Глава Дъдли побъркан

Хари не спомена неясните си подозрения пред Сириус, чиято бодрост се изпаряваше бързо след преминаването на Коледа. Като датата на заминаването им обратно за Хогуортс се приближаваше, той беше все по-склонен към това, което г-жа Уизли наричаше 'fits of the sullens', той ставаше необщителен, сърдит, често се оттегляше в стаята на Бъкбийк за часове. Меланхолията му се промъкваше в къщата, процеждайки се през вратите като някакъв вреден газ, и въздействаше на всички.

Хари не искаше отново да остави Сириус само с Крийчър за компания; всъщност, за първи път в живота си, той не очакваше с нетърпение завръщането си в Хогуортс. Да се върне в училище означаваше да се постави отново под тиранията на Долорес Умбридж, която без съмнение щеше да е издала още дузина укази в тяхно отсъствие; нямаше куидич, за който да се вълнува, щом като му беше забранен, имаше вероятност огромната купчина домашни да се повиши с приближаването на изпитите; и Дъмбълдор си оставаше все толкова далечен. Всъщност, ако не беше за АД, Хари помисли, че би помолил Сириус да му позволи да напусне Хогуортс и да остане на Гримаулд плейс.

След това, на последния ден от ваканцията, се случи нещо, което накара Хари просто да се ужасява от връщането в училище.

- Хари, миличък – каза г-жа Уизли, подавайки главата си в спалнята на него и Рон, където двамата играеха магьоснически шах, гледани от Хърмаяни, Джини и Крукшанкс – може ли да слезеш в кухнята? Професор Снейп иска да си поговори с теб.

Хари не разбра моментално какво беше казала тя; един от замъците му беше окупиран с груба обсада от пионка на Рон и той се отбраняваше ентусиазирано.

- Размажи го, размажи го, той е само пионка, глупак такъв. Извинете, г-жо Уизли, какво казахте?

- Професор Снейп, миличък. В кухнята. Иска да си поговорите.

Устата на Хари се отвори с ужас. Той погледна Рон, Хърмаяни и Джини, а те също се взираха в него. Крукшанкс, когото Хърмаяни удържаше за последните петнадесет минути, скочи весело на дъската, карайки фигурите да тичат за подслон, врещейки над гласовете им.

- Снейп? – безизразно каза Хари.

- Професор Снейп, миличък – каза г-жа Уизли с укор. – Сега ела, бързо, той каза, че не може да стои дълго.

- Какво иска от теб? – разстроено каза Рон, когато г-жа Уизли излезе от стаята. – Не си направил нищо, нали?

- Не! – възмутено каза Хари, събирайки мислите си, за да помисли какво може да е направил, което да накара Снейп да го преследва до мястото Гримоулд. Може би последното му домашно имаше “Т”?

Минута или две по-късно, той отвори вратата на кухнята и намери Сириус и Снейп да седят на дългата кухненска маса, гледайки в различни посоки. Тишината между тях беше натежала с взаимно неразбирателство. Отворено писмо лежеше на масата пред Сириус.

- Ъъ – каза Хари, за да обяви присъствието си.

Снейп го погледна, а лицето му беше между завеси от мазна черна коса.

- Седни, Потър

- Знаеш ли, - силно каза Сириус, накланяйки стола си на задните крака и говорейки на тавана, - мисля, че предпочитам да не раздаваш заповеди тук, Снейп. Виждаш ли, това е моята къща.

Пребледнялото лице на Снейп пламна. Хари седна на стол до Сириус, поглеждайки към Снейп през масата.

- Трябваше да те видя насаме, Потър – каза Снейп с обикновената подигравателна усмивка, - но Блек –

- Аз съм му кръстник – каза Сириус, по-силно от всякога.

- Тук съм по заповеди на Дъмбълдор – каза Снейп, чийто глас, контрастно, ставаше все по-тих и раздразнителен – но по всичко личи, Блек, че обичаш да се чувстваш . . . замесен.

- Какво би трябвало да означава това? – каза Сириус, оставяйки стола си да падне отново на четирите си крака със силен удар.

- Просто съм сигурен, че трябва да се чувстваш – ах – разочарован, че не можеш да направиш нищо полезно – Снейп направи деликатно ударение на думата, - за Ордена.

Беше ред на Сириус да пламне. Снейп се усмихна триумфално и се обърна към Хари.

- Директорът ме изпрати да ти кажа, Потър, че той желае ти да учиш Occlumency този срок.

- Да уча какво? – безизразно каза Хари.

Подигравателната усмивка на Снейп стана по-ясна.

- Occlumency, Потър. Магьосническата защита на ума срещу външно проникване. Неясно разклонение на магията, но много използвано.

Сърцето на Хари затуптя действително бързо. Защита срещу външно проникване? Но той не беше обсебен, всички те се бяха съгласили . . .

- Защо трябва да уча Occlu – нещо си? – изтърси той.

- Защото директорът мисли, че е добра идея – гладко каза Снейп. Ще взимаш частни уроци един път седмично, но няма да казваш на никого какво правиш, най-малко на Долорес Умбридж. Разбираш ли?

- Да – каза Хари. – Кой ще ми преподава?

Снейп повдигна веждата си.

- Аз – каза той.

Хари получи неприятното усещане, че вътрешностите му се разтапят.

Допълнителни уроци със Снейп – какво, по дяволите, беше направил, за да заслужи това? Той бързо погледна към Сириус за подкрепа.

- Защо не може Дъмбълдор да учи Хари? – ядосано попита Сириус. – Защо ти?

- Предполагам защото е привилегиите на директорите е да се справят с по-малко приятни задачи – каза Снейп. – Уверявам те, че не съм молил за работата. – Той стана. – Ще те очаквам в шест часа в понеделник вечер, Потър. Моят кабинет. Ако някой пита, учиш допълнителни отвари. Никой, който те е видял в часовете ми, няма да отрече, че се нуждаеш.

Той се обърна към вратата, а черната му пътна мантия се вееше след него.

- Чакай малко – каза Сириус, изправяйки се в стола си.

Снейп се обърна към тях с подигравателна усмивка.

- Аз бързам, Блек. За разлика от теб, нямам неограничено свободно време.

- Тогава ще побързам. – каза Сириус, ставайки. Той беше по- висок от Снейп, който, както забеляза Хари, сви юмрука си в джоба на мантията си около нещо, което Хари беше сигурен, че е дръжката на пръчката му. – Ако чуя, че използваш тези уроци по Occlumency, за да направиш нещо на Хари, ще отговаряш пред мен.

- Колко забележително – изсмя се Снейп. – Но сигурно си забелязал, че Потър много прилича на баща си?

- Да, забелязал съм. – гордо каза Сириус.

- Ами тогава знаеш, че той е толкова надменен, че критиката просто отскача от него – мазно каза Снейп.

Сириус грубо блъсна стола си настрана, заобиколи масата и отиде до Снейп, изваждайки пръчката си в движение. Снейп издърпа неговата. Те се гледаха бясно, Сириус изглеждаше разярен, а Снейп пресмяташе нещо, очите му се мърдаха от върха на пръчката на Сириус към лицето му.

- Сириус! – силно каза Хари, но очевидно Сириус не го чуваше.

- Предупредих те, Сивиръс, – каза Сириус, с лице на по-малко от две педи от това на Снейп. – Не се интересувам дали Дъмбълдор мисли, че си се подобрил, знам по-добре –

- О, но защо не му кажеш? – прошепна Снейп. – Или се страхуваш, че той може да не вземе насериозно съветът на човек, който се е крил в къщата на майка си за последните шест месеца?

- Кажи ми, как е Луциус Малфой тези дни? Предполагам, че е поласкан от това, че вярното му кученце работи в Хогуортс, нали?

- Като говорим за кучета, - меко каза Снейп – знаеш ли, че Луциус Малфой те е разпознал последния път, когато си рискувал една малка екскурзия навън. Умна идея, Блек, да те видят на сигурна гара . . . даде ти добро извинение да не напускаш дупката си в бъдеще, нали?

Сириус вдигна пръчката си.

- НЕ! – извика Хари, прехвърляйки се през масата и опитвайки се да се добере до тях. – Сириус, недей!

- Страхливец ли ме наричаш? – изръмжа Сириус, опитвайки се да избута Хари от пътя си, но Хари не искаше да се махне.

- Защо, да, предполагам, че да – каза Снейп.

- Хари – махни – се – от – това! – през зъби каза Сириус, избутвайки го настрана със свободната си ръка.

Вратата на кухнята се отвори и цялото семейство Уизли заедно с Хърмаяни, влязоха вътре и всички те изглеждаха много радостни, с г-н Уизли, който вървеше по средата им, облечен в раирана пижама и шлифер.

- Здрав! – обяви той пред цялата кухня. – Напълно здрав!

Той и другите Уизли замръзнаха на прага, загледани в сцената пред тях, която също беше спряна по средата, Сириус и Снейп гледаха към вратата с пръчки, които сочеха към лицето на другия, а Хари беше неподвижен между тях, с ръка протегната към всеки един, за да се опита да ги спре.

- В името на Мерлин – каза г-н Уизли, а усмивката се изпари от лицето му – какво става тук?

Сириус и Снейп снишиха пръчките си. Хари гледаше от единия към другия. И двамата имаха изражение с едва доловимо презрение, макар че неочакваното влизане на толкова много свидетели изглеждаше да ги е върнало при сетивата им. Снейп пъхна пръчката в джоба си, завъртя се на пета и се изнесе през кухнята, подминавайки семейство Уизли без коментар. На вратата той погледна обратно.

- Шест часа, понеделник вечер, Потър.

И той си беше отишъл. Сириус се загледа след него, с пръчка настрана.

- Какво ставаше? – отново попита г-н Уизли.

- Нищо, Артър – каза Сириус, който дишаше тежко, като че ли току-що беше пробягал дълго разстояние. – Просто малък приятелски разговор между двама стари училищни приятели. – С огромно усилие той се усмихна. – Значи . . . си оздравял? Това е чудесна новина, наистина чудесна.

- Да, нали? – каза г-жа Уизли, водейки съпруга си до един стол. – Лечителят Сметуик накрая използва магията си, намери противоотрова на това, което змиите имат в зъбите си, и Артър си получи урок за любопитството си относно мъгълската медицина, нали, скъпи? – добави тя, по-скоро заплашително.

- Да, Моли, мила – кротко каза г-н Уизли.

Тази вечеря следваше да бъде весела, с г-н Уизли пак при тях. Хари можеше да каже, че Сириус се опитваше да я направи такава, макар че когато кръстникът му не се насилваше да се смее на шегите на Фред и Джордж или да предлага на всички още храна, лицето му пак добиваше унило, мрачно настроение. Хари беше разделен от него от Мъндънгус и Лудоокия, които се бяха отбили при г-н Уизли, за да го поздравят. Той искаше да говори със Сириус, да му каже, че не трябва да слуша дори дума, която е казал Снейп, че Снейп го подтиква постоянно, и че другите не мислят Сириус за страхливец като прави това, което Дъмбълдор е казал и оставайки на Грималд плейс. Но той нямаше шанс да го направи и, гледайки грозният вид на лицето на Сириус, Хари се чудеше дали би се осмелил да го спомене даже ако имаше шанс. Вместо това, той каза на Рон и Хърмаяни тихо за уроците по Occlumency със Снейп.

- Дъмбълдор иска да спреш да сънуваш тези сънища за Волдемор – веднага каза Хърмаяни. – Е, ти няма да съжаляваш, ако те спрат, нали?

- Допълнителни уроци със Снейп? – каза Рон, звучейки ужасен. – Бих предпочел кошмарите!

Те трябваше да се върнат в Хогуортс със Среднощния рицар на следващия ден, придружени отново от Тонкс и Лупин, които и двамата закусваха в кухнята когато Хари, Рон и Хърмаяни слязоха на следващата сутрин. Очевидно възрастните бяха по средата на тих разговор когато Хари отвори вратата и всички те се обърнаха бързо и утихнаха.

След забързаната закуска, всички те си сложиха якета и шалове срещу мразовитата сива януарска сутрин. Хари почувства неприятно свиване; той не искаше да се сбогува със Сириус. Той предчувстваше нещо лошо за тази раздяла; той не знаеше кога ще се видят пак и чувстваше, че е негов дълг да каже нещо на Сириус, което да го накара да не върши глупости – Хари се притесняваше, че обвинението на Снейп в страхливост е опарило Сириус толкова лошо, че той дори може би замисляше безразсъдно смела екскурзия по-далече от мястото Гримоулд. Обаче преди да измисли какво да каже, Сириус вече го беше повикал с жест.

- Искам да вземеш това – тихо каза той, пъхвайки грубо зле опакован пакет с големината на книга с меки корици в ръцете на Хари.

- Какво е? – попита Хари.

- Начин да разбера дали Снейп те изтезава много. Не, не го отваряй тук! – каза Сириус, с притеснен поглед към г-жа Уизли, която се опитваше да убеди близнаците да носят ръчно изплетени ръкавици с един пръст. – Съмнявам се, че Моли ще го одобри – но искам да го използваш, ако се нуждаеш от мен, става ли?

- Добре – каза Хари, слагайки пакета във вътрешния джоб на якето си, но знаеше, че никога не би го използвал, каквото и да беше. Нямаше да бъде той, Хари, който примамваше Сириус извън сигурното му място, без значение колко отвратително се държи Снейп с него в предстоящите им часове по Occlumency.

- Тогава да тръгваме. – каза Сириус, потупвайки Хари по рамото и усмихвайки се, и преди Хари да можеше да каже нещо, те се запътиха нагоре по стълбите, спирайки пред вратата с много вериги и резета, заобиколени от семейство Уизли.

- Довиждане, Хари, внимавай – каза г-жа Уизли, прегръщайки го.

- Ще се видим, Хари, и хвърляй по едно око за змиите около мен – каза г-н Уизли весело, ръкувайки се с него.

- Добре – да – каза Хари разсеяно; беше последният му шанс да каже на Сириус да бъде внимателен; той се обърна; погледна лицето на кръстника си и отвори устата си, за да каже нещо, но преди да може, Сириус го прегърна за кратко с една ръка и каза рязко – Грижи се за себе си, Хари. – В следващия момент той се намери преместен навън при вледеняващия зимен въздух, с Тонкс (днес дегизирана като висока жена с желязно сива коса), която го следваше.

Вратата на номер дванадесет се затръшна зад тях. Те последваха Лупин до входа. Когато стигна до павираната част, Хари се обърна. Номер дванадесет се свиваше, като че ли всяка страна се издължаваше до безкрайност. Секунда по-късно беше изчезнал.

- Хайде, колкото по-бързо се качим на автобуса, толкова по- добре – каза Тонкс, и Хари си помисли, че има нервност в погледа, който хвърли на площада. Лупин протегна дясната си ръка.

ПУФ.

Ярко лилав, триетажен автобус се беше появил от въздуха пред тях, едвам отбягвайки най-близката улична лампа, която отскочи назад и се махна от пътя му.

- Да, да, знаем, благодаря – бързо каза Тонкс – Хайде, хайде, качвайте се –

И тя бутна Хари напред през кондуктора, който се опули на Хари, когато той мина.

- Ърн – това е ‘Ари – !

- Ако извикаш името му, ще ти направя магия за забрава – промърмори Тонкс заплашително, сега избутвайки Джини и Хърмаяни напред.

- Винаги съм искал да се кача на това – каза Рон радостно, присъединявайки се към Хари и оглеждайки наоколо.

Беше вечер последния път, когато Хари беше пътувал със Среднощния рицар и трите му етажа бяха пълни с месингови легла. Сега, в ранната сутрин, беше претъпкан с различни столове, групирани наслуки около прозорците. Очевидно някои от тях бяха паднали, когато автобусът изведнъж спря при мястото Гримоулд; няколко магьосника и магьосници все още се изправяха, мрънкайки, и неизвестно чия пазарска чанта се беше изсипала по целия автобус: неприятна смесица от жабешки хайвер, хлебарки и яйчен крем се беше разсипала по целия под.

- Изглежда, че трябва да се разделим – оживено каза Тонкс, оглеждайки за празни места. – Фред, Джордж и Джини, ако просто заемете онези седалки най-накрая . . . Ремус може да стои с вас.

Тя, Хари, Рон и Хърмаяни продължиха до най-горния етаж, където имаше две незаети места най-отпред и две отзад. Стан Шънпайк, кондукторът, нетърпеливо последва Хари и Рон до задните места. Когато Хари минаваше, се обръщаха глави след него и, когато той седна, той видя как всички лица се обърнаха отново напред.

След като Хари и Рон дадоха на Стан по единадесет сикли, автобусът тръгна отново, клатейки се злокобно. Той изтрополя около мястото Гримоулд, движейки се на зиг-заг по паважа, после, с още едно огромно ПУФ, всички те се наклониха назад. Столът на Рон падна и Пигуиджън, който беше в скута му, излезе от клетката и излетя до началото на автобуса, цвърчейки силно, където се настани на рамото на Хърмаяни.

ПУФ.

Столове отново се наклониха назад, когато Среднощния рицар скочи от Бърмингамската магистрала до тих провинциален селски път. Живите плетове и по двете страни на пътя се накланяха, когато те минаваха покрай тях. От тук те се преместиха на главна улица по средата на оживен град, след това на път, заобиколен от високи хълмове, след това на открито шосе между високи апартаменти, всеки път със силно ПУФ.

- Слушайте, след това е спирка ‘Огуортс – весело каза Стан, поклащайки се към тях. Онази жена дето се качи с вас ни намекна да ви преместим напред на опашката. Само първо ще пуснем мадам Марш – отдолу се чу звук на гадене, последван от шумно опръскване – тя нещо не е добре.

Няколко минути по-късно, Среднощния рицар издаде писклив звук и спря пред малка кръчма, която се сви, за да предотврати сблъскване. Те можеха да чуят как Стан извеждаше злополучната Мадам Марш от автобуса и облекченият шепот на пътниците на втория етаж. Автобусът се задвижи отново, набирайки скорост, докато –

ПУФ.

Лупин и Тонкс им помогнаха да свалят багажа си от автобуса, след това слязоха, за да се сбогуват. Хари погледна към трите етажа на Среднощния рицар и видя как всички пътници ги гледаха с прилепнали към стъклата носове.

- Ще сте в безопасност, когато отидете на игрищата – каза Тонкс, хвърляйки бегъл поглед към безлюдния път. – Приятен срок, става ли?

- Грижете се за себе си – каза Лупин, ръкувайки се с всички и достигайки до Хари последен. – И чуйте . . . – той сниши гласа си, докато другите си разменяха последни прощални думи с Тонкс – Хари, знам, че не харесваш Снейп, но той е превъзходен Occlumens, а всички ние – включително и Сириус – искаме да се научиш да се защитаваш, затова работи здраво, става ли?

- Да, добре – тягостно каза Хари, гледайки преждевременно сбръчканото лице на Лупин. – Ами тогава, ще се видим.

Шестимата се пребориха с хлъзгащата се пътека до замъка, влачейки куфарите си. Хърмаяни вече говореше за изплитането на няколко шапки за духчета преди да стане време за лягане. Хари погледна назад, когато те стигнаха до дъбовите врати; Среднощния рицар вече си беше отишъл и той почти си пожела, като имаше предвид какво го чакаше на следващата вечер, да бъде все още там.

- Ще ви кажа по обикновения начин кога ще е следващото – казваше Хари отново и отново – но не мога тази вечер. Трябва да отида на – ъ – допълнителни отвари.

- Ти взимаш допълнителни отвари? – попита Захариас Смит злобно, хващайки Хари в голямата зала след обяд. – Господи, трябва да си ужасен. Снейп обикновено не дава допълнителни уроци, нали?

Когато Смит се измъкна с дразнещо наперена походка, Рон се загледа след него.

- Да го прокълна ли? Още мога да го хвана от тук. – каза той, вдигайки пръчката си и прицелвайки се между раменете му.

- Забрави – унило каза Хари. – Всички ще мислят така, нали? Че аз съм наистина глуп –

- Здрасти, Хари – каза глас зад него. Той се обърна и видя, че Чо стои там.

- О – каза Хари, когато стомаха му се преобърна. – Здрасти.

- Ще бъдем в библиотеката, Хари – твърдо каза Хърмаяни, когато сграбчи Рон за ръката и го поведе по мраморното стълбище.

- Добре ли прекара Коледа? – попита Чо.

- Да, не беше зле – каза Хари.

- Моята беше приятно тиха – каза Чо. Поради някаква причина, тя изглеждаше смутена. – Ъм . . . има още една екскурзия до Хогсмийд следващия месец, видя ли бележката?

- Какво? О, не, не съм проверявал таблото откакто се върнах.

- Да, на Свети Валентин . . .

- Добре – каза Хари, чудейки се защо му казва това. – Ами, предполагам, че искаш - ?

- Само ако ти искаш – нетърпеливо каза тя.

Хари се загледа. Той беше на път да каже “Предполагам, че искаш да знаеш кога е следващото събиране на АД?”, но нейният отговор не съответстваше.

- Аз – ъ – каза той

- Е, няма проблем ако не искаш – каза тя с огорчен вид. – Не се притеснявай. Ще – ще се видим.

Тя се отдалечи. Хари стоя и гледаше след нея, а мозъкът му работеше като луд. Тогава нещо си дойде на мястото.

- Чо! Ей, ЧО!

Той се затича след нея, хващайки я наполовината на мраморното стълбище.

- Ъ – искаш ли да дойдеш с мен в Хогсмийд на Свети Валентин?

- Ооо, да! – каза тя, изчерви се до кървавочервено и се усмихна радостно.

- Добре . . . ами . . . тогава това е уредено – каза Хари, и чувствайки, че този ден не е тотална загуба, той отскочи до библиотеката, за да вземе Рон и Хърмаяни преди следобедните им уроци.

Обаче до шест часа тази вечер, дори блясъкът от успешната покана към Чо Чанг не можеше да освети злокобното усещане, което се усилваше с всяка крачка, която правеше Хари към кабинета на Снейп.

Той се спря пред вратата, когато я достигна, искайки да бъде почти където и да е другаде, тогава си пое дълбоко дъх, той почука и влезе.

Сенчестата стая беше окичена с много рафтове, на които имаше стотици стъклени буркани, в които слузести частици животни и растения бяха в различно оцветени отвари. В единия ъгъл стоеше шкафът, пълен със съставки, за който Снейп беше обвинил Хари – не без причина – в грабеж. Обаче вниманието на Хари беше привлечено от катедрата, където плитък каменен съд, гравиран с руни и символи, лежеше сред светлина от свещи. Хари го разпозна веднага – беше мислоемът на Дъмбълдор. Чудейки се какво, за бога, прави тук, той подскочи, когато студеният глас на Снейп излезе от сенките.

- Затвори вратата зад теб, Потър

Хари направи, както му беше казано, с ужасното чувство, че сам се хвърляше в затвора. Когато се обърна отново към стаята, Снейп се беше преместил в светлината и посочваше към стола срещу катедрата. Хари седна, така направи и Снейп, а студените му черни очи се заковаха, без да мигат, върху Хари, с омразата към всяка линия на лицето му.

- Е, Потър, знаеш защо си тук – каза той. – Директорът ме помоли да ти преподавам Occlumency. Мога само да се надявам, че ще станеш по-опитен, отколкото по отвари.

- Добре – кратко каза Хари.

- Това може да не е обикновен час, Потър – каза Снейп със злобно свити очи – но аз още съм ти учител и следователно ти ще ме наричаш “господине” или “професоре” по всяко време.

- Да . . . господине – каза Хари.

Снейп продължи да го проучва през свитите си очи за момент, после каза – Сега, Occlumency. Както ти казах в кухнята на милия ти кръстник, този клон на магията затваря мозъка срещу магическо натрапване и влияние.

- И защо професор Дъмбълдор мисли, че се нуждая от това, господине? – каза Хари, гледайки право в очите на Снейп и чудейки се дали той ще отговори.

Снейп го погледна за момент и след това каза презрително – Сигурен съм, че дори ти можеше да измислиш това досега, Потър? Тъмния лорд има много добри умения по Legilimency –

- Какво е това? Господине?

- Това е способността да се вадят чувства и спомени от ума на друг човек.

- Той може да чете мисли? – бързо каза Хари, а най-лошите му страхове се потвърждаваха.

- Нямаш изтънченост, Потър – каза Снейп, тъмните му очи блестяха. – Ти не разбираш фините разлики. Това е една от причините, която те прави толкова печален по отвари.

Снейп спря за момент, очевидно да вкуси удоволствието да обижда Хари, преди да продължи.

- Само мъгълите говорят за “четене на мисли”. Умът не е книга, която може да бъде отворена когато поискаш, и четена за забавление. Мислите не са гравирани в черепа, за да бъдат прочетени от всеки нашественик, умът е сложно и многопластово нещо, Потър – или най-малкото, повечето умове са. - Той се усмихна. – Обаче е вярно, че тези, които са овладяли Legilimency са способни, под определени условия, да се ровят в умовете на своите жертви и да предават чувствата им вярно. Тъмния лорд, например, почти винаги знае кога някой го лъже. Само тези, които имат умения по Occlumency, могат да затворят тези чувства и спомени, които опровергават лъжата, и могат да говорят фалшиви неща в негово присъствие без разкриване.

Каквото и да казваше Снейп, Legilimency звучеше като четене на мисли за Хари, и той не харесваше звученето му.

- И той е способен да знае какво мислим в момента? Господине?

- Тъмния лорд е на значително разстояние и стените и игрищата на Хогуортс се пазят от много древни заклинания и магии, които да предпазват телесната и духовна сигурност на тези, които живеят в тях – каза Снейп. – Време и разстояние имат значение в магията, Потър. Дори понякога очният контакт е съществен за Legilimency.

- Добре тогава, защо трябва да уча Occlumency?

Снейп погледна Хари, очертавайки устата си с един дълъг пръст.

- Обикновените правила очевидно не съответстват с теб, Потър. Проклятието, което не успя да те убие изглежда е изковало някакъв вид връзка между теб и Тъмния лорд. Доказателствата предлагат, че понякога, когато умът ти е най- отпуснат и уязвим – когато спиш, например – споделяш мислите и чувствата на Тъмния лорд. Директорът смята, че не е добре това да продължава. Той желае да те науча как да затваряш ума си срещу Тъмния лорд.

Сърцето на Хари отново заби бързо. Нищо от това нямаше смисъл.

- Но защо професор Дъмбълдор иска да го спре? – рязко попита той. – Не го харесвам много, но е полезно, нали? Имам предвид . . . Видях как змията напада г-н Уизли и ако не бях, професор Дъмбълдор нямаше да може да го спаси, нали? Господине?

Снейп се загледа в него за няколко секунди, още очертавайки устата си с пръст. Когато той заговори отново, беше бавно и обмислено, като че ли преценяваше всяка дума.

- Изглежда, че Тъмния лорд не е забелязал връзката между теб и него до скоро. Досега изглежда, че си преживявал чувствата му, и си споделял мислите му, без той да знае. Обаче видението, което си имал малко преди Коледа –

- Онова със змията и г-н Уизли?

- Не ме прекъсвай, Потър – каза Снейп с опасен тон – Както казвах, видението което си имал малко преди Коледа представя такова навлизане в мислите на Тъмния лорд –

- Видях в главата на змията, не в неговата!

- Мисля, че току-що ти казах да не ме прекъсваш, Потър?

Но Хари не се интересуваше дали Снейп е разгневен; най- после той стигаше до дъното на нещата; той се беше преместил напред в стола си и, без да осъзнава, беше на самия ръб, напрегнат, като че ли готов за полет.

- Как може да виждах през очите на змията, ако споделям мислите на Волдемор?

- Не изричай името на Тъмния лорд! – изсъска Снейп.

Имаше неприятна тишина. Те се гледаха през мислоема.

- Професор Дъмбълдор казва името му – тихо каза Хари.

- Дъмбълдор е много мощен магьосник. – измърмори Снейп. – Докато той може да се чувства достатъчно сигурен, за да използва името му . . . остатъкът от нас . . . – той разтри лявата си ръка, очевидно несъзнателно, на мястото, където Хари знаеше, че Черния знак беше изгорен в кожата му.

- Просто исках да знам – отново започна Хари, насилвайки гласа си да бъде учтив, - защо –

- Изглежда си посетил ума на змията, защото това е където Тъмния лорд е бил в онзи момент. – изръмжа Снейп. – В този момент той е владеел змията и затова и си сънувал, че също си в нея.

- И Вол – той е осъзнал, че аз също съм там?

- Така изглежда. – хладно каза Снейп.

- Откъде знаете? – настоятелно каза Хари. – Само професор Дъмбълдор ли предполага, или - ?

- Казах ти – каза Снейп, скован в стола си, очите му бяха като цепнатини – да ме наричаш “господине”.

- Да, господине – нетърпеливо каза Хари – но как сте узнали - ?

- Достатъчно е това, че знаем – сдържано каза Снейп. Важното е, че Тъмния лорд се страхува, че добиваш достъп до мислите и чувствата му. Също така той е заключил, че процесът би трябвало да действа и в обратната посока; да кажем, той е осъзнал, че скоро може да е способен да се добере до твоите мисли и чувства в замяна –

- И той може да ме накара да направя нещо? – попита Хари – Господине? – прибави той забързано.

- Може би. – каза Снейп студено и неубедително – Което ни води пак до Occlumency.

Снейп извади пръчката си от вътрешен джоб на одеждите си и Хари се напрегна в стола си, но Снейп просто вдигна пръчката до слепоочието си и сложи върха й в мазните корени на косата си. Когато той я махна, някакво сребристо вещество излезе, разтегляйки се между слепоочието и пръчката като твърда нишка, която се пречупи, когато той дръпна пръчката от нея и падна елегантно в мислоема, където се завъртя сребристо-бяла, нито газ, нито течност. Още два пъти Снейп вдигна пръчката си до слепоочието и остави сребристото вещество в каменният съд, после, без да предложи обяснение за поведението си, взе мислоема внимателно, премести го на една полица и се върна, за да се изправи лице в лице с Хари с пръчка в готовност.

- Изправи се и извади пръчката си, Потър.

Хари се изправи с нервно чувство. Те се погледнаха с катедрата между тях.

- Имаш право да използваш пръчката си, за да се опиташ да ме обезоръжиш, или да се защитиш по всеки друг начин, за който се сещаш. – каза Снейп.

- И какво ще направите? – попита Хари, гледайки пръчката на Снейп неспокойно.

- Ще се опитам да проникна в ума ти. – меко каза Снейп. – Ще видим колко добре ще се съпротивляваш. Беше ми казано, че вече си показал склонност към съпротивляване на проклятието Империус. Ще разбереш, че за това се искат сходни сили . . . стимулирай се, сега. Legilimens!

Снейп беше ударил преди Хари да беше готов, дори преди да се опита да призове някаква сила на съпротивление. Кабинетът заплува пред очите му и изчезна; образ след образ се надбягваха в ума му като трептящ филм толкова ярко, че го заслепяваше за околностите.

Той беше на пет, гледаше как Дъдли кара ново червено колело, и сърцето му се пукаше от ревност . . . беше на девет, и булдогът Рипър го гонеше по дърво, а семейство Дърсли се смееха долу на поляната . . . той седеше под разпределителната шапка, и тя му казваше, че може да се изяви в Слидерин . . . Хърмаяни лежеше в болничното крило, а лицето й беше покрито с гъста черна козина . . . стотици диментори се приближаваха към него близо до тъмното езеро . . . Чо Чанг се приближаваше към него . . .

Не, каза глас в главата на Хари, когато споменът за Чо се приближаваше, ти не гледаш това, ти не го гледаш, това е лично –

Той почувства остра болка в коляното. Кабинетът на Снейп пак се беше изяснил и той осъзна, че е паднал на пода, а едното му коляно се беше сблъскало с крака на катедрата на Снейп. Той погледна към Снейп, който беше снишил пръчката си и разтриваше китката си. Там имаше гневен белег, като изгорено.

- Имаше ли намерение да направиш Жилеща магия? – хладно попита Снейп.

- Не – горчиво каза Хари, ставайки.

- Така си и помислих. – каза Снейп, гледайки го отблизо. – Ти ми позволи да вляза прекалено навътре. Ти загуби контрол.

- Видяхте ли всичко, което аз видях? – попита Хари, несигурен дали иска да чуе отговора.

- Проблясъци – каза Снейп, и устната му се сви презрително. – На кой беше кучето?

- Леля ми Мардж. – измънка Хари с омраза към Снейп.

- Е, за първи опит не беше толкова зле, колкото можеше да бъде – каза Снейп, вдигайки пръчката си още един път. – Ти все пак се опита да ме спреш, макар че изгуби време и енергия във викане. Трябва да останеш концентриран. Отблъсни ме с мозъка си и няма да има нужда да прибягваш до пръчката си.

- Опитвам се – гневно каза Хари – но не ми казвате как!

- Маниери, Потър – каза Снейп застрашително. – Сега, искам да си затвориш очите.

Хари му хвърли неприятен поглед преди да направи както му беше казано. Той не хареса идеята да стои там със затворени очи, докато Снейп го гледаше с пръчка в ръка.

- Изчисти ума си, Потър – каза студеният глас на Снейп – Освободи се от всички чувства . . .

Но гнева на Хари към Снейп продължи да пулсира във вените му като отрова. Да изчисти гнева си? Също толкова лесно би могъл да си откъсне краката.

- Не го правиш, Потър . . . ще ти трябва повече дисциплина от това . . . съсредоточи се, сега . . .

Хари се опита да изпразни ума си, опита се да не мисли, или спомня, или чувства . . .

- Да опитаме пак . . . на три . . . едно – две – три – ‘Legilimens!’

Огромен черен дракон се издигаше над него . . . баща му и майка му махаха от омагьосано огледало . . . Седрик Дигъри лежеше на земята с празни очи, които се взираха в него . . .

- НЕЕЕЕЕЕЕ!

Хари отново беше на колене, с лице заровено в ръцете си, а мозъкът го болеше като че ли някой се беше опитал да го издърпа от черепа.

- Ставай! – остро каза Снейп. – Ставай! Не се опитваш, не правиш усилие. Позволяваш ми да навляза в спомените, от които се страхуваш, даваш ми оръжия!

Хари отново се изправи, а сърцето му биеше лудо като че ли току-що беше видял Седрик мъртъв в гробището. Снейп изглеждаше по-блед от обикновено, и по-гневен, макар че не толкова гневен, колкото беше Хари.

- Аз – правя – усилие – каза той през зъби.

- Казах ти да се освободиш от чувства!

- Да? Ами, намирам това за трудно в момента – изръмжа Хари.

- Тогава ще бъдеш лесна плячка за Тъмния лорд – свирепо каза Снейп. – Глупаци, които гордо носят сърцата си на ръкавите, които не могат да контролират чувствата си, които се поддават на тъжни спомени и се оставят да бъдат провокирани толкова лесно – с други думи, слаби хора – те нямат шанс срещу силите му! Той ще проникне в ума ти с нелепа лекота, Потър!

- Не съм слаб – тихо каза Хари, ярост пулсираше в него и той си помисли, че може да нападне Снейп след секунда.

- Тогава го докажи! Владей се! – злобно каза Снейп. – Контролирай гнева си, подчини ума си! Ще опитаме отново! Подготви се, сега! Legilimens!

Той гледаше как вуйчо Върнън затръшва пощенската кутия . . . стотици диментори се насочваха през езерото при игрищата към него . . . той тичаше по коридор без прозорци заедно с г-н Уизли . . . те се приближаваха до чисто черна врата накрая на коридора . . . Хари очакваше да премине през нея . . . но г-н Уизли го заведе вляво, после полетя през каменни стълби . . .

- ЗНАМ! ЗНАМ!

Той отново беше на четири крака на пода в кабинета на Снейп, белегът му го болеше неприятно, но гласът, който излезе от устата му, беше победоносен. Той се насили да стане, и откри, че Снейп го гледа с вдигната пръчка. Изглежда, че този път Снейп беше вдигнал заклинанието дори преди Хари да се опита да се съпротивлява.

- Какво стана, Потър? – каза той, гледайки Хари съсредоточено.

- Видях – спомних си – задъхано каза Хари. – Току-що осъзнах . . .

- Осъзна какво? – остро попита Снейп.

Хари не отговори веднага; той още се наслаждаваше на момента на осъзнаване, и потърка челото си . . .

Той беше сънувал коридор без прозорци, който свършва със заключена врата в продължение на месеци, без да осъзнава, че е истинско място. Сега, виждайки спомена отново, той знаеше, че през цялото време е сънувал коридора, по който беше тичал заедно с г-н Уизли на дванадесети август, когато те бързаха за съдебните зали в Министерството; беше коридорът, който води към Отдела на Потайностите и г-н Уизли е бил там в нощта, когато е бил нападнат от змията на Волдемор.

Той погледна към Снейп.

- Какво има в Отдела на Мистериите?

- Какво каза? – тихо попита Снейп и с голямо удоволствие Хари видя, че е развълнуван.

- Казах, какво има в Отдела на Мистериите, господине? – каза Хари.

- И защо – бавно попита Снейп – ти е да питаш такова нещо?

- Защото – каза Хари, гледайки отблизо лицето на Снейп – онзи коридор, който току-що видях – сънувам го от месеци – току-що го разпознах – той води към Отдела на Мистериите . . . и мисля, че Волдемор иска нещо от –

- Казах ти да не изричаш името на Тъмния лорд!

Те се загледаха един в друг. Белегът на Хари отново го заболя, но той не се интересуваше. Снейп изглеждаше разтревожен; но когато той заговори отново, звучеше като че ли се опитваше да изглежда хладен и безразличен.

- Има много неща в Отдела на Мистериите, Потър, от които малко ще разбереш и от които никое не те засяга. Ясен ли съм?

- Да – каза Хари, още търкайки горящия белег, който ставаше все по-болезнен.

- Искам те тук по същото време в сряда. Ще продължим работата тогава.

- Добре – каза Хари. Той копнееше да се измъкне от офиса на Снейп и да намери Рон и Хърмаяни.

- Ти ще премахваш всички емоции от ума си всяка вечер преди да заспиш; ще го изпразваш, ще го правиш пуст и спокоен, разбираш ли?

- Да – каза Хари, който едва слушаше.

- Предупреден си, Потър . . . Ще узная ако не си тренирал . . .

- Добре – измърмори Хари. Той взе училищната си чанта, метна я на рамо и побърза към вратата на кабинета. Когато я отвори, той погледна обратно към Снейп, който беше с гръб към Хари и загребваше собствените си мисли от мислоема с върха на пръчката си и ги преместваше внимателно в собствената си глава. Хари си тръгна без да каже нещо друго, внимателно затваряйки вратата зад него, а белегът му още пулсираше болезнено.

Хари намери Рон и Хърмаяни в библиотеката, където работеха по най-скорошната купчина домашни на Умбридж. Другите ученици, почти всички петокурсници, седяха на маси със запалени лампи, с носове забити в книги и трескаво скърцащи пера, докато небето извън прозорците ставаше все по-тъмно. Единственият друг звук беше лекото скърцане на едната обувка на Мадам Пинс, когато библиотекарката дебнеше по редовете заплашително, дишайки във вратовете на тези, които докосваха безценните й книги.

Хари почувства, че се разтрепери; белегът му още го болеше, той се почувства трескав.

Когато той седна срещу Рон и Хърмаяни, погледна отражението си в насрещния прозорец; той беше много блед и белегът му се отличаваше по-ясно от обикновено.

- Как мина? – прошепна Хърмаяни, и след това със загрижен вид – Добре ли си, Хари?

- Да . . . добре . . . не знам – нетърпеливо каза Хари, трепвайки, когато през белега му отново премина болка – Слушайте . . . току-що осъзнах нещо . .

И той им каза какво току-що беше видял и какво беше заключил.

- Значи . . . значи казваш . . . – прошепна Рон, когато Мадам Пинс премина, скърцайки леко – че оръжието – онова нещо, което преследва Ти-знаеш-кой – е в Министерството на магията?

- В Отдела на Потайностите, така трябва – прошепна Хари – Видях онази врата, когато баща ти ме заведе в съдебните зали за прослушването ми и определено е същата, която той пазеше, когато змията го ухапа.

Хърмаяни въздъхна бавно и дълго.

- Разбира се – въздъхна тя.

- Разбира се какво? – каза Рон по-скоро нетърпеливо.

- Рон, помисли малко . . . Стърджис Подмоър се опитваше да премине през врата в Министерството на магията . . . трябва да е била онази, има прекалено много съвпадения!

- Как Стърджис се опитва да премине, когато той е на наша страна? – каза Рон.

- Е, не знам – призна Хърмаяни – Това не съответства . . .

- Е, какво има в Отдела на Мистериите? – Хари попита Рон – Баща ти някога споменавал ли е нещо за това?

- Знам, че наричат хората, които работят там “неговорещи” – намръщено каза Рон – Защото никой не знае наистина с какво се занимават – странно място да се държи оръжие.

- Изобщо не е странно, добре са го измислили – каза Хърмаяни. – Очаквам, че сигурно това, което Министерството е развивало, ще бъде строго секретно . . . Хари, сигурен ли си, че си добре?

Хари беше притиснал здраво ръцете си към челото, като че ли се опитваше да го изглади.

- Да . . . добре . . . – каза той, махайки ръцете си, които трепереха – Просто се чувствам малко . . . Не харесвам много Occlumency.

- Предполагам, че всеки би се чувствал зле, ако отново и отново са нападали ума им – отзивчиво каза Хърмаяни. – Виж, нека се върнем в общата стая, ще ни е по-спокойно там.

Но общата стая беше пълна с гръмогласен смях и вълнение; Фред и Джордж представяха най-новите стоки от магазинчето за шегички.

- Безглави Шапки! – извика Джордж, когато Фред посочи островърха шапка, украсена с пухкаво розово перо, на гледащите ученици. – Два галеона всяка, гледайте Фред, сега!

Фред сложи шапката на главата си. За секунда той просто изглеждаше глупав; но след това и шапката, и главата изчезнаха.

Няколко момичета изпищяха, но всички останали се смееха силно.

- И пак! – извика Джордж, и ръката на Фред потърси нещо във въздуха над рамото си, после главата му се появи отново, когато той махна шапката с розовото перо от нея.

- А как работят тези шапки? – каза Хърмаяни, объркана от домашното си и гледайки отблизо Фред и Джордж. – Имам предвид, очевидно е някакъв вид невидимо заклинание, но е наистина хитро да се разширят границите на невидимото поле над тези на омагьосания предмет.

Хари не отговори; чувстваше се болен.

- Ще трябва да направя това утре – промърмори той, избутвайки книгите, които току-що беше извадил от чантата, обратно вътре.

- Е, тогава го запиши в плана за домашни! – насърчаващи каза Хърмаяни. – За да не забравиш!

Хари и Рон си размениха погледи, докато той търсеше в чантата си, взе плана и го отвори колебливо.

- Не оставяй за по-късно, ти, посредственико! – смъмри го книгата, когато Хари написа домашното на Умбридж . Хърмаяни се усмихна радостно.

- Мисля, че ще си лягам. – каза Хари, бутайки плана за домашни обратно в чантата си и мислейки си да го хвърли в огъня при първа възможност.

Той пресече общата стая, отклонявайки се от Джордж, който се опита да му сложи Безглава шапка и стигна спокойните и хладни стълби за спалните на момчетата. Отново се чувстваше зле, точно както се беше чувствал през нощта, в която имаше видението със змията, но си помисли, че ако полежи известно време ще бъде наред.

Той отвори вратата на спалнята си и беше на крачка вътре, когато изпита такава силна болка, че си помисли, че някой е отрязал горната част на главата му. Той не знаеше къде е, дали стоеше или лежеше, дори не знаеше собственото си име.

Безумен смях кънтеше в ушите му . . . той беше щастлив, както не е бил от много дълго време . . . ликуващ, възторжен, тържествен . . . чудесно, чудесно нещо се беше случило.

- Хари? ХАРИ!

Някой го беше ударил по лицето. Безумният смях беше спрян с вик от болка. Радостта изтичаше от него, но смеха продължи . . .

Той отвори очите си и, като направи това, се изплаши, че дивият смях идваше от неговата собствена уста. В момента, в който го осъзна, той спря; Хари лежеше задъхан на пода, гледайки тавана, а белегът на челото му пареше ужасно. Рон се беше навел над него с много притеснен вид.

- Какво стана? – каза той.

- Аз . . . не знам . . . – задъха се Хари, сядайки. – Той е наистина щастлив . . . наистина щастлив . . .

- Ти-знаеш-кой е?

- Нещо добро се е случило – промълви Хари. Той се тресеше така лошо, като тогава, когато беше видял как змията напада г-н Уизли и се чувстваше зле. – Нещо, за което се е надявал.

Думите излязоха когато те отидоха в Грифиндорската съблекалня, като че ли странник ги говореше през устата на Хари, макар той да знаеше, че са верни. Той дълбоко си поемаше въздух, пожелавайки си да не повърне върху Рон. Той беше доволен, че Дийн и Шеймъс този път не гледаха.

-Хърмаяни ми каза да дойда и да те проверя – тихо каза Рон, помагайки на Хари да стане. – Тя каза, че защитата ти ще е слаба в момента, след като Снейп се е бъркал в ума ти . . . но все пак предполагам, че ще помогне в дългосрочен план, нали? – Той погледна Хари съмнително, докато му помагаше да отиде до леглото. Хари кимна без никакво убеждение и се отпусна на възглавниците, с болки навсякъде от толкова много падане на пода тази вечер, белегът му още го пареше болезнено. Той не можеше да спре да чувства, че първото му навлизане в Occlumency беше отслабило съпротивлението на ума му вместо да го засили, и той се чудеше с тревога какво е направило Лорд Волдемор по-щастлив от всякога през последните четиринадесет години.
Край на 24 глава