Фонтаните на рая artur Clarke

служба.

още двадесетина минути.

Морган погледна инструменталния панел.

- Енергията е спаднала с деветдесет и пет процента, но скоростта ми на

изкачване се е увеличила с пет процента. Движа се с двеста и десет

километра в час.

- Около нормата е. Паякът е облекчен заради по-ниската гравитация. На

твоята височина намалява с десет процента.

Не бе достатъчно, за да я почувствува, особено ако седеше овързан с

предпазни колани към креслото, навлякъл няколкокилограмов скафандър. Все

пак бе усетил определена лекота и тъкмо се чудеше дали не поемаше прекалено

много кислород.

Не, протокът бе нормален. Явно чувството му бе породено от

въодушевлението от забележителния спектакъл под него, който в момента се

отдалечаваше и отдръпваше на север и юг сякаш се оттегляше към полярните си

крепости. Влияние оказваше вероятно и задоволството от успешното начало на

изпълнението на задачата с технология, която никой допреди това не бе

изпробвал в такива граници.

Обяснението бе достатъчно обосновано, но той не остана напълно

удовлетворен. Не намери пълно обяснение на чувството си на радост, дори -

веселие. Кингзли, който обичаше да се гмурка на големи дълбочини, често му

признаваше, че изпитвал подобни усещания в безтегловността на дълбините на

морето. Морган не споделяше емоциите му, но сега изпита нещо подобно. Сякаш

бе оставил всички свои грижи далече долу, на планетата, скрита от

избледняващите вихри и рисунъка, чертан от северното сияние.

Звездите добиха свой собствен блясък, след като изчезна

предизвикателството на зловещия пакостник от полярните области. Морган

потърси с очи зенита, без да възлага големи надежди на усилията си. Искаше

да види докъде стигаше погледът му. Но успя да различи само първите,

осветени от слабото северно сияние няколко метра на тясната лента, по която

паякът бързо и плавно се изкачваше.

Тънката релса, от която зависеше живота на толкова много хора, в това

число - и неговия, бе до такава степен еднообразна и без дефекти, че

проследяването й с поглед не даваше представа за скоростта на капсулата. За

Морган бе трудно да си представи, че задвижващият механизъм го тласкаше с

над двеста километра в час. Тази мисъл го върна назад в детството и чак

сега той осъзна причината за задоволството си.

Бързо беше се съвзел от загубата на първото си хвърчило и бе

конструирал нови, по-големи и по-сложни модели. След това, малко преди да

открие магията на "Мехамакс" и да зареже хвърчилата завинаги, бе

експериментирал с парашути-играчки.

Морган обичаше да си повтаря, че бе изобретил идеята самостоятелно,

въпреки че би могло да я бе срещнал някъде по книгите или филмите.

Техниката бе толкова проста, че вероятно поколения момчета я бяха

преоткрили.

Най-напред бе одялкал тънко парче дърво с дължина около пет

сантиметра. Прикрепи към него няколко парчета хартия. Закачи конструкцията

с кука към връвта на хвърчилото така, че да може да се плъзга нагоре-

надолу.

След това направи голям, колкото носна кърпичка парашут от оризова

Привърза не много здраво товара към дървената летвичка с гумена лента... и

играта започна.

Духан от вятъра, малкият парашут се вееше, привързан на дългата връв

на хвърчилото, и правеше във въздуха красиви дъги. Малкият Ваневар дръпваше

рязко и тежестта се изплъзваше от гумената лента. Парашутът отплуваше в

небето, а хвърчилото се връщаше бързо в ръцете му, готово за следващото

изстрелване.

С колко завист бе наблюдавал своите крехки творения да се движат

плавно и без усилия към морето! Някои от тях падаха във водата, преди да

бяха изминали и един километър, но понякога миниатюрният парашут запазваше

набраната височина и изчезваше от поглед. Обичаше да си представя, че тези

щастливи пътешественици достигаха вълшебните острови навътре в Тихия океан,

но въпреки че всеки път написваше своите име и адрес на кутийката за карти,

нито веднъж не получи отговор.

Морган не се стърпя и се усмихна на тези свои отдавна забравени

спомени. Те обясняваха толкова много неща. Мечтите от детството бяха

отдавна надминати от реалността на живота му като възрастен. Бе спечелил с

тежък труд правото да бъде доволен от себе си.

- Доближаваш триста и осемдесетия километър - проговори внезапно

Кингзли. - Какво е нивото на тягата?

- Бележи начало на спад... Вече е на осемдесет и пет процента.

Батерията започна да се изтощава.

- Ако издържи още двадесетина километра, ще е свършила добра работа.

Как е самочувствието ти?

Морган понечи да отговори със суперлативи, но вродената му

предпазливост го разубеди.

- Добре съм. - Отклони въпроса. - Ако можем да гарантираме на всички

свои пасажери гледка, като тая, дето наблюдавах, няма да можем да спрем

тълпите!

Ще помолим "Управлението на мусоните" да изсипят няколко варела електрони

на нужните места. Не е съвсем в техния ресор, но те умеят да

импровизират... нали?

Морган захихика, без да даде отговор. Не откъсваше очи от

инструменталния панел, откъдето ясно виждаше как и мощността на

захранването, и скоростта на изкачването започнаха видимо да спадат. Нямаше

причини за тревога. Паякът беше се изкачил на триста осемдесет и пет

километра - малко по-малко от очакваните четиристотин, а в основната

батерия имаше още живот.

Като стигна триста и деветдесетия километър, намали скоростта на

изкачването. Капсулата запълзя съвсем бавно нагоре, докато изведнъж спря

преди четиристотин и петия километър.

- Освобождавам се от батерията - отрапортува Морган. - Гледайте да не

падне върху главите ви!

Още преди старта им бе хрумнала отличната идея да възстановят тази

тежка и скъпа акумулаторна батерия, но нямаше достатъчно време, за да

импровизират спирачна система, която би й позволила да се плъзне безопасно

надолу, подобно на някой от детските парашути на Морган. Въпреки че парашут

бе налице, прецениха, че можеше да се оплете в лентите. За щастие, областта

на приземяването, само на десет километра от земната станция, се намираше в

непроходима джунгла. Дивите форми на живот в Тейпробейн щяха да бъдат

подложени на изпитание и Морган беше се приготвил да спори по-късно с

"Департамента по резерватите".

възпламеняваше експлозивните заряди. Паякът се разтресе от детонацията.

След това превключи захранването към вградения вътре акумулатор, бавно

отпусна фрикционните спирачки и подаде електричество към задвижващите

мотори.

Капсулата започна да изкачва последния промеждутък от пътя. От пръв

трябваше вече да е ускорил до двеста километра в час, а се движеше едва със

сто дори при пълна тяга.

Не бяха нужни никакви тестове или изчисления. Морган постави диагноза

мигновено, тъй като цифрите на командния панел говореха сами за себе си.

Прималнял от неудовлетвореност, доложи на Центъра на Земята.

- В беда съм! Зарядите се взривиха... но батерията така и не падна.

Нещо я задържа.

Излишно бе да добави: "Мисията ми трябва да приключи!". Всеки знаеше

много добре, че капсулата не можеше да достигне основата на кулата, ако

продължаваше да тегли няколкостотин килограма мъртъв товар.

Глава 48. Нощ във вилата

нощи. Сякаш благосклонната природа го даряваше с максимална ефективност

през останалите му години. А и кой можеше да се задържи в леглото по време,

когато небесата на Тейпробейн бяха озарени от северно сияние - чудото на

всички времена?

Как лелееше да застане до професор Пол Сарат, за да погледат заедно

забележителната картина! Старият приятел му липсваше повече, отколкото си

бе представял. Нямаше вече кой да го дразни или стимулира по познатия начин

или поне да помнеше, че взаимните им връзки се простираха назад чак до

детството.

На Раджасингхе даже не му бе хрумвало, че щеше да надживее Пол или че

щеше да види фантастичния сталактит на кулата с тегло един билион тона как

хвърля мост между орбиталната си основа и Тейпробейн, отстоящ на тридесет и

шест хиляди километра. До края на дните си Сарат остана върл противник на

проекта. Бе го нарекъл "Дамоклев меч" и предсказваше как щял да прободе

Земята. Но дори Пол се съгласи, че кулата вече се отплащаше с някои

преимущества.

Може би за пръв път в историята целият свят научи за съществуванието

на Тейпробейн и за древната му култура. Якагала с мрачното си присъствие и

зловещи легенди привличаше специално внимание. Ето как професорът по

археология успя да получи финансова подкрепа за някои от лелеяните си

проекти. Загадъчната самоличност на създателя на Якагала вече бе описана в

много книги и видеодрами, а билетите за лазерното представление "Звук и

светлина" в подножието на скалата неизменно се свършваха. Малко преди

смъртта си Пол отбеляза тъжно, че "протичаше процес на възникване на малка

индустрия с името на Калидаса и че ставаше все по-трудно да се отдели

истината от измислицата".

Скоро след полунощ стана ясно, че климаксът на северното сияние бе

отминал. Раджасингхе бе отнесен обратно в стаята си. Започна да си отпочива

с чаша пунш, което правеше винаги, след като пожелаеше "Лека нощ!" на

домашните прислужници. Включи на последното резюме на новините. Единствено

го интересуваше напредъка на Морган. По това време вероятно бе доближил

съвсем основата на кулата.

Редакторът на новините вече бе отбелязал най-важното събитие.

Непрекъснато мигащ надпис съобщаваше:
"МОРГАН ЗАСЕДНА НА 200 КМ ОТ ЦЕЛТА"
Раджасингхе потърси подробности и с облекчение откри, че първите му

страхове бяха неоснователни. Инженерът не бе заседнал, а просто не бе в

състояние да продължи пътуването. Можеше да се върне на Земята по всяко

време. Но в такъв случай професор Сесуи и неговите колеги със сигурност

щяха да бъдат обречени.

Тази мълчалива драма се разиграваше в момента точно над главата му.

Посланикът превключи от текст на видеокартина, но не предаваха нищо ново.

Имаше ретрокадри с предшественика на паяка "Марк Втори" и изкачването на

Максин Дювал преди години.

- Самият аз бих се справил по-добре! - промърмори Раджасингхе и включи

любимия си телескоп.

През първите месеци, когато бе прикован на легло, не бе в състояние да

го използува. Морган беше се обадил поради обичайната си любезност,

анализира ситуацията и бързо предписа цяр. Само седмица по-късно за най-

голяма изненада и удоволствие на Раджасингхе малък екип от механици

пристигнаха във вила "Якагала" и модифицираха инструмента така, че да бъде

управляван от разстояние. Сега старикът можеше да лежи удобно в леглото и

да продължава да изследва обсипаните със звезди небеса, както и

надвисналата скала. Почувствува дълбока признателност към стария познайник

за добрия жест, който разкри част от личността на инженера, за която не бе

и подозирал.

Този път не бе сигурен какво щеше да открие в тъмнината на нощта, но

пък знаеше накъде точно трябваше да гледа, тъй като от отдавна наблюдаваше

бавното спускане на основата на кулата. Когато слънчевите лъчи грееха под

определен ъгъл, дори успяваше да различи четирите водещи релси, сливащи се

ведно в зенита - квартет от блестящи нишки, простъргващи небесата.

Нагласи координатите на азимута на контролното табло на телескопа и

завъртя обектива в посока над Шри Канда. Започна да проследява бавно

лентите нагоре и търсеше следа от капсулата. Почуди се дали Бодхидхарма се

интересуваше също от развоя на последните събития.

Въпреки че Раджасингхе не бе разговарял лично с Маханайаке, който бе

навлязъл в средата на деветдесетте, откакто монасите бяха се пренесли в

Лхаса, бе събрал сведения, че Потала не бе осигурил очакваното

приспособяване за ордена. Обширният дворец постепенно западаше в забвение,

докато изпълнителите на завещанието на Далай Лама се пазаряха с китайското

федерално правителство за стойността на поддръжката. Според последната

информация, достигнала до посланика, Маханайаке Тхеро сега преговаряше с

властите във Ватикана - също намиращи се в хронически финансови трудности,

но поне господари на собствения си дом.

Човешкият свят бе наистина преходен и не бе лесно да бъде различен

някой цикличен шаблон на повторение. Може би математическият гений на

Паракарма-Голдберг би успял в подобно начинание. Раджасингхе го видя за

последно, когато той получаваше най-голямата награда за принос в

метеорологията. Едва ли би го разпознал днес, тъй като ходеше гладко

избръснат и носеше костюм с кройка по неонаполеонска мода. В наши дни явно

бе превключил заниманията си отново на тема религия...

Звездите се плъзгаха бавно по големия монитор на екрана, разположен в

края на леглото, докато телескопът се накланяше към кулата. Нямаше и следа

от капсулата, въпреки че вече трябваше да влезе в обсега на видимост.

Тъкмо щеше да превключи към редовния новинарски канал, когато на

долния край на изображението светна ярко звезда, подобно на изригването на

супернова. Раджасингхе се почуди дали не бе експлодирала капсулата, но след

това забеляза, че светлината идеше от постоянен източник. Центрира

изображението и увеличи усилването.

Преди години бе гледал видеодокументален филм отпреди две столетия за

първите войни, водени в небето, и си спомни поредицата, показваща нощна

атака над Лондон. Противников бомбардировач бе хванат от конуса на

прожектор и висеше като фосфоресцираща прашинка в небето. Сега стана

свидетел на същото явление, но в стократно по-голям мащаб. Само че този път

всички ресурси на Земята бяха се комбинирали, с цел да подпомогнат, а не да

унищожат нарушителя на нощното спокойствие.

Глава 49. Разтърсване

и отчаяно.

- Опитваме се да спрем онзи механик да не се самоубие! Но едва ли

бихме могли да го виним. Бил е прекъснат с друга, спешна работа по

капсулата и просто е забравил да премахне впоследствие предпазната планка.

Както бе обичаят, грешката излезе антропогенна. Докато експлозивните

свръзки са били на мястото си, батерията се е придържала от две метални

ленти. След това само едната от тях бе премахната.

Подобни недоглеждания се случваха с монотонна периодичност. Понякога

само дразнеха, друг път водеха до нещастия и виновният носеше срама по

челото си до края на живота си. Във всеки случай контраобвиненията бяха

безсмислени. Единственото, което имаше значение, бе какво трябваше да се

предприеме по-нататък.

Морган наклони външното огледало до максимум, но не успя да види

причинителя на бедата. Северното сияние бе избледняло и долната част на

капсулата тънеше в непроницаем мрак, а той не разполагаше с допълнително

осветление. Но този проблем имаше лесно и бързо решение. Ако службата по

"Управление на мусоните" загрееше с инфрачервена лазерна светлина основата

на кулата, тя би му отделила няколко фотона във видимата част на спектъра.

- Можем да използуваме нашите прожектори - предложи Кингзли, когато

Морган изказа молбата си.

- Няма да свършат работа. Ще светят право в очите ми и ще ме

заслепяват. Нужно ми е осветление отгоре и отзад... може би ще се намери

някой спътник на подходяща орбита.

- Ще проверя - обеща помощникът му, очевидно радостен, че можеше с

нещо да се окаже полезен.

Сякаш минаха часове, преди да се обади. Ваневар погледна часовника си

и откри, че бяха минали само три минути.

- От службата по "Управление на мусоните" биха могли да се справят, но

е нужно да пренастроят честотата на лазера си и да дефокусират лъча му...

Предполагам, че се опасяват да не те опекат. Но орбиталната станция "Кинте"

е готова незабавно да те освети. Снабдени са с лазерна установка с

псевдобяла светлина и се намират на необходимото ти място. Да им съобщя ли

да пуснат лъча?

Инженерът провери координатите си. "Чакай да видя. "Кинте" се падат

високо на запад. Ще ми бъде удобно."

- Готов съм - отговори и затвори очи.

Почти мигновено експлодира бяла светлина и заля цялата капсула.

Неудачният пилот отвори внимателно очи. Лъчът идеше високо от запад и

пристигаше заслепяващо ярък, независимо че бе изминал четиридесет хиляди

километра. Цветът му изглеждаше снежнобял, но всъщност бе смесица от три

монохроматични спектрални ивици, съответно червена, зелена и синя.

За няколко секунди нагласи огледалото и успя добре да огледа

създаващата проблеми планка, отстояща само на метър от краката му. Видя

края, захванат към корпуса на паяка с голяма переста гайка. Ако я

развинтеше, батерията щеше да падне...

Морган седя и обмисля мълчаливо ситуацията толкова продължително, че

Уорън не се стърпя и го повика отново. За пръв път в гласа му се прокрадна

надежда.

- Направихме някои изчисления, Ван... Какво ще кажеш за тази идея?

Ваневар го изслуша внимателно и само подсвирна тихо.

- Сигурен ли си за границите на безопасността?

- Разбира се! - отвърна леко обиден Кингзли.

Главният инженер не го винеше, но в крайна сметка не помощникът му

щеше да рискува кожата си.

- Добре... ще опитам. Но първият път - само за секунда.

- Няма да е достатъчно. Но все пак няма да е лошо - ще добиеш усет.

Морган плавно отпусна фрикционните спирачки, които задържаха паяка

неподвижно върху релсата. В миг стана безтегловен и сякаш столът го

изхвърли. Преброи: "Едно, две" и натисна спирачките.

Паякът се затресе и за момент Ваневар бе смачкан от силата на тежестта

към пилотското кресло. Спирачният механизъм издаде зловещ писък и капсулата

застина неподвижно, ако не се брояха усукващите вибрации, които бързо

заглъхнаха.

- Страхотно разтърсване! - отбеляза Морган. - Още съм на мястото си, а

и дяволската батерия - също!

- Предупредих те! Трябва да опиташ по-силно. Не по-малко от две

секунди.

специалисти и цялата изчислителна мощ на тяхно разположение, но все пак

почувствува нужда от някаква успокояваща собствена сметка, макар и

направена наум. "Две секунди свободно падане... и да кажем половин секунда

за задействуване на спирачките... и ако сложим един тон за масата на

паяка..."

Въпросът бе: кое нямаше да издържи по-напред - планката, задържаща

батерията, или релсата, която го крепеше на четиристотин километра горе в

небето. При други обстоятелства не можеше да става и дума за състезание

между хипернишката и закалената стомана. Но ако натиснеше спирачките

прекалено рязко... или те откажеха да му се подчиняват поради

натоварването... можеше и двете да не издържат. Тогава и той, и батерията

щяха да стигнат Земята горе-долу по едно и също време!

- Ще опитам с две секунди - каза на Кингзли. - Започвам.

Този път разтърсването бе свирепо и прониза чак мозъка на костите му.

Усукващите осцилации затихнаха за продължително време. Морган бе уверен, че

бе почувствувал... или чул разкъсването на планката. Но не се изненада,

когато хвърли поглед в огледалото и се увери, че батерията не бе помръднала

от мястото си.

Кингзли не изглеждаше толкова загрижен.

- Ще се наложи да опиташ три-четири пъти - ободри го.

Морган само дето не му кресна: "Искаш да заемеш моето място в службата

ли?", но прояви предпазливост. Приятелят му щеше да го възприеме на шега,

но тези, дето слушаха отстрани - едва ли.

Опита за трети път. Доби усещането, че се смъкна с цял километър, а в

действителност беше се снижил със сто метра. Неизчерпаемият оптимизъм на

Кингзли започна да крее. Стана ясно, че трикът нямаше да доведе до

положителен резултат.

- Изпрати моите комплименти на създателите на предпазната планка! -

рече унило Морган. - Сега какво предлагаш? Да опитам трисекундно падане,

преди да натисна спирачките?

Почти видя как Кингзли поклати глава.

- Рискът е прекалено голям. Не се тревожа толкова за лентата, колкото

за спирачния механизъм. Не е проектиран за такива натоварвания.

- Е, поне опитах - отвърна Морган. - Но не се отказвам. Да бъда

проклет, ако се оставя на някаква си нищожна перчата гайка, намираща се на

петдесет сантиметра под носа ми. Ще изляза да я развинтя!

Глава 50. Падащи светулки

Тук е "Френдшип седем". Ще опитам да опиша в каква каша се намирам.

Заобикалят ни неизброимо количество ярко осветени малки частички. Сякаш

сами излъчват светлина... Прелитат край капсулата като малки звездички.

Наближава истински порой от подобни тям..."

"01 часа 16 минути 10 секунди бордово време

Движат се бавно. Не се отдалечават с повече от четири до шест

километра в час..."

"01 часа 19 минути 38 секунди бордово време

С помощта на перископа зърнах изгрева... погледнах през илюминатора и

видях буквално хиляди малки, блестящи частички, въртящи се в кръг около

капсулата..."

Командир Джон Глен

Космолет "Френдшип седем" от Меркурий

20 февруари 1962 година
Ако бе облечен със старомоден скафандър, достигането на въпросната

перчата гайка би било невъзможно. Щеше да бъде трудно дори с

флексискафандъра, който Морган бе облякъл, но поне си струваше да се

направи опит.

Много човешки животи зависеха от умението му, затова той репетира

предварително последователността от действията си. Предстоеше да провери

изправността на своя скафандър, да разхерметизира капсулата и да отвори

люка, който за щастие бе достатъчно широк. След това трябваше да освободи

предпазния ремък, да коленичи - ако можеше! - и да се протегне към

перчатата гайка. Всичко зависеше от координацията на движенията му. Не

разполагаше с никакви инструменти на борда на паяка, но щеше да опита да

отвърта с пръсти, защитени от ръкавици, тъй като завъртането едва ли щеше

да изиска голямо усилие.

Тъкмо бе решил да опише своя план на земния център, в случай че някой

би открил грешка, когато усети леко неразположение. Можеше да издържи

достатъчно дълго, колкото се наложеше, но нямаше смисъл да оставя всичко на

случайността. Ако употребеше водопроводната инсталация на капсулата, нямаше

да стане нужда да се тревожи от неудобното приспособление, вградено в

скафандъра му...