Фонтаните на рая artur Clarke

когато му оставаха някакви си стотина метра!

Засвирука с уста в тъмното. Колко въздухоплавателни средства бяха

катастрофирали на самия край на пистата, след като благополучно бяха

прелетели над океана! Безброй пъти яки машини бяха се повреждали само на

милиметри от целта! Но и все някакъв късмет, колкото и малък да бе, се

случваше на някого някъде. Нямаше основание да счита, че съдбата щеше да

бъде повече или по-малко милостива.

Капсулата се понесе нагоре на скокове и спирания подобно на умиращо

животно в предсмъртна агония. Когато батерията накрая се изтощи,

изглеждаше, че основата на кулата запълни половината от небосклона.

Но пред Морган оставаха още двадесет метра!

Глава 54. Теория на относителността

се изчерпаха и светлините на таблото за управление на паяка угаснаха.

Морган повярва, че съдбата му изигра лош номер. Чак след няколко секунди му

хрумна, че ако отпуснеше спирачките, щеше да се плъзне обратно към Земята.

След три часа можеше да бъде в безопасност в леглото си. Никой не би го

упрекнал за провала на мисията му; бе направил всичко в рамките на

човешките възможности.

За миг се взря с притъпена ярост към недостижимия квадрат, върху който

се проектираше сянката на капсулата. В ума му се въртяха варианти като ято

луди пеперуди и той ги отхвърляше един по един. Ех, ако малката спинеретка

му бе още под ръка... но нямаше как да я закачи за кулата. Ако бегълците

разполагаха със скафандър, някой би могъл да му хвърли въже... но не бе

останало време да се прибере флексискафандър от горящия транспортьор.

Разиграваше се драма като на филм, в който някакъв въображаем проблем

се решаваше от герой-доброволец, рискуващ неговия - още по-добре - нейния -

живот. Например да оползотвори петнадесетте секунди, през които човек

запазваше съзнание в пълен вакуум, за да изтича през шлюза и да му хвърли

въже, като по този начин спаси останалите. Явно Морган бе се оплел в

дебрите на отчаянието, защото макар и за кратък миг обмисли реално и тази

идея, преди здравият разум да се върне у него.

Откакто паякът се предаде в битката с гравитацията, до момента, когато

Морган най-накрая прие, че не можеше да се направи нищо друго, измина може

би по-малко от минута. Тогава Кингзли зададе въпрос, който изглеждаше

дразнещ със своята неуместност.

- Още веднъж ми кажи разстоянието, Ван! На колко метра точно си от

кулата!

година...

Настъпи тишина. Помощникът му заговори пак с тон, с който се поучаваше

малко дете или капризен инвалид.

- Има голямо значение. Не спомена ли двадесет метра?

- Да... горе-долу толкоз.

Неочаквано, но съвсем определено Уорън въздъхна така, че всички чуха.

В неговия глас прозвуча дори радост, когато отговори:

- През всичките тези години, Ван, си въобразявах, че ти си Главният

инженер на проекта! Представи си, че наистина разстоянието е точно двадесет

метра...

Ваневар го прекъсна с крясък.

- Какъв съм идиот! Кажи на Сесуи, че ще се скача след... да кажем,

петнадесетина минути!

- Вероятността е четиринадесет срещу пет, в случай че си отгадал

разстоянието с голяма точност! Сега нищо на света не може да те спре!

Твърдението бе прекалено рисковано и на Морган му се прииска Кингзли

да не го беше изричал. Адаптерите за стиковане понякога не пасваха едни с

други поради незначителни грешки, дължащи се на производствени толеранси. И

разбира се, тази конкретно система никога не бе изпробвана на практика.

Почувствува само леко смущение от своята недосетливост. В края на

краищата, при екстремни ситуации човек забравяше дори своя телефонен номер

и даже - рождената си дата. А от друга страна най-важният фактор,

предопределящ ситуацията, бе напълно пренебрегнат.

Ставаше дума за теорията на относителността. Не можеше да достигне

кулата, но кулата щеше да пристигне - поради неумолимия си напредък от два

километра на ден!

Глава 55. Твърдо скачване

на тънката и лека част на кулата. Сега, когато най-масивната порция - самия

корен на конструкцията бе пред завършване в орбита, скоростта бе спаднала

до два километра. Бе достатъчно бързо. Това даваше на Морган време да

провери свързването на адаптера и да изрепетира наум своите прецизни

действия, които трябваше да извърши между потвърждаването на изпълнението

на твърдото стиковане и отпускането на спирачките на паяка. Ако спирачната

система останеше включена малко по-дълго, щеше да се получи неравностойно

състезание по сила между капсулата и движещите се мегатони на кулата.

Петнадесетте минути изминаха бавно, но спокойно. Морган се надяваше,

че бе успял да умири КОРА. Към края на изпитанията събитията, изглежда, се

развиваха с главоломна бързина. Последното усилие му изглеждаше като

катастрофа в механична преса, тъй като твърдият покрив на небето започна да

се спуска върху му. Само след секунда основата на кулата достигна на метри

от него. Миг по-късно той почувствува и чу сблъсъка на скачващия механизъм.

Много животи зависеха от умението и точността, с която инженери и

механици бяха свършили своята работа преди години. Ако съединението не се

вместеше в зададените толеранси, ако захващащият механизъм не сработеше

правилно, ако херметичната сглобка не бе въздухонепроницаема... Морган се

опита да интерпретира бъркотията от звуци, които блъскаха в ухото му, но се

оказа недостатъчно подготвен, за да разшифрова съобщенията им.

Накрая, като сигнал за победа, на индикаторното табло светна надписът

"Скачването е завършено". Трябваше да изминат десет секунди, докато

телескопичните елементи последваха движението на напредващата кула. Пилотът

изчака само пет, преди да отпусне предпазливо спирачките.

Бе се приготвил да ги натисне отново мигновено, в случай че паякът

започнеше да пада, но сензорите не бяха излъгали: кулата и капсулата сега

бяха свързани неразривно помежду си. Морган трябваше да изкачи само няколко

стъпала на стълбата и щеше да достигне целта си.

Съобщи за успеха си на ликуващите слушатели от Земята и "Междинната

станция" и приседна за миг да поеме дъх. Странно - това бе второто му

посещение на същото място, но той си спомняше малко за първото, направено

преди години на тридесет и шест хиляди километра по-високо. Бе присъствувал

на, да го наречем по липса на по-добър израз, "полагането на фундамента". В

"Основата" бе се провело малко тържество и бяха вдигнали безчет тостове в

безтегловност. Тази секция на кулата не бе построена първа, но щеше да

докосне Земята най-напред след дългото си спускане от орбита. На времето бе

импровизирана кратка церемония и Морган сега си спомни, че дори

дългогодишният му враг, сенатор Колинз, бе го удостоил с присъствието си и

даже му бе пожелал успех с язвителна макар и добронамерена реч. Сега имаше

по-добър случай за празнуване...

Ваневар вече чуваше слабото приветствено барабанене с пръсти от

вътрешната страна на въздушния шлюз. Разкопча предпазния колан, изкатери се

непохватно на седалката и се заизкачва по стълбата. Люкът над главата му

най-напред се запъна сякаш природните стихии, опълчили се срещу му, се

изпречиха немощно за последно. Въздухът изсъска кратко и въздушното

налягане се изравни. Кръглият капак се отвори бързо надолу и нетърпеливи

ръце му помогнаха да влезе в кулата. Морган пое първата глътка от зловонния

въздух и се почуди как някой бе могъл да оцелее. Почувствува увереност, че

ако бе прекъснал мисията си, вторият опит щеше да се окаже прекалено

закъснял.

Голата, съвсем празна камера бе осветена само от флуоресциращи панели,

които търпеливо улавяха и след това излъчваха слънчевата светлина в

продължение на повече от десетилетие в очакване на спешен случай като

настоящия. Слабото осветление разкри сцена, която можеше да се случи само

по време на война. Сякаш бездомни разчорлени бегълци от разрушен град бяха

намерили подслон в противобомбено убежище с малкото лични вещи, които бяха

успели да спасят.

Но не много подобни бежанци биха носили кутии с надписи от рода на

"Йонен прожектор, произведено от корпорация "Лунар хотел", собственост на

Федерална Република Марс" или вездесъщото "(Не) може да се съхранява във

вакуум". Нямаше весели лица. Дори тези, които лежаха неподвижно, за да

пестят кислород, едвам се усмихнаха и махнаха сковано с ръка. Морган

отвърна на поздрава им и краката му се подкосиха, а пред очите му причерня.

През живота си не бе припадал и когато силната студена струя кислород

го свести, първата му емоция бе остро смущение. Погледът му бавно се

фокусира и той видя маскирани сенки да кръжат около него. За момент се

почуди дали не се намираше в болница, след това мозъкът и зрението му

станаха нормални. Докато бе бил в безсъзнание, ценният му товар явно бе

разопакован.

Маските представляваха молекулярни сита. Ако човек ги носеше около

устата и носа, те спираха въглеродния двуокис и позволяваха преминаването

само на кислорода. Прости по устройство, но технологически твърде сложни,

те позволяваха оцеляването в атмосфера, в която в друг случай би настъпило

незабавно задушаване. Дишането през тях малко се затрудняваше, но в

природата нищо не се постигаше без компромис, а в случая се плащаше малка

цена за спасяването на човешки живот.

Морган се вдигна на крака неуверено, но без чужда подкрепа. Представи

на спасените от него мъже и жени макар и със закъснение. Тревожеше го само

една мисъл: докато бе в безсъзнание, дали КОРА не бе произнесла някоя от

нейните програмирани речи? Не искаше да го повдига на въпрос, но

продължаваше да се чуди...

- От името на всички нас искам да ви благодаря за постъпката! - обърна

се към него професор Сесуи с непохватността на човек, който рядко

проявяваше вежливост към когото и да било. - Дължим ви живота си!

Всеки логически или задушевен отговор би носил белега на фалшива

скромност, затова Морган, под предлог, че си оправяше маската, измърмори

нещо неразбираемо.

Тъкмо щеше да започне да проверява дали цялата екипировка бе

разтоварена, когато Сесуи доста разгорещено добави:

- Съжалявам, че нямаме възможност да ви предоставим стол! Това е най-

доброто, което можем да ви предложим! - Посочи няколко кутии от

инструменти, нахвърляни една върху друга. - Наистина не трябва да се

напрягате!

Фразата звучеше познато, значи КОРА бе проговорила! Получи се неловка

пауза, по време на която Морган осъзна този факт и другите мълчаливо

признаха, че знаеха, а той показа,че знаеше, че те знаеха - всичко това без

нито една произнесена дума, както подобно в психологически безкраен регрес,

който се случваше, когато група хора погребваха дълбоко в себе си тайна,

която никога нямаше да излезе на бял свят.

Той пое дълбоко дъх. Учудващо бе колко бързо човек привикваше към

молекулярната маска. Приседна на предложеното място. "Няма да припадна пак -

каза си с мрачна решителност. - Трябва да предоставя провизиите и да се

махна по възможност по-скоро, преди КОРА да се е обадила пак."

- Тази кутия със запълващо вещество ще ви свърши работа за изолиране

на утечката. - Посочи към най-малкия от контейнерите, които бе донесъл. -

Напръскайте спрея около уплътнителите край въздушния шлюз. Втвърдява се за

секунди.

трябва да поспите. Донесъл съм на всеки по една маска, непропускаща

въглероден двуокис; има и няколко резервни.

Ето вода и храна за три дни. Разполагате с предостатъчно.

Транспортьорът от станцията "10 К" трябва да пристигне тук утре. Що се

отнася до аптечката - надявам се, че няма да се нуждаете изобщо от нея.

Замълча, за да поеме дъх. Не бе лесно да приказва с филтър против

въглеродния двуокис и той усети увеличаваща се нужда да съхрани силите си.

Хората на Сесуи сега можеха да се погрижат сами за себе си, а на него му

предстоеше да свърши още нещо и то - колкото по-бързо, толкова по-добре.

Морган се обърна към Чанг и тихо каза7

- Моля, помогнете ми да облека пак флексискафандъра. Искам да

инспектирам релсите.

- Но вашият скафандър е само за тридесетминутен престой в Космоса!

- Ще ми бъдат необходими само десет, най-много - петнадесет минути.

- Доктор Морган, аз съм оператор с квалификация на космонавт, а вие не

сте. На никого не е позволено да излиза със скафандър за тридесетминутен

престой без резервен кислороден цилиндър или придружител. Изключая

извънредните случаи, разбира се.

Морган се усмихна уморено. Чанг бе прав. Не съществуваше извинението

за непосредствена опасност. Но случаят бе спешен според преценката му на

Главен инженер.

- Искам да оценя повредите - възрази. - Ще разгледам релсите. Ще бъде

жалко, ако екипът от "10 К" не успее да ви достигне, само защото не са били

предупредени за съществуваща пречка. - "Тази клюкарка КОРА какви ли им ги е

надрънкала, докато бях в безсъзнание?"

Чанг не изглеждаше щастлив. Последва го мълчаливо в посока на северния

въздушен шлюз.

Точно преди да затвори шлема инженерът го попита:

- Срещате ли проблеми с професора?

- Мисля, че въглеродният двуокис позабави реакциите му. - Поклати

отрицателно глава. - Но ако започне пак да буйствува... е, имаме надмощие -

шестима срещу един сме. Въпреки че едва ли би могло да се разчита на

неговите студенти. Някои от тях са не по-малко луди от самия него. Погледни

онова момиче, което пише в ъгъла! Убедена е, че Слънцето изгасвало или се

взривявало... не разбрах точно какво - и иска да предупреди света преди

смъртта си! Каква е ползата? Бих предпочел да не зная!

Ваневар не можа да сдържи усмивката си, но усети със сърцето си, че

студентите на професор Сесуи бяха съвсем нормални. Ексцентрични - може би,

а също - и със блестящи умове. Едва ли биха могли да работят със своя

знаменит учител по друг начин. Някой ден Главният инженер щеше да научи

повече за мъжете и жените, които бе спасил. Но трябваше да почака, докато

всички се върнеха на Земята - всеки по своя път.

- Ще се разходя за кратко около кулата. - Морган промени рязко темата.

- Ще опиша всички повреди, а вие ще ги докладвате на "Междинната станция".

Няма да ми отнеме повече от десет минути. А ако все пак това се случи - не

се опитвайте да ме върнете обратно!

Отговорът на Чанг бе практичен и кратък. Затвори вътрешната врата на

въздушния шлюз и попита:

- Как по дяволите бих могъл?

Глава 56. Поглед от балкона
Външната врата на северния въздушен шлюз се отвори лесно и в рамката й

се очерта правоъгълник от абсолютна чернота. Горяща линия разсичаше

тъмнината хоризонтално - защитните перила на площадката за оглед блестяха

под лъчите на прожектора, запален на върха на планината далече долу.

Морган пое дълбоко дъх и се изви в скафандъра. Почувствува се удобно.

Махна с ръка на Чанг, който надзърташе през прозореца на вътрешната врата,

и пристъпи вън от кулата.

Площадката за оглед, която заобикаляше "Основата", представляваше

метална решетка с ширина два метра. Отвъд нея се простираше предпазна мрежа

на разстояние още тридесет метра. Частта, разкрила се пред погледа на

инженера, не бе действувала по предназначението си в продължение на

всичките тези години на търпеливо очакване.

Той започна своята навигация в кръг около кулата, като закриваше очите

си от блясъка, извиращ под краката му. Косото осветление разкриваше и най-

малката трапчинка или неравност по повърхността, която се простираше над

него като магистрала към звездите, каквато всъщност беше в известен смисъл.

Както беше се надявал и очаквал, експлозията от по-далечната страна на

кулата не бе причинила вреди от отсамния край. За подобни разрушения щеше

да бъде необходима атомна бомба, а не - електрохимична. Жлебовете-близнаци

на релсата, сега в очакване на пристигането на първите пътници, се

протягаха безкрайно нагоре, първично идеални. Въпреки заслепяването от

прожектора, Ваневар различи буферите на станцията, намиращи се на петдесет

метра под "балкона" и готови да изпълнят задача, която едва ли някога щеше

да им се наложи.

Морган се придвижваше бавно на запад и близо до кубичната кула, докато

стигна до първия ъгъл. Обърна се и погледна отворената врата на въздушния

шлюз и относителната сигурност, която представляваше, преди да продължи

смело покрай голата западна стена.

Усети странна смесица от въодушевление и страх, каквито не бе

изпитвал, откакто бе се учил да плува и бе се озовал потопен във вода,

дълбока повече от човешки бой. Въпреки че бе уверен, че не го грозеше

непосредствена опасност, все нещо можеше да се случи. Усещаше остро

присъствието на КОРА, която дебнеше своя шанс. Винаги бе мразил да оставя

дадена работа недовършена, а мисията му все още не бе изпълнена.

Западната страна не се различаваше от северната с изключение на

липсата на въздушен шлюз. Отново нямаше и помен от повреда, въпреки че

мястото се намираше по-близо до сцената на експлозията.

Потисна импулса си да бърза - в края на краищата намираше се отвън

само в продължение на три минути - и се отправи с отмерени крачки към

следващия ъгъл. Преди да го достигне, разбра, че нямаше да успее да довърши

заплануваната си обиколка около кулата. Площадката за оглед бе разкъсана и

се люлееше в свободното пространство подобно на изплезен метален език.

Предпазната мрежа бе изчезнала съвсем и най-вероятно бе откъсната от

падащия транспортьор.

"Не насилвай късмета си!" - предупреди се Морган. Но не се стърпя и

надникна иззад ъгъла, като се придържаше за останките от предпазната

ограда.

В лентата-релса бе заседнало солидно количество метални отломъци, а

погледът, нямаше място, което не би могло да се приведе в ред само за

няколко часа от група работници с лазерни режещи инструменти. Описа

подробно пораженията на Чанг, който изрази облекчение и го подтикна да се

върне възможно най-скоро.

- Не се притеснявай! - успокои го инженерът. - Разполагам с още десет

минути, а трябва да измина само тридесет метра. Мога да се справя, дори ако

трябва да разчитам само на въздуха в дробовете си, поет от едно вдишване.

Но не възнамеряваше да прави подобни опити. Вълненията през нощта му

бяха предостатъчни, особено ако трябваше да се довери на КОРА. Отсега

нататък щеше да се подчинява на заповедите й безпрекословно.

Върна се до отворената врата на въздушния шлюз и застана прощално за

няколко секунди, опрян на защитната ограда, потопен във фонтаните светлина,

извиращи от самия връх на Шри Канда далече отдолу. Неимоверно разтегнатата

му сянка се проектираше върху стената на кулата и се проточваше вертикално

нагоре към звездите. Сигурно се простираше на хиляди километри и на Морган

му хрумна, че вероятно тя стигаше транспортьора, който сега слизаше бързо

от станцията "10 К". Ако помахаше с ръце, може би спасителите биха

забелязали сигналите му - дори би могъл да им съобщи нещо по Морзовата

азбука.

добре за него да изчака тук с другите и да не рискува да се връща с паяка?

Но пътешествието до "Междинната станция", където би могъл да получи

квалифицирана медицинска помощ, щеше да отнеме седмица. Тази алтернатива не

бе благоразумна, тъй като можеше да се върне на Земята за по-малко от три

часа.

нямаше какво още да види. Това бе иронията на разочарованието, като се

имаше предвид красивата гледка, на която човек би могъл да се наслади при

други обстоятелства през деня или нощта. Сега, както планетата отдолу, така

и небесата горе не се виждаха добре поради заслепяващия блясък, идващ от

Шри Канда. Ваневар плуваше в малка вселена от светлина, заобиколен

отвсякъде от пълна тъмнина. Трудно му бе да повярва, че се намираше в

Космоса, дори само задето усещаше теглото си. Чувствуваше се така сигурен,

като че стоеше на гранитния връх на Якагала, а не на шестстотин километра

по-високо. Тази мисъл бе приятна и той щеше да я отнесе като скъп спомен у

дома.

Потупа гладката твърд на кулата. Стори му се огромна в сравнение със

микроскопичната амеба не можеше да възприеме съществуванието на слона, камо

ли да създаде такъв.

"Ще се видим на Земята след година!" - прошепна Морган на кулата и

бавно затвори вратата на въздушния шлюз след себе си.

Глава 57. Последната зора

предразполагаше към размяна на любезности, а от друга страна той не желаеше

да консумира от ценния кислород, който им бе донесъл с такова

себеотрицание. Здрависа се с всички поред и се напъха обратно в паяка.

Почувствува се по-добре, когато свали маската. Олекна му от мисълта за

успешния край на неговата мисия и че само след три часа щеше да се върна в

безопасност на Земята. След всички премеждия да се добере до кулата, усети

неохота да потегли надолу и да се предаде за кой ли път на привличането на

гравитацията, ако и да съзнаваше, че се завръщаше у дома.

Освободи ключалките на стиковащото устройство и започна да се спуска

надолу, като първите няколко секунди изпадна в безтегловност.

Когато индикаторът на скоростта отчете триста километра в час, се

включи автоматичната спирачна система и теглото му се възвърна. Брутално

изчерпаната батерия започна да се зарежда, но вероятно бе повредена така,

че не можеше да бъде поправена и щеше да се наложи да бъде бракувана.

Възникна зловеща аналогия. Морган неспирно мислеше за пренапрежението,

което бе изпитало тялото му, но някаква упорита гордост го караше де се

въздържа да поиска да го чака лекар на "Земната станция". Беше направил

малък облог със съвестта си: щеше да го направи, само ако КОРА се обадеше

пак.

мълчалив. Инженерът се отпусна и остави капсулата да се грижи сама за себе

си в автоматичен режим, а той започна да се възхищава на гледката на

небето. Малко въздухоплавателни средства осигуряваха такъв панорамен изглед

и съвсем малцина можеха да наблюдават звездите при подобни превъзходни

условия. Северното сияние бе изчезнало напълно, прожекторът бе угасен и