Apostolides v. Orams, C-420/07, 28 април 2009 г., и че жалбоподателят не е посочил убедителни причини за пропуска си да обжалва решението на кипърския съд, Съдът заключава, че в мотивите си латвийският съд е взел предвид в достатъчна степен неговите права по чл. 6 от Конвенцията. Следователно чл. 6 не е нарушен.
Фактите: Жалбоподателят е турски гражданин, живее в Турция и е директор на турска телевизионна станция, която излъчва и в Германия чрез регистрирано там търговско дружество. През 2006 г. в Германия започнало разследване срещу жалбоподателя и други лица по подозрение в измама. Впоследствие наказателното производство срещу г-н Караман било отделено от това на останалите заподозрени. През 2008 г. разследване срещу жалбоподателя, по повод на същите твърдения за измама, било започнато и в Турция. През 2008 г. съдът във Франкфурт осъдил за измама двама от съобвиняемите, като членове на престъпна група. Друг от тях бил осъден за подпомагане и подбудителство. В мотивите на присъдата на няколко места се посочвала ролята на лидерите на престъпната организация и в този контекст пълното име на жалбоподателя било споменато многократно. Впоследствие в немската и турската преса жалбоподателят бил описван като ръководител на престъпна организация. Жалбата му до Германския конституционен съд, в която се оплаквал от нарушение на презумпцията за невиновност, била отхвърлена като недопустима. Наказателните производства срещу жалбоподателя са още висящи. Решението: 33-35. Едно от възраженията на правителството относно допустимостта на оплакването по чл. 6, § 2 от Конвенцията е, че жалбоподателят няма статута на жертва, защото във висящо или бъдещо наказателно производство срещу него постановената по отношение на други лица присъда не е обвързваща за съдилищата и прокуратурата. 42-43. Съдът приема, че въпреки това изводите в мотивите на присъдата могат да окажат неблагоприятно въздействие в наказателното производство срещу жалбоподателя, подобно на други случаи, в които властите изразяват преждевременно становище относно вината на даден заподозрян. 63-64. По основателността на оплакването Съдът припомня разграничението, което трябва да се прави между изявление, че дадено лице е просто заподозряно в извършването на престъпление, и декларирането, че то е извършило това престъпление, без да е налице влязла в сила присъда. Съдилищата са длъжни да изяснят обстоятелствата от значение за установяване на отговорността на подсъдимия и не могат да представят като твърдения или подозрения решаващи факти, включително относно участието на трети лица. В такива случаи обаче съдът трябва да се ограничи до посочването на информацията, необходима за преценката на отговорността на подсъдимите, изправени пред него. 65-67. Съдът отбелязва, че германският закон изрично забранява да се правят изводи относно вината на дадено лице въз основа на наказателно производство, в което то не е участвало. Важна е обаче и конкретната формулировка, използвана в мотивите на присъдата. По делото срещу другите обвиняеми е трябвало да се установи дали те са действали самостоятелно или са били част от йерархията в престъпна организация, кой е планирал разследваните злоупотреби, кой кому и какви инструкции е давал. Съдът приема, че в този контекст е било невъзможно да се избегне посочване на конкретната роля, която е имал всеки от задкулисните участници, включително ролята на жалбоподателя. Наказателният съд обаче е дал ясно да се разбере, че не се произнася имплицитно и по вината на г-н Караман. 69-70. Съдът не смята, че за избягването на погрешни заключения е било необходимо името на жалбоподателя в официалния писмен текст на присъдата да фигурира само с инициали. По-важно е, че навсякъде в мотивите жалбоподателят е споменат като „лице срещу което има отделно наказателно производство“, а в частта на присъдата, в която фактите са подведени под приложимата правна норма, съдът споменава за „хората зад кулисите“, без да прави заключения, които могат да бъдат разбрани като произнасяне по вината на г-н Караман. Наред с това, както в уводните бележки към публикувания в интернет текст на присъдата, така и в решението на Конституционния съд се подчертава, че на жалбоподателя не може да бъде приписвана вина, тъй като това би било в нарушение на презумпцията за невиновност, и че преценката за участието му в престъплението следва да бъде извършена в наказателното производство срещу него. Следователно германският съд е избегнал, доколкото това е възможно в присъда срещу част от обвинените в дадено престъпление, да създаде впечатление, че взема становище по вината на жалбоподателя. 71. Изводите в присъдата не са нарушили презумпцията за невиновност. Няма нарушение на чл. 6, § 2 от Конвенцията.
Фактите: През 1992 г. жалбоподателят бил оправдан по обвинение за кражба на антични предмети, но бил осъден за притежаване на крадени вещи. През 2001 г. въззивният съд отменил присъдата и в частта за притежаването на голямата част от крадените вещи. Междувременно лица, които твърдели, че са собственици на откраднатите вещи, завели срещу жалбоподателя три граждански дела. Искали връщане на вещите или, ако това е невъзможно, заплащане на обезщетение. Предмет на първите две дела били вещи, за които в крайна сметка наказателният съд намерил, че не са били откраднати от жалбоподателя и не са били държани незаконно от него. Третото дело се отнасяло за вещи, за кражбата на които жалбоподателят бил оправдан, но бил намерен за виновен за незаконното им държане. Първоинстанционните съдилища уважили и трите иска. През 2004 г. апелативният съд потвърдил решенията им. Националните конституционни юрисдикции отхвърлили оплакването на жалбоподателя от нарушение на презумпцията за невиновност. Решението: 31. Като се позовава на чл. 6, § 2 от Конвенцията, жалбоподателят се оплаква, че решенията на апелативния съд и конкретните изрази в тях са нарушили презумпцията за невиновност. 39-43. По допустимостта на оплакването Съдът припомня практиката си, че презумпцията за невиновност по чл. 6, § 2 се прилага не само по отношение на висящото наказателно производство, но и по отношение на съдебни решения, постановени след прекратяването му или постановяването на оправдателна присъда, които следва да зачитат невиновността на лицето, щом обвиненията срещу него не са били доказани. Винаги когато възникне въпрос за приложимостта на чл. 6, § 2 в контекста на последващо производство, жалбоподателят трябва да докаже, че съществува връзка между приключилото наказателно производство и новото производство. Такава връзка ще има например когато в следващото производство е необходимо да се изследва изходът от предшестващото наказателно производство, и по-конкретно когато съдът трябва да анализира присъдата, да прегледа или прецени доказателствата по наказателното дело, да оцени участието на жалбоподателя в събития, които са били в основата на обвинението, или да коментира все още съществуващи индиции за възможна вина на жалбоподателя. 46-47. В настоящия случай жалбоподателят е бил оправдан по повечето обвинения, но е била установена вината му за държането на няколко откраднати вещи, които са били предмет на третото гражданско дело. Следователно гражданското производство може да се приравни на предявен от жертвите на престъпление иск за обезщетение, който е в състояние да привлече защитата на чл. 6, § 2. С оглед на обстоятелствата, в светлината на цитираната своя практика Съдът е готов да приеме, че съществува изискваната връзка между заведените граждански дела и наказателното производство. Следователно жалбата не е несъвместима ratione materiae с разпоредбите на Конвенцията. 56-57. По съществото на оплакването Съдът посочва, че при прекратяване на наказателното производство или оправдателна присъда решението относно наказателната отговорност трябва да се зачита в гражданските производства за обезщетение, но това не следва да преклудира установяването на възникваща от същите факти гражданска отговорност, въз основа на една по-малка доказателствена тежест. Ако обаче в решенията на гражданските съдилища се правят изводи, вменяващи наказателна отговорност на ответника, това ще повдигне въпрос, попадащ в обхвата на чл. 6, § 2 от Конвенцията. При преценката за спазване на тази разпоредба, от решаващо значение са използваните формулировки, но практиката на Съда съдържа и примери, в които с оглед на естеството и контекста на конкретните производства, не е констатирано нарушение на чл. 6, § 2, въпреки някои неуместни изрази. 59-60. Съдът отбелязва, че в настоящия случай от гражданските съдилища не се е изисквало да разглеждат или преоценяват присъдата, доколкото първоинстанционните решения са постановени преди приключването на наказателното производство, а ролята на апелативния съд е била единствено да се произнесе дали първоинстанционните съдилища са преценили надлежно представените пред тях доказателства. Съдилищата е трябвало да решат дали ищците са законните собственици на процесните вещи. Към момента на произнасяне на апелативния съд присъдата е била вече постановена, но той не е основал решението си на нея, макар че жалбоподателят е бил намерен за виновен по отношение на някои вещи. И по трите дела гражданските съдилища, в съответствие с вътрешното право, са основали решенията си на доказателства, събрани от самите тях в състезателното гражданско производство, въпреки че някои са били представени и по наказателното дело. Исковете са били уважени, защото ищците са доказали, че са собственици, а ответникът не се е справил с тежестта да докаже, че той е собственик. Изводите са основани на „вероятността”, установена от представените доказателства. Освен това заключението, че ищците са собствениците на вещите, а по третото дело и че жалбоподателят носи отговорност за вреди, не е равнозначно на установяване на вина. 61-62. Накрая, използваните в решенията изрази, макар и някои да са неудачни, не вменяват на жалбоподателя наказателна отговорност извън установената с присъдата, нито пък апелативният съд е поставил под съмнение изводите, направени в наказателното производство, или е третирал жалбоподателя по начин, несъвместим с невиновността му. 63. Следователно не е извършено нарушение на чл. 6, § 2. 4. ПРАВО НА ЗАЧИТАНЕ НА ЛИЧНИЯ И СЕМЕЕН ЖИВОТ, НА ДОМА И КОРЕСПОНДЕНЦИЯТА
След операция на жалбоподателката от рак на гърдата, било установено с помощта на образна диагностика, че някои нейни ребра са засегнати от метастази. При операцията обаче хирургът отстранил други ребра, които след биопсия се оказали незасегнати. През 2004 г. жалбоподателката предявила иск за обезщетение срещу болницата и лекаря, като твърдяла, че при операцията са й били отстранени здрави ребра, вместо засегнатото шесто ребро, което допълнително утежнило болестта й. След изслушването на няколко вещи лица съдът отхвърлил иска, като приел, че предварителните данни от образната диагностика не са били сигурни и че лекарят е имал право да се довери на визуалния оглед на ребрата при операцията, а също и че не било доказано неотстраненото шесто ребро действително да е било засегнато от метастази. Като се позовава на чл. 3, жалбоподателката твърди, че държавата не е изпълнила позитивните си задължения по тази разпоредба да създаде ефективна съдебна система за установяване на медицинска небрежност и обезщетяване за причинените вреди. По-конкретно тя твърди, позовавайки се и на чл. 6, че липсва нормативна уредба, която да гарантира независимостта на вещите лица медици, а това нарушава и равенството на страните в гражданския процес. Жалбоподателката повдига и оплакване по чл. 8 поради настъпилите вследствие на операцията физически промени и невъзможността да си сложи протеза. Съдът е поставил на правителството въпроса дали инициираното от жалбоподателката производство за обезщетение е изпълнило изискванията на чл. 8 от Конвенцията, като се имат предвид позитивните задължения, произтичащи от тази разпоредба, и по-специално на зачитане на физическия и морален интегритет на индивида, както и въпроса дали спорът е бил разгледан справедливо, както изисква чл. 6 от Конвенцията, и по-специално дали е бил спазен принципът за равенството на страните.
Жалбоподателите се позовават на чл. 8 и чл. 6 от Конвенцията, а първият от тях и на чл. 13 поради липсата на средство за защита. Съдът е поставил на правителството въпроса невъзможността жалбоподателите да оспорят припознаването и да установят собственото си бащинство съставлява нарушение на правото им на зачитане на личния и семейния живот по смисъла на чл. 8 от Конвенцията, по-специално в светлината на решенията по делата Ahrens c. Allemagne, no 45071/09, и Kautzor c. Allemagne, no 23338/09.
Фактите: С решение от 1981 г. по иск за установяване на бащинство, предявен от майката на родения през 1980 г. Н.-А., съдът приел, че жалбоподателят е баща на детето. Решението се основавало на свидетелски показания за връзката между жалбоподателя и майката и на медицинска експертиза, която не установявала, но и не изключвала категорично бащинството. След като Н.-А. навършил пълнолетие и с негово съгласие, през 2003 г. била изготвена извънсъдебна експертиза, която установила категорично, че жалбоподателят не е негов баща. Съдът отхвърлил искането на жалбоподателя за отмяна на влязлото в сила решение, като приел, че експертизата от 2003 г. не представлява ново доказателство, което е съществувало през 1981 г. и за което страните не са знаели по време на процеса. Каталог: media -> documents documents -> Право на зачитане на личния и семейния живот documents -> Равенството в нормотворческата практика на Международната организация на труда documents -> Media information documents -> Бюлетин съдебна практика по documents -> Chevrolet Orlando внася ваканционната атмосфера на Флорида в класа на семейните автомобили documents -> Бюлетин съдебна практика по Изтегляне 387 Kb. Сподели с приятели:
|