Глава Дъдли побъркан

Рон изпъшка и по някаква причина погледна към тавана.

-И по всичко изглежда, че ще вали.

-Какво общо има това с домашните ни?-вдигна вежди Хърмаяни.

-Нищо-каза веднага Рон, ушите му се зачервиха.

В пет и пет Хари се сбогува с останалите двама и тръгна към кабинета на Умбридж на третия етаж.Когато почука на вратата, тя отговори “Влез” със захарно гласче. Той отвори предпазливо,оглеждайки се наоколо.

Беше влизал в този кабинет при трима предишни преподаватели.

В дните, когато им преподаваше професор Локхарт , навсякъде имаше негови движещи се портрети. Когато го обитаваше Лупин, можеше да видиш някое странно магическо създание. В кабинета на самозванеца Муди кабинетът бе пълен с различни предмети и инструменти за откриване на враговете и нападателите.

Сега изглеждаше напълно неузнаваем. Навсякъде беше драпиран с дантелени покривки и дрехи. Имаше няколко вази, пълни със сухи цветя, всяко от което беше поставено на отделна салфетка. На една от стените имаше колекция от орнаментирани чинии, всяка-украсена с голямо шарено коте, което носи различна панделка на вратлето си.

Това беше толкова глупаво, че Хари вкаменен не откъсваше погледа си, докато професор Умбридж не заговори отново:

-Добър вечер, господин Потър.

Хари се огледа наоколо. В първия момент Хари не я забеляза , защото тя носеше пъстра роба на цветя, която се сливаше с покривката на масата пред нея.

-Добър вечер, професор Умбридж-отговори Хари.

-Добре, седни-каза тя, посочвайки към малка масичка ,драпирана с дантела , отстрани на която имаше стол. Парче празен пергамент лежеше на масата, видимо очакващо него.

-Ъ- каза Хари, без да се движи.-Професор Муди...ъъъ...преди да започнем, аз-аз бих искал да ви помоля нещо.

Нейните очи се присвиха.

-О, да?

Той знаеше още преди да завърши изречението си, че ще му откаже.

-О, не-каза Умбридж, усмихвайки се толкова широко, че изглеждаше сякаш току-що е преглътнала голям/о сочен/о fly.- О, не, не, не.Това е вашето наказание, защото разпространявате лукави, гадни, търсещи внимание истории, господин Потър, и наказанията не могат да се нагаждат по молба на наказания. Не, вие ще дойдете тук в пет часа утре, и други ден, и в петък също и ще изтърпите наказанието си така, както е планирано. Мисля, че е добре, че ще пропуснете нещо, което наистина искате. Това ще ускори урока, който искам да усвоите.

Хари почувства как кръвта се качва в главата му и ушите му забучават. Значи той разказва “ лукави, гадни, търсещи внимание истории”, така ли?

Тя го гледаше с леко отпусната встрани глава, все още усмихвайки се широко , тъй като знаеше какво си мисли той и искаше да види дали той отново ще започне да крещи. С голямо усилие Хари извърна очи от нея , постави чантата си отстрани на стола и седна.

-Ето- каза сладко Умбридж- ние започнахме вече да сдържаме гнева си, нали? Сега вие ще напишете няколко реда за мен, господин Потър. Не, не с перо-добави тя, когато Хари понечи да отвори чантата си. –Ще използвате моето, което е доста специално. Заповядайте.

Тя му подаде дълго, тънко черно перо с необичайно остър връх.

-Искам да напишете Не трябва да разказвам лъжи – каза му бавно.

-Колко пъти?-попита Хари с похвална имитация на вежливост.

-О, толкова пъти, колкото е нужно на съобщението да потъне – каза сладко Умбридж.-Започвайте.

Тя седна на бюрото си и се взря в парчета пергамент, които изглеждаха като съчинения за проверка. Хари вдигна острото черно перо , след това откри какво липсва.

-Не сте ми дали мастило-каза той.

-О, нямате нужда от мастило-отговори Умбридж с многозначителен смях в гласа.

Хари постави върха на перото върху пергамента и написа Не трябва да разказвам лъжи.

Ахна от болка. Думите се появиха върху пергамента с нещо, което изглеждаше като светещо червено мастило. В същия момент те се появиха върху гърба на дясната ръка на Хари с разрез сякаш направен от скалпел. Дори и когато гледаше разреза, кожата се възстановяваше ,като оставяше мястото малко по-червено, отколкото е било, но доста гладко.

Хари погледна към Умбридж. Тя го гледаше, широката й жабешка уста се изкриви в усмивка.

-Да?

-Нищо-каза внимателно Хари.

И това продължи. Отново и отново Хари написа думите върху пергамента , върху който скоро отбеляза, че вместо мастило, те се появяват със собствената му кръв. И отново и отново думите се изрязваха върху ръката му и зарастваха до следващото поставяне на перото върху пергамента.

През прозореца на Умбридж видя, че навън беше станало тъмно. Хари не попита кога ще му бъде позволено да спре. Той дори не погледна часовника си. Знаеше, че тя го гледа, дебнейки моментите му на слабост и нямаше да покаже такива, дори и да трябваше да седи цяла нощ , режейки собствената си ръка с това перо.

-Елате тук-каза тя, след време, което изглеждаше като цяла вечност.

Той се изправи. Ръката му болезнено пареше. Когато погледна надолу, видя, че кожата беше зарастнала, но беше останало ожулено място.

-Ръката-каза тя.

Той я протегна. Тя я взе в своята. Хари потръпна при допира на дебелите й къси пръсти, върху които тя носеше грозни стари пръстени.

-Тъй, тъй, явно не е останал още отпечатък-каза тя, усмихвайки се.-Добре, ще опитаме утре вечер отново, нали? Можете да си тръгвате.”

Хари напусна кабинета й без да каже нито дума. Училището беше доста пусто, сигурно минаваше полунощ. Той вървеше бавно по коридора , после зави към ъгъла и когато беше сигурен, че тя не може да го чуе, затича.
*
Той нямаше време да упражнява заклинанията за изчезване, не беше написал и едничък сън в дневника и не беше завършил рисунката на Bowtruckle, нито беше написал съчиненията си. Той пропусна закуската следващата сутрин ,за да се опита да скалъпи няколко сънища за първия си час по пророкуване и беше изненадан да види как разчорлен Рон седна да му прави компания.

-Не можа ли да го направиш миналата нощ?-попита Хари докато Рон гледаше диво наоколо из общата стая за вдъхновение. Рон, който вече беше заспал когато Хари се върна в спалнята, промърмори нещо за “ правене на друго домашно, тъй като на това не достигнал пергамент и е надраскал няколко думи”.

-Това и ще направя-каза той и хлопна дневника.-Казах, че съм сънувал, че си купувам нови обувки , тя не може да направи нещо фатално от това, нали?

Забързаха заедно към Северната кула.

-Как мина наказанието с Умбридж?Какво те накара да направиш?

Хари се притесни за стотни от секундата и отговори:

-Редове.

-Е, това не е толкова лошо, нали?-каза Рон.

-Не е-отговори Хари.

Рон изпъшка със симпатия.

Беше още един лош ден за Хари, беше един от най-слабите по трансфигурация, тъй като не беше упражнявал заклинанията за изчезване. Трябваше да пропусне обяда си, за да направи картината с Bowtruckle и междувременно професорите Макгоногъл, Гръбли-Планк и Синистра им дадоха още повече домашни, които той нямаше изглед да свърши заради второто наказание с Умбридж. За капак на всичко, Анджелина Джонсън го нападна отново по време на обяда, искайки да знае дали ще присъства в петък на пробите, като му каза, че не се впечатлява от неговите пози и би искала в отбора си играчи, за които тренировките са преди всичко останало.

-Аз съм наказан!-изкрещя след нея Хари, когато тя се отдалечи.-Мислиш ли, че стоя с удоволствие в кабинета при тази смахната жаба вместо да играя куидич?

-Най-малкото, това са само редове-каза Хърмаяни солидарно, когато Хари седна обратно и погледна към стека и пая си, които вече не го привличаха толкова. –Не е като някое смъртоносно наказание все пак...

Хари отвори уста, затвори я отново и клюмна. Не беше много сигурен защо не иска да разкаже на Рон и Хърмаяни какво точно се беше случило в стаята на Умбридж; знаеше само, че не иска да вижда ужаса по лицата им , което щеше да влоши нещата. Чувстваше също, че тази битка между него и Умбридж е лична война на воли и той нямаше да й достави удоволствието да чуе, че той се е оплаквал за това.

-Не мога да повярвам колко много домашни имаме-каза унило Рон.

-Добре, защо не направи нищо миналата нощ?-попита го Хърмаяни.-Къде беше все пак?

-Бях...разхождах се-каза Рон.

Хари имаше чувството, че не е единственият, който нещо крие.

Ситуацията с домашните му беше отчайваща и когато се върна в Общата стая на Грифиндор той не отиде да си легне, макар че беше изтощен, а отвори учебника си и започна съчинението на Снейп за лунния камък. Беше два часа през ноща, когато го завърши. Знаеше, че работата му е лоша, но нямаше друг изход, защото ако не я предаде-следващото му наказание щеше да бъде със Снейп. След това се зае с въпросите на професор Макгоногъл , опита се да направи нещо с домашното на професор Гръбли-Планк и напълно изтощен, заспа както си беше с дрехите.

-Ах- каза тя бавно, движейки се около масата, за да провери ръката му.-Добре. Това ще ти послужи като напомняне, нали? Можеш да си тръгваш за днес.

-Все още ли трябва да дойда утре?-попита Хари, взимайки чантата с лявата си ръка.

-О, да-каза професор Умбридж, усмихвайки се така широко, както и преди-Да, смятам, че ще можем да направим съобщението малко по-дълбоко с друга вечерна работа.

Хари никога не си беше представял,че ще срещне друг учител, когото да мрази повече от Снейп, но докато вървеше към кулата на Грифиндор, той си мислеше, че Снейп вече има сериозен съперник. Тя е подла, мислеше той, докато изкачваше стъпалата, тя е подла, гадна, луда стара-

-Рон?

-Какво правиш тук?

-Ъъъ-нищо. Какво ти правиш тук?

Хари му се намръщи.

-Хайде, кажи ми.От какво се криеш тук?

-Аз...аз се крия от Фред и Джордж, ако искаш да знаеш-каза Рон –Те току-що минаха с група първокурсници, обзалагам се, че пак ще тестват върху тях изобретенията си, имам предвид, те не могат да го правят в Общата стая, след като и Хърмаяни е там.

Той говореше много бързо.

-Но за какво си взел метлата си, да не си летял?-попита Хари.

-Аз-добре-добре,окей, ще ти кажа, но няма да се смееш, нали?- каза отбранително Рон.-Аз-аз мислех да се явя на пробите за пазач на Грифиндор утре. Нали вече имам нова метла. Хайде. Смей се.

-Не се смея-каза Хари. Рон примигна.-Това е брилянтна идея! Ще бъде чудесно, ако влезеш в отбора.Никога не съм те виждал да играеш като пазач, добър ли си?

-Не се справям зле-отвърна Рон, неимоверно успокоен от реакцията на Хари.-Чарли, Фред и Джордж винаги ме караха да пазя, когато тренираха през ваканцията.

-И ти си се упражнявал тази нощ?

-Всяка вечер от вторник...Опитах се да омагьосам куофъла да лети с мен, но не беше лесно и не знам колко ще ми бъде от полза- Рон изглеждаше нервен и ядосан.-Фред и Джордж ми се изсмяха глупаво, когато се записах за пробите. Те не са спирали да ми се подиграват откакто станах префект.

-Искаше ми се да бях там-каза горчиво Хари , когато двамата заедно тръгнаха към спалнята.

-Да, и аз също-Хари, какво е това на гърба на ръката ти?

Хари, който току-що почесваше носа си с дясната ръка, се опита да го скрие , но имаше не по-голям успех при опита си от Рон с неговата Чистометка.

-Това е само разрез-нищо особено-това е-

Но Рон взе ръката му , обърна я и я видя отблизо. Настъпи пауза, през която той четеше думите врязани в кожата, след това с ужасени очи той пусна Хари.

-Мислех, че каза, че тя просто ти е дала редове?

Хари се смути, но след като Рон беше достатъчно напълно искрен с него, той също разказа на Рон истината за часовете в кабинета на Умбридж.

-Тази стара жаба!-възмутено прошепна Рон, когато стигнаха до портрета на Дебелата дама, която кимна миролюбиво от съседната рамка.-Тя е болна! Иди при Макгоногъл да й кажеш.

-Не!-каза веднага Хари.-Няма да й доставя удоволствието да знае, че ме е наранила.

-Наранила? Не можеш да я оставиш да се измъкне така.

-Не знам Макгоногъл колко повече власт има от нея-каза Хари.

-Дъмбълдор тогава, кажи на Дъмбълдор!

-Не!-каза решително Хари.

-Защо не?

-Той си има достатъчно грижи на главата- каза Хари, но не това беше истинската причина. Откакто Дъмбълдор не му беше проговорил, Хари не бе ходил при него за помощ.

-Добре, аз смятам, че ти трябва- започна Рон, но бе прекъснат от Дебелата дама, която ги гледаше сънливо и им се сопна:-Ще ми дадете ли паролата или трябва да ви чакам цяла нощ, докато си свършите разговора?
*
Петък беше мрачен и подтискащ, както останалата част от седмицата. Хари механично погледна към масата на учителите по време на закуска, без никаква надежда да види там Хагрид , и веднага насочи вниманието си към по-неотложните проблеми : поредната купчина домашни ,които го чакаха и предстоящото наказание с Умбридж.

Две неща крепяха Хари този ден. Едното беше мисълта, че беше почти уикенд, а другото-че при финалното наказание с Умбридж той имаше далечна гледка от нейния прозорец, от която се виждаше игрището за куидич и би могъл да види нещо от изпробването на Рон. Това бяха доста мижави лъчи светлинка, наистина, но Хари беше благодарен за всичко, което би могло да внесе малко светлина в мрака, той никога не бе имал по-мрачна първа седмица в Хогуортс.

В пет часа той почука на вратата на кабинета на професор Умбридж ,искрено надяващ се, че това е за последен път и бе поканен да влезе. Празният пергамент беше приготвен на масичката, острото черно перо стоеше встрани.

-Знаете какво да правите, господин Потър- усмихна му се сладко професор Умбридж.

Хари взе перото и погледна през прозореца. Ако само преместеше стола си около инч вдясно ...той го направи под претекст, че се приближава до масата. Сега имаше далечен изглед към игрището по куидич , където отбора на Грифиндор- половин дузина малки тъмни фигурки очакваха реда си да пазят. Беше невъзможно от това разстояние да се разбере кой от тях беше Рон.

Не трябва да говоря лъжи- написа Хари. Разрезът на ръката му се отвори и започна да кърви.

Не трябва да говоря лъжи. Разрезът стана по-дълбок, парещ и болезнен.

Не трябва да говоря лъжи. Кръвта опръска цялата му китка.

Той хвърли още един бърз поглед през прозореца. Който и да пазеше сега на вратата , вършеше много лошо работата си. Хари успя да види как Кейти Бел отбеляза два пъти за няколко секунди. Надявайки се от все сърце, че пазачът не беше Рон, той върна погледа си върху светещото с кръв парче пергамент.

Не трябва да говоря лъжи.

Не трябва да говоря лъжи.

Той погледна дали може да рискува, когато чу скърцането на перото на Умбридж или отварянето на чекмеджето на бюрото. Третият човек, който опитваше беше доста добър, четвъртият беше ужасен, петият отклони блъджър сравнително добре , но след това пропусна при лесно спасяване.Небето стана тъмно и Хари се запита ще може ли да види шестия и седмия.

Не трябва да говоря лъжи.

Не трябва да говоря лъжи.

Пергаментът се просмука от капките кръв от ръката му, която пареше от болка. Когато погледна отново през прозореца, навън беше вече нощ и отборът по куидич вече не се виждаше.

-Хайде да видим дали сме получили съобщението? – каза бавният глас на Умбридж половин час по-късно.

Тя отиде при него, хващайки ръката му с късите си дебели пръсти. И тогава, когато видя ,че думите са се отбелязали върху ръката му, Хари изпита силна болка, но не от ръката, а от белега на челото си. В същото време той получи най-странното усещане, някъде долу в диагфрагмата си.

Той издърпа ръката си и се изправи, като я гледаше. Тя му обърна гръб с широка усмивка на жабешкото си лице.

-Боли, нали?-попита тя бавно.

Той не й отговори. Сърцето му туптеше много тежко и бързо. Дали тя говореше за ръката му или за това, което току-що беше почувствал на главата си?

-Да, мисля, че постигнах целта си, господин Потър. Можете да си вървите.

Той взе чантата си и излезе от кабинета колкото можеше по- бързо.

Запази спокойствие, каза си, докато тичаше по стълбите. Запази спокойствие, не е задължително да е това, което мислиш, че означава...

-Мимбулус мъмблетония-извика той на Дебелата дама, която го пропусна веднага.

Възторжен глас го поздрави. Рон тичаше насреща му с грейнало лице и с бокал бирен шейк в ръката.

-Хари, направих го, в отбора съм, аз съм пазач!

-Какво? О-брилянтно!-каза Хари, като се опитваше да се усмихне естествено, докато сърцето му продължаваше да прескача и ръката му да пари и да кърви.

-Вземи си бирен шейк-подаде му бутилка Рон.-Не мога да повярвам-къде отиде Хърмаяни?

-Тук е –каза Фред, който също пиеше бирен шейк и посочи към креслото до камината.Хърмаяни седеше в него, несигурно държейки напитката си.

-Добре, тя каза, че се радва, когато й съобщих-каза Рон.

-Оставете я да спи-каза бързо Джордж. Минаха няколко минути преди Хари да забележи, че няколко първокурсници около тях не даваха признаци на живот.

-Ела тук, Рон, да видим дали някоя от старите роби на Оливър ще ти стане-повика го Кейти Бел- ще махнем неговото име и ще сложим твоето на мястото му.

Когато Рон се махна, Анджелина отиде при Хари.

-Съжалявам, че бях малко рязка с теб, Потър-каза тя внезапно.- Знаеш, че този избор беше малко стресиращ. Започвам да мисля, че на Ууд никак не му е било лесно.-Тя погледна Рон над бокала си с леко смръщено лице.

-Виж, знам, че е най-добрият ти приятел, но той не е баснословен-каза тя откровено.-Мисля, че с малко повече тренировки ще се справи. Идва от семейство на добри играчи по куидич. Може да има повече талант, отколкото показа днес, за да бъда откровена , Вики Фробишър и Джофри Хупър пазеха по-добре тази вечер, но Хупър е наистина досадник, той винаги се мръщи на нещо или някой, а Вики е включена във всички видове общности. Тя си призна, че ако трябва да избира между нейния Клуб на магиите и тренировката, ще избере магиите. Както и да е, утре в 2 часа е първата ни тренировка и този път искам да съм сигурна, че ще дойдеш. И...направи ми услуга и помогни на Рон ,колкото можеш, окей?

Той кимна и Анджелина се върна при Алиша Спинет. Хари отиде и седна до Хърмаяни, която рязко се събуди , когато той сложи чантата си долу.

-О, Хари, това си ти...това е добре за Рон, нали?-каза тя неясно.-Аз съм просто-просто-просто-толкова уморена- прозя се тя. –Стоях до един часа, правейки още шапки. Изчезваха като луди!

Хари видя пръснати вълнени шапки из цялата стая, където можеха да бъдат взети от непредпазливи духчета.

-Хубаво-каза разсеяно Хари, ако не кажеше скоро на някого, щеше да полудее.-Слушай, Хърмаяни, току-що бях в кабинета на Умбридж и тя докосна ръката ми...

Хърмаяни се заслуша внимателно. Когато Хари завърши, тя бавно каза:

-Тревожиш се, че Ти-Знаеш-Кой я контролира така, както контролираше Куиръл?

-Да-каза Хари, понижавайки глас.-Това е възможно, нали?

-И аз смятам така?-каза Хърмаяни, но не звучеше съвсем убедено.-Но не мисля, че той я е овладял така,както беше овладял Куиръл. Искам да кажа, че сега той е жив, има собствено тяло, няма нужда да обитава нечие чуждо. Предполагам, че може би я контролира с проклятието Империус...

Хари погледна за момент как Фред, Джордж и Лий Джордън жонглираха с празните бутилки от бирен шейк. Тогава Хърмаяни каза:

-Но последната година белегът те болеше, когато никой не те беше докосвал и не каза ли Дъмбълдор, че това се случва, когато и Ти-Знаеш-Кой чувства нещо в същия момент? Може би това няма нищо общо с Умбридж, може би е просто съвпадение, че се е случило докато ти си бил при нея.

-Тя е подла-каза гневно Хари.-Двулична.

-Ужасна е, така е...Хари, мисля, че трябва да отидеш да кажеш на Дъмбълдор за болката в белега.

Това беше вторият път през последните два дена, когато получаваше съвет да отиде при Дъмбълдор и отговорът към Хърмаяни беше същият, както към Рон.

-Няма да му досаждам с това. Както сама каза, не е голям проблем. Болеше и спираше да ме боли през цялото лято-беше просто по-лошо тази нощ, това е всичко-

-Хари, сигурна съм, че Дъмбълдор иска да му досаждаш с това.

-Да-каза Хари , преди да може да се спре.-единственото нещо свързано с мен, от което се интересува Дъмбълдор е моят белег, нали?

-Не казвай това, не е вярно!

-Мисля да пиша на Сириус и да разбера какво мисли той.

-Хари, не можеш да напишеш нещо такова в писмо-каза Хърмаяни, като изглеждаше стресната.-Не помниш ли, че Муди ни каза да бъдем внимателни какво пишем. Не можем да сме сигурни, че совите няма да бъдат хванати.

-Добре, добре, тогава няма да му кажа!-каза раздразнено Хари. Той се изправи на крака.-Кажи на Рон за мен, окей?

-О, не!-каза Хърмаяни.-Ако ти си лягаш, и аз също си лягам. Напълно изтощена съм и искам да направя повече шапки утре. Слушай, можеш да ми помогнеш, ако искаш, доста забавно е. Мога да приготвя кройките и останалите неща сега.

Хари погледна сияещото й лице и се опита да изглежда изкушен от предложението й.

-Ъъ...не, не мисля, че мога да се справя, благодаря-каза той.- Ъъъ...не утре. Имам да пиша толкова много домашни.

И той се запъти по стълбите към момчешката спалня, оставяйки я леко разочарована.
Край на 13 глава

ГЛАВА ЧЕТИРИНАЙСЕТ

ПЪРСИ И ПАДФУУТ
На следващата сутрин Хари беше първият в спалнята, който се събуди. Той лежеше , гледайки как слънчев лъч се прокрадва в стаята и си спомни, че беше събота. Първата седмица от срока се беше проточила като Гигански урок по История на магията.

Той се наслаждаваше на спящата тишина и изгрева на слънцето, току-що се бе разсъмнало. Той отвори завесите на леглото си ,стана и започна да се облича. Единственият звук идваше освен далечното цвъртене на птици беше бавното, дълбоко дишане на съседите му грифиндорци. Той внимателно отвори училищната си чанта, извади перо и пергамент и отиде в общата стая.

Изправен пред любимото си старо кресло отстрани на изгасналия огън, Хари се разположи удобно и разви пергамента си, докато гледаше наоколо из стаята. Парчетата от смачкан пергамент, старите Gobstones, празните стъкла от буркани и обвивките от бонбони ,които оставаха в общата стая след всяка вечер, сега ги нямаше , те всички бяха на шапките на Хърмаяни. Чудейки се неясно колко ли духчета сега са свободни, независимо дали го искат или не, Хари отпуши мастилницата си, натопи вътре перото си и започна да пише върху жълтия пергамент, замисляйки се трудно...

...но след минута откри, че се е загледал в празното пространство, напълно изгубил нишката на мисълта си.