География на Мъдростта

196 Събуждам се. Още един ден в Силс-Мария. Мия зъбите си, както вчера, и плисвам студена вода на лицето си. Бръсна се, порязвайки бузата си отново, и слизам по стълбите към стаята за закуска – същата стая, в която Ницше вечерял редовно. Виждам съдържателката, разбира се, същата като вчера и онзи ден, която за пореден път приема с усмивка моя почти неразбираем
гутен морген име настанявана същата маса до същия прозорец. На бюфета намирам същите възможности същите парчета ементал, същите люспести кроасани и същата плодова салата, подредена в един и същ перфектен полукръг. Поръчвам кафе точно както вчера и онзи дени наливам точно същото количество мляко. Когато ставам, тя казва Приятен ден точно както направи вчера и онзи дени аз пак си помислих, но не казах Да, но
не твърде хубав. Отново минавам покрай рецепцията и поздравявам Лора, която днес като вчера и като онзи ден носи ледерхозен
196
. Излизам навън в един съвършен швейцарски ден, ден като вчера и като онзи дени тръгвам по една от близките пешеходни пътеки. Това е различна пешеходна пътека от вчера и както казва раздразненият герой на Бил Мъри в Омагьосан ден, различното е хубаво. На мисия съм. Не от бог (ние го убихме, напомня ми Ницше, а от
Заратустра, танцуващия пророк на Ницше. Решен съм да намеря огромния камък, мястото, където философът за първи път си представя Вечното възвръщане. Когато го видя и докосна, се надявам да си помисля това, което е помислил той през онзи ден – или, още по-добре, да почувствам това, което е почувствал. Ходя като Русо, сякаш имам всичкото времена света. Чувството е приятно. Не само мелодичният каданс на стъпките ми, но и начинът, по който слънцето и сянката се редуват, докато преминавам под боровете, които очертават езерото Силваплана. Земята, мека и пружинираща под краката ми, сякаш разговаря с мен. Вървя ли, вървя. Краката ме болят. Но продължавам да вървя. Ходя въпреки болката, заради болката. Ницше би одобрил, отбелязвайки, че упражнявам своята воля за власт, преодолявайки едно препятствие, на път да се превърна в Ubermensch (буквално свръхчовек, стъпка постъпка. Изкушавам се да спра ида почета Ницше, но философът ме разубеждава Как някой може да стане мислител, ако не прекара поне една трета от деня без страсти, хора и книги. Лошото му зрение било скрита благословия. Того освободило от тиранията на книгата. Когато не можел да чете, ходел. Той вървял часове наред, изминавайки големи разстояния. Не вярвайте на никоя идея, която не Кожени къси панталони с презрамки, типична носия за Бавария.

197 сее родила на открито и при свободно движение, казва той. Пишем с ръцете. Пишем добре с краката.
*** Цялата истина е изкривена, казва Ницше. Всички животи също. Само в ретроспекция ние изправяме разказа, присвояваме му модели и смисъл. Преди това всичко е едно движение на зигзаг. И бяло пространство прекъсвания в текста, които отделят бившите ни същности от една зараждаща се бъдеща същност. Тези бели пространства изглеждат като пропуски. Те не са. Теса безсловесни преходи, точки, където теченията на нашия живот сменят посоката си. Една такава бифуркация се случила рано в живота на Ницше. Той изучавал теология в университета в Лайпциг, когато един ден влязъл в антикварна книжарница. Почувствал се привлечен, припомня си той, от една конкретна книга шедьовъра на Шопенхауер Светът като воля и представа. Обикновено се колебаел дълго, преди да купи книга. Не и този път. След като се прибрал вкъщи, Ницше се хвърлил на дивана и оставих този енергичен и мрачен гений дами въздейства. Ницше бил възхитени ужасен. Тук намерих болести здраве, изгнание и убежище, Ад и Рай Малко след това той се прехвърля от специалност теология във филология, класическа. Това може да не изглежда кой знае какво, но за един сини внук на лютерански пастори си е направо бунт. Ницше се справя превъзходно. На 24 години е назначен за професор по класическа филология в Базелския университет. Меденият месец обаче се оказва кратък. Първата му книга Раждането на трагедията е подигравка с академичните норми. Няма бележки под линия, няма суха, премерена проза. Един стар наставник я нарича „псевдоестетична ненаучна религиозна мистификация, написана от параноик“.
197
Блясъкът на вундеркинд помръква. Академията ненавижда най-много умните бунтари. Втората бифуркация идва през 1879 г. Здравословното му състояние се влошава. Понякога той едва вижда и моли студентите да му четат. Опитът му да стане професор по философия, неговата нова страст, се проваля. Повечето хора, предполагам, биха опитали да се оправят някак, ще търсят подобри лекари, ще стоплят отношенията с декана на факултета, ще сключат мир с тапицираната клетка, каквато е академията. Никой не се отказва от мястото на хоноруван преподавател в един от най-престижните университети на Европа.
197
Friedrich Ritschl, цитиран в Miller, Examined Lives, 326.