Фонтаните на рая artur Clarke

Трябваше да има някакъв начин да ги спаси, преди да бяха се отровили с

издишвания въглероден двуокис или налягането да спаднеше толкова ниско, че

камерата да станеше буквално като гроба на Мохамед, увиснал между небето и

земята!

Глава 45. Нужният човек

достигне "Основата".

- Добавили сте достатъчно допълнителна енергия към акумулаторите?

- Да, нещо такова. Ще има две степени, както при ракетите. Щом първата

батерия се изтощи, трябва да бъде изхвърлена през борда, за да се отърве

превозното средство от мъртвото тегло. Това ще стане на четиристотния

километър. Вградената батерия на паяка ще поеме захранването през

останалата част на пътя.

- И колко полезен товар ще може да се пренесе?

Усмивката на Кингзли угасна.

- С най-добрите батерии, с които разполагаме - най-много петдесет

килограма.

- Само толкова! Че каква полза би имало?

- Достатъчно е. Ще побере няколко от онези балони от новия модел с по

пет килограма кислород под налягане хиляда атмосфери, маски с молекулярни

филтри за отстраняване на въглеродния двуокис, малко вода и компресирана

храна, както и медицински принадлежности. Можем да доведем теглото под

четиридесет и пет килограма.

- Фю! Сигурен ли си, че провизиите ще стигнат?

- Да. Ще ги облекчат временно, докато пристигне транспортьорът от

станцията "10 К". Ако се наложи, паякът може да направи и втори курс

догоре.

- Одобрява. В края на краищата, никой няма по-добра идея.

Морган почувствува как сякаш непосилно бреме падна от плещите му.

Всичко можеше да тръгне от лошо по-лошо, но все още блестеше лъч надежда.

Чувството за пълна безпомощност се разсея.

- Кога ще бъде готов паякът?

- След два часа, ако не възникнат пречки. Не повече от три. За щастие

работим със стандартизирана апаратура. В момента извършват всички проверки

на машината. Трябва да се реши само едно...

Ваневар Морган тръсна глава.

- Не, Уорън! - отвърна бавно със спокоен, решителен глас, какъвто

приятелят му не бе чувал досега. - Няма какво повече да се решава!

Логиката е проста. Вярно е, всеки може да кара паяка... но само неколцина

са запознати с всички технически подробности. Възможно е да възникнат някои

оперативни проблеми, когато бъде достигната основата, и аз ще съм в най-

благоприятна позиция, за да ги реша!

- Позволи ми да ти напомня, доктор Морган, че си на шестдесет и пет! -

възрази офицерът по безопасността. - По-благоразумно е да тръгне по-млад

човек.

определено няма изисквания за физическа сила.

Би добавил, че психологическите фактори щяха да бъдат много по-важни

от физическите. Всеки можеше да се вози като пасивен наблюдател нагоре-

надолу в капсула като Максин Дювал и милионите, които щяха да я последват

след години. Съвсем друго бе да се справиш с извънредна ситуация, която би

могла да възникне на шестстотин километра в празното небе.

- Продължавам да си мисля, че би било по-добре да изпратим някой не

толкова възрастен! - продължи с мека настойчивост Барток. - Например доктор

Кингзли!

дълбоко дъх. В продължение на години всички от отдела се шегуваха с факта,

че заместник-началникът им изпитваше такова отвращение от височините, че

даже не стъпваше на строежите, които бе проектирал. В страха му нямаше

истинска акрофобия и той успяваше да го преодолее, когато бе абсолютно

наложително. В края на краищата бе придружил Морган по "Моста" от Африка до

Европа. Но това бе единствения път, когато бе се появил пиян публично, а

после никой не го бе виждал в продължение на цяло денонощие.

Участието на Кингзли бе изключено, дори ако събереше смелост да

тръгне. Идваха времена, когато само технически способности и гол кураж не

бяха достатъчни. Никой смъртен не можеше да се пребори със страхове, които

бяха имплантирани у него от рождение или по време на най-ранно детство.

За щастие на Морган не му се наложи да обяснява всичко това на офицера

по безопасността. Намери се по-проста и значима причина защо приятелят му

не трябваше да отиде. Само няколко пъти през живота си Морган бе се радвал

на ниския си ръст. Сега бе дошъл точно такъв момент.

- По-лек съм от Кингзли с петнадесет килограма - започна да убеждава

Барток. - В операция като тази, когато всеки грам е от значение, такъв

аргумент урежда спора. Да не губим повече ценно време!

Усети леко угризение на съвестта, тъй като съзнаваше, че не постъпи

честно. Барток само си гледаше добросъвестно задълженията, при това - доста

ефективно, освен това разполагаха с още един час преди окончателното

приготвяне на капсулата. Така че никой не губеше безценни минути.

В продължение на няколко дълги секунди двамата се гледаха изпитателно

така сякаш помежду им не съществуваше дистанция от двадесет и пет хиляди

километра. Ако трябваше действително да премерят пълномощията си, не бе

ясно на чия страна щяха да се наклонят везните. Барток отговаряше изцяло за

спасителните операции и теоретически можеше да командува Главния инженер и

Мениджъра на проекта. Но вероятно щеше да срещне трудности да наложи своя

авторитет. Морган и паякът бяха далече под него, на Шри Канда, а

притежанието на такава собственост бе описана в девет параграфа на

Правилника.

Барток сви рамене и Морган се отпусна.

- Печелиш точка. Не се чувствувам щастлив, но ще се съглася с теб. На

добър час!

- Благодаря! - отговори тихо инженерът, чак след като образът избледня

от екрана. Обърна се към мълчаливия Кингзли и промълви: - Да вървим!

След като напуснаха залата за управление и се отправиха отново към

върха, Морган автоматично попипа малката висулка, скрита под ризата му.

КОРА не го бе безпокоила от месеци и дори най-близкият му приятел не

подозираше за съществуванието й. Дали не залагаше като на комар своя живот

и тоя на другите хора, само за да задоволи себичната си гордост? Ако

офицерът по безопасността знаеше...

Бе прекалено късно. Каквито и да бяха мотивите му, вече бе се врекъл.

Глава 46. Паякът
"Как се е променила планината, откакто я видях за първи път! - помисли

Морган. - Върхът е съвсем "подстриган". Останало е съвсем равно плато.

Центърът е захлупен с "капак от тиган", който затваря тунела, по който в

скоро време ще потегли трафика към далечните светове. Странно е да си

представя, че най-големият космодрум в Слънчевата система ще се намира

дълбоко в сърцето на планината..."

Кой би могъл да си помисли, че тук някога извисяваше стени древен

манастир, събрал във фокус въжделенията и страховете на билиони хора през

последните три хиляди години? Единственият останал знак бе

многозначителното наследство на Маханайаке Тхеро, сега опаковано в дървени

сандъци, готови да бъдат преместени. Но досега нито властите на Якагала,

нито директорът на музея в Ранапура бяха се отнесли с ентусиазъм към

предвещаващата лоши поличби камбана на цар Калидаса. Последният й звън бе

по времето, когато се бе случил онзи кратък, но последван от бурни събития

ураган - истински "вятър на промяната" в буквалния смисъл на думата.

Сега въздухът бе застинал почти неподвижно. Морган и помощният

персонал излязоха, без да бързат към чакащата ги капсула, блеснала под

светлините на фенерчетата на проверяващите. Някой бе написал с шаблонни

букви "Паяк Марк Втори" върху долната част на корпуса. Отдолу нечетливо бе

надраскано: "Доставяме всички стоки". "Надявам се да е така!" - рече си

Морган.

Всеки път, щом се изкачеше тук, откриваше, че дишането му ставаше все

кислород, който щеше да се излее в изгладнелите му бели дробове. За негова

изненада и облекчение КОРА никога не бе изказвала дори предварително

предупреждение при честите му посещения на върха. Режимът, преписан от

доктор Сен, изглеждаше, че му понасяше добре.

Паякът най-сетне бе напълно натоварен. Повдигнаха го с крик и му

закачиха допълнителна акумулаторна батерия. Механиците направиха бързи

регулировки и разкачиха захранващите клеми, тъй като кълбото от кабели,

въргалящи се по земята, представляваха известна опасност за човек,

несвикнал да върви, облечен в скафандър.

Флексискафандърът по размер на Морган бе пристигнал от град Гагарин

само преди тридесет минути. Инженерът вече обмисляше възможността да

потегли без него. Паякът "Марк Втори" бе доста по-сложен модел в сравнение

с прототипа, на който бе се возила Дювал. Всъщност представляваше истински

малък космически кораб с автономна животоподдържаща система. Ако всичко

потръгнеше добре, Морган щеше да стикова въздушния шлюз на превозното си

средство с този на дъното на "Основата", пригодено преди години за тази

цел. Но скафандърът щеше да се окаже полезен не само при тази операция;

щеше да му осигури значително по-голяма свобода на действие.

Флексискафандърът прилягаше на тялото му и поради това приличаше

твърде малко на недодяланите "доспехи" на първите астронавти. Дори когато

му се подадеше нормално налягане, почти не ограничаваше движенията. Веднъж

бе гледал рекламна демонстрация на възможностите му, изготвена от фирмата-

производителка. Видя акробатични номера, кулминиращи в бой с мечове и балет

на артисти, изцяло облечени с такива скафандри. Последното бе забавно като

хрумване, но напълно разкри възможностите на конструкцията.

Морган се изкачи по ниската стълба и застана за момент пред

миниатюрната метална врата, преди да влезе предпазливо навътре с гърба

напред. Разположи се на пилотското кресло и затегна предпазния колан.

Изненада се от голямото пространство, което остана, независимо от

допълнителната екипировка. Въпреки че "Марк Втори" бе предназначен само за

един човек, не възникваше чувство за клаустрофобия, от което първоначално

се опасяваше.

Двата цилиндъра с кислород бяха поставени под седалката, а

филтриращите въглеродния двуокис маски се намираха в малка кутия зад

стълбата, която водеше до горния въздушен шлюз. Изглеждаше чудно как

толкова малко по обем количество екипировка представляваше разликата между

живота и смъртта на толкова много хора.

Морган бе взел със себе си само една лична вещ - спомен от онзи ден,

когато за пръв път много отдавна, започна реализацията на мечтата му при

Якагала. Спинеретката заемаше малко място и тежеше само килограм. С течение

на годините беше му станала нещо като талисман. Бе много ефективна при

демонстрации на възможностите на хипернишката и когато я оставеше някъде,

неизбежно откриваше, че се нуждаеше от нея. И по време на това пътуване

можеше да се окаже от полза.

Мушна ръка в джоба-чанта в предната част на скафандъра и провери

протока на въздух, както от вътрешния източник, така и от външния.

Механиците откачиха спомагателните захранващи кабели. Паякът стана напълно

самостоятелен.

В такива моменти рядко последваха прочувствени речи, а от друга страна

предстоеше достатъчно рутинна операция. Морган се усмихна доста вдървено на

Кингзли и промърмори:

- Наглеждай склада, докато се върна, Уорън!

След това забеляза крехката самотна фигурка в тълпата около капсулата.

"Боже мой! - сети се. - Почти забравих бедното дете..."

- Дев! - повика го. - Извинявай, не можах да се погрижа добре за теб.

Но ще се реванширам, щом се върна!

"И ще го направя - обеща си. - Когато строежът на кулата завърши, ще

имам време за всичко - дори за роднинските отношения, които досега почти

напълно пренебрегвах. Струва си да обърна повечко внимание на Дев. Хлапето

изглежда многообещаващо, а и знае кога да не се пречка..."

Кривата врата на капсулата - горната половина, направена от прозрачна

пластмаса - се затвори плавно с тъп звук и притисна уплътнителите. Морган

натисна бутона "Проверка" и жизненоважните функции на паяка се появиха на

екрана една по една. Всички светеха зелено, затова нямаше нужда да вниква в

конкретните показания. Ако някоя от стойностите излезеше извън номинала,

щеше да примигва два пъти в секунда с червен цвят. Следвайки своята

обичайна професионална предпазливост, инженерът се увери дали показанието

за кислорода бе сто и два процента, заредеността на главната батерия - сто

и един процент, на допълнителния акумулатор - сто и пет процента и така

нататък...

В ушите му прозвуча тихият, спокоен глас на същия онзи оператор, който

се случи по време на първото неуспешно приземяване преди години.

- Показанията на всичките системи са в номиналните граници. Поемете

управлението.

- Поех управлението. Ще изчакам, докато се нулира бордовия часовник.

Трудно бе да се направи аналогия с изстрелването на старовремските

ракети и старта, изчислен до части от секундата, техните грохот и огнена

мощ. Морган просто изчака последните две цифри на циферблата да се нулират,

след което включи мощността на най-ниска тяга.

Плавно и най-вече - тихо, осветеният с прожектори планински връх

започна да се отдалечава зад него. Дори издигане с балон не би започнало с

по-малко шум. Ако се вслушаше внимателно, можеше да чуе бръмченето на

моторите-близнаци, които задвижваха големите фрикционни водещи колела,

обхващащи лентата-релса под и над капсулата.

Скоростомерът показваше пет метра в секунда. Морган увеличаваше

мощността бавно, на равни интервали и показанието достигна петдесет - тоест

малко под двеста километра в час. С настоящия товар на паяка тази скорост

бе оптималната. Когато се освободеше от спомагателните батерии, скоростта

можеше да се увеличи с двадесет и пет процента до около двеста и петдесет

километра в час.

- Кажи нещо, Ван! - обади се с бодър глас от "долния свят" Кингзли.

- Остави ме на мира - отвърна равнодушно Морган. - Възнамерявам да си

почивам и да се наслаждавам на гледката през следващите няколко часа. Ако

искаше текущ коментар, трябваше да изпратиш Максин.

- Тя се скъса да ти звъни през последния един час.

- Предай й моите поздрави и й обясни, че съм зает. Може би когато

стигна "Основата"... Какви са новините оттам?

- Температурата се е стабилизирала на двадесет градуса. Службата

"Управление на мусоните" ги цапардосва с няколкомегаватов импулс на всеки

десет минути. Но професор Сесуи е бесен - оплаква се, че лазерните изстрели

разстройвали инструмента му.

- Ами с въздуха как са?

- Зле. Налягането е паднало осезаемо, а въглеродният двуокис се е

натрупал. Но ще се чувствуват по-добре, щом пристигнеш по разписание.

Избягват ненужните движения, с цел да пестят кислорода.

"Обзалагам се, че го правят всички с изключение на Сесуи! - рече си

Морган. - Ще бъде интересно да се срещна с човека, чийто живот опитвам да

спася." Бе чел няколко от хвалените от широката публика популярни книги,

написани от учения. Счете, че бяха пълни с цветисти и бомбастични изрази.

Предположи, че характерът на автора съответствуваше на стила му.

- Каква е готовността на станция "10 К"?

- Ще минат още два часа, преди техният транспортьор да може да

потегли. Монтират някакви специални установки, с които да подсигурят да не

възникне пламък в моторния отсек.

- Добра идея... На Барток е, предполагам!

- По всяка вероятност. Ще се спуснат по северната релса, в случай че

южната е повредена от експлозията. Ако всичко им върви добре, ще пристигнат

след... ох!... двадесет и един часа. Доста време е, дори ако не изпратим

паяка горе отново с втори товар.

Морган му отговори полушеговито, но знаеше, че бе твърде рано, за да

се отпускат. Събитията се развиваха гладко, според предвижданията. През

следващите три часа можеше само да се наслаждава на непрекъснато

разширяващата се панорама.

Беше се изкачил на тридесет километра нагоре в небето. Издигаше се

бързо и мълчаливо в тропическата нощ. Луната не светеше, но Земята долу се

очертаваше от мъждукащите съзвездия на градовете и селата. Звездите отгоре

и тези отдолу създаваха на Морган впечатлението, че се намираше далече от

всички светове, загубен в дълбините на Космоса.

Скоро обхвана с поглед целия остров Тейпробейн, очертан от бледите

светлини на крайбрежните селища. Далеко на север матово светло петно

пълзеше в посока отвъд хоризонта като предвестник на странна "зора". Зачуди

се за момент, докато схвана, че наблюдаваше един от големите градове на

Южен Хиндустан.

Намираше се над тавана на полета на който и да е самолет и събитието

бе уникално по рода си в историята на транспорта. Въпреки че паякът и

неговите предшественици бяха направили безброй пътешествия до височина

двадесет километра, на никого не бе позволено да се изкачи по-високо поради

невъзможността да бъде евентуално спасен. Не бяха предвидени да бъдат

провеждани сериозни спасителни операции, докато не напреднеше строежът на

основата на кулата и паякът не получеше подкрепление от още поне два

компаньона, които да се движат нагоре-надолу по другите ленти на системата.

Морган отхвърли мисълта какво можеше да се случи, ако откажеше двигателният

механизъм. Това би обрекло на бавна смърт както бегълците, така и самия

него.

Петдесет километра. Достигна най-долното ниво на йоносферата. Не

мигаща светлина. Летеше непосредствено под него и се отразяваше от външното

огледало за обратно виждане, закрепено пред пилотската кабина.

Инженерът извъртя огледалото до крайно положение, докато го насочи към

точка, намираща се на няколко метра под капсулата. За миг се взираше

удивен, после потръпна от страх. Извика Центъра на Шри Канда.

- Имам компания. Мисля, че е от компетентността на професор Сесуи.

Следва ме светлинно кълбо с диаметър около двадесет сантиметра. Движи се

точно под мен по протежение на лентата. Поддържа постоянна дистанция и се

надявам, че и занапред ще е така. Бих отбелязал, че е доста красиво.

Излъчва прекрасен синкав блясък и примигва на всеки няколко секунди. Дори

го чувам по радиовръзката.

Измина цяла минута, преди Кингзли да отговори с успокояващи нотки в

гласа.

подобни явления покрай лентите по време на гръмотевични бури. На борда на

"Марк Първи" караха косата на пилота да стои изправена. Но ти специално

нищо не усещаш, защото си добре екраниран.

- Нямах представа, че може да ме сподири на тази височина.

- Нито пък ние. По-добре е да проучите този въпрос заедно с професора.

- Ох... избледнява... и става по-голямо. Изчезна. Предполагам, че

въздухът стана прекалено разреден. Съжалявам, че се изгуби...

- Само е повдигнало завесите на сцената! - възрази Кингзли. - Я

погледни какво става над главата ти!

Морган насочи огледалото към зенита. Блесна правоъгълно парче от

звездното поле. Отпървом не забеляза нищо необикновено, затова изключи

светлините на всички индикатори и зачака в пълна тъмнина.

Очите му бавно се приспособиха. В дълбините на огледалото забеляза как

едва забележим червен блясък се разгоря, разшири се и погълна звездния рой.

Светлината ставаше все по-ярка и излезе извън полезрението му. Вече я

забелязваше с просто око, тъй като се протягаше надолу от небето. Клетка от

мигащи светлинки с подвижни решетки се спускаше към Земята. Инженерът се

вторачи и чак сега разбра защо човек като Сесуи бе посветил живота си на

разгадаването на тайните на природата.

По време на своя марш през полюсите северното сияние бе дошло на едно

от редките си посещения на екватора!

Глава 47. Отвъд северното сияние
Морган се съмняваше дали дори професор Сесуи на петстотин километра по-

нагоре можеше да се наслади на такава величествена гледка. Бурята се

усилваше бързо. Радиовръзките в късовълновия обхват, все още използувани за

неотговорни цели, досега сигурно бяха се разстроили. Инженерът не бе уверен

дали чу или почувствува едва доловимо шумолене, подобно на шепота на падащ

пясък или пукането на сухи съчки. За разлика от статическия шум, създаден

от огненото кълбо, този път звукът не идеше от високоговорителя, тъй като

беше го изключил.

Завеси от бледозелен огън, поръбени с пурпур, сега се влачеха през

небето и се полюшваха бавно напред-назад като от невидима ръка. Трепереха

от поривите на слънчевия вятър, пронизващ Земята със милиони километри в

час. Дори над Марс затрепка призрачно северно сияние, а отровните небеса на

Венера заизригваха пламък към Слънцето.

Над диплите на светлинните завеси дълги лъчи като пера на отворено

ветрило омитаха наоколо чак до хоризонта. Понякога хвърляха светлик в очите

на Морган подобно на гигантски прожектори и го заслепяваха в продължение на

минути. Нямаше смисъл да изключва вътрешното осветление на капсулата.

Небесните фойерверки бяха достатъчно ярки и можеше да се чете на

осветлението им.

Двеста километра. Паякът се катереше тихо и без усилия. С труд

възприемаше, че бе напуснал Земята преди час. Как да повярва дори, че

родната планета продължаваше да съществува, тъй като сега се изкачваше в

каньон с огнени стени!

Илюзията продължи секунди. След това се наруши динамичният нестабилен

баланс между земните магнитни полета и връхлитащите слънчеви електрически

вихри. Но за този кратък миг Морган успя да си въобрази, че излезе от

пропаст, която правеше да изглежда малък като джудже дори Валес Маринерис,

най-големия каньон на Марс. Сияйните скали, високи стотици километри,

станаха прозирни и прободоха звездите. Прозря истинската същност на

небесните светила - обикновени флуоресциращи фантоми.

Като самолет, пробиващ тавана на нисколетящи облаци, паякът се

изкачваше все по-нагоре над живописната картина. Измъкна се от огнената

мъгла, която продължи да се гърчи и извива под него. Преди много години

младият инженер бе пътувал на борда на туристически лайнер, пътешествуващ в

тропическата нощ. Спомни си как се присъедини към другите пасажери на

кърмата, омагьосан от красотата и чудото на биолуминесциращия килватер.

Зелените и сините мигащи светлини под него приличаха по цвят на онези,

създадени от планктона, и той лесно си представи, че отново наблюдаваше

неизвестни форми на живот, игра на гигантски, невидими зверове, обитатели

на горния атмосферен слой...

Почти бе забравил за мисията си. Шокира се, когато го извикаха по