Фридрих ницше рудолф щайнер фридрих ницше борец

45
израза (драмата) – в средство.“
36
След като се запознава с учението на Шопенхау- ер за музиката, той развива друг възглед. Шопенхау- ер е на мнение, че чрез музиката ни говори същността на нещата. Вечната воля, която живее във всички неща, се въплъщава в останалите изкуства само в отраженията им, в идеите. Музиката не е прост образна волята, в нея волята се изразява непосредствено. Каквото в нашите представи се явява само като отражение на вечната причина за всяко съществуване, волята, в музикалните звуци, вярва Шопенхауер, се възприема непосредствено. Музиката носи, според Шопенхауер, послания от отвъдното. Този възглед въздейства върху
Рихард Вагнер. Той вече не приема музиката за изразно средство на реални човешки страдания, както теса въплътени в драмата, а за един вид мундщук за нещата в себе си, за телефонна отвъдното. Рихард Вагнер не вярва вече, че изразява действителността в тонове. Той изговаряше не само музиката, този вентрилоквист на Бога, той изговаряше метафизиката. Чудно ли е, че един ден накрая той изговаряше аскетични идеали?...“ Към генеалогията на морала, Трета част, § Ако Вагнер просто бе променил възгледа си за значението на музиката, Ницше нямаше да има причина да го упрекне в нещо. Тогава Ницше можеше да каже високо освен своите творби Вагнер създаде също така и всевъзможни погрешни теории за изкуството. Фактът, че Вагнер в последния етапна своето творчество е въплътил в творбите си Шопенхауеровата вяра в отвъдното, че е употребил музиката за просла-

вана проклятието над реалността, е против вкуса на
Ницше.
Но Случаят Вагнер не означава нищо, ако се касае за смисъла на прославянето на отвъдното за сметка на настоящето, ако става дума за значението на аскетичните идеали. Творците не стоят върху собствените си крака. Както Рихард Вагнер е зависим от
Шопенхауер, така са били всички творци във всички времена прислужници на някакъв морална някаква философия или религия.“
38
Другояче стоят нещата, когато философите пристъпват като презрители на реалността и защитават аскетични идеали. Те го правят, подтиквани от един дълбок инстинкт. Шопенхауер предава този инстинкт чрез описанието, което прави за създаването и насладата от една художествена творба. Причината, че творбата толкова много улеснява разбирането на идеите, в което се състои естетическата наслада, не е просто в това, че изкуството представя поясно и охарактеризирано нещата чрез изтъкването на същественото в тях, а също в това, че се достига изисканото цялостно мълчание на волята за чисто обективното схващане на същността на нещата най-сигурно чрез факта, че разглежданият обект изобщо не се намира в областта на нещата, които са способни на връзка с волята Когато обаче външен поводили вътрешно настроение внезапно ни издигнат от безкрайния поток на желанието, когато познанието се откъсне от робското подчинение на волята, когато вниманието вече не е насочено към мотивите на желанието, а възприема нещата свободни от връзката

им с волята, следователно без интерес, без субективизъм, разглежда ги чисто обективно, напълно вглъбено в тях, доколкото те представляват просто представи, а не мотиви, тогава. настъпва лишеното от болка състояние, което Епикур възхвалява като най-висше благо и като състояние на боговете. Защото в онзи миг сме се освободили от унизителния напорна волята, празнуваме шабата на каторжническата работа на желанието, колелото на Иксион е в покой Това е описание на начин на естетическата наслада, което се среща само при философа. Ницше му противопоставя друго описание, което е направил един
истински зрители артист – Стендал“
41
, който нарича красивото „une promesse de bonheur“*. Шопенхауер желае да изключи всеки интересна волята, всеки реален живот, когато става въпрос заразглеждане на творба на изкуството, ида се наслаждава само надуха. Стен- дал вижда в художественото произведение обещание за щастие, следователно едно насочване към живота, и в тази зависимост между изкуството и живота той съзира стойността на изкуството. Кант изисква от хубавото произведение на изкуството да се харесва без интерес, което значи, че трябва да ни извиси от реалния животи да се превърне в чисто духовна наслада.
Какво търси философът в насладата от изкуството Освобождение от действителността. Чрез художествената творба философът е преминал в чуждо на реалността настроение. Така той се отрича от своя
* обещание за щастие (фр.) – бел. ред.

основен инстинкт. Философът се чувства най-добре в миговете, в които може да се освободи от действителността. Възгледът муза естетическата наслада показва, че той не обича действителността.
Отдаденият на живота зрител не иска това от творбата, казват философите в своите теории, а само каквото на тях име присъщо. За философа отричането на живота е много благоприятно. Той не желае действителността да пресича кривите му мисловни пътеки. Мисленето вирее по-добре, когато философът се отвръща от живота. И не е чудно, че този философски основен инстинкт се превръща във враждебно на живота настроение. Ние виждаме развито такова настроение при мнозина философи. И е разбираемо, че философът е превърнал своята антипатия към живота в учение и иска всички хора да признаят това учение. Шопен- хауер го прави. Той смята, че шумът на света смущава мисловната му дейност. Чувства, че най-добре може да се размишлява за действителността, когато се избяга от нея. Същевременно е забравил, че всяко мислене за действителността има стойност само когато произлиза от същата тази действителност. Той не взима под внимание факта, че оттеглянето на философа от реалността може да се случи само за да могат възникналите далеч от живота философски мисли да служат още подобрена същия този живот. Когато философът иска да натрапи на цялото човечество основния инстинкт, който е благоприятстващ само за него като философ, той се превръща във враг на живота.
Философът, който разглежда бягството от света

не като средство за създаване на градивни мисли, а като цел, може да създава само безстойностни неща. Истинският философ, от една страна, избягва действителността, за да се потопи, от друга страна, по-дълбо- ко в нея. Разбираемо е обаче, че този основен инстинкт може да подведе философа да вярва, че бягството от света като такова има стойност. Тогава философът се превръща в адвокат на отрицанието на света. Той учи на отричане от живота, на аскетичен идеал. Той смята Един истински аскетизъм. едно твърдо и радостно отрицание на най-добрата воля принадлежи към благоприятните изисквания на най-висшата духовност, също така към нейните най-естествени последици. Така че от самото начало не е изненадващо, че аскетичният идеал тъкмо от философите не е третиран никога без някои възражения (Към генеалогията на морала, Трета част, § 9)
17.
Друг произход имат аскетичните идеали на свещеници-
те. Каквото възниква при философа чрез разрастване на естествен нагон, изгражда основния идеална проповедническата дейност. Проповедникът вижда заблуда в отдаването на човека на реалния живот. Той иска от човека да омаловажава този живот за сметка на друг, който се ръководи от по-висши, не просто природни сили. Проповедникът отрича, че реалният живот има смисъл в самия себе си и подлагана съмнение идеята, че такъв смисъл му е даден от по-висша воля. Той

вижда живота на земята като несъвършени му противопоставя друг, вечен, съвършен живот. Отричане от земното и обръщане към вечното, към неизменното, учи проповедникът. Бих искал да цитирам като показателно за проповедническия начин на мислене няколко изречения от известната книга Немска теология, написана през ти век, за която Лутер казва, че от никоя книга, освен от тази, с изключение на Библията и свети Августин, не е научил повече затова, какво представляват Бог, Христос и човекът. Шопенхауер също смята, че духът на християнството е представен завършено и убедително в тази книга. Авторът
ѝ
, който е неизвестен, обяснява, че всички неща в света са несъвършени и разделени в контраст със съвършеното, което в себе си и в своето битие обхваща и съдържа всички битиета, и без него и извън него няма никакво истинско битие, а в него всички неща имат свое битие, и казва, че човек може да проникне в него, когато загуби креативност, дейност, азовост, себичности всичко подобно и ги унищожи в себе си. Каквото е изключено от съвършеното и човек го познава като
свой истински свят, се характеризира така Това не е истинско битие и няма друго битие, освен в съвършеното, това е случайност или отражение, привидност, която не е битие или няма друго битие, освен в огъня, от който се образува отражението, или в слънцето, или в една светлина. Книгата говори, както и вярата и истината греховете не са нищо друго освен отвръщане на творението от непреходното добро към преходното. То се отвръща от съвършенството към разделението и

несъвършенството и главно към самото себе си. Сега забележете. Когато творението приеме нещо добро, като съществуване, живот, наука, познание, имущество, или нещо, което може да се нарече доброи мисли, че е доброили че е негово или че му принадлежи,

Изтегляне 1.19 Mb.

Сподели с приятели: