Фонтаните на рая artur Clarke

Уголемяваше се и се разпадаше. На всички страни се разлетяха отломки,

някои от тях - горящи. За няколко секунди остро око като това на леопарда

би различило груб цилиндричен обект, който се пръсна на безброй парченца.

Но хищникът не изчака финала на катастрофата - вече бе изчезнал в

джунглата.

Морето на Паравана се взриви от гръм. Във въздуха бликна на стотина

метра нагоре гейзер от тиня и водни пръски - фонтан, превъзхождащ тези от

Якагала и висок почти колкото скалата. Застина за миг в безплодна борба със

земното притегляне, преди да се катурне обратно в развълнуваното езеро.

Изведнъж небето се изпълни с водни птици, които уплашени завиха в

кръг. Почти толкова многобройни измежду тях запляскаха с крила хранещи се с

плодове огромни прилепи, подобни на ципести птеродактили, сякаш оцелели до

днешно време. Бяха се вдигнали във въздуха, въпреки че излитаха чак след

смрачаване. Еднакво изплашените птици и прилепи си поделиха небесната шир.

Последното ехо на катастрофата замря в окръжаващата джунгла и над

езерото бързо се възцари тишина. Но изминаха дълги минути, преди

огледалната водна повърхност да се успокои и да стихнат малките вълнички

под невиждащия взор на Паравана Велики.

Глава 42. Жертви на Космоса
Твърди се, че всеки що-годе голям строеж иска своите човешки жертви.

На пилоните на "Гибралтарския мост" бяха гравирани четиринадесет имена. Но

благодарение на почти фанатичната обезопасителна кампания нещастните случаи

на орбиталната кула бяха сведени до забележителен минимум. Дори бе изминала

година без нито една причинена смърт.

Но през друга година имаше четири смъртни случая, като два от тях бяха

изключително мъчителни. Един от упражняващите надзор при сглобяването на

космическата станция, свикнал да работи при нулева гравитация, бе забравил,

че въпреки че се намираше в Космоса, не бе на орбитална височина, и

жизненият му опит го подведе. Бе падал отвесно петнадесет хиляди километра

и бе изгорял като метеор при навлизането в атмосферата. За нещастие радиото

на скафандъра му бе останало включено през последните няколко минути от

живота му...

Годината бе лоша за кулата. Втората трагедия бе по-дълга и не по-малко

публична. Една жена-инженер, работеща на мястото на противотежестта, далеко

отвъд синхронната орбита, бе пропуснала да закопчае правилно предпазния си

колан. Бе отхвърлена в Космоса като камък от прашка.

Не я грозеше непосредствена опасност: нито щеше да падне на Земята,

нито щеше да се отдалечи безвъзвратно от нея. За нещастие скафандърът й бе

снабден с кислород само за два часа. Нямаше възможност да бъде спасена за

толкова кратко време и въпреки воя, нададен от обществеността, не бе

направен даже опит.

Жертвата бе помогнала благородно. Бе предала своите прощални съобщения

и при останал кислород за още тридесет минути бе разхерметизирала рязко

скафандъра си. Тялото й бе открито няколко дена по-късно, когато

неумолимите закони на небесната механика я върнаха обратно в перигея на

описаната от нея дълга елипса.

Тези трагедии минаха мимолетно през ума на Морган, докато слизаше с

високоскоростния асансьор към залата за управление, следван от посърналия

Кингзли и почти забравения Дев. Но настоящата катастрофа бе от съвършено

различен тип, включваща експлозия при или около основата на кулата. Бе

очевидно, че транспортьорът бе паднал на Земята, дори преди да бе получен

тенденциозния рапорт за "гигантски метеоритен дъжд" от Централен

Тейпробейн.

"Безсмислено е да обобщавам, преди да разполагам с още факти! -

помисли Морган. - В настоящия случай, обаче, всички доказателства са

унищожени и няма да станат известни!" Знаеше, че катастрофите в Космоса

рядко произтичаха от една-единствена причина. Обикновено бяха резултат на

поредица от случайности, поначало достатъчно безобидни сами по себе си.

Дори цялата предвидливост на инженерите по безопасността не можеше да

гарантира стопроцентова надеждност и даже понякога най-сложните предпазни

мерки довеждаха до нещастието.

Инженерът не се срамуваше от факта, че сигурността на проекта го

интересуваше много повече от загубата на нечий човешки живот. Нищо не

можеше да съживи мъртъвците, трябваше да се подсигури същия инцидент да не

се повтори отново. Но мисълта, че почти завършената кула можеше да бъде

поставена под угроза, му се стори прекалено плашеща перспектива.

Асансьорът плавно спря и Морган влезе в залата за управление. И точно

навреме, за да присъствува на втората за тази вечер изненада!

Глава 43. Авария

отново скоростта. Пасажерите видяха за пръв път истинското лице на кулата,

а не някакво безформено размазване, стопяващо се в безкрайността в двете

посоки. Нагоре близнаците-жлебове, по които се движеха, се протягаха

безкрай... или поне на двадесет и пет хиляди километра, което от човешка

гледна точка бе едно и също. Но надолу вече се виждаше краят. Пресечената

основа на кулата се открояваше ясно като силует на злачнозеления фон на

Тейпробейн, който щеше да достигне и се влее след малко повече от година.

На командното табло отново светна червеният надпис "Тревога". Чанг го

погледна намръщен и с досада и натисна бутона "Нулиране". Буквите

примигнаха веднъж и угаснаха.

За пръв път това се случи двеста километра по-високо. Консултира се

спешно с дежурните от "Междинната станция". Бързата дистанционна проверка

на всички системи не откри нищо повредено. По-голямата част от показанията

бяха преминали горните си допустими граници. Всъщност, ако трябваше да

вярва на всички предупреждения, пасажерите в транспортьора отдавна вече

трябваше да са мъртви!

Очевидно самата система за тревога не бе в ред. Това обяснение на

професор Сесуи бе прието с всеобщо облекчение. Капсулата повече не се

намираше в пълен вакуум, за какъвто бе проектирана. Навлязоха в йоносферата

и повишените смущения на този атмосферен слой явно възбуждаха погрешно

чувствителните детектори на предупредителната система.

- Някой е трябвало да се досети и за тая възможност! - бе изръмжал

Чанг.

непрекъснати ръчни проверки на всички критични точки чрез показанията на

бордовите уреди. Дежурните в "Междинната станция" одобриха подхода му. Във

всеки случай нямаше друга алтернатива.

Пилотът се тревожеше най-много може би от състоянието на

акумулаторните батерии. Най-близката станция за презареждането им отстоеше

на две хиляди километра по-нагоре и ако не успееха да се изкачат до там,

щяха да изпаднат в беда. Считаше, обаче, че бе извадил късмет. По време на

спирането задвижващите двигатели на транспортьора послужиха като генератори

и деветдесет процента от гравитационната енергия беше се прехвърлила в

захранващия блок. Акумулаторите бяха напълно заредени и излишните хиляди

киловати, генерирани непрекъснато, трябваше да бъдат отделени в околната

среда посредством големи охлаждащи ребра, разположени най-отзад.

Последните даваха на уникалното превозно средство вид на старовремска

авиобомба, както често отбелязваха колегите на Чанг. Вероятно в края на

спирачния процес щяха да бъдат нажежени до червено. Пилотът щеше да бъде

обезпокоен, ако разбереше, че бяха останали студени. Енергията не може да

бъде унищожена, тя трябва да съществува под една или друга форма! И често

отиваше на неподходящо място.

Сигналът "Огън в акумулаторния отсек" светна за трети път. Чанг не се

поколеба да го нулира. Знаеше, че действителен огън би задействувал

пожарогасителите. Всъщност, опасяваше се, че те можеха да сработят ненужно.

На борда се случиха няколко аномалии едновременно, повечето от тях -

във веригата за зареждане на акумулаторите. Щом свършеше пътуването и

изключеше захранването на транспортьора, Чанг възнамеряваше да се изкачи до

двигателния блок и да провери всичко лично, със собствените си очи.

Оставаше още километър. Носът му пръв даде повод за тревога. Вгледа се

с недоверие към тънката нишка пушек, извираща от контролното табло, а

разумната част от разсъдъка му подсказа: "Какво щастливо стечение на

обстоятелствата, дето повредата изчака края на пътуването!".

След това си спомни за колосалната енергия, произведена по време на

последния процес на спиране, и достатъчно прозорливо си представи низа от

последвалите събития. Вероятно защитната верига бе отказала да сработи и

акумулаторите бяха се свръхзаредили. Авария след авария бяха ги разрушили.

Подпомогната от йоносферната буря, безподобната своенравност на безличната

стихия им бе нанесла нов удар.

Чанг мигновено натисна бутона, активиращ пожарогасителите в

акумулаторния отсек. Поне те се задействуваха, тъй като чу приглушения рев

на азотните взривове от другата страна на защитната преграда. Десет секунди

по-късно включи "Вакуумно почистване", с което изхвърли газа в открития

Космос. Надяваше се, че голяма част от топлината също излезе навън. Тази

команда също бе изпълнена правилно. За пръв път в живота си Руперт Чанг

слушаше с облекчение писъка на въздуха, напускащ космическия

транспортьор... вярваше, че му бе за последно!

Превозното средство най-после припълзя до целта. Пилотът не посмя да

разчита на автоматичната спирачна установка. За щастие бе трениран добре и

разпозна всички визуални сигнали, затова успя да спре на сантиметър от

стиковащия адаптер. С лудешка скорост съедини въздушните шлюзове. Започнаха

да хвърлят през свързващата тръба багаж и екипировка.

Професор Сесуи не остана по-назад от другите. Опита да се върне към

ценните си инструменти. Вратите на въздушните шлюзове се затвориха

автоматично с трясък секунда преди преградата на моторното отделение да

поддаде.

След това на бегълците не им оставаше нищо друго освен да чакат в

голата квадратна камера, дълга петнадесет метра. Удобствата им бяха

значително по-малко, отколкото в добре обзаведена затворническа килия.

Остана им надеждата, че огънят щеше да утихне от самосебе си. Вероятно за

спокойствието на пасажерите допринесе и несподелената преценка на Чанг и

помощника му, че напълно заредените акумулаторни батерии съдържаха

енергията на голяма химическа бомба със задействуван часовников механизъм,

намираща се отвън, на кулата.

Десет минути след бързото им пристигане "бомбата" избухна! Кулата леко

потръпна. Последва звук на откъснат и разкъсващ се метал. Грохотът на

разрушенията не бе силен, въпреки това вледени сърцата на неволните

слушатели. Единственото им средство за придвижване бе съсипано. Отстояха на

двадесет и пет хиляди километра от спасението!

Чу се още един, по-продължителен взрив и настъпи тишина. Бегълците

предположиха, че транспортьорът бе се отделил и паднал от кулата. Вцепенени

започнаха да преглеждат своите запаси. Бавно осъзнаха, че невероятното им

бягство можеше да се окаже напразно!

Глава 44. Пещера в небето
Дълбоко в недрата на планината Шри Канда всред екраните и

съобщителната апаратура на "Центъра за управление" Морган и целият дежурен

инженерен състав стояха скупчени около холограмата на най-долната част на

кулата, изобразена в умален десетократно мащаб. Изображението бе перфектно

до най-малките подробности, виждаха се даже четирите тънки ленти,

разпростиращи се от всяка страна. Последните изчезваха малко над пода и бе

трудно за човек да възприеме, че продължаваха надолу още шест хиляди

километра - все едно до центъра на Земята!

- Покажете напречен разрез и вдигнете основата до нивото на очите! -

даде нареждане Морган.

Кулата загуби своята привидна твърдост и се превърна в излъчващ

светлина призрак - дълга квадратна кутия с тънки стени, празна, с

изключение на свръхпроводниковите кабели на електрозахранването. Най-

долната секция - "Основата" - бе правилно наречена, въпреки че се намираше

на височина хиляди километри. Представляваше единична кубична камера със

страна петнадесет метра.

- Как се осъществява достъпът до вътрешността? - заинтригува се

Морган.

страни ясно се забелязаха външните врати на дублиращите въздушни шлюзове -

точно между жлебовете на водещите релси и възможно най-отдалечени една от

друга, съобразно обичайните предохранителни мерки, задължителни за всички

заселници на Космоса.

- Несъмнено са се вмъкнали през южната врата - обясни дежурният

офицер. - Засега не знаем дали е повредена от експлозията.

"Е, остават три други входа - помисли Морган. - Интересува ме най-

долната двойка!" Въпросните шлюзове бяха плод на недоразумение, от тия,

дето се оправяха в последния стадий на проектирането. Всъщност, цялата

основа представляваше такава недомислица. Първоначално бе считано за

ненужно да се строи убежище на това място, тъй като се предвиждаше тази

секция на кулата да стане евентуално част от "Земната станция".

- Наклонете долната страна към мен! - даде разпореждане Морган.

Арката от светлина падна, кулата се прекатури и полегна хоризонтално,

плувайки насред стаята с долния край към инженера. Сега бяха видни всички

детайли на двадесетметровия квадратен под - или покрив, ако някой гледаше

откъм Земята.

Близо до ръбовете от север и юг, водещи към два независими въздушни

шлюза, се намираха люкове, които позволяваха достъп отдолу. Единственият

проблем бе как да бъдат достигнати, тъй като се намираха на шестстотин

километра горе в небето.

- Какъв е запасът от кислород?

Въздушните шлюзове избледняха и се сляха с цялостната конструкция.

Визуалното петно се премести до малък шкаф в центъра на камерата.

- Точно в това е проблема, доктор Морган! - отвърна унило дежурният

офицер. - Налична е само система за поддържане на налягането. Липсват

пречистватели на въздуха, а също и захранване. Загубили са и транспортьора.

Не ми побира ума как ще издържат нощта. Температурите вече падат. От залез

са спаднали с десет градуса.

Инженерът почувствува как студът на Космоса вледени душата му.

Еуфорията от разкритието, че пътниците бяха все още живи, постепенно

избледняваше. Дори ако в "Основата" имаше достатъчно кислород за няколко

дена, щеше да бъде без значение, ако бегълците измръзнеха преди изгрев.

- Бих желал да разговарям с професор Сесуи.

- Не можете пряко. Телефонът на "Основата" осъществява гореща връзка с

"Междинната станция". Но няма проблем.

Последното се оказа не съвсем вярно. Когато се свързаха, обади се

шофьорът-пилот Чанг.

- Съжалявам - рече. - Професорът е зает.

Невярващ, Главният инженер замълча за момент. След това отговори, като

натърти на своето име и разчленено произнесе:

- Кажи му, че доктор Ваневар Морган желае да разговаря с него!

- Добре, доктор Морган... но едва ли ще има разлика. Разгънал е със

своите студенти някакъв спектроскоп - единствения уред, който успяха да

спасят. Тъкмо са го насочили през прозореца...

Събеседникът му едвам се сдържаше. Понечи да кресне: "Абе тия луди ли

са?", когато шофьорът-пилот предугади и продължи:

- Не познавате професора! Прекарах последната седмица с него.

Предполагам, биха се изразили за него, че е... всеотдаен. Трима души едвам

го спряхме да не се върне в кабината на транспортьора, за да прибере още от

апаратурата си. Току-що ми призна, че дори всички да умрем, щял да пусне

поне един уред да работи...

Морган усети по гласа му, че освен раздразнение Чанг изпитваше и не

малко възхищение от своя забележителен и капризен пасажер. А именитият учен

бе прав по своему. Имаше смисъл да спаси, каквото можеше, за да не отидат

на халос многогодишните му усилия от тази злополучна експедиция.

- Добре тогава! - Морган се примири с неизбежното. - Щом не съм

удостоен с аудиенция, то бих желал ти да обобщиш ситуацията. Досега

информацията ми бе все от втора ръка.

Чак сега му хрумна, че във всеки случай Чанг можеше да му даде много

по-полезен рапорт от Сесуи. Въпреки че настояването на шофьора-пилот да

бъде наричан само с втората част на титлата му предизвикваше присмех всред

истинските астронавти, той бе сръчен техник с добри познания по механика и

електроинженерство.

- Няма много за разправяне. Имахме малко време и затова не успяхме да

спасим каквото и да било... с изключение на онзи проклет спектроскоп.

Откровено, даже се съмнявах, че щях да успея да се промъкна през въздушния

шлюз...

Разполагаме само с дрехите на гърба си и това е всичко. Една от

проекта на нейната дисертация, написан на хартия, слава богу! Дори не е в

огнеупорна касетка въпреки изискванията. Ако ни стигне кислородът, ще горим

лист по лист, за да се постоплим...

Морган слушаше този глас, долетял от Космоса, и гледаше през

полупрозрачната, все пак - даваща илюзия за материалност холограма на

кулата и изведнъж го споходи видение. Представи си как в най-долния отсек

щъкаха човешки същества в десеторно умален мащаб... Трябваше само да

протегне ръка, за да ги отнесе на сигурно място...

- След студа най-големия проблем е въздухът. Не зная за колко време ще

се натрупа въглероден двуокис в такава концентрация, че да изпаднем в

безсъзнание. Може би бихте могли да изчислите. Какъвто и да бъде отговорът,

страхувам се, че ще бъде прекалено оптимистичен... - Гласът на Чанг се

сниши и той заговори почти конспиративно, явно за да не бъде чут. -

Професорът и студентите му не знаят, но южният въздушен шлюз бе повреден

при експлозията. Има утечка... чува се постоянно съскане около

уплътнителите. Не мога да преценя доколко е сериозно. - Гласът му доби

нормална сила. - Е, такава е ситуацията. Ще очакваме вашето обаждане...

"А какво по дяволите можем да ви кажем? - помисли Морган. - Освен

последно "Сбогом!"

възхищаваше, но не завиждаше. Янос Барток, дежурен офицер по безопасността

на кулата, намиращ се в "Междинната станция", отговаряше за спасителната

операция. Оперативният щаб в недрата на планината Шри Канда на двадесет и

пет хиляди километра под него и само на шестстотин километра от сцената на

трагедията можеха само да слушат рапортите, да дават полезни съвети и да

задоволяват любопитството на новинарските средства за информация по свое

усмотрение.

Разбира се, Максин Дювал се свърза минути след нещастието и както

винаги, въпросите й бяха само по същество.

- Могат ли да ги достигнат навреме от "Междинната станция"?

Морган се поколеба. Несъмнено отговорът бе: "Не". Въпреки това бе

неразумно, а и жестоко да я лишава от надежда толкова рано. Освен това

прозираше лъч надежда.

- Не искам да храня фалшиви илюзии, но може и да не се наложи да

искаме помощ от "Междинната станция". Има един екип, който работи доста по-

близо, на станцията "10 К", находяща се на десет хиляди километра над тях.

Техният транспортьор би могъл да достигне "Основата" за двадесет часа.

- Тогава защо още не са тръгнали?

- Дежурният офицер по безопасността Барток скоро ще вземе решение...

въпреки че би могло да се окаже безполезен напън. Предполагаме, че имат

въздух за не повече от половината от това време. А проблемът с

температурата е още по-сериозен.

- Какво искаш да кажеш?

- Горе настъпва нощта, а те нямат източник на топлина. Не го излъчвай

в ефира още, Максин, но може да се окаже, че състезанието се води между

ниските температури и задушаването.

За няколко секунди настъпи пауза. След това жената необичайно свенливо

сподели:

- Може и да прозвучи глупаво, но метеорологичните станции с техните

мощни инфрачервени лазери...

- Благодаря ти, Максин. По-скоро аз съм глупакът. Изчакай за минутка

да поговоря с "Междинната станция".

Инженерът повика Барток и той се отзова вежливо. Но резкият му отговор

даде да се разбере ясно мнението му за аматьори, които се бъркаха дето не

им бе работата.

- Извинявай, че те обезпокоих - извини се Морган и превключи отново

към журналистката.

- Има случаи, когато експертите са изключително компетентни - каза й с

тъга, но и с гордост. - Нашият човек е един от тях! Обадил се е на службата

"Управление на мусоните" преди десет минути. Там вече изчисляват мощността

на лъча. Не желаят да предозират, тъй като могат да опекат всички.

- Значи бях права! - подмаза се Дювал. - Трябваше сам да се сетиш за

това, Ван! Какво още си забравил?

Морган не можа да измисли отговор, нито пък опита. Сякаш виждаше как

компютърният мозък на журналистката препускаше. Предугади следващия й

въпрос. Оказа се прав.

- Не можете ли да използувате паяците?

- Дори последните модели имат ограничение за височината.

Акумулаторните им батерии могат да ги издигнат само до триста километра.

Проектирани са да правят инспекции на кулата, в тази й част, която е

потопена в атмосферата.

- Ами тогава снабдете ги с по-мощни батерии!

- Само за няколко часа? Но не в това е проблемът. Единственият паяк,

който изпитваме в момента, не може да превозва пътници.

- Изпратете го празен!

- Съжалявам... но вече обмислихме този вариант. Задължително е на

борда да има оператор, който да извърши скачването, когато паякът достигне

основата. А и би отнело дни да измъкнем седем човека един по един...

- Все сте разработили някакъв план!

- Имаме няколко, но всички са чиста проба лудост! Ако се спрем на

някой по-разумен, ще те уведомя. Междувременно има нещо, което би могла да

направиш за нас.

- Какво е то? - В гласа й се прокрадна подозрителност.

- Обясни на своята публика защо космически кораб би могъл да се

стикова с друг на височина шестстотин километра, но не и с кулата. Щом

свършиш това, може би ще имаме още новини за теб.

Леко обиденото лице на Дювал избледня от екрана и Морган се обърна още

веднъж към добре оркестрирания хаос в залата за управление. Опита да остави

ума си да се зарее свободно около всеки аспект на проблема. Въпреки учтивия

отказ на офицера по безопасността, който ръководеше ефикасно от "Междинната

станция", можеше да стигне до някакви полезни идеи. Не очакваше да открие

някакво магическо решение, но познаваше кулата по-добре от всеки друг, с

изключение може би на Уорън Кингзли. Помощникът му вероятно бе запознат по-

изтънко с подробностите, докато Морган имаше по-пълна обща представа.

Седем мъже и жени загиваха бавно от задушаване в небето. Ситуацията бе

уникална в цялата история на космическата технология.