ПО ЗАПОВЕД НА ВИСШИЯ ИНКВИЗИТОР НА ХОГУОРТС

ПО ЗАПОВЕД НА ВИСШИЯ ИНКВИЗИТОР НА ХОГУОРТС

-Защо си толкова щастлива?-попита я Хари.

-О, Хари, нима не виждаш?-въздъхна тя. -Ако тя можеше да направи нещо, което да накара абсолютно всеки ученик в това училище да прочете интервюто ти, вече го стори.

И очевидно беше права. В края на деня Хари виждаше едва ли не във всеки ъгъл и навсякъде в училището The Quibbler, списанието се препредаваше от ръка на ръка. Хари ги чуваше да си шепнат за него ,когато излизаха от клас, обсъждаха го на обяд и в края на часовете, докато Хърмаяни докладва, че всеки посетител на дамската тоалетна говори на тази тема и след това отново се зае с Древните Руни.

-Тогава ме видяха и тъй като знаеха, че те познавам, буквално ме бомбандираха с въпроси-каза Хърмаяни и очите й грееха,- и, Хари,мисля, че ти вярват, наистина ти вярват. Най-накрая ги убеди!

Професор Умбридж патрулираше из училището, спираше ученици и ги караше да изпразват чантите и джобовете си. Хари знаеше, че тя търси екземпляр от The Quibbler , но учениците бяха няколко крачки пред нея. Смачкани страници с интервюто на Хари бяха сложени между страниците на учебниците или бяха превърнати с магия в бели, докато самите им притежатели не пожелаеха да станат видими. Скоро изглежда всеки човек в училището ги беше прочел.

Учителите, разбира се, бяха възпрепятствани от споменаване на интервюто чрез Декрет 26, но въпреки това те бяха намерили начини да изразяват чувствата си. Професор Спраут награди Грифиндор с двадесет точки, когато Хари й донесе кана с вода; сияещият професор Флитуик му донесе кутия захарни мишлета в края на часа по вълшебство, каза “Шшшът”, като му ги даваше и си тръгна; nрофесор Трелони изостави истеричните си прокоби в часа по пророкуване и обяви пред смаяния клас с неодобрение към Умбридж, че Хари няма да умре от ранна смърт , а ще доживее до дълбока старост , ще стане Министър на магията и ще има 12 деца.

Но това, което караше Хари да се чувства най-щастлив беше, че Чо се сдобри с него, когато той бързаше за час по трансфигурация. Преди да се усети какво става, ръката й беше в неговата и тя прошепна в ухото му:

-Толкова, толкова съжалявам. Интервюто беше толкова смело...накара ме да плача.

Той съжаляваше, че я е накарал да плаче, но много се радваше, че отново си говорят и още повече се зарадва, че тя го целуна по бузата и отново забърза. И невероятно, веднага след като излязоха от трансфигурация, нещо още по-хубаво се случи: Шеймъс застана лице в лице с него.

-Само исках да ти кажа-промърмори той, като гледаше към лявото коляно на Хари,-че ти вярвам. И изпратих екземпляр от списанието на майка ми.

Ако липсваше нещо, което да направи щастието на Хари наистина пълно, това беше реакцията, която получи от Малфой, Краб и Гойл. Той ги видя скупчили глави по-късно този следобед в библиотеката, с тях беше и мършаво момче, за което Хърмаяни прошепна, че се казва Тиъдър Нот. Те гледаха към Хари, когато той прелистваше лавиците за учебника, който му беше нужен за Частичното Изчезване. Гойл се плесна през ръцете и Малфой прошепна нещо злобно на Краб. Хари знаеше перфектно защо те реагират по този начин, беше назовал имената на бащите им като смъртожадни.

-И най-добрият удар –прошепна Хърмаяни ликуващо,когато напуснаха библиотеката –е, че не могат да те опровергаят, защото ще трябва да признаят, че са чели статията!

За капак на всичко Луна им каза, че никога досега брой на The Quibbler не е бил продаван толкова бързо.

-Татко го препечатва!-каза тя, като развълнувано въртеше очи.- Не може да повярва, казва, че хората се интересуват от това много повече , отколкото от Crumple-Horned Snorkacks!

Хари беше герой в общата стая на Грифиндор тази вечер. Безстрашно Фред и Джордж бяха приложили Увеличаваща магия върху предната страница на The Quibbler и я бяха окачили на стената, изглеждаше така, сякаш гигантската глава на Хари гледаше към всички, докато казва неща като “ МИНИСТЕРСТВОТО СА ТЪПАЦИ!” или “ЯЖ ТОР, УМБРИДЖ!” с гръмовен глас. Хърмаяни не намери това за много забавно, каза, че й пречи да се съсредоточи и отиде да си легне рано, вън от раздразнение. Хари трябваше да признае, че плакатът не е толкова забавен след един-два часа, специално когато на равни интервали като развалена плоча се повтаряха думите “ТОР” и “УМБРИДЖ” с все по-висок и писклив глас. Главата го заболя, белегът отново започна да пламти. За разочарование на много хора, които се бяха събрали около него и го молеха да преразкаже интервюто си, той обяви, че отива да си легне рано.

Спалнята беше празна, когато влезе вътре. Той притисна за момент главата си към студеното стъкло на прозореца отстрани на леглото му ,за да облегчи болката в белега. Съблече се и си легна, като се надяваше главоболието да му мине. Чувстваше се леко болен. Обърна се на една страна, затвори очи и веднага заспа.

Намираше се в тъмна запердена стая осветявана само от една-две свещи. Ръцете му бяха на гърба на стол. Бяха с дълги пръсти и толкова бели, сякаш не бяха виждали от година слънчева светлина, изглеждаха като големи бледи паяци на фона на тъмната облегалка на стола.

От другата страна на стола ,осветен от свещите беше коленичил мъж в черна мантия.

-Изглежда съм бил лошо посъветван-каза Хари с висок студен глас, който трепереше от гняв.

-Господарю, умолявам ви да ми простите-каза с дрезгав глас коленичилият на пода мъж.Главата му трепереше.

-Не те обвинявам, Рокууд-каза Хари със същия студен жесток глас.

Той напусна мястото си на стола и започна да се разхожда около него, приближавайки се до мъжа на пода, докато застана директно срещу му ,изглеждайки по-висок от обикновено.

-Сигурен ли си във фактите си, Рокууд?-попита Хари.

Коленичилият мъж почти падна от бързина да потвърди. Лицето му беше сипаничаво, белезите бяха ясно видими на светлината на свещите. Той залитна, докато се изправяше и отново се поклони , докато се вглеждаше ужасен в лицето на Хари.

-Добре направи, че ми каза това-каза Хари.-Много добре...загубих месеци правейки планове...но няма значение...ще започнем отначало...Имаш благодарността на Лорд Волдемор, Рокууд...

-Господарю...да, господарю...-задъхваше се Рокууд, гласът му се изпълни с облегчение.

-Ще имам нужда от помощта ти.Ще имам нужда от цялата информация, която можеш да ми дадеш.

-Разбира се, господарю, разбира се...всичко...

-Много добре...можеш да си тръгваш. Изпрати ми Ейвъри.

Рокууд се отдалечи с поклони към вратата.

Останал сам в тъмната стая, Хари се обърна към стената. Голямо старинно огледало се появи в сенките. Хари мина през него. Отражението му стана по-голямо и по-ясно...лице по-бяло от череп...червени очи с цепки ...

-НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!

-Какво?-извика наблизо глас.

Хари се разхождаше като полудял, като ругаеше и размахваше ръце, беше станал от леглото. За няколко секунди не осъзнаваше къде се намира, беше убеден, че вижда че вижда насреща си бялото, подобно на череп лице , тогава чу гласът на Рон да казва:

-Ще спреш ли да се държиш като маниак или да те изгоня от тук?

Рон внезапно хвана ръцете му и Хари го погледна на лунната светлина, белегът му отново започна да пламти, Рон изглеждаше сякаш се кани да си ляга и с единия крачол в пижамата си.

-Пак ли някой е бил нападнат?-попита Рон.-Татко ли? Змията?

-Не-всички са добре...-изпъшка Хари, цялото му чело изгаряше в огън.-Добре...Ейвъри не е...той е в опасност...той му даде грешна информация...Волдемор е наистина бесен.

Хари изстена и тресейки се, падна на леглото, като притискаше белега си.

-Но сега Рокууд ще му помогне...той е отново на верния път...

-За какво говориш?-попита уплашен Рон.-Искаш да кажеш...видял си Ти-Знаеш-Кой?

-Аз бях Ти-Знаеш-Кой-каза Хари и притисна с ръце лицето си, за да се убеди, че няма повече дълги смъртнобели пръсти.-Той беше с Рокууд, той е един от смъртожадните, които са избягали от Азкабан , помниш ли? Рокууд току-що му каза това, което Боуди не е могъл да направи.

-Не е направил какво?

-Да премахне нещо...той каза, че Боуди е знаел, че не може да го направи...Боуди беше под проклятието Империус ...мисля, че каза,че бащата на Малфой му го е приложил...

-На Боуди е заповядано да премахне нещо?-каза Рон.-Но, Хари, това можеше да е..

-... оръжието-завърши Хари изречението вместо него. –Знам.

Вратата на спалнята се отвори и Шеймъс и Дийн влязоха. Хари отново легна. Не искаше да разказва нещо толкова шантаво, след като Шеймъс току-що бе престанал да го смята за побъркан.

-Значи казваш, -промърмори Рон, докато приближи главата си близо до Хари под предлог, че си сипва чаша вода от шкафчето до леглото, -че ти беше Ти-Знаеш-Кой?

-Да-каза спокойно Хари.

Рон отпи ненормално голяма глътка вода.

-Хари, -каза той, когато Дийн и Шеймъс шумно си приказваха, докато обличаха нощните си дрехи,-ти трябва да кажеш на...

-Не смятам да казвам на никого-каза кратко Хари.-Нямаше да видя всичко това, ако можех да се справям с Occlumency. Крайно време е да овладея тази материя. Ето това искат те.

Под “те” имаше пред вид Дъмбълдор. Върна се обратно в леглото си, легна на една страна с гръб към Рон и когато чу Рон да хърка, се обърна. Белегът му пак запламтя, той се зарови във възглавницата, за да не вдига шум. Някъде, знаеше той, Ейвъри е бил наказан.

Хари и Рон изчакаха до закуска следващата сутрин, за да кажат на Хърмаяни какво се е случило: искаха да са абсолютно сигурни, че няма да бъдат подслушвани. Застанали в обичайния си ъгъл , Хари им разказа всеки детайл от съня, който можеше да си спомни. Когато той свърши,тя не каза нито дума няколко минути, но загледа с болезнена интензивност Фред и Джордж, които бяха и двамата безглави и продаваха магическите си шапки ,скрити под мантиите им, в другия край на двора.

-Ето защо те са го убили-каза спокойно тя, като най-после отмести погледа си от Фред и Джордж.-Когато Боуди се е опитал да открадне това оръжие, нещо странно му се е случило. Мисля, че е било защитено от заклинания , за да възспре хората да го докосват. Ето защо той беше в Свети Мънго, мозъкът му си беше отишъл и той не можеше да говори. Но помните ли какво ни каза Лечителката? Той се възстановява. И те не могат да рискуват с неговото подобряване, нали? Искам да кажа, шокът от това, което се е случило, когато той е докоснал оръжието си вероятно под въздействието на проклятието Империус. Веднага, щом възвърне гласа си , той би могъл да обясни какво е правел, нали? Те ще узнаят, че е бил изпратен да открадне оръжието. Разбира се, било е много лесно за Малфой да го прокълне. Той е бил в министерството, нали?

-Той дори се разхождаше там в деня на моето изслушване-каза Хари- В...по дяволите...-каза той бавно-Той беше в коридора на Отдела на Мистериите същия ден! Баща ти каза, че вероятно се е опитал да се промъкне долу и да подслушва какво става на изслушването ми, но ако...

-Стъргис!-изпъшка Хърмаяни, като изглеждаше ударена от гръм.

-Моля?-попита озадачено Рон.

-Стъргис Подмоър...-пое си дъх Хърмаяни,-е арестуван за опит за преминаване през врата. Луциус Малфой вероятно е прокълнал и него! Обзалагам се, че го е направил в деня, когато си го видял там, Хари. Стъргис е бил с Мантията Невидимка на Муди, нали? Е, какво, ако е стоял на пост невидим , и Малфой го е чул да се движи-или е предположил, че някой е там –или просто наслуки е отправил проклятието Империус върху този, който е застанал там на пост? Затова следващия път, когато Стъргис е имал възможността-вероятно когато е бил на редовното си дежурство-се е опитал да влезе в Отдела, за да открадне оръжието за Волдемор –Рон, успокой се-но е бил хванат и изпратен в Азкабан...

Тя се втренчи в Хари.

-И сега Рокууд е казал на Волдемор как да вземе оръжието?

-Не чух целия разговор, но звучеше нещо в този смисъл-отговори Хари.-Рокууд изглежда работи там...може би Волдемор е изпратил Рокууд да го направи.

Хърмаяни кимна, все още потънала в мисли. След това каза доста грубо:

-Но ти не си видял всичко това, нали, Хари?

-Какво?-попита той объркано.

-Предполагам, че би трябвало да си се научил как да затваряш мозъка си за тия неща-каза строго Хърмаяни.

-Знам-каза Хари, -но...

-Мисля, че трябва да се опитаме да забравим това, което си видял-каза рязко Хърмаяни.-И отсега нататък трябва да полагаш повече старание при уроците си по Occlumency…

Хари й беше толкова ядосан, че не й проговори до края на деня, който се очертаваше да е поредният лош. Когато хората не обсъждаха избягалите смъртожадни в коридорите, те се смееха на абсурдното представяне на Грифиндор в мача срещу Хафълпаф: слидеринци пееха “Уизли е нашият крал” толкова високо и често, че при залез слънце побеснелият Филч забрани да се пее по коридорите.

Следващата седмица не бяха по-добри. Хари получи още две “У” по отвари; беше още на тръни, че Хагрид може да бъде уволнен; и не можеше да си наложи да не мисли за съня, в който беше Волдемор-мислеше, че няма да го сподели с Рон и Хърмаяни, за да не чуе друго засичане от Хърмаяни. Много би искал да можеше да поговори със Сириус , но това отпадаше, защова отново се опита да изхвърли мисълта от главата си.

За нещастие в ума му вече нямаше сигурно място.

-Ставай, Потър!

Няколко седмици след съня му за Рокууд , Хари отново се намери коленичил на пода в кабинета на Снейп, като се опитваше да проясни главата си. Все още бе принуждаван да се връща към по-ранните си спомени ,които не бе предполагал, че са се запазили, дори и униженията от Дъдли в началното училище.

-Последният спомен-каза Снейп.-Какъв беше?

-Не знам-каза Хари, като уморено се изправи на крака.Все повече срещаше трудност да разграничава отделните спомени от смесицата от образи и звуци, които Снейп извикваше.-Имате пред вид този, където братовчед ми ме кара да стоя в тоалетната?

-Не-каза Снейп бавно,-Имам пред вид този с коленичилия мъж в средата на тъмната стая...

-То е...нищо-отговори Хари.

Тъмните очи на Снейп се спряха върху Хари. Спомняйки си какво беше казал Снейп за зрителния контакт, който е решителен за Legilimency, Хари примигна и извърна погледа си.

-Как този мъж и стаята са се озовали в главата ти, Потър?-попита Снейп.

-Това-каза Хари, като гледаше навсякъде, но не и към Снейп-това беше...беше просто сън.

-Сън?-повтори Снейп.

Настъпи пауза, през която Хари упорито фиксираше с очи голямата мъртва жаба , поставена в буркан с някаква течност.

-Знаеш защо сме тук нали, Потър?-попита с тих, опасен глас Снейп.-Знаеш защо посвещавам вечерите си на тази досадна работа?

-Да-отговори Хари.

-Напомни ми защо сме тук, Потър.

-За да мога да науча Occlumency-каза Хари, като сега гледаше към мъртвата змиорка.

-Правилно, Потър. И неясната мисъл, че ти може би си...-Хари погледна към Снейп с цялата си омраза,-мислех, че след два месеца упражнения може би имаш някакъв напредък. Колко други сънища за Тъмния лорд си имал?

-Само този-излъга Хари.

-Вероятно,- каза Снейп, тъмните му студени очи се присвиха леко, -вероятно ти се наслаждаваш на тези мисли и сънища, Потър. Може би те карат да се чувстваш специален-важен?

-Не ме карат,-отговори Хари,челюстта му се стегна и пръстите му се разтрепериха, докато стискаше пръчката си.

-Дано да е така, Потър, -каза студено Снейп, -защото не си нито специален, нито важен и не е твоя работа да чуваш какво Тъмният Лорд казва на неговите смъртожадни.

-Не, това е ваша работа, нали?-кресна му Хари.

Не искаше да каже точно това, но гневът му избухна. За един продължителен момент двамата се гледаха, Хари чувстваше, че е отишъл много далеч. Но когато Снейп отговори, на лицето му имаше любопитен израз на доволство:

-Да, Потър-каза, а очите му просвяткваха.-Това е моя работа. Сега ако си готов, да започваме отново.

Той вдигна пръчката си:

-Едно...две...три...Легилименс!

Стотици диментори кръжаха около Хари покрай езерото...той сбръчка лицето си, за да се концентрира ...те идваха все по-близо...можеше да види тъмните дупки зад качулките им...можеше също да види Снейп отпред , очите му фиксираха лицето на Хари, мърморейки си нещо...и как Снейп стана по-ясен ,и дименторите се уголемиха...

Хари вдигна собствената си пръчка.

-Протего!

Снейп се олюля-пръчката му отлетя далеч от Хари-и внезапно умът на Хари се изпълни със спомени, които не бяха негови: гърбавонос мъж крещеше на трепереща от страх жена, докато малко тъмнокосо момче плачеше в ъгъла...тийнейджър с мазна коса седеше сам в мрачната спалня, насочил пръчката си към тавана...момиче се присмиваше на мършаво момче, което се опитваше да се качи върху дръжка на метла...

-ДОСТАТЪЧНО!

Хари се почувства, сякаш нещо тежко го беше ударило в гърдите, олюля се и отстъпи няколко стъпки назад, удари няколко лавици на стената на Снейп и чу трясък. Снейп се клатеше леко и беше пребледнял.

Гърбът на мантията на Хари беше мокър.Една от стъклениците зад него падна и отварата вътре се разсипа.

-Репаро!-изсъска Снейп и дразнещият глас отново се запечата в слуха на Хари:

-Добре, Потър...това наистина беше някакво подобрение...-Като се задъхваше леко, Снейп изправи мислоема, в който беше източил някои от мислите си преди началото на урока. –Не си спомням да съм ти казвал да използваш Защитна магия…но няма съмнение, че беше ефективна.

Хари не отговори; почувства, че ако каже нещо, ще бъде опасно. Той беше сигурен, че току-що бе влязъл в спомените на Снейп , че бе видял сцени от детството на Снейп. Беше склонен да мисли, че малкото момче, което плачеше докато гледаше родителите си да си крещят в момента стои пред него и го гледа с присвити очи.

-Хайде да опитаме пак, а?-каза Снейп.

Хари потръпна от ужас: беше сигурен, че ще си плати за това, което беше видял. Те заеха позиция с бюрото помежду им, Хари почувства, че този път ще му е много по-трудно да изпразни ума си.

-Като преброя до три, тогава-каза Снейп, като вдигна пръчката си веднага.-Едно...две...

Хари нямаше време да се събере и да изчисти ума си преди Снейп да извика:

-Легилименс!

Вървеше по коридора на Отдела на Мистериите , премина белокаменните стени, факлите-лакираната черна врата се уголемяваше, той се движеше толкова бързо, че щеше да се блъсне в нея и отново можеше да види пролуката, от която идваше синята светлина...

Вратата се отвори! Най-после беше минал през нея, влезе в кръгла стая с тъмни стени и под, осветена със светещи сини свещи, и наоколо имаше още врати-трябваше да продължи, но коя врата трябваше да отвори?

-ПОТЪР!

-Обясни се!-каза Снейп, който стоеше пред него и изглеждаше побеснял.

-Аз...не знам какво се случи-каза искрено Хари, като се изправи.Имаше цицина на главата и беше пламнал целия.-Никога не съм виждал това преди. Искам да кажа, казах ви, сънувах вратата...но преди тя никога не се е отваряла.

-Не работиш достатъчно здраво!

Поради някаква причина Снейп изглеждаше още по-ядосан, отколкото беше преди две минути,когато Хари видя спомените на своя учител.

-Ти си мързелив и немарлив, Потър, малко чудно е, че Тъмният Лорд...

-Можете ли да ми кажете нещо, господине?-попита Хари.-Защо наричате Волдемор Тъмния Лорд? Чувал съм само смъртожадни да го наричат така...

Снейп отвори уста в крясък-и жена изпищя някъде вън от стаята.

Снейп рязко вдигна глава към тавана.

-Какво...?-промърмори той.

Хари можеше да чуе неясното вълнение идващо от там, където би трябвало да се намира Входната зала. Снейп го погледна намръщен.

-Виждал ли нещо необичайно по пътя си насам, Потър?

Хари поклати глава. Някъде отвъд тях жената изпищя отново. Снейп отиде до вратата на кабинета си , с вдигната в готовност пръчка и след това излезе. Хари се притесни за момент, после го последва.

Писъците наистина идваха от Входната зала, те ставаха по-силни, когато Хари тръгна по каменното стълбище на излизане от подземията. Когато стигна най-горе, намери Входната зала пълна , учениците излизаха от Главната зала , където все още се вечеряше, за да видят какво става, други слизаха по главното стълбище. Хари премина през група от едри слидеринци и видя, че зрителите бяха образували голям кръг , някои от тях изглеждаха шокирани, други дори уплашени. Професор Макгоногъл беше точно отсреща на Хари , тя изглеждаше сякаш това, което вижда наистина я кара да се чувства болна.

Професор Трелони стоеше в средата на Входната зала с пръчка в едната ръка и празна бутилка шери в другата , изглеждаше като обезумяла. Косата й беше прилепнала към краищата, очилата й се бяха килнали настрани, така че едното око изглеждаше по-голямо от другото, многобройните й шалове и дрънкулки падаха хаотично на раменете й. Два големи багажа лежаха на пода отстрани, единият беше паднал долу, изглежда беше хвърлен след нея по стълбите. Професор Трелони гледаше наоколо, наистина ужасена от нещо, което Хари не можеше да види, но което изглежда стоеше на долното стълбище.

-НЕ!-пищеше тя.-НЕ! Това не може да се случва...не може...отказвам да го приема!

-Вие не осъзнавате това, което става?-попита висок момичешки глас, който звучеше грубо развеселен и Хари, като се извърна вдясно , видя ,че ужасното видение на професор Трелони не е кой да е, а професор Умбридж.-Вие сте неспособна да предскажете дори какво ще е времето утре , би трябвало да предвидите, че жалката ви изява по време на моята инспекция ще доведе до вашето изключване.

-Вие н-не можете!-зави професор Трелони , сълзи се стичаха по лицето й иззад огромните лещи, -вие н-не можете да ме уволните! Аз съм б-била тук шестнадесет години! Х-хогуортс е м-моят д-дом!

-Това беше вашият дом, -каза професор Умбридж и Хари се разбунтува от израза й на човек, който се забавлява , жабешкото й лице наблюдаваше професор Трелони.-преди един час, когато Министърът на магията подписа вашата заповед за освобождаване. Сега, ако обичате, се махнете от тази зала .Безпокоите ни...

Но тя стоеше и гледаше с нарастващо удоволствие , докато професор Трелони трепереше и подсмърчаше, въртейки се около багажа си отпред и отзад, в нервен пристъп. Хари чу приглушени хлипове от лявата си страна и погледна наоколо. Парвати и Лавендър плачеха тихичко, притиснати една в друга.Тогава той чу стъпки. Професор Макгоногъл разбута тълпата зрители, отиде при професор Трелони, потупа я по гърба енергично и й даде голяма носна кърпа.

-Хайде, хайде, Сибил...успокой се...издухай си носа с това...не е толкова лошо, колкото си мислиш...ти няма да напуснеш Хогуортс...

-О, наистина ли, професор Макгоногъл?-попита с убийствен глас Умбридж ,като направи няколко стъпки напред.-И вашата власт за това решение е...?

-Моя-каза дълбок глас.

Предната врата се отвори .Учениците отстрани се отместиха от пътя и на входа се появи Дъмбълдор.Хари не можеше да си представи какво е правил навън, но имаше нещо внушително в изгледа му. Като остави вратата отворена зад себе си, той премина през кръга от зрители и отиде до професор Трелони, все още обляна с сълзи и трепереща до своя багаж. Професор Магкогонъл стоеше от другата й страна.

-Ваша, професор Дъмбълдор? –каза Умбридж с кратък неприятен смях.-Боя се, че не разбирате положението. Аз имам тук...-и извади от мантията си парче пергамент,-Заповед за освобождаване, подписана от мен и преподписана от Министъра на магията. Съгласно правилата на Образователен Декрет Номер Двадесет и Три , Висшият инквизитор на Хогуортс има властта да инспектира, поставя под изпитание и уволнява всеки учител, който-по нейната преценка-не се вписва в стандартите, изисквани от Министерството на магията. Реших, че професор Трелони не се вписва и я уволних.

За голяма изненада на Хари, Дъмбълдор продължи да се усмихва. Той погледна към все още хлипащата професор Трелони и каза:

-Напълно сте права, професор Умбридж. Като Висш инквизитор вие можете да уволнявате моите учители. Но нямате властта да ги гоните от замъка. Боя се, -продължи той, като леко се поклони-че това право все още принадлежи на директора и желанието ми е професор Трелони да продължи да живее в Хогуортс.

При това професор Трелони избухна в див къс смях, който скриваше хълцането.

-Не..не... аз ще...си отида, Дъмбълдор! Аз щщщ-ще напусна Хогуортс и щ-ще опитам късмета си другаде.

-Не-каза остро Дъмбълдор.-Това е моето желание :да останете, Сибил.

Той се обърна към професор Макгоногъл.

-Мога ли да ви помоля да придружите Сибил по стълбите, професор Макгоногъл?

-Разбира се-каза Макгоногъл.-Хайде, Сибил.

Професор Спраут се забърза насреща и хвана професор Трелони от другата страна. Заедно те я поведоха покрай Умбридж нагоре по главните стълби. Професор Флитуик заприпка след тях , той протегна пръчката си и каза:” Локомотор, багаж!” и багажът на професор Трелони полетя във въздуха и тръгна след групата.

Професор Умбридж все още стоеше като пън, гледайки към Дъмбълдор, който продължаваше да се усмихва приветливо.

-И какво-прошепна тя , а шепотът й оттекна из цялата Входна зала,-какво ще правите с нея, когато назнача нов учител по пророкуване, който ще има нужда от нейното жилище?

-О, това няма да е проблем-каза усмихнато Дъмбълдор.-Виждате ли, аз намерих нов учител по пророкуване и той предпочита жилище на първия етаж.

-Вие сте намерил...?-каза пискливо Умбридж.-Вие сте намерил? Мога ли да ви напомня, Дъмбълдор, че съгласно Образователен Декрет Номер Двадесет и Две...

-Министерството има правото да ангажира подходящ кандидат ако-и само ако-директорът е неспособен да намери такъв-каза Дъмбълдор.-И се радвам, че в това отношение съм успял.Мога ли да ви го представя?

Той се обърна с лице към отворените врати. Хари чу шум. Около залата се разнесе шокирано мърморене , някои се отместиха, за да направят път на новодошлия.

Когато мъглата се разнесе, Хари видя онова, което беше видял през една тъмна опасна нощ в Забранената гора: светлоруса коса и учудващо сини очи, глава и торс на мъж завършващи с тялото на кон паломино.

-Това е Фирензи-каза щастливо Дъмбълдор на ударената от гръм Умбридж.-Надявам се, че ще го намерите подходящ.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДЕМ

Беше време за закуска, два дена след уволнението на професор Трелони и Парвати навиваше миглите си с пръчката си , като гледаше резултата на гърба на лъжицата си.Тази сутрин беше първият им урок по пророкуване при Фирензи.

-Не толкова-каза безразлично Хърмаяни, която четеше Пророчески вести.-Никога не съм харесвала конете.

Тя обърна друга страница от вестника и прегледа колоните.

-Той не е кон, той е кентавър!-възкликна шокирана Лавендър.

-Величествен кентавър...-допълни Парвати.

-Така или иначе има четири крака-каза хладно Хърмаяни.-Мислех си, че вие двете сте разстроени от напускането на Трелони.

-Ние сме!-увери я Лавендър.-Отидохме в кабинета й да я видим, занесохме й нарциси-не тези, които отглежда Спраут, а хубави.

-Как е тя?-попита Хари.

-Не е много добре горката-каза със симпатия Лавендър.-Плачеше и казваше, че е по-добре да напусне замъка завинаги, отколкото да остане там, където е Умбридж, и не я обвинявам. Умбридж беше ужасна с нея, нали?

-Имам чувството, че Умбридж тепърва ще става ужасна-каза Хърмаяни мрачно.

-Невъзможно-каза Рон, като си напълни чинията с яйца и бекон.-Не може да стане по-лоша, отколкото си е била винаги.

-Сега ще иска отстраняването на Дъмбълдор, защото е ангажирал нов учител, без да се консултира с нея-каза Хърмаяни, като затвори вестника. –Още повече нов получовек. Забеляза изражението по лицето й, когато видя Фирензи.

След закуска Хърмаяни отиде на урока си по аритмантика , а Хари и Рон последваха Парвати и Лавендър във Входната зала на път към пророкуване.

-Не отиваме ли в Северната кула?-попита объркан Рон, когато Парвати пропусна главното стълбище.

Парвати го изгледа през рамо.

-Да не очакваш Фирензи да се качва по тези стълби? Сега сме в класна стая номер единадесет, беше написано вчера на таблото за обяви.

Класна стая номер единадесет се намираше на приземния етаж по коридора, който излизаше от Входната зала и беше на противоположната страна на Главната зала. Хари знаеше, че това е една от класните стаи, които не се използват редовно и затова изглеждаше леко занемарена. Когато влезе в нея след Рон, се намери по средата на горско сечище.

-Какво...?

Подът на класната стая бе покрит с пролетна трева и от него израстваха дръвчета, по покривът и прозорците имаше листа и клони, стаята цялата беше в мека зелена светлина. Учениците, които вече бяха пристигнали седяха на пода, като се облягаха върху дърветата и всички изглеждаха доста нервни. В средата на сечището, където нямаше дървета, стоеше Фирензи.

-Хари Потър-каза той, като протегна ръка, когато Хари влезе.

-Ъъ...здрасти-каза Хари, като си стиснаха ръцете с кентавъра, който го погледна немигащо с поразителните си сини очи, но не се усмихна.-Ъъъ...радвам се да те видя.

-И аз-каза кентавърът, като поклати светлорусата си глава.-Беше писано отново да се срещнем.

Хари забеляза, че върху гърдите на Фирензи има следа от копито. И когато той се обърна да поздрави останалия клас, който беше насядал на пода , Хари видя, че всички го гледаха дълбоко впечатлени, че той разговаря свободно с Фирензи, когото намираха доста смущаващ.

Когато вратата се затвори и последният ученик беше влязъл, Фирензи направи жест към стаята.

-От страна на професор Дъмбълдор беше много любезно да приготви тази класна стая за нас-каза Фирензи,- като имитация на естествената ми среда. Бих предпочел да ви обучавам в Забранената гора, която-до понеделник-беше мой дом, но това вече не е възможно.

-Моля...ъъъ...господине, -каза задъхано Парвати, като вдигна ръка,- защо не? Били сме там с Хагрид, не сме уплашени.

-Не става въпрос за вашата смелост, -каза Фирензи, -а за моето положение. Не мога да се върна в гората. Моето стадо ме изпъди.

-Стадо?-каза сконфузено Лавендър и Хари знаеше, че тя си мисли за крави.-Какво-о!

Лицето й порозовя.

-Има и други като вас?-попита.

-Хагрид ли ви отглежда, като тестралите?-попита нетърпеливо Дийн.

Фирензи обърна много бавно главата си към Дийн, който веднага осъзна, че е казал нещо неуместно.

-Не исках...исках да кажа...съжалявам-завърши той с глух глас.

-Кентаврите не са слуги или играчки на хората-каза спокойно Фирензи. Настъпи пауза, след която Парвати отново вдигна ръката.

-Моля, сър...защо другите кентаври са ви изпъдили?

-Защото се съгласих да работя за професор Дъмбълдор-каза Фирензи.-Възприемат като като предателство към нашия вид.

Хари си спомни как преди четири години кентавърът Бейн се беше разкрещял на Фирензи, защото бе позволил на Хари да се качи на гърба му; беше го нарекъл “товарно муле”. Хари се чудеше дали Бейн е бил този, който е изритал Фирензи в гърдите.

-Хайде да започваме-каза Фирензи, като тръсна дългата си опашка. Той вдигна ръка към клоните над главата си , след това бавно я свали, светлината намаля, сега седяха на сечището в полумрак и по тавана се появиха звезди. Имаше охкания и пъшкания, а Рон възкликна:

-Дявол да го вземе!

-Легнете по гръб на пода-каза със спокойния си глас Фирензи и изследва небето.-Тук е написано, за тези които могат да видят, съдбата на нашите раси.

Хари легна по гръб и се загледа в тавана. Червената блещукаща звезда над него му намигна.

-Знам, че сте изучавали имената на звездите и техните планети в часовете по астрономия-каза спокойно Фирензи, -и сте чертали карти с движенията на звездите по небето. Кентаврите са разбулвали мистериите на тези движения в продължение на векове. Нашите изследвания ни показват, че бъдещето може да бъде видяно в небето над нас.

-Професор Трелони ни учеше на астрология!-каза развълнувано Парвати, като вдигна ръка пред себе си.-Марс предвещава катастрофи, пожари и подобни неща, и когато направи ъгъл със Сатурн , както сега-и нарисува вдясно ъгъл във въздуха-това значи, че хората трябва да бъдат много особено внимателни, когато докосват горещи неща...

-Това-каза спокойно Фирензи,-са човешки глупости.

Ръката на Парвати замръзна.

-Тривиални наранявания, детински човешки катастрофи-каза Фирензи, копитата му потропваха на пода.-Това не е по-значимо от движението на мравките в широката вселена, и планетарните движения нямат нищо общо.

-Професор Трелони...-каза с наранено достойнство Парвати.

-...е човек-каза просто Фирензи.-И следователно има наочниците и ограниченията на вашия вид.

Хари извърна леко глава към Парвати. Тя изглеждаше много засегната, както и няколко от хората около нея.

-Сибил Трелони може би Вижда неща, които аз не знам,- продължи Фирензи, и Хари отново чу плющенето на опашката му, тъй като той се разхождаше около тях,- но тя си губи времето, като основно се позовава на тази човешка глупост, на която казвате гадание на Фортуна. Аз съм тук, за да ви обясня мъдростта на кентаврите, която е обективна и безпристрастна. Ние наблюдаваме небето за големите приливи и отливи на злото и за промените, които са отбелязани там. Могат да минат десет години преди да сме сигурни в това, което виждаме.

Фирензи посочи червената звезда над Хари.

-В миналата декада индикациите бяха, че магьосническата общност живее в мирния преход между две войни. Марс, носителят на битките, свети ярко около нас , което предвещава, че скоро тук отново ще се развихри битка. Колко скоро, кентаврите могат да се опитат да предскажат по изгорелите билки и листа , като изследват дима и пламъците.

Беше най-необикновеният урок, на който Хари беше присъствал. Те наистина намериха на пода на класната стая листа и mallowsweet и Фирензи им каза да гледат за характерни белези и символи , но беше пределно ясно, че никой от тях не може да види нищо от описаните знаци, тъй като той ги беше предупредил, че на кентаврите са нужни години за да станат компетентни, и завърши с това, че е глупаво да хвърлят толкова много вяра в тези неща, защото понякога дори кентаврите могат да сгрешат. Урокът не приличаше на нищо, преподавано от човек учител. Изглежда за Фирензи приоритет беше не да ги научи на това, което знае, а да им покаже,че всичко е условно.

-Той не се изразява определено в нищо, нали?-каза с тих глас Рон, когато запалиха своя mallowsweet огън.-Искам да кажа, че можехме да научим нещо повече за тези войни.

Звънецът удари и всички скочиха. Хари беше забравил напълно, че все още са в замъка, беше убеден, че се намират в Забранената гора. Класът излезе навън, като изглеждаше леко озадачен.

Хари и Рон понечиха да ги последват, когато Фирензи извика:

-Хари Потър, може ли за момент?

Хари се обърна. Кентавърът се приближи до тях. Рон се притесни.

-Можеш да останеш-каза му Фирензи.-Но затвори вратата, моля те.

Рон я затвори.

-Хари Потър, ти приятел на Хагрид ли си или не?-попита кентавърът.

-Да-отговори Хари.

-Тогава му занеси предупреждение от мен. Опитът му не работи. Ще направи по-добре да се откаже.

-Неговият опит не работи?-повтори празно Хари.

-И ще направи по-добре да се откаже-кимна Фирензи.-Щях да предупредя Хагрид лично, но бях изгонен-ще бъде неблагоразумно от моя страна да се приближавам до Забранената гора. Хагрид има достатъчно проблеми, освен кентавърските битки.

-Но...какво се опитва да прави Хагрид?-попита нервно Хари.

Фирензи погледна безучастно Хари.

-Хагрид ми дължеше голяма услуга,-каза Фирензи, -и мина наистина много време преди да спечели уважението ми за грижата, която полага за всички живи създания. Няма да издам тайната му. Но трябва да се пребори с чувствата си. Опитът му не работи. Кажи му го, Хари Потър. Приятен ден.
*
Щастието, което изпълваше Хари дълго време след интервюто му в The Quibbler , беше изчезнало. Когато тъпият март премина в мизерен април, животът му отново изглеждаше като поредица от проблеми и тревоги.

Умбридж продължаваше да присъства на всички уроци по грижа за магически създания, така че беше много трудно да предаде на Хагрид предупреждението на Фирензи. Най-накрая Хари го направи, когато се престори, че е загубил екземпляра си от Фантастични животни и къде да ги намерим и остана след часа. Когато той повтори думите на Фирензи , Хагрид се втренчи в него за момент с черните си очи , като очевидно изглеждаше объркан. След това тръгна с него.

-Добро момче е Фирензи- каза грубовато той,-но не знае какво говори за това. Този опит върви на добре.

-Хагрид, какво всъщност правиш?-попита сериозно Хари.-Защото трябва да бъдеш много внимателен. Умбридж вече уволни Трелони, и ако питаш мен, се кани да го направи и с теб. Затова ако правиш нещо нередно, тогава...”

-Има по-важни неща от това да си запазиш работата-каза Хагрид, като сложи ръце върху тревата, където имаше няколко Knarls. –Не се безпокой за мен, Хари.

Хари нямаше друг избор, той тръгна към замъка унил и притеснен.

Както учителите, така и Хърмаяни непрекъснато напомняха, че изпитите СОВА се приближават все повече и повече. Всички петокурсници под някаква форма бяха стресирани, но Хана Абът беше първата, която получи Успокояваща Отвара от мадам Помфри, тъй като истерично избухна в сълзи по време на часа по билкология и изхлипа, че е твърде тъпа, за да вземе изпитите си и предпочита да напусне училище още сега.

Ако не бяха уроците в АД, Хари щеше да се чувства доста нещастен. Понякога чувстваше, че живее за часовете прекарани в Стаята на Изискването, работеше здраво, но в същото време се забавляваше, изпълнен с гордост от това колко напред бяха отишли членовете на АД. Чудеше се понякога как би реагирала Умбридж, когато всички те получат “Издържал” по Защита срещу черните изкуства на СОВА.

Те бяха започнали да работят върху Патронуса, което всички бяха желали горещо. Докато произвеждаше Патронус в средата на осветената класна стая, Хари им напомни, че тя е доста по-различна и трудна когато се изправиш срещу истински диментор.

-О, не ни разваляй развлечението-каза весело Чо, като гледаше своя лебед-Патронус да се носи из Стаята на Изискването на последния им урок преди Великденската ваканция. –Те са толкова красиви!

-Те не са създадени, за да бъдат красиви, те са създадени за да ви предпазят-каза търпеливо Хари.-Това, от което се нуждаем е боггърт или нещо такова, срещу което практически да ви покажа как се прилага Патронус, докато боггъртът приема формата на диментор.

-Но това може да бъде наистина страшно!-каза Лавендър, която извикваше облаци от сребрист дим с пръчката си.-И аз...все още...не мога да го правя!-добави ядосано.

Невил също имаше трудности. Лицето му се беше смръщило от напрежение, но само леки изпарения от сребрист дим излизаха от върха на пръчката му.

-Трябва да си мислиш за нещо щастливо-напомни му Хари.

-Опитвам се-отвърна Невил жално, а по лицето му се появи гъста червенина.

-Хари, мисля, че го направих!-извика Шеймъс , който беше дошъл на първата си сбирка на АД, доведен от Дийн.-Погледни-ах-отиде си-но наистина се получи, Хари!

Патронусът на Хърмаяни, блестяща сребърна видра, подскачаше весело около нея.

-Наистина са чудесни, нали?-каза тя, докато гледаше своя.

Вратата на Стаята на Изискването се отвори и затвори.Хари се огледа наоколо, за да види кой е, но изглеждаше няма никой. Минаха няколко минути преди да осъзнае, че хората , които бяха по-близо до вратата са замлъкнали. Следващото нещо, което узна е, че нещо се е промъкнало до мантията му, близо до коляното му. Той погледна надолу и за голямо свое учудване видя домашното духче Доби да се подава под обичайната купчина вълнени шапки.

-Здрасти, Доби!-каза той.-Какво правиш тук? Случило ли се е нещо?

Очите на духчето бяха пълни с мъка и то цялото се тресеше. Застаналите наблизо членове на АД се бяха смълчали, всеки гледаше Доби. Няколко патронуса изчезнаха обвити от сребриста мъгла и стаята стана значително по-тъмна от преди.

-Хари Потър, сър...-изпищя духчето, като трепереше от главата до петите, - Хари Потър, сър...Доби дойде да ви предупреди...но на домашните духчета беше заповядано да не казват...

Той заудря главата си в стената. Хари, който си имаше известна представа за навиците на Доби да се самонаказва, скочи да го спре, но Доби просто отскочи от камъка, омекотен от купчината шапки. Хърмаяни и някои от останалите момичета издадоха писъци на страх и симпатия.

-Какво се е случило, Доби?-попита Хари, като грабна малката ръка на духчето и го прегърна, за да го предпази да се нарани.

-Хари Потър...тя...тя...

Доби се удари по носа със свободния си пръст. Хари хвана и него.

-Коя е “тя”, Доби?

Но той мислеше, че знае, коя друга “тя” можеше да предизвика страх у Доби? Духчето го гледаше с ококорени очи и остана безмълвно.

-Умбридж?-попита ужасен Хари.

Доби кимна, след което се опита да си удари главата в коленете на Хари. Хари отново го хвана.

-Какво за нея? Доби...за нас ли се отнася...за АД?

Той прочете отговора по лицето на духчето. Ръцете му бяха бързо уловени от Хари, духчето се опита да се ритне, но падна на пода.

-Насам ли идва?-попита спокойно Хари.

Доби зави и започна да удря краката си тежко в пода.

-Да, Хари Потър, да!

Хари се изправи и погледна към неподвижните, ужасени хора , които гледаха към духчето.

-КАКВО ЧАКАТЕ?-изкрещя Хари.-БЯГАЙТЕ!

Необработената кожа образува веднага изход. На вратата се образува пролука и хората бързо излязоха навън. Хари можеше да ги чуе да тичат по коридорите и се надяваше да изминат целия път до спалните си. Беше само девет без десет, можеха да се подслонят в библиотеката или в соварника, където беше по-близо...

-Хайде, Хари!-изпищя Хърмаяни от центъра на групата хора ,които сега се блъскаха да излязат.

Той грабна Доби, който все още се опитваше сериозно да се нарани и с духчето в ръце се присъедини към опашката.

-Доби...това е заповед...върни се обратно в кухнята при другите духчета и ако тя те попита дали си ме предупредил, излъжи я и кажи не! –каза Хари.-И ти забранявам да се самонараняваш! –добави той , като се наведе с духчето да минат през вратата.

-Благодаря ти, Хари Потър!-изписка Доби. Хари погледна наляво и надясно , другите се движеха толкова бързо, че можеше да види само сенките им в коридора преди да изчезнат; затича се вдясно , там имаше баня за момчета и ако можеше да влезе, щеше да се преструва, че е бил там през цялото време.

-ААААААХ!

Нещо го хвана за глезена и той се почувства драматично, подхлъзвайки се на пода. Някой зад него се изсмя. Той се обърна и видя Малфой скрит зад грозна ваза във формата на змей.

-Лош късмет, Потър!- каза той.-Хей, професоре-ПРОФЕСОРЕ! Хванах един!

От далечния ъгъл се зададе Умбридж , останала без дъх, но с усмивка на задоволство.

-Той е!-каза тя тържествуващо при вида на Хари на пода.-Отлично, Драко, отлично-петдесет точки за Слидерин! Ще го поема оттук нататък...ставай, Потър!

Хари се изправи , гледайки и двамата. Никога не беше виждал Умбридж да изглежда толкова щастлива. Тя впи пръсти в ръката му и се обърна грейнала към Малфой.

-Можеш да тръгваш и да видиш дали можеш да хванеш още някой от тях, Драко-каза тя. –Кажи на другите да погледнат в библиотеката, проверете баните, госпожица Паркинсън може да провери в момичешките, а вие-добави тя с най-бавния си и опасен глас, -ще дойдете с мен в кабинета на директора , Потър.

След минути бяха пред водоливника пред директорския кабинет. Хари се чудеше колко ли от другите са хванати.Той си помисли за Рон-госпожа Уизли щеше да го убие-и как ли щеше да се чувства Хърмаяни, ако я изключат преди изпитите СОВА. И това беше първата сбирка на Шеймъс...и Невил се справяше толкова добре...

-Fizzing Whizzbee-каза Умбридж, каменният водоливник отскочи встрани, стената отзад се отвори и те поеха по движещото се каменно стълбище. Стигнаха до полираната врата с чукалото във формата на грифон, но Умбридж не почука, а направо избута Хари през вратата.

Кабинетът беше пълен с хора. Дъмбълдор седеше на бюрото си с ведро изражение и събрани пред себе си ръце. Корнелиус Фъдж , Министърът на Магията се разхождаше пред камината с видимо задоволство. Кингсли Шакълбот и здравеняк магьосник с къса твърда коса , когото Хари не познаваше бяха застанали от двете страни на вратата като охрана и луничавото лице на Пърси Уизли се подаваше отстрани на стената , в ръцете му имаше перо и руло пергамент , беше готов да води записки.

Портретите на старите директори и директорки не се преструваха, че спят тази вечер. Много от тях бяха разтревожени и сериозни, докато гледаха какво става наоколо. Когато Хари влезе, някои излязоха от рамките си и зашепнаха развълнувано в ушите на съседите си.

Хари се освободи от хватката на Умбридж, когато вратата зад тях се затвори. Корнелиус Фъдж гледаше към него с израз на лукаво задоволство.

-Добре-каза той.-Добре, добре, добре...

Хари му хвърли най-мръсния поглед, на който беше способен. Сърцето му лудо биеше в гърдите му, но мозъкът му беше ясен и хладен.

-Отиваше към кулата на Грифиндор-каза Умбридж. В гласа й звучеше едва ли не цинично вълнение, същото грубо удоволствие.-Малфой го залови в ъгъла.

-Така ли, така ли?-каза одобрително Фъдж.-Ще трябва да си напомня да кажа на Луциус.Добре, Потър. Предполагам, че знаеш защо си тук?

Хари възнамеряваше да отговори с “да”: устата му наполовина се отвори и наполовина беше изрекъл думата, когато улови знак от лицето на Дъмбълдор. Дъмбълдор не гледаше директно към Хари-очите му бяха фиксирани някъде над рамото му, но когато Хари погледна към него , той леко поклати главата си в двете посоки.

Хари промени в последния момент думата:

-Д-не.

-Моля?-попита Фъдж.

-Ти не знаеш защо си тук?

-Не, не знам-отговори Хари.

Фъдж погледна недоверчиво от Хари към професор Умбридж.Хари използва предимството на неговото разсейване , за да улови друг бърз поглед от Дъмбълдор, който едва доловимо кимна и намигна надолу към килима.

-Значи нямаш идея-каза Фъдж с изпълнен със сарказъм глас,-защо професор Умбридж те е довела в този кабинет? Не разбираш, че си нарушил училищните правила?

-Училищни правила?-попита Хари.-Не.

-Или декрети на Министерството?-попита ядосано Фъдж.

-Не и тези, които са ми известни-каза празно Хари.

Сърцето му биеше все още много бързо.До голяма степен си струваше да изрича всички тези лъжи, само за да види как по лицето на Фъдж избива червенина , но не знаеше как ще се измъкне с тях. Ако някой беше казал на Умбридж за АД , тогава той, неговият водач трябваше да си стегне багажа още сега.

-Значи за теб е новина, -каза Фъдж, сега гласът му трепереше от яд,-че нелегалните ученически организации са забранени в това училище?

-Да, новина е-каза Хари, като изобрази на лицето си неподправена изненада.

-Мисля, господин министър-каза с кадифен глас Умбридж зад него,-че ще постигнем по-голям прогрес, ако доведем нашият информатор.

-Да, да, направете го-кимна Фъдж и погледна злонамерено към Дъмбълдор докато Умбридж напускаше стаята.-Няма нищо по-добро от свидетел, нали, Дъмбълдор?

-Не винаги, Корнелиус-каза тежко Дъмбълдор, като поклати глава.

Няколко минути никой не гледаше към другите, тогава Хари чу вратата да се отваря зад него. Умбридж мина покрай него, като държеше за рамото къдрокосата приятелка на Чо Мариета, която криеше лицето си в ръце.

-Не се страхувай, мила, не се плаши-каза бавно професор Умбридж, като я потупваше по гърба-всичко е наред сега. Ти постъпи правилно. Министърът е много доволен от теб. Той ще каже на майка ти колко добро момиче си била.

-Майката на Мариета, господин министър-добави тя, като гледаше към Фъдж,-е Мадам Еджкомб от Отдела за Магическо Транспортиране, офиса на Floo Network-както знаете, тя ни помага да контролираме линиите Хогуортс.

-Много добре, много добре!-каза сърдечно Фъдж.-Каквато майката, такава дъщерята, да? Ела тук, мила, погледни ме, не се срамувай, нека да чуем какво имаш да ни кажеш-препускащи водоливници!

Когато Мариета вдигна глава, Фъдж изпадна в шок ,сякаш е стъпил върху огън. Той изруга и стъпи върху мантията си, която беше започнала да пуши. Мариета изстена и закри очите си с робата си, но никой преди това не беше видял как лицето й беше ужасно обезобразено от червени брадавици , които покриваха бузите и носа й, за да изпишат думата ДОНОСНИК.

-Сега това няма значение, мила-каза нетърпеливо Умбридж,-просто махни мантията от устата си и кажи на министъра...

Но Мариета издаде още един ужасен стон и поклати глава обезумяла.

-О, добре, глупачке, аз ще му кажа-изръмжа Умбридж.Тя залепи обратно на лицето си болезнената си усмивка и каза:-Добре, господин министър. Госпожица Еджкомб дойде в моя кабинет и каза, че има нещо, което би искала да ми съобщи. Тя каза, че ако отида в тайната стая на седмия етаж, понякога известна като Стаята на Изискването, ще намеря нещо в свой интерес. Попитах я за повече подробности и тя призна, че там се провеждат някакви срещи. За нещастие при тези думи, проклятието-тя махна нетърпеливо към белязаното лице на Мариета ,-започна да действа и когато се погледна в огледалото ми, момичето беше толкова стресирано,че отказа да говори повече.

-Добре –каза Фъдж, като погледна към Мариета с бащински израз,-било е много смело от твоя страна, мила, да кажеш на професор Умбридж. Постъпила си правилно. Сега ще ми кажеш ли какво се е случило на тази среща?Каква беше целта й? Кой беше там?

Но Мариета не отговори, тя просто заклати глава с широко отворени и насълзени очи.

-Нямаме ли противозаклинание срещу това? –попита нетърпеливо Фъдж Умбридж ,като посочи с жест лицето на Мариета. –За да може тя да говори свободно?

-Все още не съм намерила такова-призна Умбридж и Хари почувства гордост от умението на Хърмаяни.-Но няма значение, че не иска да говори. Мога да измъкна историята оттук.

-Вие ще си спомните, господин министър, че ви изпратих доклад през октомври, че Потър се е срещал с група ученици в “Главата на свинята” в Хогсмийд.

-И какво доказателство имате?-сряза я професор Макгоногъл.

-Имам свидетелството на Уили Уедършайнс, Минерва, който по това време е бил в бара.Бил е бинтован, вярно, но слухът му си е останал незасегнат-каза Умбридж самодоволно. –Той е чул всяка дума, казана от Потър и веднага дойде в училището да ми съобщи.

-А, ето защо се е измъкнал от историята с тоалетните-каза професор Макгоногъл, като вдигна вежди. –Какъв интересен подход в правораздавателната ни система!

-Очебийна корупция!-изръмжа портретът на червендалестият пълничък магьосник на стената зад Дъмбълдор.-По мое време министерството не влизаше в сделки с доказани криминални типове, не, сър, не го правеше!

-Благодаря ти, Фортескю, това правят-каза бавно Дъмбълдор.

-Целта на срещите на Потър с тези ученици,-продължи професор Умбридж,-е да ги убеди да създадат нелегално общество, чиято цел е да изучават заклинания и курсове, което Министерството е намерило за неподходящи за възрастта им...

-Мисля, че тук грешиш, Долорес-каза спокойно Дъмбълдор,оправяйки очилата на носа си.

Хари го погледна. Сега той не виждаше как според Дъмбълдор ще се измъкне от това: ако Уили Уидършайнс наистина беше чул всяка дума на Хари в “Главата на свинята” , просто нямаше спасение.

-Охо-каза Фъдж, като се завъртя на пети.-Да, нека чуем поредните врели-некипели , съчинени да оттърват от беда Потър! Хайде, Дъмбълдор, хайде...Излъгал ли е Уили Уидършайнс? Да не би в “Главата на свинята” да се е намирал еднояйчният близнак на Потър? Или има някакво съвсем просто обяснение като връщане на времето, възкръсване на мъртва майка или двойка невидими диментори?

Пърси Уизли избухна в смях.

-О, много добре, господин министре, много добре!

На Хари му се искаше да го изрита. За голямо свое изумление обаче видя Дъмбълдор да се усмихва кротко.

-Корнелиус, не отричам-напротив, сигурен съм, че Хари е бил в “Главата на свинята” , както и в това, че се е опитвал да обучава ученици в Защита срещу черните изкуства. Просто отбелязвам, че Долорес напълно греши, когато определя тази група като незаконна. Ако си спомняте, забраната на министерският декрет за ученически събирания беше въведена два дена след срещата на Хари в Хогсмийд. Така че в “Главата на свинята” той не е нарушил никакви правила.

Пърси изглеждаше като ударен в лицето с нещо много тежко. Фъдж безпомощно застина с отворена уста.

Първа се съвзе Умбридж.

-Така е, директоре-каза тя, като се усмихваше сладко,-но сега са минали вече шест месеца от прочитането на Образователен декрет номер Двадесет и четири. Ако първата среща не е била незаконна, всички други след нея очевидно са.

-Добре-каза Дъмбълдор, като я погледна с учтив интерес,- те наистина биха могли

да са, ако те бяха продължили след влизането на декрета в сила. Имате ли доказателство, че тези срещи са продължили?

Докато Дъмбълдор говореше, Хари чу шумолене зад себе си , Кингсли Шакълбот шепнеше нещо. Беше сигурен, че усеща отстрани нещо нежно като крила на птица, но като погледна надолу-не видя нищо.

-Доказателство?-попита Умбридж със същата широка жабешка усмивка.-Изглежда не сте слушали, Дъмбълдор. Защо мислите, че е тук госпожица Еджкомб?

-О, значи тя може да ни каже със сигурност, че 6 месеца са се провеждали такива срещи?-каза Дъмбълдор като повдигна вежди. –Бях останал с впечатление, че тя просто е докладвала за сбирка тази нощ.

-Госпожице Еджкомб, -каза веднага Дъмбълдор, -кажете ни колко време са се провеждали тези срещи, мила. Можете просто да кимнете или да поклатите глава. ,сигурна съм, че това няма да реактивира проклятието.

Всеки в стаята гледаше към лицето на Мариета.Само очите й се виждаха между робите и къдравата коса. Може би беше отражение от светлината, но очите й изглеждаха странно празни. И тогава-за изумление на Хари-Мариета поклати глава.

Умбридж погледна към Фъдж и след това към Мариета.

-Не мисля, че разбрахте въпроса, нали,мила? Попитах ви дали тези срещи са се провеждали в течение на шест месеца.

Отново Мариета поклати глава.

-Какво искате да кажете с поклащането на главата, мила?-попита с изпитателен глас професор Умбридж.

-Смятам, че значението й беше достатъчно ясно-каза рязко професор Макгоногъл,-не е имало тайни срещи, така ли, госпожице Еджкомб?

Мариета кимна.

-Но тази нощ имаше среща!-каза бясно Умбридж.-Имаше среща, госпожице Еджкомб, вие ми го казахте, в Стаята на Изискването! И Потър е водачът, Потър го е организирал, Потър- защо клатиш главата си, момиче?

-Добре, когато човек обикновено клати глава-каза студено професор Макгоногъл,-това означава “не”. Освен ако госпожица Еджкомб не използва неизвестен за човеците език.

Професор Умбридж хвана Мариета, застана с лице с нея и започна да я раздрусва много силно. Няколко минути по-късно Дъмбълдор се изправи с вдигната пръчка , Кингсли застана нащрек и Умбридж пусна Мариета , като размахваше ръце във въздуха.

-Няма да ви позволя да малтретирате учениците ми, Долорес, -каза Дъмбълдор и за първи път изглеждаше ядосан.

-Вие искате да се успокоите, Мадам Умбридж-каза Кингсли с дълбокия си бавен глас.-Не бихте искала да си навлечете неприятности.

-Не-каза задъхано Умбридж, като погледна внушителната фигура на Кингсли. –Искам да кажа-да-прав сте, Шакълсбот-аз-аз се самозабравих.

Мариета все още стоеше там, където я беше пуснала Умбридж. Тя не изглеждаше обезпокоена нито от нападението на Умбридж, нито от освобождаването й. Все още стоеше със същите празни очи и гледаше някъде далеч над главата си.

Внезапно подозрение ,свързано с шепота на Кингсли и нещото, което бе усетил около себе си, изпълни ума на Хари.

-Долорес, -каза Фъдж с намерение да приключи всичко веднъж завинаги,-срещата тази вечер-единствената, която знаем, че наистина се е състояла...

-Да-каза Умбридж,-да...добре, госпожица Еджкомб дойде в кабинета ми и отидох веднага на седмия етаж, придружена от няколко ученици, на които наистина може да се вярва и хванах този зачервен от бързане. Изглежда са били предупредени за моето пристигане, защото когато стигнахме на седмия етаж, тичаха във всички посоки. Няма значение така или иначе. Имам имената им тук, госпожица Паркинсън изтича в Стаята на Изискването , за да провери дали са оставили нещо в бързината. Нуждаехме се от доказателство и стаята го осигури.

И за ужас на Хари , тя извади от джоба си списъка с имена и го връчи на Фъдж.

-В момента, в който видях отгоре името на Потър, знаех с какво си имаме работа-каза бавно.

-Отлично-каза Фъдж,усмивка разцъфна по лицето му,-отлично, Долорес. И...

Той погледна към Дъмбълдор, който беше застанал встрани на Мариета, ръката му с пръчката се отпусна.

-Виждате ли как са се кръстили?-попита спокойно Фъдж.-Армията на Дъмбълдор.

Дъмбълдор взе парчето пергамент от Фъдж. Той погледна към списъка с почерка на Хърмаяни и за момент изглеждаше неспособен да говори. След това погледна, усмихвайки се.

-Добре, играта приключи-каза просто.-Ще искате ли писмено обяснение от мен, Корнелиус-или някакво показание относно с тези свидетелства?

Хари видя разменените погледи между Кингсли и професор Макгоногъл. И на двете лица имаше страх. Той не разбираше какво става, нито какво беше направил Фъдж.

-Показание?-каза бавно Фъдж.-Защо-няма да...?

-Армията на Дъмбълдор, Корнелиус-каза все още усмихвайки се Дъмбълдор и размаха списъка с имената пред лицето на Фъдж.-Не армията на Потър. Армията на Дъмбълдор.

-Но-но...

Лицето на Фъдж пламна. Той направи ужасен крачка назад, изкрещя и отново отскочи като опарен от огън.

-Вие?-прошепна той, като се загърна в мантията.

-Точно така-каза приветливо Дъмбълдор.

-Вие сте организирал това?

-Да, направих го-отговори Дъмбълдор.

-Вие сте набирали тези ученици-за своя армия?

-Днес трябваше да е първата сбирка-кимна Дъмбълдор.-Просто за да видя дали са готови да ме последстват. Разбира се, виждам, че е било грешка да поканя госпожица Еджкомб.

Мариета кимна. Фъдж погледна от нея към Дъмбълдор, гърдите му се повдигаха.

-Тогава вие сте действали срещу мен!-извика той.

-Точно така-каза бодро Дъмбълдор.

-НЕ!-извика Хари.

Кингсли му хвърли светкавичен предупредителен поглед. Професор Макгоногъл драматично разшири очи, но Хари знаеше какво прави Дъмбълдор и не можеше да го позволи.

-Не-Професор Дъмбълдор!

-Успокой се, Хари, или се боя, че ще трябва да напуснеш кабинета ми-каза спокойно Дъмбълдор.

-Да, млъкни, Потър-излая Фъдж, който все още наблюдаваше Дъмбълдор със смес от ужас и задоволство.-Добре, добре, добре-дойдох тази нощ да изключа Потър, но вместо това...

-Вместо това ще арестувате мен-усмихна се Дъмбълдор.-То е като да загубиш кнут и да спечелиш галеон, нали?

-Уизли!-извика Фъдж с триумфално задоволство.-Уизли, записахте ли всичко, всичко което каза, признанието му?

-Да, сър, така мисля, сър!-каза нетърпеливо Пърси, чийто нос беше изцапан с мастило.

-Особено това, че се е опитал да създаде армия срещу министерството, с която да ме дестабилизира?

-Разбира се, сър, направих го!-каза Пърси, като радостно преглеждаше бележките си.

-Много добре тогава-засия Фъдж,- съставете дубликати, Уизли, и изпратете веднага копие до Пророчески вести. Ако изпратим бърза сова, ще хванем утринното издание! –Пърси излезе от стаята и затвори вратата зад себе си. Фъдж отново се обърна към Дъмбълдор:-Сега ще бъдете ескортиран до Министерството, където ще бъдете разпитан и ще изчакате присъдата си в Азкабан.

-Ах-каза кротко Дъмбълдор,-да, мисля, че трябва да отстраним тази малка пречка.

-Пречка?-попита все още изпълнения с радост с Фъдж.-Не виждам пречки, Дъмбълдор.

-Добре-каза извинително Дъмбълдор,- боя се, че трябва да го направя.

-О,наистина ли?

-Да...може би сте останали със заблудата, че аз ще...как беше думата...ще тръгна спокойно. Боя се, че няма да тръгна кротко, Корнелиус. Нямам никакво намерение да ходя в Азкабан. Мога да избягам оттам, разбира се, но е загуба на време и откровено казано, имам да върша други неща.

Лицето на Умбридж стана още по-червено, изглеждаше като залята с вряла вода. Фъдж се втренчи в Дъмбълдор с напълно оглупяло изражение, беше зашеметен и не можеше да повярва на това, което се случваше. Той издаде кратък шум, после погледна към Кингсли и мъжа с късата сива коса, който единствен в стаята беше останал мълчалив през цялото време. Последният кимна към Фъдж и се премести малко напред. Хари видя почти небрежно отпуснатата ръка в джоба му.

-Не бъдете глупак, Даулиш-каза любезно Дъмбълдор.-Сигурен съм, че сте отличен аврор-спомням си, че получихте “Отличен” на всичките си ТРИТОН-и,- но ако се опитате-ъъъъ-да ме вземете насила, ще трябва да ви нараня.

Мъжът на име Даулиш примигна доста глупаво. Той погледна отново към Фъдж с надеждата да получи указание какво да прави.

-Е-усмихна се подигравателно Фъдж, като дойде на себе си,-имате намерение да се биете сам срещу Даулиш, Шакълсбот, мен и Долорес, така ли, Дъмбълдор?

-Брада на Мерлин, не, -каза усмихнато Дъмбълдор,-не и докато не бъдете толкова глупави да ме насилвате.

Струя от сребриста светлина проблясна из стаята, чу се гръм от оръжие и подът затрепери, нечия ръка сграбчи врата на Хари и го принуди да легне не пода, в следващия момент светлината изгасна, някои от портретите изкрещяха, Фоукс издаде пронизителен звук и облак прах изпълни въздуха. Кашляйки в прахта, Хари видя тъмна фигура да пада на земята, чу се писък, трясък и някой извика “Не!” , след което се чу звук от строшено стъкло, стъпки, ръмжене и...тишина.

Хари се обърна да види кой наполовина беше паднал върху него и видя професор Макгоногъл отстрани, тя беше бутнала на пода него и Мариета. Във въздуха все още имаше леки облаци прах. Като се задъхваше леко, Хари видя много висока фигура да се движи към тях.

-Добре ли сте всички?-попита Дъмбълдор.

-Да!-отговори професор Макгоногъл, като стана и помогна на Хари и Мариета да се изправят.

Прахта се изчисти. Разрушенията в кабинета станаха видими. Бюрото на Дъмбълдор беше преобърнато, дългите маси бяха паднали на пода, сребърните инструменти бяха на парчета. Фъдж, Умбридж, Кингсли и Даулиш лежаха неподвижни на пода. Фениксът Фоукс кръжеше около тях, като пееше бавно.

-За нещастие трябваше да зашеметя и Кингсли или щеше да изглежда много подозрително-каза тихо Дъмбълдор.-Реагира изключително бързо, като пренастрои паметта на госпожица Еджкомб –благодарете му от мен, Минерва.

-Сега , те всички ще се събудят много скоро и ще бъде по-добре да знаят, че не сме имали време да общуваме-трябва да се държите така, сякаш нищо не се е случило –те няма да си спомнят как са паднали на земята.

-Къде ще отидете, Дъмбълдор?-прошепна професор Макгоногъл.-Грималд Плейс?

-О, не-каза с лукава усмивка Дъмбълдор.-Не се каня да се крия. Фъдж скоро ще пожелае никога да не ме е измъквал от Хогуортс, обещавам ви.

-Професор Дъмбълдор...-започна Хари.

Той не знаеше какво да каже първо, колко съжалява че е организирал АД и е причинил всички тези неприятности, или колко ужасно се чувства , че Дъмбълдор се е пожертвал за да го спаси от изключване? Но Дъмбълдор го спря преди да е казал каквото и да е било.

-Чуй ме, Хари-каза той бързо.-Трябва да учиш Occlumency толкова усърдно, колкото можеш, разбираш ли ме? Направи всичко, което ти казва професор Снейп и го упражнявай редовно всяка вечер преди да заспиш, за да затвориш ума си за лошите сънища-скоро ще разбереш защо, но ми обещай...

Мъжът наречен Даулиш се размърда. Дъмбълдор хвана Хари за китката.

-Помни...затвори си ума.

Но когато пръстите на Дъмбълдор докоснаха кожата на Хари, белегът отново започна да го боли и почувства същото ужасяващо змийско желание да нападне Дъмбълдор, да го ухапе, да го нарани...

-...ще разбереш-прошепна Дъмбълдор.

Фоукс обиколи стаята и слезе ниско към него. Дъмбълдор пусна Хари, вдигна ръка и докосна дългата златна опашка на феникса. Появи се пламък светлина и двамата изчезнаха.

-Къде е той?-изкрещя Фъдж, като се изправи от пода.-Къде е той?

-Не знам!-извика Кингсли, като също стана.

-Но той не може да се магипортира!-извика и Умбридж.-Не може да го направите от училището.

-Стълбите!-извика Даулиш и се спусна към вратата, отвори я и изчезна следван от Кингсли и Умбридж. Фъдж се притесни, след това бавно стъпи на крака и започна да бърше прахта от себе си. Настъпи дълга и мъчителна тишина.

-Добре, Минерва-каза гадно Фъдж, като изтупваше ризата си.-Боя се, че това е краят на вашия приятел Дъмбълдор.

-Така ли мислите?-попита презрително Макгоногъл.

Фъдж изглежда не я беше чул. Той се разхождаше из кабинета.Няколко от портретите му дюдюкаха, един или двама му показваха неприлични жестове с ръка.

-По-добре да изпратите тези двамата в леглото-каза Фъдж, като се обърна към професор Макгоногъл и кимна към Хари и Мариета.

Професор Макгоногъл не каза нищо, но тръгна с Хари и Мариета към вратата. Когато вратата се затвори зад тях, Хари чу гласа на Файнеас Нигелус:

-Знаете ли, министре, в много неща не съм съгласен с Дъмбълдор, но не можете да отречете-има стил...
Край на 27 глава

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА

НАЙ-ЛОШИЯТ СПОМЕН НА СНЕЙП
ПО ЗАПОВЕД НА МИНИСТЕРСТВО НА МАГИЯТА

Долорес Джейн Умбридж , Висш инквизитор е поставена на мястото на Албус Дъмбълдор като директор на училището за магьосници и вещици Хогуортс.
Настоящето е съгласно Образовазователен декрет номер 28