Емоционалната Интелигентност
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ: ВЪЗМОЖОСТИ
Изтегляне 0.53 Mb.
|
Свързани:
РАБОТЕН-ЛИСТ-Шипка, Ключови думи - работен лист
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ: ВЪЗМОЖОСТИ12. Малкият семеен адЕто една дребна семейна трагедия. Карли Ан показват на петгодишната си дъщеря Лесли как да играе чисто нова видеоигра. Лесли се справя добре, но натрапливите опити на родителите да „помогнат“ започват да ѝ пречат. Върху нея се изсипва същински водопад от противоречиви нареждания. - Надясно, надясно... спри. Спри де! - настоява майка й, а гласът ѝ става все по-гневен и тревожен, докато Лесли, прехапала устни и вторачена в екрана, се старае да следва насоките ѝ. - Застанала си встрани, мини вляво! Вляво! - повишава тон баща ѝ. Междувременно майката вече е започнала да проявява раздразнение и също започва да крещи: - Спри, спри! Лесли не може да угоди на никого. Устните ѝ са разкривени от напрежение, очите - пълни със сълзи. Родителите ѝ започват да се препират, без да обръщат внимание на сълзите ѝ. - Изобщо не може да работи с тоя джойстик - разочаровано казва Ан. Лесли вече съвсем открито плаче, но нито един от родителите ѝ не прави каквото и да е, от което да проличи, че е забелязал или че го е грижа. Когато Лесли вдига ръка, за да избърше очите си, баща ѝ се сопва: - Не пускай джойстика! Приготви се за стрелба! Давай! Сега! Майка ѝ също не млъква: - Хайде, мръдни го малко! Лесли вече тихо хлипа, останала сама с тревогата си. В такива моменти децата усвояват уроци за цял живот. От болезненото си преживяване Лесли може например да научи, че нито родителите й, нито който и да е друг се интересува от чувствата ѝ. (Beverly Wilson and John Gottman, "Marital Conflict and Parenting: The Role of Negativity in Families", in Handbook of Parenting, M. H. Bornstein, ed., vol. 4, Hillsdale, N.J., Lawrence Erlbaum, 1994) Когато подобни моменти се повтарят до безкрай в детството, те затвърждават някои от най-основните емоционални послания - уроци, които могат да бележат цялото ни съществуване. Семейният живот е първата ни емоционална школа; в тази интимна клетка ние се научаваме как да се отнасяме към себе си, как другите реагират на нашите чувства, какво да мислим за тези чувства и как можем да реагираме спрямо тях, как да разпознаваме и изразяваме надеждите и страховете си. Тази емоционална школовка въздейства не само благодарение на онова, което родителите казват очи в очи на децата - тя се определя и от моделите, които самите те прилагат, за да контролират собствените си чувства и общуването помежду си. Някои родители са чудесни емоционални учители, други обаче са напълно лишени от подобна дарба. Съществуват стотици изследвания, доказващи, че начинът, по който родителите се отнасят към децата си - с жестока дисциплина или емпатично разбиране, с безразличие или топлота - има дълбоки и трайни последствия за емоционалния живот на детето. Едва напоследък обаче бяха публикувани неоспорими данни, според които емоционалната интелигентност на родителите представлява огромно предимство за детето. Начинът, по който в една двойка се регулират чувствата между двамата партньори, в съчетание с прякото общуване с детето, е изключително силен пример за децата. Те попиват всичко, включително и най- дребните емоционални взаимодействия в семейството. Когато изследователските екипи, ръководени от Каръл Хувън и Джон Готман във Вашингтонския университет провеждат микроанализ на начина, по който двойките се отнасят към децата си, учените стигат до извода, че семействата, демонстриращи по- висока емоционална компетентност в брака, са в състояние да помагат по-ефикасно на децата си да се справят с емоционалните превратности в живота си. (Изследването върху емоциите в семейството е продължение на проучванията на Джон Готман, разгледани в девета глава. Вж. Carole Hooven, Lynn Katz, John Gottman, “The Family as a Meta-emotion Culture", Cognition and Emotion, пролет 1994.) Семействата се изследват за пръв път, когато едно от децата им е на около пет години. Изследването се повтаря, когато детето навърши девет. Освен че следят как родителите общуват помежду си, изследователите наблюдават и начина, по който семействата (включително и семейството на Лесли) се опитват да научат децата си да играят нова видеоигра - на пръв поглед невинна случка, която обаче е доста красноречива по отношение на емоционалното общуване между родител и дете. Някои родители са като Ан и Карл: натрапват се, губят търпение пред неумението на детето да се справи с това или онова, повишават глас в знак на отвращение или презрение, някои дори наричат детето си глупаво - с други думи, попадат в плен на същите тенденции, белязани от отвращение и дистанцираност, които могат да съсипят всеки брак. Други обаче са търпеливи към грешките на децата си и им помагат да разберат играта по свой начин, вместо да налагат собствената си воля. Този сценарий се оказва изненадващо точен барометър за емоционалния стил на родителите. Трите най-често срещани примера за неадекватно родителско отношение са следните: Пълно пренебрежение към чувствата. Такива родители смятат, че сълзите на детето са просто част от ежедневието, макар и не много приятна, и са склонни да изчакат нещата да утихнат. Те не съумяват да използват емоционалните моменти като шанс да се сближат с детето си или да му предадат известна емоционална компетентност. Твърде либерално отношение. Тези родители забелязват как се чувства детето, но смятат, че всички начини за справяне с емоционалния проблем са еднакво добри - дори и ако водят до удари. Подобно на хората, които пренебрегват чувствата на децата, те рядко се намесват, за да се опитат да покажат на детето си, че съществуват и други възможни емоционални реакции. Такива родители се опитват да утешават разстроените си деца и са склонни да използват пазарлъци и дребни подкупи, за да ги успокоят или развеселят. Презрение и липса на уважение към чувствата на детето. Подобни родители обикновено са отрицателно настроени и склонни към жестокост в критиката и наказанията. Те например могат да забранят на детето всяка проява на гняв и да прибегнат до наказания и при най-малката следа от раздразнение. Такива хора обикновено крещят на децата си, а когато те на свой ред се опитат да разкажат своята версия, ги скастрят безмилостно: „Да не си посмял да ми отговаряш!“ Накрая, има и родители, които се възползват от възможността, предоставена им от факта, че детето е разстроено, за да се проявят като емоционални учители. Те приемат чувствата на децата си достатъчно насериозно, за да се опитат да разберат какво точно ви тревожи („Да не би да ти е мъчно, че Томи те обиди?“) и да помогнат на детето да намери положителен път към утехата („Вместо да го удряш, защо просто не си намериш някоя играчка, с която да си играеш само, докато отново ти се доиграе с него?“). За да могат родителите да действат по този начин обаче, те сами трябва да са овладели доста добре основите на емоционалната интелигентност. Един от основните емоционални уроци, които детето трябва да овладее, е способността да различава собствените си чувства; баща, който например не е достатъчно наясно със собствената си тъга, не може да помогне на сина си да разбере разликата между мъката заради загуба на нещо, сълзите, породени от тъжен филм и тъгата, която изпитваме, когато на наш близък му се случи нещо лошо. Има и много по-фини нюанси в това отношение - например осъзнаването на гнева, който изпитваме, когато се почувстваме наранени. С всяка изминала година уроците, които децата са готови да поемат - и от които имат несъмнена нужда - стават все повече. Както видяхме в седма глава, уроците по емпатия започват в ранно детство, когато родителите действат в хармония с чувствата на бебетата си. Макар и някои социални умения да се полират с годините, емоционално пригодните родители могат да направят много, за да помогнат на децата си с основите на емоционалната интелигентност, като ги научат да разпознават, направляват и обуздават чувствата си, да проявяват емпатия и да контролират емоциите, породени от връзките им с други хора. Въздействието на тази загриженост върху децата е изключително дълбоко. Екипът от Вашингтонския университет открива, че когато родителите са емоционално адекватни, техните деца - напълно разбираемо - се разбират по-добре с тях, проявяват повече топлота и не са чак толкова склонни да им се противопоставят за всяка дреболия. Освен това такива деца се справят по-добре със собствените си емоции, по-лесно намират утеха в трудни моменти, а и самите трудни моменти настъпват по-рядко. Те са по-спокойни и чисто биологично - при тях нивата на стресовите хормони и на други физиологични индикатори за емоционална тревога също са по-ниски (а това може да се окаже определящо и за доброто им здраве в зряла възраст, както видяхме в глава единадесета). Има и социални предимства - такива деца са по-популярни и харесвани сред връстниците си, а учителите им ги смятат за по-умели в социално отношение. И родителите, и учителите са на мнение, че те имат по-слабо изразени поведенчески проблеми, например грубост и склонност към агресия. Най-сетне, съществуват и когнитивни предимства: тези деца се съсредоточават по-лесно, което се отразява и на способността им за заучаване. При един и същ коефициент на интелигентност децата, които на пет години са можели да разчитат на родители, които да ги обучават на тези основни емоционални умения, в трети клас вече имат по-високи оценки по четене и математика (и това е поредният силен аргумент за това, че емоционалното обучение подготвя децата и за училището, и за живота като цяло). Така ползите за децата, чиито родители са развили собствените си емоционални умения, са удивително големи и значително надвишават обичайния спектър на емоционалната интелигентност. Изтегляне 0.53 Mb. Сподели с приятели:
|