География на Мъдростта

188 Обратно в шинкансена, който лети като куршум към Токио, изваждам бенто
193
кутията от чантата, в която продавачът на гарата я беше опаковал. Чантата е направена от хартия и е красива. Твърди дръжки. Красива рисунка отпред. Изваждам кутията внимателно, благодарен за добротата на чиновника. След обяда посягам към бележника си и пиша с главни букви. ЯПОНСКИ ВЛАК СТРЕЛА СПИСЪЦИ. Добро начало. Твърдее широко обаче. Трябва да е поограничено. Трябва да се концентрирам в по-малкото, в детайлите.
Възхитителни неща във влака стрела. Така е по-добре.
1. Начинът, по който кондукторът се плъзга по пътеката, след това се завърта и като се обърне към пътниците, се покланя.
2. Начинът, по който една пътничка, млада жена на високи токчета, се олюлява леко, докато върви по пътеката, но запазва равновесие с изяществото на балерина.
3. Усещането от стиропорената чаша за кафе, солидна и плътна, която излъчва приятна, а не болезнена топлина.
4. Начинът, по който на английски е изписано върху чашата „Aroma
Express Cafe“, и начинът, по който о в Aroma е оформено като зрънце кафе.
5. Начинът, по който, когато се приближавате към Токио, пейзажът става все по-градски, но постепенно, така че градът не толкова се появява, колкото се материализира.
6. Безупречно чистите тоалетни.
7. Неочакваната гледка към морето.
8. Краткото изсвистяване от влака, движещ се в обратна посока, който отминава толкова бързо, че няма време да се притесняваш за челен сблъсък.
9. Начинът, по който дъждовните капки се нанизват на прозореца ми, образувайки ручейчета и притоци, като се движат весело като чели по собствена воля.
Разочароващи неща при возенето на японския влак стрела:
1. Тази мимолетна тръпка, като видиш планината Фуджи, последвана от рязкото разочарование, когато осъзнаеш, чене, не е планината Фуджи, а просто някаква планина, нищо особено. Типична японска кутия за обяд. Названието идва от obento – опакована храна. Наречена е така от военноначалника Ода Нобунага (16 в, който трябвало да осигури храна за всеки войник от армията си. Важен елемент е красотата на храната в кутията, затова се подбират продукти с ярки цветове в привлекателни комбинации. Бенто вече е не само бърз обяда се превръща в изкуство, подобно на икебаната. Има много стилове и течения, като най-популярните са киарабен – храната се подрежда така, чеда изглежда като популярни японски герои от комикси и видеоигри, и оекакибен – храната е оформена като хора, животни, растения и др.

189 2. Да се радваш на гледката напразното място до теб само за да го заеме в последния момент преди потеглянето мъж, който приличана пенсиониран сумо борец.
3. Старомодният морскосин цвят на седалките.
4. Фактът, че всички на борда са тихи и никой не поглежда другите, дори крадешком, въпреки чене сте в тихия вагон. Написах списъка сина качествена хартия – не е от Мичиноку, но все пак добра. Без киселини, ще издържи дълго време. Няколко века, може би и по- дълго. Не завинаги обаче. В крайна сметка списъкът ми ще се разпадне и ще се присъедини към останалите жертви на преходността. Този факт ме натъжавано не ме опустошава. Това е тъгата, която буди в нас камионът за преместване, завършването на гимназията, партито при пенсионирането. Това е тъгата на късната есен, когато порив на вятъра понася купчина паднали листа и те танцуват.
*** Пристигаме в Токио навреме. Добре. Имам среща с моята приятелка
Джънко в един бари не искам да закъснявам. Това не е какъв да е бар. Това е отаку бар. Отаку означава маниак, само че в Япония — нация от маниаци, думата не е обидна като на други места. Отаку в определени кръгове е като почетен знак. Този бар е за вманиачени по влаковете. В средата на помещението се движи модел на влак с точността на шинкан-сен. Нещо подобно в друга страна би било просто имитация и интересна декорация, но не и тук. Влакът – и миниатюрното градче, през което преминава – изглеждат естествени и напълно окашии, възхитителни. Нито един детайл не е бил твърде малък или твърде незначителен за човека, който е проектирал този малък железопътен град. Нито мъничките табели пред мъничкия магазин, нито мъничките коли на малкия паркинг, нито малките храстчета от двете страни на миниатюрното шосе. Самият бар също е малък шест или седем стола, подредени в кръг, с влака в средата. Кът.
Джънко си поръчва бира, а аз „Сънтори“. Уискито ми пристига в яка, сериозна чаша, която излъчва тиха елегантност. Барманът, усмихнат мъж, беше изрязал едно-единствено кубче лед с такова усърдие, сякаш кубчето беше Давид, а той Микеланджело. Докато той работи, го питам за – какво друго – влаковете. Той обяснява как като дете гледал влаковете, които минавали край прозореца на спалнята му, едно успокояващо присъствие през неравните години на младостта му. Повечето деца надрастват влаковете. Не и той. Когато бил служител, един нещастен служител, той прекарвал свободното си време, като се возел на

190 влак, без посока. Возенето на влак ме кара да се чувствам спокоен и щастлив – обяснява той. – Във влака мога да мисля поясно за живота Кимвам и отпивам от уискито си, наслаждавайки сена солидността на сериозната чаша, на дъбовия вкуси на леко сладкия аромат, като през цялото време се взирам в мъничкия красив свят, който лежи пред мен.

191

Изтегляне 2.33 Mb.

Сподели с приятели: