Фонтаните на рая artur Clarke

- Е, Ван! Какво ще правиш? - попита го без увод.

- Изкушавам се до немай-къде, но мисля да не влизам в спор с онзи

психопат! Между впрочем, мислиш ли, че някоя аерокосмическа организация го

е подучила?

- Хората ми вече копаят по този въпрос. Ще те уведомя веднага, щом

узная нещо. Лично аз имам усещането, че това си е лично негово дело.

Познавам почерка му - статията е автентична. Но ти не отговори на въпроса

ми.

ти какво мислиш, че трябва да предприема?

- Много просто. Организирай демонстрация на експеримент. За колко

време би я подготвил?

- За пет години, ако всичко върви гладко.

- Смешно! Но вече си положил първия кабел!

- Не е "кабел", а - лента!

- Игра на думи! Какъв товар може да вдигне?

- О! От земята нагоре - някакви си петстотин тона.

- Достатъчно! Предложи на "патока Доналд" да попътува!

- Не мога да гарантирам сигурността му.

- А можеш ли да гарантираш моята?

- Не говориш сериозно!

- В този час на деня никога не се шегувам. Така или иначе, време е да

посветя още някоя статия на кулата. Макетът на капсулата е чудесен, но не

създава истински усещания! Моята публика обича действията, също - и аз!

Последният път, когато се срещнахме, ти ми показа чертежи на малки

вагончета, с които инженерите се разкарвали нагоре-надолу по кабелите...

имах предвид лентите. Как ги наричаш?

- "Паяци"!

- Ух!... Добре. Останах възхитена от идеята. Ето нещо, което не е било

възможно да стане преди поради липса на подходяща технология. За пръв път

човек може да застане неподвижно в небето, дори - над атмосферата, и да

наблюдава Земята долу. Това не може да се направи с никой космически кораб.

Искам първа да опиша това усещане... И същевременно да подкастря крилцата

на "патока Доналд"!

Морган гледа Дювал в очите цели пет секунди и накрая реши, че тя не го

бе взела на подбив.

- Разбирам - промърмори изморено. - Бедна, борбена, млада репортерка,

отчаяно опитваща да си създаде име, не би пропуснала такава златна

възможност! Не бих желал да съсипвам многообещаващата ти кариера, но

отговорът ми е: "Категорично не!".

Доайенът на журналистите изпусна няколко неподобаващи на дама, а даже -

и на джентълмен, ругатни, които достигнаха ушите на Морган, въпреки че

компютърните автоматични редактори цензурираха разговорите и обичайно не

позволяваха непристойни слова да бъдат предавани по обществени канали за

връзка.

- Преди да те обеся със собствената ти хипернишка, Ван, обясни ми защо

- Ами защото, ако се случи нещастие, няма да мога да си простя!

- Спести си крокодилските сълзи! Разбира се, моята ненавременна смърт

ще се обърне в трагедия... за твоя проект! Но аз не бих посмяла и да си

помисля за експеримента, преди да си направил всички необходими тестове и

си убеден, че сигурността ми е стопроцентова!

- Би изглеждало като сензационен акробатичен номер!

- Както имали обичай да казват по времето на кралица Виктория... или

Елизабет - "И какво от това?"!

- Виж, Максин, пристигна кратко спешно съобщение, че току-що е

потънала Нова Зеландия! Ще се нуждаят от теб в студиото. Но благодаря за

себеотрицателното ти предложение!

- Доктор Ваневар Морган! Знам много добре защо ми отказа! Искаш ти да

си първия!

- Както казвали във викторианската епоха: "И какво от това?"

- Туширана съм! Но те предупреждавам, Ван! Щом някой от твоите паяци

проработи, ще се чуем пак!

Морган поклати глава.

- Извинявай, Максин! Нямаш шансове!

Глава 35. "Старглайдер" плюс осемдесет

година:

известна като "Старглайдер", навлезе в Слънчевата система и проведе кратък,

но с историческо значение диалог с човешката раса. За пръв път ние узнахме

със сигурност онова, за което само подозирахме: нашият разум не е единствен

във Вселената и всред галактиките живеят много по-древни и може би още по-

умни цивилизации.

След тази среща вече нищо не може да остане без промяна. А всъщност,

на практика настъпиха малко изменения. Човечеството все още се занимава със

същото, както и преди. Колко често се спираме да помислим, че жителите на

"Стархоум" знаят за нашето съществувание от вече двадесет и девет години,

или че почти е сигурно, че след още двадесет и една години ние ще получим

тяхното първо съобщение? И какво ще стане, ако те вече са тръгнали към нас -

както някой бе предположил?

Може би за щастие, хората притежават необикновената дарба да

настройват своето съзнание така, че да забравят всички страховити бъдещи

възможности. Римлянинът-фермер орал по склоновете на вулкана Везувий и не

обръщал никакво внимание на пушеците, издигащи се преди изригването.

Втората половина на двадесети век изживяхме под заплахата на водородната

бомба, а следващата половина от двадесет и първи - на вируса "Голгота".

Аналогично сме се научили да живеем и под угрозата или месианството на

"Стархоум"...

"Старглайдер" ни разкри много нови странни светове и раси, но -

никакви нови технологии, затова почти не оказа влияние върху техническите

аспекти на нашата култура. Това случайно ли стана или бе резултат от

някаква целенасочена политика? Още много въпроси ни се искаше да зададем на

космическия робот, но сега е много късно... или прекалено рано.

От друга страна с него разисквахме немалко наши проблеми, касаещи

философията и религията и в тези области влиянието му бе забележително. На

"Старглайдер" се приписва фразата: "Вярата в бог очевидно е закърнял

психологически зачатък при възпроизводството на бозайниците", въпреки че в

компютърните преводи не се среща никъде.

Ами ако е вярно? Напълно противоречи на въпроса за действителното

съществувание на бог, което тук, по-нататък ще демонстрирам..."

Суами Кришнамуртхи (Д-р Чоам Голдберг)

Глава 36. Жестоко небе
Лентата от хипернишки се виждаше с просто око на по-голямо разстояние

нощем, отколкото денем. При залез слънце, когато запалеха предупредителните

светлини, тя сякаш се нажежаваше до бяло, изтъняваше нагоре и в някаква

неопределена точка се изгубваше на фона на звездите.

Вече бе призната за най-голямото чудо на света. Отвсякъде прииждаха

пилигрими да я видят. Някой иронично се изрази, че те отдавали последна

почит на свещената планина. Накрая Морган категорично забрани достъпа на

странични лица до площадката.

Всички посетители бяха се държали по един и същи начин. Най-напред

протягаха ръка и докосваха леко широката пет сантиметра лента и прокарваха

по нея пръст почти с благоговение. След това долепваха ухо до гладкия

студен материал и се вслушваха с надеждата да доловят шума на небето. Някои

твърдяха, че били чули ниска, басова нота на самия праг на чуваемостта, но

те се заблуждаваха. Дори най-висшите хармоници, кратни на резонансната

честота на кулата, се намираха под обхвата на човешките слухови

способности.

Някои си отиваха, като клатеха глави и мърмореха: "Никога не бихте ме

излъгали да пътувам с това!". Но те бяха от онзи тип хора, които на времето

бяха се изразили с подобни забележки и за ракетите с реактивни двигатели,

космическите совалки, самолетите, автомобилите и дори - парните локомотиви!

На скептиците се отговаряше по един и същи начин: "Не се безпокойте.

Това е само част от скелето, една от четирите ленти, които ще водят от

орбиталната кула до Земята. Да се пътува през последния участък от пътя ще

прилича на изкачване на небостъргач с асансьор, с тая разлика че пътуването

ще бъде много по-дълго и с повече удобства!".

На Максин Дювал й предстоеше пътешествие, но - извънредно кратко и не

съвсем комфортно. Ала щом веднъж Морган капитулира пред молбата й, постара

се да подсигури безопасността.

Крехкият "паяк" - изпитателен образец на прототипа, изглеждаше като

моторизиран шезлонг. Бе направил дузина изкачвания до височина двадесет

километра с двойно по-голям товар. Бяха възникнали обичайните пречки, но не

се бе случило нищо сериозно. Последните пет изпитания не изявиха никакъв

дефект. А какво можеше да се повреди? Ако прекъснеше електрозахранването,

което бе немислимо за толкова проста автономна система, гравитацията щеше

да тласка Дювал безопасно надолу, а автоматичните спирачки щяха да

ограничават скоростта на спускането. Единственият реален риск бе, че

задвижващият механизъм можеше да се счупи, от което паякът и неговата

спътница щяха да заседнат в най-горния слой на атмосферата. Но Морган бе се

подготвил и за най-лошото.

- Само петнадесет километра! - бе изпротестирала Дювал. - Та планер би

могъл да се издигне по-високо!

- Но не и ти, ако си само с кислородна маска. Разбира се, ако желаеш

да почакаш година, докато снабдим вече работещата платформа с

животоподдържаща система...

- Защо не използувам скафандър?

Морган отказа поради свои си основателни причини. Въпреки че се

надяваше да се окаже излишен, бе разпоредил неголям реактивен кран да бъде

паркиран в подножието на Шри Канда. Изкусните му оператори бяха свикнали на

странни поръчения. Нямаше да срещнат трудности евентуално да спасят

полузадушената журналистка дори на двадесет километра в небето.

Но не съществуваше подходящ летателен апарат, който можеше да се

издигне на двойно по-голяма височина. Отвъд четиридесетте километра

започваше непокорена от човека зона - бе твърде ниско за ракети и прекалено

високо за дирижабли.

На теория космически кораб би могъл да кръжи над лентата за няколко

минути, преди да изразходи цялото си гориво за неосновни нужди. Но

проблемите, свързани с навигацията и действителния контрол на паяка, бяха

страховити и Главният конструктор дори не си направи труда да размишлява

над тях. В обикновения живот никога нямаше да се случат и той се надяваше,

че никой продуцент на драматични видеофилми нямаше да реши да почерпи

сюжет, например, за алпинисти. Такъв сорт публичност не му бе нужна.

Дювал изглеждаше като типичен турист на посещение в Антарктика.

Хвърляше отблясъци, облечена в термокостюм с най-външен слой от метално

фолио. Прекрачи към чакащата я машина и техниците, които се суетяха

наоколо. Журналистката бе избрала внимателно времето на старта. Слънцето

беше се вдигнало само преди половин час и косите му лъчи осветяваха

превъзходно ландшафта на Тейпробейн. Помощникът й, още по-млад и плещест в

сравнение с предшественика си от предишния забележителен случай,

увековечаваше последователността от събитията, за да бъдат поднесени на

нейната публика по цялата Слънчева система.

Както винаги, бе репетирала усилено.

Затова Дювал затегна предпазните колани без туткане или колебание,

натисна бутона "Зареждане на акумулатора", пое дълбоко дъх от кислородната

маска, сложена на лицето й, и провери мониторите на всички видео и

аудиоканали. Също като пилот на изтребител от стара историческа хроника

даде знак с палеца нагоре и плавно натисна напред ръчката за скоростта.

Чу се кратко, иронично ръкопляскане от страна на инженерите, повечето

от които вече бяха се издигали за собствено удоволствие до пет километра.

Някой извика: "Реактивна тяга! Излитаме!". Паякът започна своето

величествено изкачване със скорост на месингов елеватор от времето на

кралица Виктория Първа.

"Вероятно бих изпитала същите усещания и ако се издигах с балон! -

помисли Дювал. - Гладко, без усилие, безшумно! Не, чува се някакъв звук!"

Моторите мъркаха и завъртаха всички задвижващи колела, които обхващаха

гладката повърхност на лентата.

Противно на очакванията й, нямаше никакво клатене или вибрации.

Въпреки че бе тънка, невероятната лента-релса, по която се изкачваше, бе

твърда като стомана, а жироскопите на паяка поддържаха стабилността. Ако

зажумеше, можеше лесно да си представи, че вече преодоляваше последните

метри към орбиталната кула.

Но Максин държеше очите си широко отворени. Имаше толкова много неща

да се видят и запомнят, а дори - и да се чуят! Звукът се разпространяваше

на удивително голямо разстояние - все още различаваше разговорите, които се

водеха долу.

Махна с ръка на Морган и потърси с поглед Кингзли. За нейна изненада

не го откри. Бе й помогнал да се качи на паяка, но сега бе изчезнал. Спомни

си за откровението му - понякога то звучеше като хвалба: "Най-добрият

строителен инженер в света не издържа гледката от височина!".

Всеки човек си имаше своите скрити или не чак толкова тайни страхове.

Дювал не харесваше много истинските паяци и й се искаше превозното

средство, в което се намираше, да бе кръстено по друг начин. Все пак, ако й

се наложеше, бе способна да го управлява. В действителност, единствено не

можеше да докосне срамежливия октопод, въпреки че бе срещала много такива

по време на експедициите си из дълбините на океаните.

Сега целият планински масив се откри като на длан, но отгоре не можеше

да се определи истинската височина. Двете древни каменни стълби се извиваха

по склоновете на планината и се пресичаха по интересен начин. По цялото им

протежение не се виждаше жив човек. Единият път бе блокиран от паднало

дърво. Сякаш природата предупреждаваше, че след три хиляди години

възнамеряваше да възвърне своята собственост.

Дювал насочи едната камера надолу, а с другата започна да прави

панорамни снимки. Пред екрана на монитора заплуваха полета и гори, в

далечината се появиха белите куполи на Ранапура, а след това - тъмните

води, ограждащи острова. А ето и Якагала...

Увеличи мащаба и приближи картината към скалата. Едва различи с поглед

криволиците на руините, покрили цялата повърхност. "Огледалната стена" бе

още в сянка, също - и "Галерията с принцесите". Не че имаше шанс да ги види

от такова разстояние. Разположението на градините на удоволствията с

техните езерца и алеи, заградени от крепостния ров, изпъкваха ясно и с

подробности.

Линията от малки бели пушечета я озадачи за момент, докато не схвана,

че наблюдаваше още един от символите на предизвикателството на Калидаса към

боговете - така наречените "Фонтани на Рая". Тя се почуди какво ли би си

помислил монархът, ако можеше да я види как тя се изкачваше без усилие към

небето на завистливите му мечти.

Измина почти цяла година, откакто бе разговаряла с бившия посланик

Раджасингхе. Обзета от мимолетно вълнение, позвъни във вилата.

- Здравей, Йохан! - поздрави го. - Как ти се нрави изгледа на Якагала,

предаван по телевизията?

- Значи си уговорила най-сетне Морган! Какво изпитваш там, горе?

- Въодушевена съм! Нямам други думи. Уникално е! Летях и пътувах с

всички видове транспорт, но усещанията тук са по-различни...

- Все едно яздиш в безопасност из жестокото небе!...

- Това цитат ли беше?

- Да, от английски поет, творил в началото на двадесети век: "Не ме е

грижа дали вървиш като по мост над вълните на моретата или яздиш в

безопасност из жестокото небе..."

- Е, мен пък ме е грижа, но се чувствувам на сигурно място! Сега

виждам целия остров и даже - крайбрежието на Хиндустан! На каква височина

съм, Ван?

- Доближаваш границата на дванадесетте километра, Максин! Здраво ли си

затегнала кислородната маска?

- Потвърждавам! Надявам се, че не приглушава гласа ми?

- Не се притеснявай! Всеки би разпознал твоя тембър. Остават ти още

три километра!

- С колко кислород разполагам?

- Имаш предостатъчно! Но ако опиташ да минеш отметката на петнадесетия

километър, ще използувам дистанционната спирачка, за да те върна!

- Не бих си и помислила! И, между впрочем, приеми моите поздравления!

Намирам се на превъзходна площадка за наблюдения! Ако решиш да направиш

бизнес, ще се нареди опашка!

- Вече съм мислил за това. Специалистите от съобщителните и

метеорологичните спътници вече направиха заявки. Можем да им осигурим

релета и сензори на произволна, избрана от тях височина. Така по-лесно ще

си изплатим наема.

- Виждам те! - възкликна внезапно Раджасингхе. - Тъкмо хванах

отражението ти с телескопа... Сега ми махаш с ръка!... Не се ли чувствуваш

малко самотна?

За момент настъпи необикновена тишина. След това Дювал тихо отвърна:

- Не толкова сама, колкото вероятно е бил Юрий Гагарин на стотина

километра още по-високо! Донесе чудесна новост на света, Ван!

Небето може да остане жестоко, но ти го укроти! Може би ще се намерят

някои, които никога не биха посмели да изпитат такова возене. Съжалявам

много за тях!

Глава 37. Диамант с тегло един билион тона
През последните седем години бе направено доста, но оставаше немалко.

Бяха преместени на нови места планини и астероиди. Сега около Земята на

синхронна орбита кръжеше втора естествена луна. Бе с диаметър около

километър, но бързо ставаше по-малка, тъй като от нея добиваха въглерод и

други леки елементи. Ядрото от желязо, промишлена шлака и отпадъци щеше да

бъде използувано в качеството на противотежест, за да поддържа кулата

опъната. Щеше да представлява "камъка" на четиридесет хиляди-километровата

"прашка", която сега обикаляше заедно с планетата с един оборот на

денонощие.

На петдесет километра на изток от космическата станция "Ашока" плуваше

огромен промишлен комплекс, където обработваха в безтегловност мегатони

суровина и я превръщаха в хипернишка. Поради това че крайният продукт се

състоеше от деветдесет процента въглерод с атоми, подредени прецизно в

правилна кристална решетка, кулата бе придобила популярния прякор

"Диамантът с тегло един билион тона". Асоциацията на бижутерите от

Амстердам с горчивина посочиха, че: 1) хипернишката изобщо не

представляваше скъпоценен камък, и 2) ако бе наистина диамант, щеше да бъде

с тегло пет по десет на петнадесета степен карата.

Такова огромно количество материал, независимо дали бе измервано в

карати или тонове, почти изчерпа ресурсите на космическите колонии и

уменията на техниците на орбита. Автоматизираните мини, производствените

заводи и комплексите, където цареше безтегловност, бяха погълнали голяма

част от инженерния гений на човешката раса, създаван с труд през последните

двеста години на пътувания в Космоса. Скоро всички компоненти на кулата,

съставена от няколко унифицирани части, произвеждани в милионен тираж, щяха

да бъдат събрани на купчини в открития Космос в очакване на роботите-

манипулатори.

Предстоеше кулата да израства едновременно в две противоположни

направления - към Земята и към масивната орбитална котва. По този начин се

балансираше цялата установка. Сечението й щеше да намалява постоянно от

орбитата, където щеше да се намира под действието на най-голяма сила на

опън, в посока към Земята, а също щеше да изтънява в посока на закотвящата

противотежест.

Когато изпълнеше предназначението си, конструкцията щеше да бъде

преместена на междинна орбита, с цел да бъде пренесена на Марс. Тази част

на договора бе предизвикала киселини в стомаха на земните политици и

финансовите експерти, пред които чак сега, макар и със закъснение, блеснаха

потенциалните възможности на космическия елеватор.

Марсианските колонисти бяха сключили безкомпромисна сделка. Щяха да

изчакат пет години, преди да започнат да им се изплащат инвестициите, но

щяха да притежават бъдещия монопол върху производството на евентуалната

конструкция. Проницателният Морган подозираше, че кулата над Павонис щеше

да бъде само една от няколкото. Марс можеше да бъде избран за разполагане

на система от космически асансьори и затова енергичните жители на Марс едва

ли щяха да пропуснат такава златна възможност. Ако направеха своя свят

център на междупланетната търговия през следващите години, то - добър им

час! Морган го занимаваха съвсем други проблеми, за някои от които все още

търсеше решения.

Въпреки своите внушителни размери кулата служеше за опора на

многократно по-сложно съоръжение. По протежение на четирите й страни се

предвиждаше да бъдат прокарани тридесет и шест хиляди-километрови релси, по

които бе възможно движение с немислими до момента скорости. Те трябваше да

се електрифицират и снабдят със свръхпроводящи кабели, свързани към огромни

генератори на базата на течно гориво. Цялата система щеше да бъде

управлявана от неимоверно прецизна и безаварийна компютърна мрежа.

Най-важен бе проектът за "Горната станция", където щеше да става обмен

на пътници и товари между кулата и космическите кораби. Следваше

"Междинната станция". Не по-малко сложна бе "Земната станция" в ниша,

издълбана с лазер в недрата на свещената планина Шри Канда.

Предстоеше и операция по почистване. В продължение на двеста години

сателити от всички видове и големини, като се почнеше с хвърчащи без посока

винтчета и гайки и се стигнеше до цели космически селища, се трупаха и

кръжаха на земна орбита. Трябваше да се съобразяват с всички предмети,

които се появяваха в обсега на кулата, тъй като представляваха потенциална

опасност. Три четвърти от целия материал бе изхвърлен боклук, понякога -

отдавна забравен. Сега трябваше да бъде намерен и някак си отстранен.

За щастие старите орбитални крепости бяха превъзходно екипирани за

целта. Техните радари, предназначени да откриват приближаващи цели от

далечно разстояние без предварително предупреждение, можеха лесно да

определят местонахождението на отломките от ранната Космическа ера. Подир

това техните лазери изпаряваха малките летящи обекти, докато по-обемистите

биваха избутвани в по-високи и по-безопасни орбити.

Срещаха се и находки с историческа стойност, които се възстановяваха и

се докарваха обратно на Земята. Нарядко се случваха и изненади. Например

бяха открити трима китайски астронавти, загинали при изпълнението на

някаква секретна мисия, а също - и няколко разузнавателни спътника,

конструирани от такова невъобразимо множество различни елементи, че в

крайна сметка се оказа невъзможно да се разбере коя държава ги беше

изстреляла. Не че сега имаше някакво значение, тъй като бяха на възраст над

сто години.

По-голямата част от действуващите сателити и космически станции,

принудени поради оперативни причини да останат близо до Земята, трябваше да

сверят и евентуално изменят своите орбити. Но нищо не можеше да се направи

по отношение на случайните и непредсказуеми посетители, които можеха да

пристигнат всеки момент от дълбините на Слънчевата система. Подобно на

всички творения на човечеството кулата бе изложена на метеорити. По няколко