Фридрих ницше рудолф щайнер фридрих ницше борец

кана инстинктите, ако тя не служеше като регулаторна обърканите му преценки и фантазии, на неговата повърхностност, лековерност, човечеството, тъкмо поради своето съзнание, щеше да загине, казва Ницше. Веселата наука, § Това наистина може да се приеме, но не по-мал- ко вярно е, че човекът е дотолкова свободен, доколкото може да създава мисловни вътрешни подбуди за своята дейност вътре в съзнанието си. Разглеждането на мисловните вътрешни подбуди води още по-далеч. Факт на преживяването е, че тези мисловни вътрешни подбуди, които хората създават от себе си, показват при отделни индивидуалности до известна степен една съгласуваност. И когато отделният човек също е напълно свободен да създава мисли, по определен начин тези мисли се съгласуват с мислите на други хора. От това за свободния следва да приеме основанието, че хармонията в човешкото общество настъпва, когато тя възниква от суверенни индивидуалности. Той може да противопостави това мнение на защитника на несвободата, който вярва, че действието на дадено множество от хора е в хармония само когато всичките са поведени чрез външна сила към обща цел. Свободомислещият не е и привърженик на възгледа, който оставя да владеят напълно свободно животинските инстинкти и иска да разруши целия законов ред. Той обаче желае абсолютна свобода за онези, които не искат просто да следват животинските си инстинкти, аса в състояние да създават морални вътрешни подбуди, свое добро и свое зло.

Само този, който не е навлязъл дотолкова навътре в разбиранията на Ницше, чеда съумее да извлече последните изводи от неговия мироглед, въпреки че Ницше сам него е направил, може да види в него човек, който със сигурна стилистическа наслада е намерил смелостта да разбулва това, което досега е могло да стои скрито в най-тайните душевни глъбини на скандални престъпни типове (Лудвиг Щайн, Мирогледът на Ницше и неговите опасности, стр. 5) Все още средната образованост на немския професор не е толкова висока, чеда може да разграничи величието на една личност от нейните малки заблуди. В противен случай може да не се забележи, че критиката на такъв професоре насочена тъкмо към подобни малки заблуди. Мисля, че истинското образование приема величието на една личности коригира малките заблуди или извежда докрай недовършените мисли.

88
III. НИЦШЕВИЯТ ПЪТНА РАЗВИТИЕ
30.
Представих Ницшевите възгледи за свръхчовека така, както теса предадени в неговите последни творби
„Заратустра“ (1883–1884), Отвъд доброто и злото
(1886), Към генеалогията на морала (1887), Случаят Вагнер (1888), Залезът на кумирите (1889). В незавършената книга Воля за власт, опит за преоценка на всички ценности, чиято първа част, Антихрист, се явява в осмия том на Събрани съчинения, те намират своя философски най-съдържателен израз. Това се вижда ясно от плана, отпечатан в приложението към споменатия том 1. Антихрист. Опит за критика на християнството. 2. Свободният дух. Критика на философията като нихилистично движение. 3. Неморални-
ят. Критика на най-фаталния вид невежество морала.
4. Дионис. Философия на вечното възвръщане.
Ницше не излага мислите сив завършена форма още в началото на своя писателски път. В началото се намира под влиянието на немския идеализъм, поточно във формата, която е получил от Шопенхауер и Вагнер. В първите си творби той се изразява във формулите на Шопенхауер и Вагнер. Но който успее да погледне през същността на тези формули до сърцевината на Ницшевите мисли, той ще открие в тези книги същите възгледи и цели, които се изразяват в по-къс- ните му творби. Човек не може да каже нищо за развитието на

Ницше, ако преди това не си спомни за най-свобод- ния мислител, когото роди новото човечество, за Макс
Щирнер
68
. Тъжна истина е, че този мислител, който в най-пълния смисъл на думата отговаряна това, което Ницше описва като свръхчовек, е познати признат само от малцина. През те години на този век той вече изразява мирогледа на Ницше. Разбира се, не в такъв наситен сърдечен тон като този на Ницше, но затова пък в кристално чисти мисли, до които Ницшевите афоризми често изглеждат като обикновено заекване. Кой ли път щеше да поеме Ницше, ако вместо
Шопенхауер негов възпитател бе станал Щирнер? В творбите на Ницше по никакъв начин не се среща влияние от Щирнер. Ницше е трябвало със свои собствени сили да излезе от немския идеализъм ида достигне доразбиране на света, подобно на това на Щирнер.
Щирнер като Ницше е на мнение, че силите на подбудите на човешкия живот могат да се търсят само в отделната, реална личност. Той отрича всяка власт, която иска да формира и определя отделната личност. Проследява хода на световната история и намира основната заблуда на досегашното човечество във факта, че то не се занимава с грижата и култивирането на отделната индивидуална личност, ас безлични цели и задачи. Вижда истинското освобождение на човека в това, че той не отдавана такива цели по-голяма стойност, освен като на средство за развиване на своята личност. Свободният човек определя своите цели. Той притежава своите идеали, не се оставя да бъде притежаван от тях. Човекът, който не властва като свободна

личност над своите идеали, е под влиянието насъщите, както умопомраченият, който страда от фиксидея. За Щирнер е все едно дали човек си внушава, че е цар на Китай, или си внушава, че е негово призвание да е доволен човек, добър християнин, вярващ протестант, примерен гражданин, добродетелна личност. Всичко това са просто фиксидеи. Който никога не е опитали не сее осмелил да бъде добър християнин, вярващ протестант, добродетелна личности т.н., е попаднал под властта на вяра, добродетелности т.н.“
Човек трябва да прочете само няколко изречения от книгата на Щирнер Индивидуалността и нейната собственост, за да види колко сродни са възгледите му с тези на Ницше. Привеждам няколко места от книгата, характеризиращи начина на мислене на Щирнер.
„Предхристиянското и християнското време преследват противоположни цели. Първото иска да идеализира реалното, второто – да реализира идеалното. Едното търси светия дух, другото – одухотвореното тяло. Така първото приключва с безчувственост към реалното, с презрение към света. А другото – с отхвърляне на идеалите, с презрение към духа“
69
Както керванът на светостта и чистотата върви през стария свят, така въплъщението върви през християнството Бог се низвергва в този свят, става плът и иска да го изкупи, което значи да го изпълни със себе си. Така обаче Той е идеята или духът, както човекът (например Хегел) провежда накрая идеята във всичко, в света, и посочва, че идеята, че разумът е във всичко. Натова, което езическите стоици определят

като мъдрец, отговаря днешният образна човека, единият е като другия – едно безплътно същество. Нереалният мъдрец, този безплътен светия, стоикът, става реална личност, телесен светия, в приелия тяло Бог. Нереалният човек, безплътният аз ще стане реален във въплътения аз, в мен. Фактът, че отделният човек е сам по себе си световна история и притежава своя характерност, независимо от останалата световна история, надхвърля разбирането на християнството. За християнина световната история е най-висшето, защото тя е историята на Христос или на човека. За егоиста има стойност само неговата история, защото той иска да развива само себе си, не идеята за човечеството, не Божия план, не целите на провидението, не свободата и т.н. Той не се вижда като инструмент на идеята или като съсъд на Бога, не признава професия, не иска да дава лепта за напредъка на човечеството. Изживява себе си, без да го е грижа затова колко добре или зле се развива човечеството. За да не се допуска неразбиране, когато се възхвалява едно естествено състояние, можем да си спомним за Тримата циганина Ленау. Какво, затова ли съм в света, за да реализирам идеи За да правя нещо за реализирането на идеята държава чрез моето гражданство, или чрез моя брак, като съпруг или баща да придам живот на идеята за семейство Как може да ме привлече такова призвание Аз живея толкова малко заради някакво призвание, колкото малко цветето расте и пръска аромати заради такова. Идеалът човек се реализира, когато христи-

92
янският възглед се преобръща в изречението Аз, този единствен, съм човекът Въпросът Какво е човекът се променя сега в личното Кой е човекът При какво се търси понятие, което да се реализира. При кой няма вече въпроса отговорът е налице в питащия въпросът намира отговор в самия себе си.
Човек казва за Бог Имена не те назовават Това важи за мен Никакво понятие не ме изразява, нищо, което се обозначава като моя същност, не може да ме разкрие. Това са само имена. Също се казва за Бог, че е съвършени няма задача да се стреми към съвършенство. Това се отнася и за мен самия.

Изтегляне 1.19 Mb.

Сподели с приятели: