Глава Дъдли побъркан

Фактът, че те правеха нещо, за да се съпротивляват срещу Ъмбридж и Министерството и че той беше важна част от бунта, накара Хари да се почувства доволен. Той продължи да си спомня всичките съботни събирания: всички тези хора, които идваха при него, за да научат Защита Срещу Черните Изкуства . . . и погледите върху лицата им, когато чуваха някои от нещата, които беше правил . . . и Чо, хвалейки участието му в Тримагическия турнир – фактът, че всички тези хора не мислеха, че той е странен лъжец, а някой, заслужаващ възхищение, го зарадва толкова много, че той беше още весел в понеделник сутрин, въпреки неизбежното присъствие на най- нелюбимите му предмети.

Той и Рон се запътиха надолу по стълбите към спалнята им, обсъждайки идеята на Анджелина за нови движения, наречена Ленивото Хващане и Завъртане през вечерната куидична тренировка, и още докато бяха наполовината на слънчевата обща стая, те забелязаха добавката, която вече беше привлякла вниманието на малка група.

Голям плакат беше окачен на грифиндорското табло за обяви, толкова голям, че закриваше всичко друго – списъците с книги втора употреба за продажба, редовните напомняния на училищните правила от Аргус Филч, разписанието на тренировките на отбора по куидич, предложенията за размяна на картички от Шоколадови Жаби за други, последните предложения за Уизли за пробващи, датите на посещенията в Хогсмийд и изгубените и намерените бележки. Новият плакат беше напечатан с големи черни букви и имаше официален печат накрая до спретнат и завъртян подпис.

Всички ученически организации, общества, отбори, групи и клубове отсега нататък са закрити.

(Професор Ъмбридж)

Всички ученици, които са хванати да организират или да членуват в организация, общество, отбор, група или клуб, която не е одобрена от Великия Инквизитор, ще бъдат изключени.

Номер Двадесет и Четири

- Това значи ли, че ще затворят и клуба Gobstones? – един от тях попита приятеля си.

- Мисля, че с Gobstones е наред – каза Рон мрачно, което накара второкурсника да подскочи. – Обаче не мисля, че ние ще имаме такъв късмет, а ти? – той попита Хари, щом второкурсниците се махнаха.

Хари отново четеше бележката. Радостта, която го изпълваше от събота, се беше изпарила. Вътрешностите му пулсираха с ярост.

- Това не е съвпадение. – каза той, а ръцете му образуваха юмруци – Тя знае

- Не е възможно – веднага каза Рон

- Имаше хора, които подслушваха в онази кръчма. И все пак, не знаем на колко от хората, които дойдоха, можем да вярваме . . . всеки от тях може да е избягал и да е казал на Ъмбридж

А преди той си мислеше, че му вярваха, даже, че му се възхищаваха . . .

- Захариас Смит – моментално каза Рон, удряйки юмрук в ръката си – Или – мислех, че Майкъл Корнър също има странен вид –

- Чудя се дали Хърмаяни е видяла това? – каза Хари, поглеждайки към спалните на момичетата.

- Да отидем и да й кажем – каза Рон. Той се запъти напред, отвори вратата и започна да се качва по стълбите.

Той беше на шестата стълба, когато се чу силен, виещ, подобен на клаксон звук, стълбите се сляха и направиха гладка, каменна пързалка. За кратък момент Рон продължи да се опитва да тича, махайки с ръце като мелница и тогава той падна по гръб от новонаправената пързалка, а след това си почина в краката на Хари.

- Ами – не мисля, че ни е позволено да влизаме в спалните на момичетата – каза Хари, помагайки на Рон да се изправи и опитвайки се да не се смее

Две четвъртокурснички весело се спуснаха по пързалката.

- Ооо, кой се опита да се качи? – те се разкикотиха, ставайки на крака и смеейки се на Хари и Рон.

- Аз – каза Рон, който все още беше разрошен. – Не осъзнах, че ще стане така. Не е честно! – добави той към Хари, щом момичетата се запътиха към портрета, още кикотейки се като луди. – На Хърмаяни й е позволено да влиза в нашите спални, защо на нас –

- Ами, това е старо правило – каза Хърмаяни, която току-що се беше спуснала на килимче пред тях и сега ставаше, - но в “История на Хогуортс” е казано, че основателите са мислили, че момчетата заслужават по-малко доверие, отколкото момичетата. Както и да е, защо се опитвахте да дойдете тук?

- Да те извикаме – виж това! – каза Рон, замъквайки я към таблото за обяви.

Очите на Хърмаяни бързо се плъзнаха по бележката. Изражението й стана каменно.

- Някой трябва да й е казал! – каза Рон ядосано.

- Не могат – тихо каза Хърмаяни.

- Толкова си наивна – каза Рон – мислиш така просто защото ти си честна и на теб може да се има доверие –

- Не, не могат да са й казали, защото сложих заклинание на онзи пергамент, който подписахме всички – мрачно каза Хърмаяни – Повярвайте ми, ако някой е казал на Ъмбридж, ще знаем точно кои са и ще съжаляват.

- Какво ще им стане? – нетърпеливо каза Рон.

- Ами, ако го погледнем от тази страна – каза Хърмаяни – ще направи пъпките на Елоиз Миджън да изглеждат като няколко сладки лунички. Хайде, нека да слезем на закуска и да видим какво мислят другите . . . чудя се дали това е сложено във всички домове?

Още с влизането в Голямата Зала се разбираше, че плакатът на Ъмбридж се беше появил не само в кулата Грифиндор. Имаше особено напрежение в разговорите и много повече движение, защото хората бързаха напред и назад по масите, обсъждайки прочетеното. Хари, Рон и Хърмаяни едва бяха седнали на местата си, когато Невил, Дийн, Фред, Джордж и Джини се спуснаха към тях.

- Видяхте ли го?

- Мислите ли, че знае?

- Какво ще правим?

Всички те гледаха към Хари. Той се огледа, за да се убеди, че наблизо няма учители.

- Ще го направим, разбира се – тихо каза той.

- Знаех, че ще кажеш това – каза Джордж, потупвайки Хари по ръката.

- И префектите ли? – каза Фред, гледайки въпросително към Рон и Хърмаяни.

- Разбира се – спокойно каза Хърмаяни.

- Ето ги Ърни и Хана Абът – каза Рон, гледайки през рамото си – И тези от Рейвънклоу и Смит . . . и никой не изглежда с прекалено много пъпки.

Хърмаяни изглеждаше развълнувана.

- Без значение за пъпките, идиотите не могат да дойдат сега, ще изглежда наистина подозрително – сядайте! – през зъби каза тя на Ърни и Хана, правейки им знак да се присъединят към масата на Хафълпаф – По-късно! Ще – говорим – с – вас – по-късно!

- Ще кажа на Майкъл – нетърпеливо каза Джини, измъквайки се от пейката – глупакът, честно . . .

Тя побърза към масата на Рейвънклоу. Хари я гледаше как отива. Чо седеше недалеч и говореше на къдрокосата си приятелка, която беше довела в Таралежовата Глава. Дали бележката на Ъмбридж ще я паникьоса до такава степен, че да спре да ходи на срещите?’

Но истинските последици от бележката не бяха почувствани, докато те не излязоха от Голямата Зала за История на Магията.

- Хари! Рон!

Беше Анджелина и тя бързаше към тях с изцяло отчаян вид.

- Всичко е наред – тихо каза Хари, когато тя беше достатъчно наблизо, за да го чуе – Още ще –

- Осъзнавате ли, че тя включва и куидича? – прекъсна го Анджелина – Трябва да отидем и да поискаме разрешение да преустановим отбора по куидич!

- Какво? – каза Хари.

- Няма начин – каза Рон, ужасен.

- Прочетохте плаката, споменават се и отбори! Затова чуй ме, Хари . . . Казвам ти за последен път . . . моля те, моля те, не си изпускай нервите пред Ъмбридж отново или тя може да не ни разреши да играем повече!

- Добре, добре – каза Хари, а Анджелина беше на път да заплаче. – Не се притеснявай, ще се държа прилично . . .

- Обзалагам се, че Ъмбридж е в История на Магията – мрачно каза Рон, когато те тръгнаха за урока на Бинс – Тя още не е проверявала Бинс . . . ще се обзаложа на всичко, че е там . . .

Но той грешеше; единственият учител, който присъстваше, когато влязоха, беше професор Бинс, носейки се няколко сантиметра над стола си както обикновено и подготвяйки се да започне монотонното си бръмчене за войните на великаните. Хари дори не се и опитваше да следи какво казваше той днес; той драскаше безмислено по пергамента си, не обръщаше внимание на честите погледи и побутвания на Хърмаяни, докато особено болезнено ръгване в ребрата го накара да изглежда ядосан.

- Какво?

Тя посочи към прозореца. Хари погледна натам. Хедуиг беше кацнала на тесния перваз на прозореца, гледайки към него през дебелото стъкло, с писмо завързано на крака й. Хари не можеше да разбере, те току-що свършиха със закуската, защо, по дяволите, не беше доставила писмото тогава, както обикновено? Много от съучениците му също си посочваха Хедуиг един на друг.

- О, винаги съм обичала тази сова, толкова е красива – Хари чу как Лавендър въздъхна към Парвати.

Той погледна към професор Бинс, който продължаваше да чете бележките си, необезпокоен, че вниманието на класа беше дори по-малко фокусирано върху него от обикновено. Хари тихо се измъкна от стола си, наведе се и побърза по редицата към прозореца, където хвана дръжката и го отвори бавно.

Той очакваше Хедуиг да подаде крака си, за да може да махне писмото и след това да отлети към Соварника, но в момента, в който прозорецът беше достатъчно широко отворен, тя скочи вътре, бухайки тъжно. Той затвори прозореца с нервен поглед към професор Бинс, отново се наведе и забърза към мястото си с Хедуиг на рамо. Той пак зае мястото си, премести Хедуиг в скута си и се опита да махне завързаното за крака й писмо.

Тогава той осъзна, че перата на Хедуиг бяха разбъркани странно, някои бяха обърнати в обратната посока и тя държеше едното си крило под странен ъгъл.

- Тя е ранена – прошепна Хари, навеждайки главата си близо до нея. Хърмаяни и Рон се приближиха, Хърмаяни дори остави перото си – Виж – има нещо нередно с крилото й –

Хедуиг трепереше; когато Хари докосна крилото й, тя подскочи леко, всичките й пера настръхнаха, като че ли се издуваше, и се загледа в него укорително.

- Професор Бинс – силно каза Хари, и целия клас се обърна към него – Не се чувствам добре

Професор Бинс вдигна очи от бележките си, изглеждайки изумен, както винаги, да види стаята пред себе си пълна с хора.

- Не се чувстваш добре? – повтори той.

- Не съвсем добре – твърдо каза Хари, ставайки на крака с Хедуиг зад гърба си – Мисля, че се нуждая да отида в болничното крило.

- Да – каза професор Бинс, очевидно неодобрявайки – Да . . . да, болничното крило . . . ами, отивай, Пъркинс . . .

Когато излезе от стаята, Хари върна Хедуиг на рамото си и побърза по коридора, спирайки да помисли само, когато не се виждаше вратата на Бинс. Неговият пръв избор на човек, който да излекува Хедуиг би бил Хагрид, разбира се, но след като той нямаше никаква идея къде беше Хагрид, неговият последен избор беше да намери професор Гръбли-Планк и да се надява, че тя ще помогне.

През един прозорец той погледна към тъмните, облачни игрища. Нямаше я никъде близо до колибата на Хагрид; ако не преподаваше, би трябвало да е в учителската стая. Той тръгна надолу по стълбите, а Хедуиг тихо крясна, когато се полюшна на рамото му.

Две каменни статуи препречваха врата към учителската стая. Когато Хари се появи, единият от тях изкряка – Ти би трябвало да си в клас.

- Налага се – отсече Хари.

- О, налага се, нали? – каза другата статуя с писклив глас – Това ни сложи на място, нали?

Хари почука. Той чу стъпки, след това вратата се отвори и той се намери лице в лице с професор Макгонъгол.

- Нали не ти е възложено ново наказание! – веднага каза тя, квадратните й очила мигаха заплашително.

- Не, професоре! – бързо каза Хари.

- Добре тогава, защо си извън клас?

- Налага се, очевидно е – иронично каза втората статуя.

- Търся професор Гръбли-Планк – обясни Хари – За совата ми, ранена е.

- Ранена сова ли казваш?

Професор Гръбли-Планк се появи на рамото на професор Макгонъгол, пушеше лула и държеше брой на “Пророчески вести”.

- Да – каза Хари, внимателно вдигайки Хедуиг от рамото си – тя се появи след другите пощенски сови и крилото й е странно, вижте –

Професор Гръбли-Планк задържа лулата между зъбите си и взе Хедуиг от Хари, докато професор Макгонъгол гледаше.

- Хмм – каза професор Гръбли-Планк, лулата й се поклащаше леко, докато говореше – Изглежда нещо я е нападнало. Макар че не знам какво може да е. Thestrals понякога ловят и птици, разбира се, но Хагрид е обучил Thestrals в “Хогуортс” да не ловят сови.

Хари нито знаеше, нито се интересуваше какво са Thestrals; той просто искаше да знае дали Хедуиг ще се оправи. Обаче професор Макгонъгол погледна Хари остро и каза – Знаеш ли колко надалеч е пътувала тази сова, Потър?

- Ами – каза Хари – От Лондон, мисля.

Той срещна погледа й за кратко и по начина, по който веждите й се събраха в средата, той осъзна, че под “Лондон” тя разбра “номер дванадесет, мястото Гримоулд”.

Професор Гръбли-Планк извади лупа от вътрешността на одеждите си и я доближи до окото си, за да изследва по- отблизо крилото на Хедуиг. – Трябва да мога да я оправя, ако я оставиш при мен, Потър – каза тя – във всеки случай, не трябва да лети на дълги разстояния за няколко дни.

- Ами – добре – благодаря – каза Хари, точно когато звънецът за междучасието удари.

- Няма защо – рязко каза професор Гръбли-Планк, връщайки се в учителската стая.

- Един момент, Вилхелмина! – каза професор Макгонъгол – Писмото на Потър!

- О, да – каза Хари, който временно беше забравил свитъка, завързан за крака на Хедуиг. Професор Гръбли-Планк го подаде и след това изчезна в учителската стая, носейки Хедуиг, която гледаше Хари като че ли не можеше да повярва, че той я оставя така. С леко чувство на вина, той се обърна да си върви, но професор Макгонъгол го извика обратно.

- Потър!

Тя погледна нагоре и надолу по коридора; имаше ученици, които идваха и от двете посоки.

- Имай предвид – каза тя бързо и тихо, гледайки към свитъка в ръката му – че начините за връзка в и извън “Хогуортс” могат да бъдат гледани, нали?

- Аз – каза Хари, но групите ученици по коридора бяха почти до него. Професор Макгонъгол рязко му кимна и се оттегли в учителската стая, оставяйки Хари да бъде пометен заедно с тълпата. Той забеляза Рон и Хърмаяни да стоят в закрит ъгъл, с вдигнати яки на мантиите срещу вятъра. Хари разви свитъка, докато бързаше към тях и намери пет думи с почерка на Сириус.

Днес, същото време, същото място.

- Хедуиг добре ли е? – развълнувано попита Хърмаяни, когато той можеше да я чуе.

- Къде я заведе? – попита Рон.

- При Гръбли-Планк – каза Хари – И срещнах Макгонъгол, слушайте . . .

И той им каза каквото му беше казала Макгонъгол. За негова изненада, никой от тях не изглеждаше шокиран. Точно обратното, те си размениха значителни погледи.

- Какво? – каза Хари, гледайки от Рон към Хърмаяни и обратно.

- Ами, тъкмо казвах на Рон . . . ами ако някой се е опитал да засече Хедуиг? Имам предвид, тя никога не е била наранявана при полет преди, нали?

- Както и да е, от кого е писмото? – попита Рон, взимайки бележката от Хари.

- Смърки – тихо каза Хари.

- “Същото време, същото място”. Дали има предвид огъня в общата стая?

- Очевидно – каза Хърмаяни, също прочитайки бележката. Тя изглеждаше неспокойна. – Само се надявам никой да не е прочел това . . .

- Но то беше запечатано и всичко останало – каза Хари, опитвайки се да се убеди колкото нея – И никой не би разбрал значението му, ако не знае, че сме говорили и преди с него, нали?

- Не знам – нервно каза Хърмаяни, мятайки чантата си на рамо, когато звънецът отново иззвъня – не би било особено трудно да се презапечата един свитък с магия . . . и ако някой наблюдава летежната мрежа . . . но наистина не виждам начин как можем да го предупредим да не идва без и това да бъде засечено!

Те изминаха с усилие каменните стълбища към подземията за отвари, и тримата от тях загубени в мислите си, но когато стигнаха края на стълбите, бяха извикани обратно от Драко Малфой, който стоеше точно пред вратата на класната стая на Снейп, размахвайки пергамент с официален вид и говорейки много по-силно от обикновено, за да могат да чуят всяка дума.

- Да, Ъмбридж даде на отбора по куидич на Слидерин разрешение да продължи да играе веднага. Тази сутрин първо отидох да я попитам. Е, беше доста автоматично, имам предвид, тя познава баща ми наистина добре, той винаги се навърта около Министерството . . . ще бъде интересно да видим дали на Грифиндор им е позволено да продължат да играят, нали?

- Не правете нищо – умолително прошепна Хърмаяни на Хари и Рон, които гледаха Малфой със свити юмруци – Той иска точно това.

- Имам предвид – каза Малфой още по-силно, сивите му очи бляскайки злорадо в посоката на Хари и Рон – ако е въпрос на влияние в Министерството, не мисля, че имат голям шанс . . . от това, което казва баща ми, са се опитвали да намерят извинение, за да уволнят Артър Уизли от години . . . а за Потър . . . баща ми казва, че е въпрос на време преди Министерството да го отведат в Св.Мънго . . . очевидно имат специално отделение за хора, чиито мозъци са били разбъркани чрез магия.

Малфой направи гримаса, с отворена уста и въртящи се очи. Краб и Гойл се засмяха с грухтене, както обикновено; Панси Паркинсън изкряка весело.

Нещо силно блъсна рамото на Хари, отнасяйки го настрани. Секунда след това той осъзна, че Невил току-що е минал покрай него, запътвайки се право към Малфой.

- Невил, недей!

Хари се наклони към Невил и сграбчи края на одеждите му; Невил се бореше като обезумял с юмруците си, отчаяно опитвайки се да се добере до Малфой, който за момент изглеждаше прекомерно шокиран.

- Помогни ми! – втурна се Хари към Рон, опитвайки се да сложи ръката си около врата на Невил и да го завлече назад, далече от слидеринците. Краб и Гойл огъваха ръцете си, като се преместиха пред Малфой, готови за боя. Рон сграбчи ръцете на Невил, и заедно той и Хари успяха да завлекат Невил обратно при линията на грифиндорците. Лицето на Невил беше алено, натискът, който Хари прилагаше на гърлото му, го правеше доста непонятен, но откъслечни думи бързо излязоха от него.

- Не . . . смешно . . . недей . . . Мънго . . . покажи . . . му . . .

Вратата на подземието се отвори. Снейп се появи там. Черните му очи огледаха линията на грифиндорците до мястото, където Хари и Рон се бореха с Невил.

- Биете ли се, Потър, Уизли, Лонгботъм? – каза Снейп с неговия студен, презрителен глас. – Десет точки от Грифиндор. Пусни Лонгботъм, Потър, или ще има наказание. Влизайте, всички.

Хари пусна Невил, който застана задъхан и гледаше свирепо в него.

- Трябваше да те спра – каза Хари, взимайки чантата си. – Краб и Гойл щяха да те победят.

Невил не каза нищо, той само грабна чантата си и бавно се запъти към подземието.

- За какво, в името на Мерлин, - бавно каза Рон, когато те последваха Невил – беше това?

Хари не отговори. Той знаеше много добре защо темата за хората, които са в Св.Мънго заради магически щети в мозъците им причиняваше мъка на Невил, но се беше заклел пред Дъмбълдор, че няма да каже на никого тайната на Невил. Дори и Невил не знаеше, че Хари знае.

Хари, Рон и Хърмаяни седнаха на традиционните си места най- отзад, извадиха пергамент, пера и екземплярите си Сто Магически Билки и Гъби. Класът около тях си шепнеше за това, което току-що беше направил Невил, но когато Снейп силно затръшна вратата на подземието, всички веднага замълчаха.

- Ще забележите – каза Снейп с неговия нисък и подигравателен глас, - че днес имаме гост.

Той посочи към неясния ъгъл на подземието и Хари видя професор Умбридж да седи там, с папка на коляното си. Той погледна настрани към Рон и Хърмаяни, с вдигнати вежди. Снейп и Умбридж, двамата учители, които мразеше най-много. Трудно беше да реши кой от двамата искаше да надделее над другия.

- Днес ще продължим с нашето Strengthening Solution. Ще намерите вашите смеси, както ги оставихте в предишния час; ако са били направени добре, трябва да са узрели през уикенда – указания – той махна с пръчката си отново – на дъската. Давайте.

Професор Умбридж изразходва първия половин час, взимайки си бележки в тъмния си ъгъл. Хари беше доста заинтересован как тя ще разпита Снейп; толкова заинтересован, че отново забравяше отварата си.

- Кръв от саламандър, Хари! – измънка Хърмаяни, сграбчвайки китката му, за да го предпази от добавяне на грешната съставка за трети път – не pomegranate juice!

- Добре – неясно каза Хари, оставяйки бутилката и продължавайки да гледа към ъгъла. Умбридж тъкмо беше станала. – Ха – каза той леко, когато тя тръгна между две редици чинове към Снейп, който се навеждаше при котела на Дийн Томас.

- Е, класа изглежда наистина напреднал за нивото си. – каза тя остро зад гърба на Снейп. – Макар че ще запитам дали е подходящо да им се преподава отвара като Strengthening Solution. Мисля, че Министерството ще предпочете, ако е премахната от материала.

Снейп бавно се изправи и се обърна към нея.

- Сега . . . от колко време преподавате в Хогуортс? – попита тя, с перо папката.

- Четиринадесет години – отговори Снейп. Изражението му не показваше нищо. Хари го гледаше отблизо и добави няколко капки в отварата си, която изсъска заплашително и стана от тюркоазена оранжева.

- Първо кандидатствахте за поста по Защита Срещу Черните Изкуства, мисля? – професор Умбридж попита Снейп.

- Да – тихо каза Снейп.

- Но не успяхте?

Устната на Снейп се изви.

- Очевидно.

Професор Умбридж записа в папката си.

- И предполагам, че се кандидатствали регуларно за поста по Защита Срещу Черните Изкуства?

- Да – тихо каза Снейп, без да си мърда устните. Изглеждаше ядосан.

- Имате ли идея защо Дъмбълдор последователно отказва да ви назначи? – попита Умбридж.

- Предлагам да го попитате – каза Снейп, трепвайки.

- О, ще го направя – каза Умбридж със сладка усмивка.

- Предполагам, че е съществено? – попита Снейп, а черните му очи се свиха.

- О, да – каза професор Ъмбридж – да, Министерството иска пълно проучване на учителския – ами – произход.

Тя се обърна, отиде до Панси Паркинсън и започна да я разпитва за уроците. Снейп погледна към Хари и за секунда очите им се срещнаха. Хари бързо погледна към отварата си, която сега се втвърдяваше неприятно и разпространяваше силна миризма на изгорена гума.

- Отново няма да имаш оценка, Потър – каза Снейп злобно, изпразвайки котела на Хари с махване на пръчката си – Ще ми напишеш съчинение за правилното приготвяне на тази отвара, включвайки как и защо си сбъркал, за следващия урок, разбрано?

- Да – бясно каза Хари. Снейп вече им беше дал домашно и той имаше тренировка по куидич тази вечер; това значеше още няколко безсънни нощи. Не изглеждаше възможно, че тази сутрин се беше събудил много радостен. Всичко, което искаше сега, беше силно желание този ден да свърши.

- Може би ще пропусна пророкуване – тъжно каза Хари след обяд, когато те бяха навън, вятърът се вееше по ръбовете на одеждите им и по перифериите на шапките им. – Ще се престоря, че ми е лошо и ще направя съчинението за Снейп, тогава няма да се налага да стоя буден половината нощ.

- Не можеш да пропуснеш пророкуването – строго каза Хърмаяни.

- И кой го казва, ти си излезе от пророкуване, ти мразиш Трелони – възмути се Рон

- Не я мразя – надменно каза Хърмаяни – Просто мисля, че е ужасен преподавател и стара мошеница. Но Хари вече пропусна история на магията и не мисля, че би трябвало да пропусне още нещо днес.

В това имаше прекалено много истина, за да не му се обърне внимание, и затова след половин час Хари зае мястото си в горещата, прекалено парфюмирана атмосфера на кабинетът по пророкуване, чувствайки гняв към всички. Професор Трелони изваждаше екземпляри от Оракул на сънищата. Хари си помисли, че ще е по-зает да се занимава с наказанието на Снейп, отколкото да седи тук и да се опитва да намери значението на измислените си сънища.

Въпреки това, изглеждаше, че той не е единственият гневен човек в часа по пророкуване. Професор Трелони тръшна един екземпляр от Оракул на сънищата на масата пред Хари и Рон със свити устни; тя хвърли следващият екземпляр от Оракула на Шеймъс и Дийн, почти отнасяйки главата на Шеймъс, и запрати последния по Невил с такава сила, че той се изхлузи от табуретката си.

- Давайте, де! – силно каза професор Трелони, с писклив и някакси истеричен глас – знаете какво да правите! Или аз съм толкова нестандартна учителка, че никога не сте се учили как да отворите книга?

Класът се загледа объркано в нея, а след това помежду си. Обаче Хари си помисли, че знае каква е причината. След като професор Трелони се тръшна обратно на високия учителски стол, уголемените й очи бяха пълни с гневни сълзи, той се наведе към Рон и промърмори – Мисля, че е получила резултатите от разпита си.

- Професоре? – тихо каза Парвати Патил (тя и Лавендър винаги се бяха възхищавали на професор Трелони) – Професоре, има ли нещо, което – а – да не е наред?

- Да не е наред! – проплака професор Трелони с глас, който развълнувано трептеше – Определено не! Бях обидена, разбира се . . . срещу мен бяха отправени намеци . . . безпочвени обвинения . . . но не, всичко е наред, определено!

Тя си пое дъх, треперейки, и отдръпна погледа си от Парвати, а гневните сълзи се лееха под очилата й.

- Не съм казала нищо – задави се тя – за шестнадесет години предана служба . . . всичко е минало очевидно незабелязано . . . но не трябва да бъда обиждана, не, не трябва!

- Но, професоре, кой ви обижда? – плахо попита Парвати.

- Институтът! – каза професор Трелони с дълбок, драматичен, трепкащ глас. – Да, тези, чиито очи са замъглени от материалното, за да Виждат както аз Виждам, за да Знаят, както аз Знам . . . разбира се, ние, пророците, винаги сме всявали страх, винаги преследвани . . . то е – уви – наша съдба.

Тя преглътна, докосна влажните си бузи с края на шала си, след това извади малка бродирана носна кърпичка от ръкава си, и издуха носа си много силно със звук, наподобяващ подигравка на Пийвс.

Рон се изсмя тихо. Лавендър го погледна погнусена.

- Професоре – каза Парвати – имате ли предвид . . . да не е нещо с професор Умбридж - ?

- Не ми говори за онази жена! – изплака професор Трелони, изправяйки се на крака, мънистата й подрънкваха, а очилата й трептяха – Просто продължи работата си!

И тя прекара остатъка от часа, вървейки между тях, с още сълзи под очилата си, мърморейки нещо подобно на заплахи през зъби.

- . . . може да напусне . . . унижението . . . на разследване . . . ще видим . . . как се осмелява . . .

- Ти и Умбридж имате нещо общо – тихо каза Хари на Хърмаяни, когато те отново се срещнаха в защита срещу черните изкуства – Очевидно тя също счита Трелони за стара мошеница . . . изглежда, че я разследва.

Докато той говореше, Умбридж влезе в стаята, носейки дългата си кадифена фльонга и самодоволно изражение.

- Добър ден, ученици.

- Добър ден, професор Умбридж – отговориха те безинтересно.

- Пръчки настрана, моля.

Но този път нямаше отговарящо бързо движение; никой не се беше потрудил да си извади пръчката.

- Моля, отворете на страница тридесет и четвърта от Теория на магическа защита и прочетете третата глава, озаглавена “Случаят на неатакуващи отговори на магическа атака”. Няма да има –

- Нужда от разговори – казаха заедно Хари, Рон и Хърмаяни през зъби.
*

- Няма да има тренировки по куидич – безнадеждно каза Анджелина когато Хари, Рон и Хърмаяни отидоха в общата стая след вечеря вечерта.

- Но аз се държах добре! – ужасен каза Хари. – Не й казах нищо, Анджелина, заклевам се, аз –

- Знам, знам – нещастно каза Анджелина. – Тя просто каза, че ще й трябва малко време да обмисли.

- Да обмисли какво? – ядосано каза Рон. – Тя даде на слидеринците разрешение, защо не и на нас?

Но Хари можеше да си представи колко се наслаждаваше Умбридж на заплахата да няма грифиндорски отбор по куидич и разбираше лесно, че тя няма да иска им отстъпи това оръжие прекалено скоро.

- Е – каза Хърмаяни, - погледни го от добрата страна – поне сега ще имаш време да направиш съчинението за Снейп!

- Това е добрата страна, нали? – изръмжа Хари, докато Рон се загледа недоверчиво в Хърмаяни. – Без тренировка по куидич, и допълнителни отвари?

Хари се отпусна в един стол, издърпа неохотно съчинението по отвари от чантата си и започна да работи. Беше му много трудно да се концентрира; дори да знаеше, че Сириус не е очакван в огъня преди много по-късно, той не можеше да спре да поглежда към пламъците през няколко минути за всеки случай. В стаята имаше и невероятно много шум: Фред и Джордж очевидно бяха изработили един вид от Skiving Snackbox, което демонстрираха пред весела тълпа.

Първо, Фред си взимаше малко от оранжевия край на дъвка, и почваше да повръща ефектно в кофа, която бяха поставили пред него. След това той си взимаше от лилавия край, и повръщането веднага спираше. Лий Джордан, който помагаше за демонстрацията, мързеливо караше повръщаното да изчезва на равни интервали със същото заклинание, с което Снейп използваше за отварите на Хари.

С повтарящите се звуци на повръщане, аплодиране и звуците на Фред и Джордж, които взимаха напреднали заповеди от тълпата, на Хари му беше особено трудно да се фокусира на конкретния метод за Strengthening Solution. Хърмаяни също не му помагаше; звуците на повръщано, което удряше дъното на кофата на Фред и Джордж, се отбелязваха от силните й и неодобрителни въздишки, които Хари намираше за още по- разконцентриращи.

- Тогава просто отиди и ги спри! – раздразнено каза той, след като за четвърти път сбърка теглото на стритите на прах нокти на грифон.

- Не мога, технически те не правят нищо нередно – каза Хърмаяни през зъби. - Те имат право да ядат глупостите и не мога да намеря правило, в което се казва, че другите идиоти нямат право да ги купуват, не и ако не е доказано, че по някакъв начин са опасни и не изглежда да са.

Тя, Хари и Рон гледаха как Джордж повърна в кофата, преглътна останалата част от дъвката и се изправи, с широко отворени ръце, които да предизвикат аплодиране.

- Знаете ли, не схващам защо Фред и Джордж минаха само по три СОВИ – каза Хари, гледайки как Фред, Джордж и Лий събираха злато от развълнуваната тълпа. Те наистина си знаят работата.

- О, те знаят само бляскащи глупости, от които никой няма полза – безгрижно каза Хърмаяни.

- Няма полза? – напрегнато каза Рон. – Хърмаяни, те вече направиха около двадесет и шест галеона.

Мина дълго време, преди тълпата около близнаците Уизли да изчезне; след това Фред, Лий и Джордж седяха да броят приходите си дори по-дълго, и беше след полунощ, когато Хари, Рон и Хърмаяни останаха сами в общата стая. Най- накрая, Фред затвори вратата към спалните помещения на момчетата, дрънкайки кутията си с галеони толкова показно, че Хърмаяни се намръщи. Хари, който имаше много малък напредък със съчинението по отвари, реши да го остави за през нощта. Щом като той остави книгите си, Рон, който подремваше в едно кресло, приглушено изсумтя, събуди се и се загледа в огъня.

- Сириус! – каза той.

Хари се обърна. Безредната тъмна глава на Сириус отново седеше в огъня.

- Здрасти – каза той, ухилвайки се.

- Здрасти – изпяха Хари, Рон и Хърмаяни, коленичейки на плочата пред огнището. Крукшанкс измърка силно и се доближи до огъня, опитвайки се, въпреки горещината, да сложи лицето си близо до това на Сириус.

- Как вървят нещата? – каза Сириус.

- Не много добре – каза Хари, когато Хърмаяни издърпа Крукшанкс обратно, за да го спре да си опърли мустаците. – Министерството е взело надмощие чрез друг указ, което означава, че не можем да имаме отбори по куидич –

- Или тайни групи по защита срещу черните изкуства? – каза Сириус.

- Откъде знаеш за това? – настоя Хари.

- Трябва да избирате местата си за срещи по-внимателно. – каза Сириус, още по-широко ухилен. – Например Главата на Свинята.

- Е, беше по-добре, отколкото Трите Метли – каза Хърмаяни, защитавайки се. – Там винаги има хора –

- Което значи, че би било по-трудно да бъдете дочути. – каза Сириус. – Имаш да учиш много, Хърмаяни.

- Кой ни е дочул? – настоя Хари.

- Мъндънгус, разбира се – каза Сириус, и когато всички те го погледнаха объркано, той се разсмя. – Той беше вещицата под воала.

- Онова е било Мъндънгус? – каза Хари, зашеметен. – Какво правеше той в Главата на Свинята?

- Какво мислиш, че правеше? – нетърпеливо каза Сириус. – Държи те под око, разбира се.

- Още ли ме следват? – ядосано попита Хари.

- Да, следват те – каза Сириус – и добре, че е така, нали, ако първото нещо, което правищ през почивката си, е да организираш нелегална защитна група.

Но той не изглеждаше нито гневен, нито притеснен. Точно обратното, той гледаше към Хари с особена гордост.

- Защо Дънг се криеше от нас? – попита Рон, звучейки разочаровано. – Ние бихме искали да го видим.

- Беше му забранено да влиза в Главата на Свинята преди двадесет години – каза Сириус – и онзи барман има дълга памет. Ние загубихме излишната мантия невидимка на Мууди когато Стърджис беше арестуван, и затова Дънг се преобличаше като вещица доста по-късно . . . както и да е, първо, Рон – заклех се да ти предам съобщение от майка ти.

- Да? – каза Рон, звучейки неспокойно.

- Тя казва, че не е добре да взимаш участие в тайна група по защита срещу черните изкуства. Тя казва, че със сигурност ще бъдеш изключен и бъдещето ти ще се провали. Тя казва, че по- късно ще имаш много време, за да се научиш да се защитаваш и че си прекалено млад, за да се притесняваш за това точно сега. Тя също - очите на Сириус се обърнаха към другите двама – съветва Хари и Хърмаяни да не продължават с групата, макар че тя разбира, че няма права над никой от тях и просто ги моли да си спомнят, че тя мисли най-доброто за тях. Тя би написала всичко това на вас, но ако совата е била засечена, всички вие щяхте наистина да си имате проблеми, и тя не може да ви го каже лично, защото тази вечер е дежурна.

- Дежурна за какво? – каза Рон.

- Не е важно, просто неща за Ордена – каза Сириус. – И затова се падна на мен да бъда пратеник и се уверете, че сте й казали, че съм ви предал всичко, защото не мисля, че тя ми вярва.

Имаше още една пауза, в която Крукшанкс, мяучейки, се опитваше да докосне с лапа главата на Сириус, а Рон си играеше с дупка в плочата.

- Значи искаш да кажа, че няма да участвам в групата по защита? – промълви той най-накрая.

- Аз? Определено не! – каза Сириус, изглеждайки изненадан. – Аз мисля, че е чудесна идея!

- Така ли? – с приповдигнато настроение каза Хари.

- Разбира се! – каза Сириус. – Мислиш ли, че баща ти и аз щяхме да се подчиним и да изпълняваме заповеди от стара вещица като Умбридж?

- Но – миналия срок всичко, което ми каза, беше да бъда внимателен и да не поемам рискове –

- Миналата година, цялото доказателство беше, че някой в Хогуортс се опитваше да те убие, Хари! – нетърпеливо каза Сириус. – Тази година, ние знаем, че има някой извън Хогуортс, който би желал да убие всички ни, затова мисля, че да се учите как да се защитавате правилно, е много добра идея!

- А ако ни изключат? – попита Хърмаяни с въпросителен поглед.

- Хърмаяни, цялото това нещо беше твоя идея – каза Хари, загледан в нея.

- Знам, че беше, просто се чудех какво мисли Сириус – каза тя, свивайки рамене.

- Ами, по-добре изключени и способни да се защитавате, отколкото да си стоите на сигурно в училище без никаква идея – каза Сириус.

- Слушай, слушай – ентусиазирано казаха Хари и Рон.

- И – каза Сириус – как организирате групата? Къде се срещате?

- Ами, това създава малко проблеми сега – каза Хари. – Не знам къде ще можем да отидем.

- Какво ще кажете за къщата на крясъците? – предложи Сириус.

- Ей, това е идея! – развълнувано каза Рон, но Хърмаяни издаде скептичен звук и тримата я погледнаха, а главата на Сириус се обърна в пламъците.

- Ами, Сириус, тогава сте били четирима, когато сте се срещали в къщата на крясъците, когато сте били в училище – каза Хърмаяни – и всички вие сте можели да се превръщате в животни и предполагам, че сте можели да се сместите в една мантия невидимка, ако сте искали. Но ние сме двадесет и осем и никой от нас не е зоомаг, следователно няма да ни трябва толкова мантия невидимка, колкото палатка невидимка –

- Така е – каза Сириус, изглеждайки леко унил. – Е, сигурен съм, че ще измислите място. Имаше хубава широка галерия зад голямото огледало на четвъртия етаж, може да имате достатъчно място, за да упражнявате проклятия.

- Фред и Джордж ми казаха, че е блокирана – каза Хари, поклащайки глава. – Затрупана или нещо такова.

- О . . . – каза Сириус, намръщен. – Добре, ще помисля и ще се върна –

Той прекъсна. Лицето му изведнъж се стегна, разтревожено. Той се обърна настрана, очевидно гледайки в масивната тухлена стена на камината.

- Сириус? – неспокойно каза Хари.

Но той беше изчезнал. Хари се вгледа в пламъците за момент, след това се обърна към Рон и Хърмаяни.

- Защо той - ?

Хърмаяни ахна, ужасена и се изправи на крака, още загледана в огъня.

Ръка се беше появила при пламъците, опипвайки като че ли да хване нещо; дебела ръка с къси пръсти, покрита с грозни, старомодни пръстени.

Тримата избягаха. На вратата на спалните помещения на момчетата Хари погледна обратно. Ръката на Умбридж все още извършваше грабващи движения в пламъците, като че ли знаеше точно къде е била косата на Сириус преди миг и беше твърдо решена да я хване.
Край на 17 глава