Фонтаните на рая artur Clarke

пъти на ден мрежата от сеизмографи откриваха сблъсъци с милиграми

космическо вещество, а веднъж или два пъти на година можеха да се очакват и

минимални структурни повреди.

Рано или късно през идните столетия се предполагаше среща с голям

космически обект, който да извади от строя една или повече релси за

известно време. В най-лошия случай кулата можеше да бъде разсечена някъде

по дължината й.

Но вероятността за такова събитие бе такава, колкото голям метеорит да

падне върху Лондон или Токио, които, грубо казано, представляваха мишена

със същата площ. Но жителите на тези градове не прекарваха безсънни нощи,

разтревожени от подобна възможност.

Същото важеше и за Ваневар Морган. Каквито и проблеми да възникнеха,

сега никой вече не се съмняваше, че бе ударил часът на идеята за

орбиталната кула.

ЧАСТ V. ВЪЗНЕСЕНИЕ

Глава 38. Сборище на тихи бури
Откъс от речта на професор Мартин Сесуи, произнесена при отличаването

му с Нобелова награда за физика в Стокхолм на 16 декември 2154 година.

"Между небето и земята е разположена невидима с просто око зона, за

която древните философи дори и не подозирали. Първото й влияние върху

начина на живот на хората датира от зората на двадесети век, за да бъдем по-

точни - от 12 декември 1901 година.

В този ден Гулиемо Маркони предал по етера през Атлантика три точки от

Морзовата азбука, съответствуващи на буквата "с". Много експерти на времето

предричали, че това било невъзможно, тъй като считали, че електромагнитните

вълни се разпространявали само по права линия и не можели да следват

извивката на земния глобус. Подвигът на Маркони не само станал предтеча на

ерата на радиосъобщенията в световен мащаб, но и доказал, че високо горе в

атмосферата съществувало наелектризирано огледало, отразяващо радиовълните

обратно към Земята.

... Скоро било открито, че слоят на Кенели-Хевисайд, както бил наречен

първоначално, представлявал област, в която се извършвали сложни физически

процеси и имало поне три по-обособени подслоя, подложени на различни

изменения в зависимост от височината и интензивността. Горната им граница

се сливала с радиационния пояс на Ван Ален, чието откритие пък бележи

първата победа по време на ранната Космическа епоха.

Този обширен регион започва от височина приблизително петдесет

километра и се разпростира към Космоса на няколко земни радиуса. Сега носи

наименованието "йоносфера". Нейното изследване с помощта на ракети,

сателити и радиовълни е представлявал непрекъснат процес в продължение на

повече от две столетия. Бих желал да отдам почит на моите предшественици,

работили в същата научна област: американците М. А. Тюв и Г. Врайт,

англичанина Е. В. Епълтоун, норвежеца Ф. Ц. М. Стьормер и особено на

личността, която през 1970 година получи същата награда, с която сега и аз

съм удостоен, вашия сънародник Ханс Алфвен...

Йоносферата е своенравното дете на Слънцето. Дори и днес, нейното

поведение е не винаги предсказуемо. В дните, когато далечните радиовръзки

зависели от нейните моментни особености, били спасени много човешки животи.

Но много повече са загинали обречени, когато този слой е поглъщал безследно

техните сигнали за бедствие.

Преди по-малко от столетие, преди комуникационните спътници да поемат

вахтата на глобалните радиовръзки, йоносферата е била наша неоценима, но

подвеждаща ни прислужница - първоначално неподозирано природно явление,

коствало билиони долари на трите поколения учени-изследователи.

Йоносферният слой е имал пряко значение за човечеството само за кратък

исторически период. И все пак, ако не съществуваше, ние нямаше да пребъдем!

В известен смисъл е бил от важно значение за хората от предтехнологичната

ера, в това число - и за първата човекоподобна маймуна... а също и за всяко

живо същество на нашата планета. Причината е, че йоносферата е съставна

част от екрана, който ни защитава от смъртоносните рентгенови и

ултравиолетови лъчения на Слънцето. Ако те бяха достигнали нивото на

моретата, може би би възникнал някакъв живот на Земята, но вероятно

еволюцията би се изродила в нещо даже ненаподобяващо нас.

... Тъй като йоносферата, също както и атмосферата под нея, се влияят

изключително от Слънцето, може да се говори за "време". При повишена

слънчева активност изстреляните потоци от заредени частици се завихрят и

зациклят от земното магнитно поле. По този начин стават видими. Появяват се

светещите завеси на северното сияние - един от най-впечатляващите спектакли

на природата, осветяващо студените полярни нощи със зловещ светлик...

Дори днес ние не разбираме всички процеси, извършващи се в

йоносферата. Една от причините, поради които ни е трудно да извършим

изследвания, е, че всички ракети и базирани в Космоса инструменти прелитат

през нея с хиляди километри в час. Не е било възможно да се правят статични

наблюдения. Сега за пръв път конструкцията на бъдещата орбитална кула ни

дава шанс да осъществим стационарни наблюдения на йоносферата. Възможно е

също така кулата да видоизмени характеристиките на йоносферния слой...

въпреки че няма "да я даде на късо", както се изразява доктор Бикерстаф!

Защо се налага да продължим изучаването на тази област, щом вече не е

от значение за инженерите по съобщенията? Е, ако оставим настрана нейните

красота, странности и чисто научен интерес, поведението й е тясно свързано

със активността на Слънцето - властелин на съдбата ни. Знаем, че процесите

в тази звезда не са стабилни и предсказуеми, както са вярвали нашите

предшественици. Протичат кратки и периодични флуктуации. Днес активността

все още излиза от така наречения "минимум на Мондер", случил се в периода

от 1645 до 1715. В резултат климатът днес е по-мек, отколкото през Средните

векове. Но колко ще продължи това затопляне? Още по важно е: кога ще

започне неизбежното застудяване и какъв ефект ще окаже върху климата,

времето, и всеки аспект на човешката цивилизация - не само на нашата

планета, но и на другите, колонизирани от нас? Тъй като и те са деца на

Слънцето...

Някои извънредно умозрителни теории предлагат хипотезата, че Слънцето

навлиза в период на повишена нестабилност, която може да доведе до нова

Ледникова епоха, още по всеобхватна в сравнение с предишната. Ако това е

вярно, то ние се нуждаем от всяка частичка информация, до която можем да се

доберем, за да се подготвим предварително. Дори ако предупреждението дойде

един век по-рано, няма да е достатъчно...

Йоносферата е способствувала да бъдем изваяни като човешки същества,

дала е старт на революцията в комуникациите - вероятно е да предопредели и

нашето бъдеще. Ето защо ние трябва да продължим да изучаваме тази обширна,

бурна арена, където се срещат слънчеви и електрически сили - това загадъчно

сборище на тихи бури!"

Глава 39. Раненото Слънце

израснал и навлязъл в младежка възраст. Ако продължеха да се срещат през

същия интервал от време, момъкът следващият път щеше да бъде зрял мъж.

Инженерът почувствува слаба вина. Роднинските връзки в неговия род

неотклонно замираха през последните две столетия. Общото между Морган и

сестра му бе само генетичното подобие, дължащо се на случайността. Въпреки

че си разменяха поздравления, разговаряха кратко дузина пъти всяка година и

поддържаха най-добри отношения, той вече не си спомняше кога бяха се видели

за последен път.

Когато поздрави будното, интелигентно момче (което в никакъв случай не

се бе поддало на всеобщото страхопочитание пред именития си вуйчо), Морган

почувствува известна горчивосладка нега. Нямаше син, който да продължи

фамилното име. Много отдавна бе направил своя избор между работата и

специфичния живот, който рядко можеше да бъде видоизменен при усилия,

насочени към открития от най-висше ниво. Само в три случая, при това нито

един невключващ връзката му с Ингрид, можеше да поеме по различен път, но

случайността и амбицията бяха го отклонили.

Знаеше условията на сключената със съдбата сделка и ги бе приел. Сега

бе твърде късно да недоволствува от дреболии. Всеки глупак можеше да

разбърква гени и повечето го правеха. Дали историята му бе дала кредит или

не бе под въпрос, но малцина можеха да се похвалят в настоящето или

бъдещето с неговите постижения.

Само за три часа Дев бе разгледал много повече от "Земната станция",

отколкото всеки високопоставен посетител. Бе влязъл в планината още в

подножието, по най-сложния подстъп към "Южната станция" и бе се разходил за

кратко в залите за пасажери, багаж, центъра за управление и площадката за

закачане на капсулите, които пристигаха от източната и западната релса в

посока надолу и северната и южната релса - за нагоре. Бе гледал небето през

петкилометровия тунел, "насочен като гигантско дуло на пистолет към

звездите", както бяха отбелязали с полушепот няколкостотин репортери, по

който линиите на трафика се издигаха и спускаха. Въпросите му бяха довели

до изтощение трима екскурзоводи. Последният от тях го връчи с облекчение на

неговия чичо.

- Ето ти го, Ван! - възкликна Уорън Кингзли, щом се изкачиха с

високоскоростния асансьор на заравнения връх на планината. - Вземи си го,

преди да ми е откраднал занаята!

- Не знаех, че толкова се интересуваш от инженерство, Дев!

Момчето изглеждаше обидено и малко изненадано.

- Не си ли спомняш, чичо, онзи комплект "Мехамакс" No 12, който ми

подари за моя десети рожден ден?

- Разбира се, разбира се! Само се пошегувах! - И в интерес на

истината, не бе забравил съвсем, а само в момента не можа да си спомни... -

Не ти ли е студено тук, горе? - За разлика от добре облечените възрастни

момчето бе пренебрегнало обичайното термопалто.

- Не, добре съм. Що за реактивен самолет е този? Кога ще бъде открит

тунелът? Може ли да докосна лентите?

- Видя ли какво имам предвид? - Кингзли се закиска.

- Първо: това е чартърния самолет на шейх Абдулах; идва ни на

посещение неговият син Фейсал. Второ: онзи капак ще стои захлупен, докато

кулата достигне планината и навлезе в тунела. В момента го използуваме като

работна платформа, а и ни предпазва от дъжда. Трето: можеш да докоснеш

лентите, ако желаеш. Не тичай, вредно е на тази надморска височина!

- Дори да си на тринадесет, имам основания да се съмнявам в това! -

промърмори Кингзли, вперил поглед в бързо отдалечаващия се гръб на момчето.

Двамата възрастни го настигнаха след време при Източната котва.

Също като мнозина други преди него Дев се взираше в матовата, сива

лента, която изникваше право от земята и се извисяваше вертикално в небето.

Проследи я с поглед нагоре, нагоре, нагоре, докато килна глава назад.

Морган и помощникът му не го последваха, независимо че изкушението им бе

голямо и въпреки годините, прекарани тук в работа. Даже не го предупредиха,

че на някои посетители им се завиваше свят, колабираха и не можеха да

вървят без чужда помощ.

Момчето излезе жилаво. Почти минута стоя, вперило взор в зенита, сякаш

с надеждата да зърне хилядите хора и милионите тонове материал,

уравновесени някъде зад тъмната синева на небето. Накрая затвори очи с

гримаса, поклати глава и хвърли поглед за миг надолу към краката си сякаш

да се увери, че все още стоеше на непоклатима земна твърд.

Протегна предпазливо ръка и удари по тясната лента, свързваща

планетата със своята нова луна.

- Какво ще стане, ако се скъса?

Въпросът не бе нов. Но мнозина се удивляваха на отговора.

- Съвсем немного! В този момент лентата практически не е подложена на

опън. Ако бъде срязана, просто ще увисне, залюляна от бриза.

Кингзли се намръщи недоволен. Двамата инженери знаеха, че ситуацията

бе описана силно опростено. Всъщност, и четирите ленти изпитваха

натоварване от порядъка на стотина тона, което бе пренебрежимо малко в

сравнение с товарите, които бяха проектирани да бъдат обработвани от

действуващата система, интегрирана в конструкцията на кулата. Нямаше смисъл

да объркват момчето с ненужни подробности.

Дев обмисли. Леко перна лентата, като че се опитваше да извлече

музикален тон. Чу се само глухо щракване, което моментално замря.

- Ако удариш с тежък ковашки чук и дойдеш след десет часа, ще си

пристигнал тъкмо навреме, за да чуеш ехото, пристигащо от "Междинната

станция"! - отбеляза Морган.

- Няма смисъл да идваш! - възрази Кингзли. - Заглъхването на системата

е голямо!

- Недей да ни разваляш удоволствието, Уорън! Дев, а сега ела и виж

нещо наистина интересно!

Придвижиха се към центъра на кръгъл метален диск, който покриваше като

шапка планината и затваряше тунела подобно на гигантски капак на тиган.

Тук, на еднакво разстояние от четирите ленти, спускащи се от кулата, се

намираше малка постройка, която изглеждаше със съвременен дизайн,

контрастиращ с повърхността, на която бе издигната. Вътре бе приютен

телескоп със странна направа, насочен право нагоре и явно не можеше да бъде

отклонен в друга посока.

- Сега е най-удачното време за наблюдение, точно преди залез. Основата

на кулата е най-добре осветена.

- Като заговорихме за Слънцето - намеси се Кингзли, - погледни и към

него. Днес се вижда по-ясно от вчера. - В гласа му се прокрадна нотка на

благоговение, когато посочи ярката загладена елипса, потъваща в мараня на

запад.

Мъглата на хоризонта бе намалила блясъка му, така че човек можеше да

Преди по-малко от век по небесното светило беше се появила група

петна. Бяха се разпрострели почти до половината на златния диск. Изглеждаше

сякаш Слънцето бе поразено от някакви злокачествени тумори или бе пронизано

смъртоносно. Дори могъщият Юпитер не бе в състояние да отвори такава рана в

атмосферата на Слънцето. Най-голямото петно бе с диаметър четвърт милиона

километра и би могло да погълне стотици Земи.

- Предсказват ново голямо северно сияние нощес. Професор Сесуи и

веселата му компания положително са направили точно изчисленията.

- Чакай да видим как преживяват! - рече Морган и настрои окуляра. -

Погледни, Дев.

Момчето се взря внимателно за миг.

- Виждам четирите ленти, които отиват навътре... исках да кажа

нагоре... и изчезват.

- В средата нищо ли няма?

Тишина.

- Правилно. Намира се на шест хиляди километра по-нагоре, а телескопът

е включен на най-слабо увеличение. Сега ще го усиля. Затегни предпазните

колани!

драматични пиеси на историческа тематика. Отпървом не забеляза изменение

освен това, че четирите ленти, събиращи се към центъра на екрана, станаха

по-малко остри. Чак след няколко секунди осъзна, че не можеше да се очаква

промяна, докато неговата точка на виждане се преместваше нагоре по осите на

системата - квартетът от ленти би изглеждал абсолютно един и същ навсякъде

по цялото протежение.

Изведнъж се появи нещо, което го изненада, въпреки че го очакваше. В

самия център на екрана се материализира малка светла точка. Разширяваше се

с всяка изминала секунда и той чак сега за пръв път доби реално усещане за

скоростта.

След малко вече различи неголям кръг... не, и умът, и окото се

споразумяха, че бе квадрат. Гледаше нагоре право в основата на кулата,

която пълзеше към Земята със скорост няколко километра на ден, водена от

четирите ленти. Последните бяха изчезнали от погледа; бяха твърде малки, за

да се видят от такова разстояние. Но квадратът, закрепен по магически начин

в небето, продължаваше да расте, въпреки че се размаза поради пределното

увеличение.

- Какво виждаш? - попита Морган.

- Блестящ малък квадрат.

- Добре. Това е долната страна на кулата. Все още е осветена напълно

от Слънцето. Когато тук се стъмни, човек може да я различи с просто око

някой и друг час след това, докато навлезе в сянката на Земята. А сега,

виждаш ли нещо друго?

- Не-е-е... - отвърна момчето след дълга пауза.

- А би трябвало. В момента екип от учени посещават най-долната част,

за да монтират научна апаратура. Току-що са се спуснали от "Междинната

станция". Ако се взреш по-внимателно, би различил техния транспортьор.

Намира се на южната релса... която се пада отдясно на изображението. Търси

светло петно с големина една четвърт от тази на кулата.

- Съжалявам, чичо, но не мога да го открия. Погледни ти.

- Е, картината може би се е влошила. Понякога кулата изчезва напълно,

въпреки че атмосферата може да изглежда...

Преди Морган да заеме мястото на Дев при окуляра, джобният му приемник

подаде две резки двойни повиквания. Секунда по-късно пейджърът на Кингзли

също нададе алармиращ сигнал.

За пръв път от съществуванието на кулата бе вдигната тревога от

четвърто ниво!

Глава 40. Краят на линията
Нищо чудно, че я наричаха "Транссибирската железопътна магистрала".

Дори при сравнително лесното спускане надолу пътуването от "Междинната

станция" до основата на кулата траеше петдесет часа.

Някой ден щеше да отнема само пет, но това щеше да се случи след около

две години, когато релсите бъдеха електрифицирани, а техните магнитни

полета - активирани. Превозните средства за инспекция и поддръжка, които се

движеха нагоре-надолу по кулата, се задвижваха от старомодни гумени колела,

захващащи вътрешната част на водещи жлебове. Дори и ограничената мощност на

акумулаторните батерии да позволяваше, не бе безопасно скоростите в

системата да достигат повече от петстотин километра в час.

Все пак всички бяха прекалено заети, за да се чувствуват отегчени.

Професор Сесуи и тримата му студенти непрекъснато наблюдаваха, проверяваха

инструментите си и оползотворяваха всяка минутка преди прехвърлянето им в

кулата. Шофьорът на капсулата, неговият помощник-инженер и един стюард

съставляваха целия екипаж. Бяха също ангажирани, тъй като това пътуване не

бе от обичайните. Основата, намираща се на двадесет и пет хиляди километра

под "Междинната станция" и - само на шест хиляди километра от Земята, не бе

посещавана след своето построяване. Досега не бе имало причини да се отива

там, защото цял куп монитори не бяха регистрирали повреда. Не че имаше

какво да тръгне не както трябва, тъй като основата представляваше най-

обикновена херметична камера с кубична форма с дължина на страната

петнадесет метра - едно от многото аварийни убежища, разположени на равни

интервали по протежение на кулата.

Сесуи бе употребил цялото си немалко влияние, за да вземе под наем

тази уникална платформа, която сега пълзеше през йоносферата със скорост

два километра на ден към своята среща със Земята. Бе наложил мнението си в

ожесточен спор, че неговата апаратура трябваше да бъде монтирана преди

предвиждания връх на настоящия максимум на проявление на петна по Слънцето.

Слънчевата активност бе достигнала безпрецедентни нива и младите

асистенти на професора често трудно се съсредоточаваха върху работата си с

инструментите. Забележителните прояви на сияние отвличаха вниманието им. С

часове наред северната и южната полусфери се изпълваха с бавно преместващи

се зеленикави завеси и стълбове - красиви и внушаващи страхопочитание, все

още бледи призраци на небесните огньове над полюсите. Станаха свидетели на

рядко явление - северното сияние напускаше нормалните си граници - само

веднъж досега бе нахлуло над екватора.

Сесуи едва накара студентите си на работа с увещанието, че щяха да

разполагат с достатъчно време за развлечения по време на дългото изкачване

към "Междинната станция". Все пак не можеше да не се отбележи, че дори

самият професор понякога заставаше край прозореца за наблюдения с минути,

омагьосан от спектакъла на горящото небе.

Някой бе кръстил проекта му "Експедиция до Земята", което, що се

отнасяше до разстоянието, бе вярно деветдесет и осем процента. Докато

капсулата пълзеше бавно по кулата с някакви си петстотин километра в час,

приближаването на родната планета отдолу даде да се разбере. Гравитацията

се повишаваше плавно от доставящата удоволствие стойност, по-ниска от тази

на Луната, почти до близка на земната. За всеки опитен космически

пътешественик това бе повече от странно: чувството на някакво земно

привличане преди навлизането в атмосферата изглеждаше обръщане на нормалния

ред на нещата.

Ако не се вземеха предвид оплакванията от храната, посрещани стоически

от претрупания с работа стюард, пътуването минаваше лишено от премеждия. На

стотина километра от основата намалиха скоростта наполовина, като удариха

леко спирачките. На петдесет километра до целта забавиха хода отново два

пъти. Един от студентите отбеляза: "Ще бъде досадно, ако продължим след

края на релсите!".

Шофьорът, който настояваше да бъде наричан "пилот", отвърна, че такава

ситуация била невъзможна, тъй като водещите жлебове, по които капсулата

падаше, свършвали на няколко метра преди края на кулата, където започвала

сложна буферна система, която се задействувала, в случай че и четирите

независими спирачки откажели да сработят.

Всички се съгласиха, че шегата, въпреки че бе прекалено абсурдна, все

пак остави горчив вкус в устата.

Глава 41. Метеор

като "Морето на Паравана", лежеше мирно и кротко под каменния взор на своя

създател. Въпреки че днес малцина посещаваха самотната статуя на бащата на

Калидаса, неговото творение, а защо не - и славата му, бяха надминали тези

на сина му и бяха послужили на родината му неизмеримо по-добре, носейки

вода и храна на стотици поколения.

И на още повече поколения птици, сърни, биволи, маймуни и техните

предци, като например лъскавия, охранен леопард, който сега се наведе да

пие на брега. Големите котки се срещаха все по-често и ставаха досадни, тъй

като вече не се бояха от ловците. Но не нападаха хора, освен ако не бъдеха

в безизходно положение или дразнени.

Уверен в своята безопасност, леопардът лениво излокваше дажбата си,

докато сенките около езерото се удължаваха, а здрачът се сгъстяваше откъм

изток. Внезапно звярът наостри уши, разтревожен в миг. Никакви човешки

сетива не биха доловили промяна на суша, вода или въздух. Вечерта остана

спокойна, както винаги.

След това от зенита долетя тихо свистене, което се усили до тътнещ

грохот с полутонове на късане и откъсване, подобни на тези при кацащ

космически кораб. Високо в небето метален предмет светеше с отразените

последни слънчеви лъчи, растеше по големина и оставяше следа от пушек.