Фонтаните на рая artur Clarke

Свърши и завъртя ръчката на тоалетната канализация. В този момент бе

изненадан от малка експлозия край основата на капсулата. Почти веднага,

само след едно мигване, за най-голямо негово удивление се появиха мъждукащи

звездици. Сякаш някой бе създал цяла микрогалактика! Получи илюзията че

само за секунда се задържаха неподвижно, а после започнаха да се изсипват

надолу със скоростта на падащ към земята камък. След малко роят се стопи в

точка и изчезна.

Едва ли би могло да се намери по-добро доказателство, че той все още

бе пленник на земното притегляне. Спомни си, че в зората на орбиталните

полети аеронавтите биваха озадачавани, а подир туй - и развеселявани от

ореола ледени кристалчета, който ги съпътствуваше навсякъде около

планетата. Появиха се и някои разправяни под сурдинка шеги за съзвездието

Орион. Тук не можеше да се случи същото. Каквото и да изпуснеше, колкото и

леко да бе, щеше веднага да се натъкне на земната атмосфера. Не трябваше да

изпуска от внимание този факт. Въпреки височината не можеше да се наслади

на безтегловността като астронавтите.

Все едно се намираше в сграда, висока четиристотин километра.

Приготовляваше се да отвори прозореца и да излезе на тясната палуба.

Глава 51. На палубата

продължаваше да расте. Малката звездичка в зенита сякаш хипнотизираше. В

нея бяха фокусирани мислите на хората от целия свят, а също - и лъчът от

"Кинте".

докосваха я някак срамежливо, недоверчиво и сякаш си казваха: "Зная, че е

глупаво, но ме кара да чувствувам връзка с Морган!". След това се скупчваха

около автомата за кафе и слушаха рапортите, огласявани от

високоговорителната система.

Нямаше новини от бегълците в кулата. Всички те спяха или опитваха да

заспят, с цел да съхранят кислорода. Закъснението на Морган все още не бе

фатално и затова още не бяха информирани за пречката. Но несъмнено до час

щяха да започнат да се обаждат на "Междинната станция" по собствена

инициатива, за да разберат какво беше се случило.

Максин Дювал бе пристигнала десет минути след старта на инженера и не

можа да го изпрати. В други случаи такова разминаване на косъм я ядосваше.

Сега тя просто сви рамене и се успокои с мисълта, че щеше да бъде първата,

която щеше да сграбчи Морган в прегръдките си. Кингзли не й позволи да

разговаря лично с него и тя прие тази заповед безропотно. Да, Дювал

старееше...

капсулата бяха серия от сигнали "Проверка", тъй като Морган минаваше

рутинна подготовка, подпомогнат от експертите горе в "Междинната станция".

Когато приключи, всички зачакаха напрегнато следващата съдбоносна стъпка.

- Изпускам въздуха през клапата - съобщи Морган. Върху гласа му се

насложи ехо, поради това че бе затворил визьора на шлема си. - Налягането в

капсулата е нула. Нямам проблеми с дишането.

Тридесетсекундна пауза.

- Отварям предната врата. Поддава се. Разкопчавам предпазния колан.

Наблюдателите се размърдаха несъзнателно и замърмориха под нос. Във

въображението си всеки от тях бе горе в транспортьора и почувствува

празното пространство, зейнало пред пилота.

- Аварийната катарама - освободена. Протягам крака. Няма много място.

Изпитвам скафандъра. Наистина е доста гъвкав! Излизам на палубата. Не

се притеснявайте. Увих предпазния колан около лявата си ръка...

Фю! Трудна работа! Едвам се наведох. Но виждам онази перчата гайка.

Намира се под решетката на палубата. Правя усилия да я достигна...

Коленичил съм... не ми е удобно...

Напипах я! Сега да видим дали ще превърти...

Слушателите застинаха мълчаливи. След това вкупом се отпуснаха

едновременно с облекчителни въздишки.

- Няма проблем! Завъртам я с лекота. Вече направих два оборота. Всеки

момент ще се развие. Само още мъничко. Почти се развъртя... Ей, вие долу,

внимавайте!

Думите му последваха бурно ръкопляскане и радостни възгласи. Някои се

пошегуваха и сложиха ръце над главите си сякаш наистина се предпазваха.

Само един-двама, които не осъзнаваха напълно, че гайката евентуално щеше да

падне след пет минути и то - на около десет километра на изток,

действително се алармираха.

Само Кингзли не се присъедини към всеобщото ликуване.

- Рано е да празнуваме - предупреди Дювал той. - Все още не сме

стъпили на безопасен бряг!

Секундите се проточиха. Изнизаха се минута, две...

- Няма смисъл да опитвам повече - рече накрая Морган. Гласът му бе

подрезгавял от ярост и неудовлетвореност. - Не мога да помръдна планката.

Тежестта на батерията я притиска в нареза. Тласъците или експлозията трябва

да са я заварили към болта.

- Върни се възможно най-бързо - обади се Кингзли. - Вече е на път нова

акумулаторна батерия. Ще те снарядим за по-малко от час. След което ще

достигнем кулата подир... да кажем, шест часа. При условие че не възникнат

нови усложнения, разбира се.

"Несъмнено! - помисли Морган. - Освен това няма да си даде труда да

провери щателно претоварената спирачна система, нито ще се пише доброволец

да направи второто изкачване!" Чувствуваше напрежението от последните

няколко часа и скоро умората щеше да забави неговите мисъл и реакции, точно

когато се нуждаеше от максималната ефективност и на двете.

Върна се в пилотското кресло, а вратата на капсулата остана отворена

към открития Космос. Все още не се бе освободил от стегнатия предпазен

колан. Ако го направеше, значеше, че признаваше поражението си, а това

нямаше да си прости до края на дните си.

Немигащият лъч на лазера на "Кинте" идеше почти вертикално отгоре и го

пробождаше безмилостно със своята светлина. Той се опита да съсредоточи

мисълта си върху проблема така, както лъчът се фокусираше върху паяка.

Нуждаеше се от пособие за рязане на метал - ножица или ножовка. С

тяхна помощ можеше да отреже задържащата планка. За пореден път изруга,

задето на борда липсваше комплект инструменти. Но дори и да имаше, едва ли

щеше да намери нужното му.

В акумулаторната батерия, вградена в транспортьора, се съхраняваха

мегавати енергия. Можеше ли да ги използува по някакъв начин? За кратко си

въобрази как възбуждаше електрическа дъга и прогаряше планката. Но дори и

да се намереха подходящи дебели проводници - а такива нямаше - достъпът до

главното захранване бе невъзможен.

Кингзли и всички най-големи мозъци се събраха и не можаха да намерят

някакво решение. Ваневар остана сам - физически и интелектуално. В

действителност, това бе предпочитаната от него ситуация...

И тогава, точно преди да протегне ръка, за да затръшне вратата на

капсулата, Морган се сети какво да направи. През цялото време отговорът се

намираше на една ръка разстояние!

Глава 52. Другият спътник
Сякаш огромен товар падна от раменете на Морган. Той усети пълна макар

и ирационална увереност. Този път трябваше здраво да поработи!

Въпреки това не помръдна от мястото си, докато не планира действията

си с точност до минута. И когато Кингзли, малко загрижен, го подкани отново

да побърза да се върне, му даде уклончив отговор. Не желаеше да подбужда

илюзорни надежди нито на Земята, нито в кулата.

- Ще опитам един експеримент - рече кратко. - Оставете ме сам за

няколко минути.

Грабна в ръка спинеретката, която бе използувал при толкова много

демонстрации за отпускане на хипернишката - същата, с чиято помощ бе успял

да се спусне в пропастта на Якагала преди години. От съображения за

сигурност имаше само едно изменение: първият метър от нишката бе покрит със

слой пластмаса, за да не бъде съвсем невидима и да може да бъде пипана с

голи ръце.

Морган погледна малката кутийка в ръцете си и осъзна, че я считаше до

голяма степен за талисман, нещо като бяла магия. Разбира се, на практика не

вярваше в подобни щуротии, но винаги бе имал достатъчно логически основания

да носи спинеретката със себе си. Преди да започне изкачването, му хрумна,

че би могла да се окаже полезна поради своята здравина и необикновена сила

на повдигане. Почти бе забравил, че нишката притежаваше и други уникални

свойства...

Изкатери се още веднъж с мъка от креслото и коленичи върху металната

решетка на външната тясна палуба на паяка, за да изследва причината за

нещастието. Капризният болт се подаваше на десет сантиметра от другата

страна на решетката и въпреки че пръчките й бяха близо една до друга и той

не можеше да пъхне ръката си през тях, успя да се пресегне от външната

страна без големи усилия.

Отпусна първия метър от нишката, покрита с пластмаса, и си послужи

като с отвес с пръстена, закрепен на края й. Пропусна го през решетката.

Пъхна развиващото устройство на сигурно място в ъгъла на капсулата, за да

не би случайно да го катурне през борда, и се протегна ръка отвън край

решетката, с цел да сграбчи люлеещия се край. Оказа се по-трудно, отколкото

очакваше, тъй като дори забележителният флексискафандър не позволяваше на

пръстите му да се сгънат съвсем свободно. Пръстенът се движеше като махало

назад-напред и избягваше хвата му.

След половин дузина неуспешни опити, по-скоро уморителни, отколкото

дразнещи, защото той знаеше, че трябваше да успее на всяка цена, закачи

хипернишката около основата на болта, малко зад планката, която придържаше.

А сега дойде време да покаже майсторлък...

Отпусна достатъчно нишка от спинеретката така, че оголената част

достигна болта и го задмина. След това придърпа здраво двата края, докато

почувствува, че примката се закачи здраво.

Морган никога не бе опитвал да среже по този начин парче закалена

стомана с диаметър един сантиметър и нямаше представа колко време щеше да

му отнеме. Подпря се на палубата и започна да движи своята невидима

ножовка.

въобще бе постигнал някакъв напредък. Страхуваше се да отслаби опъна, тъй

като нишката можеше да се изплъзне от също тъй невидимия процеп, който той

се надяваше, че прорязваше през тялото на болта. Кингзли го повика на

няколко пъти, като звучеше все по-разтревожен, и той го успокояваше с

кратки реплики. Възнамеряваше скоро да си почине и да поеме дъх, както и да

обясни какво вършеше. Това бе най-малкото, което дължеше на нетърпеливите

си приятели.

- Ван! - повика го Уорън. - Какво смяташ да правиш? Хората от кулата

се обаждаха. Какво да им предам?

- Дай ми още няколко минутки. Опитвам се да срежа болта...

Спокоен, но властен женски глас прекъсна Морган и го шокира така, че

инженерът едва не изпусна скъпоценната нишка. Думите зазвучаха малко

завалено изпод скафандъра, но бяха прекрасно разбираеми. Той знаеше словата

наизуст, въпреки че ги бе чул за пръв път преди месеци.

- Доктор Морган - каза КОРА, - моля легнете и починете през следващите

десет минути.

- Ще бъдеш ли доволна от пет? - помоли й се. - Точно в момента съм

много зает.

КОРА не благоволи да отговори. Въпреки че съществуваха устройства,

които можеха да водят прост диалог, неговият модел не бе от тях.

Морган спази обещанието. Дишаше дълбоко и бавно цели пет минути. След

това започна да реже пак.

Напред-назад, напред-назад. Опъваше нишката, наведен над решетката и

Земята, отдалечена на четиристотин километра. Болтът се съпротивляваше

упорито, следователно той бе постигнал някакъв напредък при рязането на

опърничавата стомана. До каква степен бе успял не можеше да се каже.

- Доктор Морган - каза КОРА, - наистина трябва да полегнете за половин

час.

Инженерът изруга тихо.

Излъга: КОРА знаеше за болката в гръдния му кош...

- На кого, по дяволите, приказваш, Ван? - поинтересува се Кингзли.

- На един прелитащ ангел - отговори Морган. - Извинявай, забравих да

изключа микрофона. Ще взема да си почина пак.

- До къде си стигнал?

- Не мога да преценя. Но съм сигурен, че срезът е доста дълбок. Трябва

да е...

дори ако можеше да достигне с ръка под материята на скафандъра. Монитор на

сърцето, който можеше да бъде изключен, бе по-лош от безполезен - тъй като

бе опасен!

- Доктор Морган - изрече КОРА, сега определено раздразнена, - наистина

трябва да настоявам. Поне половин час пълен покой!

Този път на Морган не му бе до спорове. Знаеше, че КОРА бе права, но

не можеше от машината да се очаква да разбере, че в случая ставаше дума не

само за неговия живот. Освен това подозираше, че в нея бе предвиден някакъв

коефициент на сигурност, подобно на онзи от неговите мостове. Диагнозата й

трябваше да е леко песимистична, следователно състоянието му не бе толкова

сериозно, колкото тя го представяше. Или поне така той благоговейно се

надяваше...

Болката в гръдния кош изглеждаше, че не се усилваше. Той реши да не

обръща внимание нито на неразположението си, нито на КОРА и започна да реже

пак бавно, но сигурно. "Ще продължа, докато е необходимо!" - каза си унило.

Разчиташе, че щеше да предусети края на срязването, но се излъга.

Паякът се метна бясно, когато четвърт тон мъртво тегло се откъсна от него.

Морган почти бе захвърлен в бездната. Пусна спинеретката и опита да се

вкопчи в предпазния колан.

Следващите му действия се развиха бавно, като на сън. Не почувствува

страх, а само твърда решимост да не се предава на гравитацията без борба.

Не можа да напипа предпазния колан; явно бе паднал, отхвърлен в кабината...

В съзнанието му бавно проблясваше, че използуваше лявата си ръка -

беше заклещена между пантите на отворената врата. Не се притегли към

кабината. Висеше, хипнотизиран от гледката на падащата батерия, която бавно

се въртеше, подобно на странно небесно тяло, и се стопяваше пред погледа

му. Изчезна напълно след доста време и чак тогава Морган се прибра на

сигурно място. Сгромоляса се в креслото.

Сърцето му биеше като чук. Седя неподвижен продължително време. Чакаше

да чуе следващия протест и възмущение на КОРА. За негова изненада тя остана

мълчалива, като че и тя също бе се стреснала. "Е, добре, отсега нататък

няма да й давам повод за оплаквания! Ще си седя мирно край пулта за

управление и ще опитвам да отпусна разклатените си нерви!"

Когато дойде на себе си, повика Кингзли.

- Отървах се от батерията! - докладва и чу радостните възгласи на

присъствуващите долу. - Ще затворя люка и ще потегля отново. Кажи на Сесуи

и компанията му да ме очакват след малко повече от час. И благодари на

"Кинте" за осветлението... вече не се нуждая от него.

Херметизира кабината и пусна въздух с нормално налягане. Отвори шлема

на скафандъра си и се подкрепи с дълга глътка от студения портокалов сок.

Включи мотора, отпусна спирачките и се облегна назад с чувство на

завладяващо го облекчение. Паякът се понесе нагоре с пълна скорост.

Пътува няколко минути, преди да разбере какво му липсваше. С безплодна

надежда надникна към металната решетка на палубата. Не, не бе там!

Е, можеше винаги да си поръча нова спинеретка вместо предишната, която

последва акумулаторната батерия към Земята. Жертвата бе малка в сравнение с

постигнатото. Странно защо тогава остана така разстроен и не можа да се

наслади напълно на победата?

Сякаш бе загубил стар и верен приятел.

Глава 53. Последни метри
Фактът, че се движеше с тридесетминутно закъснение от разписанието,

изглеждаше прекалено оптимистичен, за да бъде верен. Морган можеше да се

закълне, че капсулата беше се спряла поне за час. Горе, в кулата вече на по-

малко от двеста километра "комитетът по посрещането" се готвеше да прегърне

своя герой. Той даже не посмя да обмисли възможността за нови препятствия

пред мисията си.

Отмина белега на петстотния километър. Движеше се бързо. От земята го

настигна съобщение за изказани благодарности.

- Между впрочем надзираващият дивеча в резервата "Рухана" докладва за

въздушна катастрофа. Успокоихме го. Ако намерим кратера, ще ти приготвим

сувенир!

Морган не срещна трудност да сдържи ентусиазма си. Беше се зарадвал,

че бе видял политналата батерия за последен път. Ако можеха да открият

спинеретката... но подобна задача би била безнадеждна...

Първият признак за новото нещастие дойде на петстотин и петдесетия

километър. Досега скоростта на изкачването трябваше да достигне над двеста

километра в час, а бе само сто деветдесет и осем. Въпреки че

несъответствието нямаше да се отрази съществено на времето за пристигане,

Морган се разтревожи.

Намираше се на тридесет километра от кулата. Диагностицира проблема.

Разбра, че този път бе безсилен да направи каквото и да било. Въпреки че

батерията бе прясно презаредена, започна да се изтощава.

Може би онези резки тръгвания и спирания бяха довели до техническа

неизправност. Вероятно дори имаше физическа повреда на някои чувствителни

елементи. Каквото и да бе обяснението, токът постепенно намаляваше, а с

това - и скоростта на капсулата.

Специалистите от "Земната станция" се парализираха от ужас, когато

Морган докладва, че показанията на индикатора клоняха към нула.

- Опасявам се, че си прав! - проплака почти през сълзи Кингзли. -

Нашият екип ти предлага да намалиш скоростта до сто километра в час. Ще

опитаме да изчислим живота на батерията... независимо че предположението ни

ще бъде чисто теоретично.

Оставаха двадесет и пет километра до целта - пътуване за не повече от

петнадесет минути, дори с тази намалена скорост. Ако Главният конструктор

бе вярващ, непременно щеше да се помоли.

- Изчислихме, че разполагаш с енергия за още десет до двадесет минути

движение, като отсъдихме по ускорението, с което спада токът. Страхувам се,

че ще стигнеш много близо, но няма да успееш.

- Да намаля ли отново скоростта?

- Не засега. Ще опитаме да оптимизираме режима на разряда на батерията

и може би това ще помогне.

- В такъв случай включете вашия прожектор. Ако не мога да стигна до

кулата, поне нека да я вида.

Желаеше да хвърли поглед отдолу на кубичната камера-затвор и нито

"Кинте", нито друга орбитална станция можеше да му помогне. Това бе работа

само за прожектора, базиран на Шри Канда и насочен директно към зенита.

Секунда по-късно капсулата сякаш бе набита на кол от заслепяващия лъч,

извиращ от сърцето на Тейпробейн. Другите три водещи релси, истински ленти

от светлина, се сливаха в посока към кулата. Бяха само на няколко метра от

него и толкова близо, че той понечи да се пресегне да ги докосне. Проследи

с поглед перспективата, в която се стопяваха...

Намираше се само на двадесет километра! Трябваше да пристигне само

след дузина минути и да се вмъкне през пода на онази блеснала в небето

квадратна сграда и да занесе подаръци също като някой първобитен Дядо

Коледа. Въпреки решимостта си да почива и да се подчинява на заповедите на

КОРА, не бе възможно да го направи. Откри, че бе напрегнал всички мускули,

като че с физическото си усилие подпомагаше паяка да довърши пътешествието.

Останаха десет километра. Задвижващият мотор промени забележимо шума

си. Морган очакваше това и реагира моментално. Без да чака съвет от земята,

намали скоростта на петдесет километра в час. Така щеше да пътува още

дванадесет минути. Започна да се чуди с отчаяние дали не бе попаднал в

асимптотична крива на скоростта на доближаване. Това бе класическия вариант

на известното от древността "състезание между Ахил и костенурката". Ако

намаляваше два пъти скоростта всеки път, когато скъсяваше дистанцията

наполовина, то щеше ли да достигне кулата в реално време? Преди би се

досетил интуитивно веднага за отговора, но сега бе прекалено изморен, за да

помисли.

Достигна на пет километра от целта. Вече различаваше конструктивните

особености - площадката околовръст и защитните перила, мрежата, осигуряваща

безсмислена защита, служеща само за залъгалка на общественото мнение.

Напрегна поглед, но не можа да види въздушния шлюз, към който сега пълзеше

с агонизираща бавност.

Но и това изгуби значение. Само на два километра от целта моторите на

паяка загубиха мощност. Капсулата дори се плъзна надолу, преди Морган да

успее да натисне спирачките.

Този път за най-голямо негово удивление Кингзли не звучеше съвсем

паднал духом.

- Все още имаш шанс да успееш - успокои го. - Дай на батерията десет

минути да се самовъзстанови. В нея има достатъчно енергия за останалото

разстояние.

Изминаха най-дългите десет минути в живота на Морган. Въпреки че

можеше да ги прекара по-неусетно, ако се обадеше на все по-отчаяните

призиви на Дювал, той бе прекалено емоционално изтощен, за да приказва.

Искрено съжаляваше за пропуска си и се надяваше, че Максин щеше да разбере

и му прости.

Размени няколко кратки реплики с шофьора-пилот Чанг, който докладва,

че бегълците в "Основата" бяха в задоволителна форма и че близостта му им

вдъхваше кураж. Чакали на опашка реда си да надникнат към него през малък

страничен отвор на външната врата на въздушния шлюз и просто не можели да

повярват, че той нямаше да успее да преодолее незначителното разстояние,

което ги делеше.

Морган даде допълнителна минута отдих на батерията за по-голям късмет.

За негово облекчение моторите отреагираха със силно дръпване, с вдъхващ

смелост изблик на мощ. Паякът се придвижи на половин километър от кулата,

преди да загуби отново скоростта си.

- Следващият път ще успееш! - ободри го Кингзли, въпреки че

увереността му звучеше малко пресилено. - Жалко, че се забави...

- Още десет минути почивка? - попита с примирение Морган.

- Страхувам се - да. Този път включвай на тридесетсекундна тяга с

минута междинна пауза. Така ще изцедиш и последния ерг от батерията.

"А и от мен! - помисли Морган. - Странно, че КОРА не се обади толкова

продължително. Но този път не се напрягах физически, само се чувствувам

изтощен."

Ангажиран изцяло с управлението на транспортьора, бе пренебрегнал

изцяло себе си. Бе забравил своите разтварящи се без остатък енергийни

таблетки на базата на гликоза и неголямата пластмасова манерка с плодов

сок. Опита и от двете и се почувствува по-добре. "Ех, ако можех да пренеса

малко от излишните си калории на издъхващия акумулатор!" - помисли.

Последно усилие! Настъпи моментът на истината! Неуспехът бе немислим -

намираше се толкова близо до целта! Съдбата не можеше да бъде така жестока,