ВНУШЕНИЕ (КОМУНИКАТИВНО) КАТО ИЗКУСТВО И В ИЗКУСТВОТО
Като наука за внушението, сугестологията се намира в много неизгодна позиция. Преди всичко, опитът да се създаде наука върху едно явление, което повече от сто години е обект на различни дефиниции и остри дискусии и привлича вниманието на учени и лаици с предварително оформено мнение. При това, застъпваното от нас становище, че внушението е универсален комуникативен фактор, който взима участие през всеки миг от живота ни, макар и не винаги организирано, предупреждава и за неговата значимост. Следователно, особено важно е експерименталната работа да е свързана с теоретична изясненост и да се оперира с уточнени съдържания на понятията. Има много определения на термина „внушение". Според нас, внушението е комуникативен фактор, който се изразява в „предлагане" на личността да избира, едновременно разсъдъчно и интуитивно, според своята структура и диспозиция, измежду широк спектър от комплексни стимули, които сложно се асоциират, сгъстяват, кодират, символизират и усилват. Изборът става поради външната оркестрация на символите, в съответствие с психофизиологичните закономеронсти на
личността. Стимулите постъпват отвън или възникват в личността не само в тесните рамки на съзнанието, но едновременно и в по-голяма степен, и в различните нива на парасъзнанието. Орагнизираното, психологически оркестрирано и хармонизирано с личността оползотворяване на съзнавано-парасъзнаваните стимули, всъщност, е внушението в най-ярката му и положителна форма. То може да разкрие всестранните разерви на личността, включително и да стимулира нейните креативни сили. Нагледно можем да си представим внушението, ако се обърнем към изкуството. Нали то е най-великото внушение!
КЛАСИЧЕСКОТО ИЗКУСТВО КАТО КОМУНИКАТИВНО ВНУШЕНИЕ
Както беше споменато, има много дефиниции на внушението. Дори такива, които приравняват внушението с хипнозата. И това има известно основание, ако стоим измежду десетките дефиниции на много старото разбиране за внушението само като диктат, команда, подчиняване, насилие. Защото това е един от пътищата понякога да се получи и хипнозата. Но всяко влияние и въздействие ли е такава команда, която ни обръща в хипнотизирани роби, автомати.
Ами влиянието и въздействието на природата, на майката, на любимия, на детето, на класическото изкуство и т.н.? Разбира се, че огромната гама от непрекъснати денонощни влияния и въздействия има комуникативни и информационни функции.
При всяка среща, при всеки разговор едновременно с логичната, разсъдъчната страна на комуникацията ние комуницираме съзнавано, но най-често цесъзнавано и интуитивно, чрез интонацията в говора, чрез многобройните движения на тялото, чрез значителните недомлъвки и метафори в говора, чрез енергетич
ните колебания и чрез безброй много знайни или незнайни фактори. Но не само при срещи ние комуницираме. Дори по време на сън ние комуницираме - чрез влиянието и реакциите на въздуха, енергиите, шумовете, сънищата ит.н. Няма край. Духът, душата, тялото непрекъснато изпитват някакви влияния и реагират на тях, за да се развиват или обратното - за да боледуват или деградират. Никой и нищо в този космос не е абсолютно изолиран, а е във взаимодействие. Но безкрайно различните форми на взаимодействие, всъщност са безкрайно различни форми на комуникация. Така и изкуството е една от тези форми на комуникация. Научният образ или идея иска разбиране; художественият иска не само разбиране, но и преживяване от възприемащия. Още Платон и Аристотел преди повече от 24 века констатират, че изкуството има мощно въздействие върху личността и обществото. Защото изкуството като комуникативно явление въздейства, но и предизвиква допълнително богати асоциации във връзка с конкретното смислово съдържание. Следва да се подчертае, че изкуството може да въздейства на цялостната личност - нейното интелектуално развитие, паметови възможности, емоционален фон, волева насоченост. Интелектуалното въздействие на изкуството може да бъде продължително или краткотрайно, в зависимост от силата на неговото комуникативно-сугестивно въздействие и от последващата логична обработка. Но, разбира се, възможностите на изкуството не бива да се абсолютизират. Тяхното използване в практиката зависи от редица други фактори, за които ще стане дума.
Естетическото възприемане на дадена творба винаги е съпроводено и от сугестивно взаимодействие. Сугестията винаги участва. Една от нейните форми - вчуствуването, душевния резонанс -е много внимателно и обстойно изследвана от естетите още от края на 19-ти век и началото на 20-ти век като естетическа реакция при контакт с изкуството. Сугестията може да се приеме в този случай като комуникативен процес, при който съдържанието
на една психика се пренася в друга непосредствено чрез това вчув-стване. То се осъществява най-често чрез емоциите, периферните перцепции, очакването за уважаван и надежден учител - при обучението. А при изкуството то се осъществява по същите механизми пряко от сцената или непряко чрез произведенията на изкуството (музика, картини, архитектура, литература). Комуникативната връзка се осъществява чрез произведението на изкуството, доколкото авторът е вложил майсторски в него своите идеи.
Редица автори търсят пътища за по-силно въздействие. Така Ван Гог в писмата си до Тео пише за „сугестивна" багра (писма № 517, 523) или пише за отношениата мужду цвета и музиката на Вагнер (писмо № 523). „Сугестивната багра, пише той, тя има едно магично въздействие като звездите в дълбокия лазур" (№ 504). Така не само художественото произведение въздейства, но и съставните му елементи - цветове или тонове в музиката и т.н. Нали така е и в живота - отделни тонове или багри при различното им осъществяване могат да предзвикат различни реакции. Тоновете в рева на лъва в джунглата или цветът му могат да предизвикат реакция, каквато други, миролюбиви животни със същия цвят и висота на тона не предизвикват. Затова и някои хитри и хищни животни (а и хора!) се опитват да имитират. Обаче не само съставните елементи на едно или друго изкуство имат вече сугестивно въздействие, а и цялото произведение. То въздейства естетично с формата и съдържанието си. Естетичните сугестии се приемат заедно с чисто сугестивните и двете са неотделими. Но което тук ни интересува и е от особено значение за десугестопедията - това е нуждата в човека от повече и повече такива въздействия. Това са вече взаимодействия. Голяма част от тях са несъзнавани. Най-често се изпитва приятно чувство на удоволствие и душевно израстване. Удовлетворена е потребността от естетическа наслада. Такова внушение ние използваме при десугестопедията. А това е коренно
различно от командните, автоматизиращите и хипнотизиращите внушения. Само думата е една и съща. Затова ние казваме, че използваме нормо-комуникативните взаимодействия, както е в класическото изкуство, а и самата десугестопедия използва това изкуство и е педагогическа форма на изкуство.
Същото важи и за изобразителното класическо изкуство, което се използва най-често в сугестопедичните учебници, защото представлява вместо илюстрация на отделни предмети, художествено виждане за цялото с елементите. Принципът на global-partial, partial-global най-добре се осъществява чрез класическото изобразително изкуство чрез илюстрация в учебниците. Илюстрираните отделни предмети в учебниците на традиционната педагогика са откъснати от цялото и се нарушава принципа на global-partial, partial-global. Не всички цитирани отделни предмети в текста са включени в класическа картина, но тя подсказва глобалната насока. Така цялото и частта се изучават действително едновременно.
КАКВО ВСЪЩНОСТ Е ХИПНОЗАТА ТИПОВЕ ЧОВЕШКА КОМУНИКАЦИЯ
По наша преценка те са четири, а именно:
1. Свободна комуникация - без, разбира се, да могат да се избегнат множеството нормални влияния, които постоянно изпитваме /съзнателно или несъзнателно/.
2. Насочена неманипулативна комуникация - при свободна организация на множеството нормални въздействащи фактори, като изкуство, престиж, парасъзнавани перцепции, емоционален фон идр. Със запазване свободата на личността да избира: to sug-gest= to offer, to propose.
3. Клинична сугестия - частично манипулативна комуникация, с елементи на сугестивна дисоциация на личността.
4. Хипноза - манипулативна комуникация при почти пълна загуба на себеконтрол с дълбока и най-често трайна промяна на личността.
Тази класификация на комуникациите е от гледна точка на свободата и развитието на личността. Вижда се, че хипнозата е от четвъртия тип, който е и най-обезпокояващ. Този тип комуникация - хипноза, както и третият тип - клинична сугестия, могат да се прилагат само в клиниката при болни със строго определена клинична индикация.
Третият и четвъртият тип комуникация могат да възникнат преднамерено или случайно и извън клиниката при различни случаи. Понеже тук се занимаваме с учебния процес, ние ще се ограничим с разглеждане на ситуациите, които се създават или могат да възникнат главно в тази област. Вие можете сами да си помислите в кои други области на човешката комуникация подобни случаи могат да възникнат.
Следователно следващият въпрос е:
КОГА ВЪЗНИКВА ХИПНОЗА
Съществуват редица методи за хипнотизиране. Нашата задача тук е не да обучаваме хипнотизатори, а да покажем на преподавателите някои от най-съществените механизми за създаване на хипноза. Това ще им бъде полезно не да я предизвикват, а да се пазят от неволево предизвикване на хипноза.
Един от най-старите методи, прилаган и до днес, е когато авторитарно лице, което с твърд а понякога и с мек, но категоричен глас внушава съноподобно състояние,
което започва от усещане за топлина и релаксация в цялото тяло. Тази направлявана релаксация трябва да откъсне лицето от всякакво усещане за околния свят. Най-често направо се заповядва или само се подсказва, че „Всичко става, както кажа аз!" Гласът на хипнотизаторът е в известна степен тайнствен, подсказващ, че става някакво чудо. Внушенията: „Краката ти са тежки и топли, ръцете ти са тежки и топли, вратът ти е отпуснат, клепачите ти тежат и се затварят, спиш дълбок сън..." и т.н. остават да важат до края на хипнотичния сеанс.
Друг много често прилаган метод е методът на „направлявани образи'. При него престижният до авторитарност хипнотизатор казва на лицето да се отпусне и да слуша какво му се говори. Например: „Ти си на върха на планина, слънцето изгрява, усещаш приятния свеж въздух... Всичко става, както кажа аз (може да бъде директно казано или само подсказано) и т.н. Може да не се внуши директно сънободобно състояние, но автоматичната подчиняемост е вече на лице. По-нататък вече зависи от хипнотизатора какво цели да получи.
Съществува метод на „направлявани дихателни упражнения " с подобни механизми на въздействие.
Съществуват още методи: объркващи внушения (когато се внушават противоречащи си едно на друго състояния), сънопо-добно дишане (когато хипнотизаторът диша като при заспиване, хипнотизирваният несъзнателно или съзнателно имитира), миръ-ринг (когато се търси емоционален синхрон като несъзнавано от хипнотизирвания се имитират огледално всички негови действия), къндишънинг (когато се използват несъзнавани асоциации с части от по-рано използван комплеск от хипнотизирващи драз
нители), директна брутална сугестия за хипнотичен сън (когато неочаквано за хипнотизирвания се подава хипнотизирваща заповед), монотонни ритмични дразнения (когато се използва съноподобно състояние вследствие на тази монотония за допълнителни хипнотични внушения), фиксация на вниманието върху предмет, усещане или идея (когато се използва отклоненото внимание за хипнотични сугестии), различни форми на ръководени и диктувани медитации (когато учителят-гуру в момент на медитация ръководи пряко целия психически процес с внушения какво става или изпитва, като много често използва монотонна музика и говори с тайнствен глас), наркохипноза (когато се използват медикаменти за постигане на съноподобно състояние, на фона на което да се подават хипнотизирващи внушения) и др.
Кои са общите механизми на всичките тези и десетки други варианти на методи на хипнотизиране?
Престижен на ръба на авторитарността хипнотизатор, който умее да модулира гласа си и поведението си.
Намален себеконтрол поради пълно доверие, най-често съгласие, умора, релаксация, отклоняване или отслабване на вниманието, моноидеизъм или ейдетизъм и други подобни състояния у хипнотизирвания човек.
Методите, свързани с миръринг, къндишънинг и други подобни започват най-често сублиминално, но в крайна сметка отново се връщат към посочените по-горе два основни и взаимно свързани механизма.
Съвсем очевидно е, че всички методи, използващи механизмите на „ръководеното" или „диктувано" състояние на ума, в действителност работят с хипноза или поне въвеждане в хипноза. В най-добрият случай те работят с третия тип комуникация -клинична сугестия, която също така не може да се препоръча за учебния процес. Двата типа комуникация - клинична сугестия и
хипноза могат да възникнат не само в различните варианти на т.нар. „accelerative learning" и „superlearning", където се прилагат guided" техники, но също така и в масовото училище. Затова ние съветваме преподавателите да внимават с авторитарностташ
монотонията в училище.
За наша най-голяма изненада днес хипнозата се прави навсякъде и от всеки. Затова сега искам да ви запозная с част от публикациите на най-престижни и добре известни лекари и психолози специалсти в областта на хипнозата, които съобщават и обсъждат експериментални и клинични наблюдения върху темата:
КАКВИ ОПАСНОСТИ КРИЕ ХИПНОЗАТА
Съществуват стотици научни публикации върху положителните ефекти от прилагане на хипноза при болни от различни заболявания. Много от тези резултатти са потвърдени и от нашата работа с болни в психиатричната клиника. Голяма по обем лечебна и експериментална работа проведохме също и във вътрешната клиника, кожната клиника и в клиниката по алергология. С болни от тези три клиники работехме главно с нехипнотична клинична сугестия, която има някои общи черти с хипнозата.
Доказани са възможностите чрез хипноза или чрез клинична сугестия да се повлияят заболявания от кръга на неврозите и пси-хосоматичните болести. Доказано е също така, че хипнозата може да повлияе благоприятно на някои соматични заболявания, не само в тяхната психологична симптомтика. Доказано е, че съществува възможност за обезболяване при операции или при раждане. Лекарите са, които трябва да решат, да се използва ли хипнозата или не, като имат пред вид нейните странични ефекти. Тези въпроси не се отнасят до учителите. Затова тук няма да бъдат обсъждани. Няма да се обсъждат също така големите експериментални възможности, които предоставя хипнозата. Това е също та
ка въпрос на лекаря. Тук искаме само да кажем, че хипнозата съществува, клиничното внушение - също. Учителят само трябва да ги познава, да знае кога и как възникват и да ги избягва.
Налага се учителят да има известно познание по тези въпроси, защото той работи с хора, които са винаги в някакво състояние. От тези състояния на хората зависи до голяма степен резултатността на обучението и възпитатието. От работата на учителя с различни хора в различни състояния зависи в определена степен и здравето и развитието на обучаващите се.
Понеже, както споменахме, редица преподаватели, съзнавано или несъзнавано, прибягват до хипнотизиращи техники, нека сега се върнем отново към опасностите от хипнозата.
Съществува схващането, особено у неспециалистите, че хипнозата е съноподобно състояние или пък, че хипнозата е някакъв вид внушение. И двете схващания не отговарят на истината. Вярно е, че най-често, хипнотизираният изглежда като полузаспал в т.н транс, но има случаи, когато не се получава такова впечатление. Kroger W. S. and W. D. Felzer /1976/ пишат, че хипнозата е въздействие за убеждение или програмирана вяра. Те добавят: „Това различава хипнозата от наложената сугестия и убеждаването. Последните две мобилизират резистенцията, докато хипнозата позволява сугестии, основаващи се на вярата, да бъдат приемани безкритично." (стр. 17). Тази мисъл е много близо до истината. Само трябва да се добави, че хипнотизираният е не само некритичен. Цялата личност в нейните съзнавани и несъзнавани функции е под влиянието на хипнотизатора. Известният американски специалист в-хипнозата М. X. Ериксън (1976) много ясно казва: „Не мога да искам разрешение да направя нещо в транс, докато тя е в транс... Трябва да внимавате и да опазвате целостта на личността, а не да експлоатирате сътоянието на транс."
(стр. 13). Няма гаранция, че тази препоръка на М. Ериксън се спазва навсякъде и от всекиго.
Друг също така международно известен американски специалист в областта на хипнозата, А. М. Вайценхофер в последната си двутомна книга „Практика на хипнотизма" (1989) отделя специална глава за „Опасностите от хипнотизма" (стр. 24-27), където пише: „При използването на хипноза съществуват опасности. Някои са доста очевидни, и според мен е нелепо да се отрича съществуването им, както някои известни клиници правеха в миналото, дори когато са били изправени пред очевидни доказателства за противоположното." Той съобщава за редица известни му случаи на вредности и опасности от неправилно използвани постхипнотични сугестии. Особено строго внимание той обръща на вредите от недобре обучените лекари-клиницисти и преди всичко от самозваните хипнотизатори, хипнотерапевти и хипнотехници.
Известният автор на автогенния тренинг И.Х.Шулц (1935) напомня за един случай, съобщен от него. Става дума за хисте-рична слепота, продължила 14 години, която настъпила след хипнотичен сеанс, проведен от роднина лаик. След като голяма часто от човешкия живот е протекла в слепота, на едни лекар-специалист се удава да купира състоянието.
В друга книга, озаглавена „Увреждания на здравето след хипноза" (1954) И. X. Шулц събира публикации на повече от 50 автори, съобщаващи за вредни въздействия върху здравето от прилагането на хипноза, както и за злоупотреба с това състояние или необходимите правни мероприятия. Той извършва и собствени проучвания в 77 университетски клиники, както и в редица други болници. Получава данни за над 100 увреждания на здравето след хипноза в рамките само на няколко години.
Розен X. (1960) заема много строга позиция по въпроса за неправилното прилагане и злоупотребата с хипнозата. Той цитира
(стр. 143) „Доклад за прилагането на хипнозата в медицината" (1958) на Американската медицинска асоциация, където се казва: „Използването на хипнотични техники за терапевтични цели трябва да се ограничи и практикува само от хора, които имат нужната квалификация и обучение и отговарят на необходимите критерии при определяне на пълна диагноза на дадена болест, която има нужда от лечение."
Зайт П. Ф. Д. (1953), Розен X. И Л.Х.Бартемайер (1961), Тай-тел Б. (1961), Брикнер P. М. и Л. С. Кубие (1936) и много други автори посочват също възможните вредни въздействия от непрофесионално извършената хипноза. Е. Р. Хилгард (1965) пише: „Без да преувеличаваме опасностите, очевидно има защо да не насърчаваме аматьорската хипноза и използването на хипноза с цел забавление" (стр. 66).
Опасностите от хипнозата са не само заради увреждане на здравето, подчинената позиция на хипнотизирания и злоупотребите от самозвани хипнотизатори, но още и за това, че веднъж възникнала тя показва тенденция за все по-лесно възникване отново. Хипнотизираните веднъж, се подават по-лесно на следващи хипнози. Това е утвърдено в професионалната литература многократно още от края на миналия век, когато започват научните изследвания в тази област и до наши дни. (Binet A. and С. Fere, 1888; Braid J., 1899; Bernheim H., 1902; Forel A., 1907; Bramwell J. M., 1913; Hull C.L., 1968; Hilgard E.R., 1965; Weitzenhoffer A. M. and B.M.Sjoberg, 1961 и др.). Днес тази увеличаваща се склонност към хипнотизиране след първата хипноза е обикновен клиничен факт. Вече веднъж хипнотизираните показват увеличена готовност за нови хипнози не само по отношение на първия хипнотизатор, но и към всеки друг, който напомня по нещо на първия. В ранните години на нашата лекарска практика ние наблюдавахме редица такива случаи. Това беше един от
първите симптоми, които ни накараха да огрничим значително хипнотерапията в психиатричната клиника.
Ние започнахме лечебна работа главно с клинична сугестия. Тя е частично манипулативна със запазена възможност за себе-контрол. Това е основното й отличие от хипнозата. Тя може да се прилага в клиниката с по-голяма свобода, но не е подходяща за учебния процес. Когато започнахме разработката на сугестопе-дията чрез неманипулативна сугестия, т.е. като се запазва напълно свободата на личността да избира (to suggest = to offer, to propose), за нас беше важно да проследим какво става с клиничната внушаемост. Този тип внушаемост съществува у всеки един като готовност в една или друга степен. Опитите, които извършихме с 236 курсисти обучаващи се на чужди езици чрез су-гестопедията (1978) показаха, че след учебния процес клиничната внушаемост значително намалява (стр. 221). Това явление беше в противоречие със всички дотогавашни изследвания на внушаемостта, която обикновено след практикуване се повишава. Но то особено много ни зарадва, защото се доказваше, че е използван вторият тип комуникация - насочена неманипулативна комуникация. С това се откриваше широка възможност, да се активират неизползваните възможности на мозъка/ума без да се вреди чрез хипноза или клинично внушение
По наше мнение, неблагоприятно се отразява на личността и възможността много често постхипнотичните сугестии да се задържат с години. Ние имаме 3 случая, когато постхипнотичните внушения се запазиха повече от 10 години. Това означава, че хипнотичното влияние върху личността е много продължително. Имплантираните чужди и толкова стабилни функционални системи поддържат една латентна и несвойствена дисоциация.
Говори се обикновено между лаици, че хипнозата отслабва волята. Това не е доказано в ескперименталните изследвания.
Увеличената тенденция за все по-лесно хипнотизирване обаче, може да се приеме за отслабване на волята в смисъл на отслабване силата за противопоставяне.
Често се коментира възможността да се използва хипноза за повишаване на паметта, но никога не се казва такава една памет може ли да се оползотвори творчески. Върху креативните възможности на хипнозата съществуват редица публикации с положително отношение. Един от най-активните поддържници на тези възможности е Райков Л. (1969а и 19696). Той успява да внуши на хипнотизирани, че са големи художници и те наистина започват да рисуват много добре. Какво става обаче след хипнозата, не се казва. Защо тогава не се произведат в хипноза 100 или 1000 велики художници. Не се знае също какво биха могли тези хора да нарисуват и без хипноза, само с подкрепяне и окуражаване. И главното, могат ли те да работят самостоятелно творчески, което значи: да създават нови стилове, нови теории, нови открития и т.н Или може би само играят, за да задоволят желанието на хипнотизатора. Нашите изследвания потвърждават, че в хипнозата не само не се развиват нови креативни възможности, но съществуващите се ограничават. Системно хипнотизирваните на пръв поглед не показват никакви различия от собствената си личност преди хипнотизиране. Те се справят с ежедневните си задължения. Проявяват дори инициатива. Но оригинални новости в инициативата им липсват. Те очакват вече всички нови решения да се вземат от хипнотизатора. Така е по-лесно, ще кажат вероятно някои читатели. В опитите на Вайценхофер А. М. и Зьоберг Б. М. (1961) хипнотизираните казват, че са оставили цялата творческа работа на хипнотизатора. Авторите съобщават: „Една от най-интересните и може би съществени разлики, които проявяват в поведението си най-добрите ни изпълнители между събуждането и хипнотичните сугестии, беше_тази, че в първия
случай, те трябваше да „работят" усилено, за да постигнат желаните резултати, докато при хипнозата те нищо не правеха. Вместо тях хипнотизаторът „извършваше цялата работа", (стр. 218).
Независимо от всички дотук посочени опасности от хипнозата, редица специалисти, много внимателно и професионално организираха експерименти за прилагане на хипноза в учебния процес. Цигенфус В. Б. (1962), Ур Л. (1958), Бетс Е. А. (1957), Абро-зе Г. (1961) и др. отбелязват добри резултати от прилагането на хипноза. Също Барбер Т. К. (1965) извършва експерименти в тази област. Той обаче от гледна точка на неговата оригинална теория за същността на хипнозата намира, че опитите не са убедителни поради липса на контрол на критичните променливи. От гледна точка на когнитивно-бихевиоралната теория и на базата на редица експерименти той смята, че могат да се получат същите резултати чрез мотивиращи задачата инструкции. Схващанията на Т. К. Барбер, изразени в редица експериментални публикации, като Барбер Т. X. (1965-а), Барбер Т. X. and P. D. Паркер (1964) и редица други са една възможност да се демистифицира хипнозата, което в известна степен се приближава до нашето схващане за сугестивната основа на т.н. хипнотични чудеса. Интересно е тук да се спрем на още едно изследване върху приложението на хипнозата в учебния процес, извършено от С. Крипнер (1966). Той организира експериментална работа за подобряване четенето при 49 ученици от основни и средни училища. Родителите на 9 деца пожелават децата им да бъдат обучавани чрез хипноза. И в групата на хипнотизираните деца, както и в групата на нехипнотизиваните, определен процент получили значително подобрение. При хипнотизирваните този процент бил по-висок. Обаче авторът се пита: дали това не се дължи на допълнителното внимание към тези деца. Той пише: „В крайна сметка, не е си-
58
гурно, че същите техники, приложени без предизвикване на формален транс, не биха довели до подобни резултати" (стр. 262).
Но той не пише какво става с волята на хипнотизирваните многократно. Известно е, че те винаги отново и отново се подават на диктуващи внушения, много често без да съзнават това. Бъдете внимателни, когато общувате с вече хипнотизирвани лица. Винаги може нещо лошо за вас да им се внуши и те да го изпълнят.
Може да се предполага, че при множеството експерименти от този вид ефектът се дължи не на индуцираното хипнотично състояние, а на внушението. Най-общият тип внушение в експерименти, свързани с висока степен на очакваност са познатите в САЩ ,^Соторн" ефект (Roethlisberger F.J. and W. J. Dickson, 1939) u ефектът „ Пигмалион в класната стая " (Roesenthal R. and L. Jacobson, 1968). При ефектите „Хоторн" се касае за експерименти, проведени в заводите Хоторн на западна Електрическа Компания, разположена в Чикаго. В края на 1920-те години там са проведени множество експерименти за изследване различни промени на условията за работа, как се отразяват върху работата на работниците. Установило се, че промените сами по себе си по неспецифичен начин се отразявали благоприятно на работата на работниците. Този ефект се отдава на очакването, че всяка промяна носи подобрения на условията. Ефектът „Пигмалион в. класната стая" се дължи на очакването на учителите, че им е предоставен за работа клас от надарени и умни ученици. Такива класове, в които учителите са с повишено положително очакване, дават по-добри резултати поради редица ефекти в поведението на учителите. Ефектът „Хоторн" и ефектът „Пигмалион" най-често се тълкуват като варианти на
Сподели с приятели: |