Емоционалната Интелигентност
Тормозът: надгробният камък на емпатията
Изтегляне 0.53 Mb.
|
Свързани:
РАБОТЕН-ЛИСТ-Шипка, Ключови думи - работен лист
- Навигация на страницата:
- 13. Емоциите и преодоляването на травмите
Тормозът: надгробният камък на емпатиятаВ безредните игри в детската градина Мартин, на две и половина години, се блъска в малко момиченце, което се разплаква без особена причина. Мартин се опитва да хване другото дете за ръката, то обаче се отдръпва, хлипайки. Мартин я плясва по ръката с все сила. Сълзите обаче не секват. Мартин отвръща поглед от момичето и започва да повтаря „Спри! Спри де!“ все по-бързо и по-силно. Не след дълго прави втори опит да я погали, но тя отново се дърпа. Този път Мартин оголва зъби като диво животно и започва да ръмжи на разплаканото момиче. Сега вече успява да я потупа по гърба, но ударите му стават все по-силни. Мартин не спира да бие бедното момиче въпреки писъците му... Тази тревожна случка илюстрира как тормозът - ежедневните побои по прищявка на родителите - могат да засенчат естествената склонност на детето към емпатия. (Наблюденията в детската градина и изводите от тях са заети от Mary Mam and Carol George, “Response of Abused and Disadvantaged Toddlers to Distress in Agemates: A Study in the Day-Care Setting", Developmental Psychology 21, 3,1985. Подобни наблюдения са правени и над деца в прелучилищна възраст: Bonnie Klimes-Dougan and Janet Kistner, "Physically Abused Preschoolers' Responses to Peers' Distress", Developmental Psychology 26, 1990) Странната, почти брутална реакция на Мартин спрямо разстроеното дете е типична за деца като него, които сами са ставали жертва на побои и друг физически тормоз от най-ранна възраст. Тази реакция е в ослепителен контраст с обичайните прояви на симпатия и опити на децата да утешат страдащите си другарчета, за които стана дума в седма глава. Граничещият с насилие отклик на Мартин в детската градина може би отразява уроците за сълзите и притеснението, които е научил у дома: плачът се посреща първо с механичен утешаващ жест, но ако това не помогне, се преминава към заплашителни погледи, крясъци и бой. По-тревожното е, че Мартин вече е лишен от най-първичната разновидност на емпатията - от инстинкта да прекрати агресията, когато човекът срещу него вече е наранен. На две и половина години той вече е въплъщение на моралните импулси на жесток и садистичен грубиян. Злобата на Мартин е типична и за други деца, които, също като него, още на тази крехка възраст са белязани от тежък физически и емоционален тормоз у дома. Мартин е част от група, съставена от девет такива деца на възраст между една и три години, наблюдавани по два часа всеки ден в детската градина. Тази група се сравнява с друга група, отново от девет малчугани, които идват от също толкова бедни и подложени на стрес семейства, при които обаче физическо насилие не е установено. Разликите в начина, по който децата от двете групи реагират спрямо наранените си другарчета, са значителни. При двадесет и три такива инцидента пет от деветте деца, които не са преживявали насилие, отговарят със загриженост, тъга или емпатия. При двадесет и седемте инцидента в другата група обаче нито едно от децата не показва каквито и да е признаци на топлота - вместо това плачещото дете събужда у тях страх, гняв, или, какъвто е например случаят с Мартин, физическо нападение. Едно преживяло тормоз момиченце например прави заплашителна гримаса на друго, което избухва в сълзи. Томас, друго тормозено дете, само на годинка, замръзва от страх, щом чува дете да плаче в другия край на стаята; той остава неподвижен, по лицето му се чете ужас, гърбът му е изправен и стегнат. Напрежението расте с всяка изминала минута - детето сякаш се готви да посрещне надвиснала атака. Кейт, на две години и половина, се отнася към другите почти садистично: отива при по-малкия Джоуи, събаря го с ритник на земята, след което започва да го гледа нежно и да го потупва леко по гърба - само че ударите стават все по-силни и Кейт не обръща внимание на протестите и сълзите му. Това се повтаря шест-седем пъти, докато другото дете най-сетне успява да избяга. Тези деца, разбира се, се отнасят към другите така, както са се отнасяли към самите тях. Тяхното коравосърдечие е просто по-краен вариант на отношението, което можем да наблюдаваме у деца, чийто родители са критични, заплашителни и жестоки в наказанията си. Такива деца също не обръщат кой знае какво внимание, когато другарчетата им се наранят или заплачат; те като че ли представляват едната крайност на една непрекъсната скала на студенината, чийто връх е бруталността на децата, преживели насилие. При израстването си те са по-застрашени от когнитивни нарушения в процеса на учене, от агресивно поведение и съпротива от страна на връстниците си (нищо чудно, ако съдим по поведението им в детската градина). За тях има по-голяма опасност да станат жертва на депресия, а като възрастни - да се забъркат в неприятности и да извършват повече престъпления, свързани с насилие. (Robert Emery, "Family Violence", American Psycholcfgist, февруари 1989.) Тази липса на емпатия в повечето случаи се предава от поколение на поколение - бруталните родители сами са били жертва на брутално отношение като деца. (Твърдението, че подложените на домашно насилие задължително се превръщат в склонни към насилие родители, все още е обект на научен дебат. Вж. например Cathy Spatz Wisdom. "Child Abuse, Neglect and Adult Behavior", American Journal of Orthopsychiatry, юли 1989.) Подобно отношение е в ярък контраст с емпатията, демонстрирана от деца, чийто родители са били грижовни и са ги насърчавали и те на свой ред да показват загриженост към другите и да осъзнават какво може да причини на другите един изблик на злоба. Ако едно дете не научи тези уроци от родителите си, няма да ги научи изобщо. Най-тревожното при тормозените деца е ранната възраст, на която те вече са се научили да реагират като миниатюрни версии на собствените си склонни към насилие родители. Но тъй като побоите за тях са ежедневие, емоционалните уроци са недвусмислени - не бива да забравяме, че в моменти на разгорещени страсти или на криза първичните реакции на лимбичните центрове в мозъка поемат командването. В такива моменти ще се проявяват онези модели на поведение, които са затвърдени с времето, независимо дали са добри или лоши. Анализът на начина, по който мозъкът се оформя под натиска на бруталността - или пък под влиянието на любовта - предполага, че детството е период, в който емоционалното образование е изключително ефикасно. Битите деца отрано започват да носят трайни душевни белези. Може би най-поучителният подход за разбирането на онова, което се е отпечатало в съзнанието им, е да видим как точно травмата може да осакати някого за цял живот - но и как дори тези жестоки рани могат да бъдат излекувани. 13. Емоциите и преодоляването на травмитеСом Чит, бежанка от Камбоджа, потръпва от ужас, когато тримата ѝ сина искат от нея да им купи автомати-играчки. Децата - съответно на шест, девет и единадесет години - искат да играят на игра, която са научили в училище и която се нарича „Парди“. В нея злодеят Парди избива с автомат група деца, след което се самоубива. Понякога краят е различен и децата застрелват Парди. Играта представлява мрачна инсценировка, създадена от оцелелите от трагедията, разиграла се на 17 февруари 1989 г. в началното училище „Кливланд“ в Стоктън, Калифорния. Там, по време на голямото междучасие за първи, втори и трети клас, някой си Патрик Парди, който също бил посещавал това училище двадесет години преди това, застанал на края на детската площадка и засипал с куршуми стотиците деца на нея. В продължение на седем минути Парди изстрелвал пълнител след пълнител, след което опрял пистолет в слепоочието си и се прострелял. Когато полицията пристигнала, пет от децата беряли душа, а двадесет и девет били сериозно ранени. През следващите месеци играта „Парди“ спонтанно се появила сред децата в училището - признак, че тези седем минути и последствията от тях са се отпечатали дълбоко в паметта им. Когато посетих въпросното училище - то е само на няколко минути път с колело от квартала около Тихоокеанския университет, в който самият аз съм израснал, - бяха минали пет месеца от мига, в който Парди беше превърнал едно обикновено междучасие в безкраен кошмар. Неговото присъствие още беше осезаемо, макар и повечето страховити следи от стрелбата - дупки от куршуми, локви кръв, парчета плът, кожа и косми - вече да ги нямаше. Бяха ги изчистили още на следващата сутрин. В онзи миг най-дълбоките белези личаха не по сградата, а по душите на децата и на хората от персонала, които се опитваха да продължат напред така, сякаш нищо не се беше случило. (Писах за трайните травми от убийствата в началното училище "Кливлънд" в колонката за образование на ,Ню Йорк Таймс" от 7 януари 1990 г.) Може би най-поразително беше как споменът за тези няколко минути безмилостно оживяваше при всяко събитие, което дори и най- бегло напомняше за тях. Един учител ми каза например, че с наближаването на деня на св. Патрик през училището преминала вълна на ужас: много деца си въобразили, че този ден е празник в чест на убиеца, Патрик Парди. „Чуем ли линейка, тръгнала за старческия дом малко по-надолу по улицата, всичко спира - сподели друг учител. - Децата замръзват на място и чакат да видят дали ще спре тук или ще продължи". В продължение на няколко седмици много деца се ужасявали от огледалата в тоалетните - из училището пълзял слух, че измислено чудовище, наречено „Кървавата дева Мария“, дебне из тях. Неотдавна изпаднало в истерия момиче дотичало в кабинета на директора Пат Бъшър с писъци: „Чух изстрели! Чух изстрели!" Звукът всъщност идвал от една откачена верига върху стълб на игрището. Много деца станали изключително бдителни, сякаш всеки миг очаквали ужасът да се повтори; през междучасията не се отдалечавали много от вратата на класната стая и изобщо не смеели да излизат на площадката, на която били станали убийствата. Други си играели само на малки групи, като винаги определяли едно дете, което да стои на пост. Всички малчугани месеци наред избягвали „местата на злото“, в които били загинали техните съученици. Спомените продължили да живеят и като кошмари, промъкващи се в беззащитните умове на децата насън. В тях се повтаряла не само стрелбата; децата сънували всякакви тревожни истории, в повечето от които имало нещо, което им подсказвало, че скоро ще умрат. Някои деца се опитвали да спят с отворени очи, за да не сънуват. Всички тези реакции са добре познати а психиатрите като ключови симптоми за посттравматично стресово разстройство или ПТСР. Според доктор Спенсър Ет, детски психиатър, специалист по ПТСР, в сърцевината на травмата е "натрапчивият спомен за основното насилствено действие - последния юмручен удар, забиването на ножа, изстрела от пушката. Спомените представляват интензивно сетивно преживяване - гледка, звук, миризма на барут, писъците и внезапното мълчание на жертвата, плискането на кръвта, полицейските сирени“. Според съвременната невронаука тези впити в съзнанието ужасяващи моменти се превръщат в спомени, врязали се завинаги в емоционалния ум. Симптомите всъщност са знак за претоварване на амигдалата, което не позволява на картината от травмиращия момент да избледнее. Така травматичните спомени се превръщат в своего рода алармена инсталация, която е готова да подаде тревога и при най-малък намек, че ужасяващото събитие може да се случи отново. Тази им роля е отличителен белег на всички емоционални травми, включително и на онези, породени от непрекъснат тормоз в детска възраст. Всяко травмиращо събитие може да породи такива спомени в амигдалата, независимо дали става въпрос за пожар или катастрофа, за природно бедствие като земетресение или ураган, за изнасилване или побой. Всяка година стотици хиляди хора преживяват подобни трагедии, и повечето от тях понасят емоционални травми, които оставят своя отпечатък върху мозъка. Насилствените действия са по-опасни от природните бедствия като ураганите например, защото, за разлика от жертвите на природни бедствия, жертвите на насилие смятат, че нарочно са били избрани като мишена на злодеянието. Този факт разклаща предположението, че на хората може да се вярва, а междуличностните отношения са безопасни - предположение, на което природните бедствия не влияят. Само за миг социалният свят изведнъж се превръща в опасно място, на което хората са потенциална заплаха за личната ни безопасност. Жестокостта е незаличим спомен, който вдъхва страх от всичко, което дори и бегло напомня самото нападение. Човек, ударен отзад по главата, който така и не е видял нападателя си, е толкова уплашен, че обикновено върви по улицата на крачка пред някоя възрастна дама, само и само да се чувства спокоен, че няма да го ударят пак. (Примерите за ПТСР при жертви на престъпления са заети от д-р Шели Нидърбах, психолог от горещия телефон за жертви на насилие в Бруклин.) Жена, изнасилена от мъж, който я заплашва в асансьора с нож и я принуждава да слезе на празен етаж, седмици наред не може да влиза не само в асансьори, но и в каквито и да е други затворени пространства, в които може да се почувства в капан; стига се дори дотам един ден да избяга от банката, след като вижда някакъв мъж да слага ръка в джоба си по същия начин, по който го е правил и насилникът. Отпечатването на ужаса в паметта - и възникналата вследствие на това свръхбдителност - може да остави белег за цял живот, както сочи едно проучване сред жертви на Холокоста. Почти петдесет години след като почти са умрели от глад, преживели са смъртта на близките си и са били тероризирани в нацистките лагери на смъртта, спомените им още не са избледнели. Една трета признават, че като цяло са доста боязливи. Почти три четвърти казват, че се вълнуват при всеки спомен за нацистките преследвания и се стряскат от случайно зърната униформа, от чукане по вратата, от лай на кучета, та дори и от пушека на някой комин. Около шестдесет процента заявяват, че мислят за Холокоста практически ежедневно, дори и половин век след неговия край; от хората с активни симптоми почти осемдесет процента страдат от непрекъснати кошмари. Както казва един от оцелелите: „Ако си минал през Аушвиц и нямаш кошмари, значи не си нормален". Изтегляне 0.53 Mb. Сподели с приятели:
|