География на Мъдростта
Изтегляне 2.33 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
Виктор Франкъл - Човекът в , География на блаженството, човек търси бог
| ЕПИЛОГ: Пристигане 17:42 ч. В метрото, по маршрута начервената линия от спирка „Юниън стейшън“ във Вашингтон до „Силвър спринг“, Мериленд. На път към дома. Казват, че ако познаваш твърде добре някого или нещо, спираш да го цениш. Не е точно така, не спираш да го цениш, а спираш да го виждаш. Не успяваме да видим красотата на това, което е близо до насили да чуем музиката на дома. Изкушаващо е да обвиняваме заобикалящата ни среда. Правя го. Метрото не е хубаво по швейцарски. Няма гледки към Алпите. Всъщност няма никакви гледки. Само потният гръбна пътник, който стои твърде близо домен. Заобиколен съм от таралежите на Шопенхауер с наежени игли, които се приближават и отдръпват, приближават и отдръпват. Но ако пътуването ми ме научи на нещото е, че възприятието е избор. Светът е моя идея. Защо да него направя една добра идея *** Слизам от влака и вървя няколко пресечки. Не се разхождам като Русо, не се и шляя като Торо. Вървя с бързата походка на редовните пътници. Стоя на ъгъла на улицата и чакам да светне зелено. Не мога да издържа 20 секунди без външни стимули, така че посягам към моя смартфон. Тършувам из джобовете (не обръщам внимание) и телефонът се изплъзва от ръцете ми и падана тротоара с дисплея надолу. Това не може да е добре, мисля си. Разбира се, екранът сее счупил. Паяжина от пукнатини тръгва от горния му ляв ъгъл. Стърчат парченца стъкло. Опитвам се да напиша есемес на жена си, но се отказвам след няколко букви с порязани и кървящи обилно пръсти. Има хора, които се справят уверено с дребните неприятности в живота. Както вероятно вече сте предположили, аз не съм от тези хора. Разбитият екран е знак, заключавам, и то неблагоприятен. Има, изчислявам, само петдесет процента вероятност телефонът мида падне с дисплея надолу, и въпреки това го направи. Всичко е ясно. Вселената е решила да приключи с мен. Подобно на локомотив, счупеният телефон дърпа след себе си вагони с меланхолия и гняв. Счупеният телефон означава счупен живот. Това е Волята на Шопенхауер, която поглъща всичко по пътя си, включително имен. Къде е моята част от безкрайността, както я нарича Торо? 266 Следващите няколко часа прекарвам, като се цупя и проклинам, и търся в Гугъл разбит дисплей на разбития си телефон. Сигурно съм загубил половин кило кръв. Тогава изненадвам сам себе си. Спирам. Това не е Могъщата Сократова пауза, по-скоро е минипауза, но това си е едно начало. Паузата води след себе си въпроси и чудене. Чудя се защо, след като прекарах последните няколко години, поглъщайки животоподобряващата поезия на четиринадесет от най-големите мислители в историята, неми хрумна да се консултирам с тях Ако философията не може дами помогне да се ориентирам в тази миникриза, каква полза от нея Чувам гласове. Утешаващи гласове. Мъмрещи гласове. Мъдри гласове. Сократ ме призовава да спра ида поставя под съмнение предположенията си. Предполагам, че смартфонът мие необходим за моето щастие, за моята евдемония, но дали е така Като толкова много хора и аз се стремя да постигна все по-добра свързаност с все по-голяма скоростно рядко се спирам, за да поставя под съмнение предположението, че свързаността и скоростта са по своята същност нещо добро. Не знаеш дали това е вярно, напомня ми Сократ. Катастрофална ли е гибелта на моя смартфон? Може би, а може би не. Епикур плюе на така наречената ми криза. Телефонът мине беше нито естествено, нито необходимо удоволствие. Прав му път. Сей Шонагон ми напомня, че телефонът, подобно на черешовия цвят, е нещо преходно. Приеми този факт. Празнувай го. Стоиците, естествено, не проявяват никакво съчувствие. Ако бях практикувал premeditatio malorum, ако бях мислил предварително за бедствието, щях да очаквам това да се случи. Не мога да контролирам събитията, довели до счупването на телефона ми, но мога да контролирам реакцията си. Мога да се съглася с моята предварителна емоция или не. Мога да се чумеря или не. Това е мой избор. Я се стегни! Толкова много гласове. Те заплашват да заглушат моя. Оттеглям се ведно кафене, нищо особено, но добро. Открадвайки няколко от моментите на бягство, както Торо нарича тези бездомни късове време, оставям очите си да се задържат върху разбития екран. Не гледам отблизо, не се взирам внимателно. Гледам различно. Първо от този ъгъл, после от друг. Не толкова гледам счупения си телефон, колкото разговарям с него. Да виждаше катода водиш диалог – обикновено банален, но понякога разговорът придобива поетично качество. За човек като Торо, владеещ прекрасно езика на окото, животът е бил едно безкрайно стихотворение. След няколко минути започвам да виждам – и знам, че това звучи странно – изкуство. Не изкуство като в изтънчените манхатънски галерии, но все пак изкуство. Начинът, по който парчетата образуват форми и шарки 267 триъгълници и правоъгълници, и ромбоиди също. Гледан по този начин, като цяло, екранът приличана витража, който веднъж видях в една флорентинска църква. Колатерална красота – точно пред очите ми. Слагам телефона – моя красив счупен телефон – в джоба си и се прибирам вкъщи, благодарен за визуалния стих, който току-що преживях. Това не е цяло стихотворение. Само една строфа може би, но ще я приема. Най-сетне моята част от безкрайността. Какво се беше променило Не телефонът ми. Все още си е счупен. Не законите на природата. Теса неизменни. Разговорът ми със себе си се беше променил. Мислех различно, затова видях нещо различно. Това беше едно съвсем малко изместване на перспективата миниатюрно наистина, но както ми напомня Сей Шонагон, в малкото има голяма сила и красота. Докато вървя, един глас се издига над останалите. Той неми говори. Той се провиква. Ницше. Напомня ми, че ще ходя отново и отново по тази същата улица. Ще изтървам телефона си и той ще пада – всеки път с екрана надолу. Завинаги. Ще кървя и ще беснея – отново и за цяла вечност. Можеш ли да се примириш с това, пита той Можеш ли да обичаш това? Докато вървя, отговорът ми се материализира. Две кратки думи чужди, но познати думи, абсурдни, но правдоподобни, по-истински от реалността. Da capo. Отново, отново. |