Годишник на университета по архитектура, строителство и геодезия софия том
Изтегляне 0.62 Mb. Pdf просмотр
|
- Навигация на страницата:
- 4. Съхраняването на градския силует като процес, определящ урбанистичното послание и пространствената идентичност
| Манастирски църкви и комплекси. Най-общо Църквата намира своята централ- на роля в средновековните градове, следвайки един от трите най-разпространени въз- можни сценария – разполагане на катедрала в civitates, урбанизиране на територия около енорийска църква извън градовете с римско наследство, издигане на град около мана- стирско ядро или разполагане на манастирска църква в центъра на съществуващо насе- лено място и придобиването на статут на катедрала или ко-катедрала. В единия от изброените случаи монашеската общност се установява в неурбанизирана територия и впоследствие около манастирското ядро се образува урбанистична структура. Такива случаи съществуват не много – Сантяго в Испания, Бобио в Италия, Свети Гален, който по-късно става административен център на швейцарски кантон, Мария Лах в Германия, Илай в блатата на Кеймбриджшайър и Гластънбъри, разположен насред Съмърсетовите блата. В центровете на някои градове се строят и монашески църкви, като тази традиция е установена преди всичко в Сицилия (Палермо и Чефалу) и Англия (Кингсбридж). Общият исторически корен, който свързва тези две изключения от общото правило, е норманското им наследство. Тези църкви носят качествата на епархийските църкви и представляват в общия случай безспорна доминанта в градския силует и към днешна дата. 4. Съхраняването на градския силует като процес, определящ урбанистичното послание и пространствената идентичност Подходите за съхраняване на градската идентичност зависят от контекста и най- общо могат да бъдат формулирани, както следва: 4.1. Ограничаване на развитието и затвърждаване на определен в миналото урбанистичен модел, посредством запазване на установените в средата пропор- ционални отношения и съхраняване на урбанистичната роля и обемно-простран- ствените характеристики на всички обекти, попадащи в рамките на урбанистичен „резерват“. Крайната цел при съхраняването на градската идентичност се състои в постигането на устойчиво състояние на покой, в което пространството е изпълнено с най-доброто възможно веществено и невеществено съдържание. Определянето на мо- мента, в който е постигната тази цел, следва да бъде преди всичко резултат от колек- тивния избор на социума и не е строго обвързано с хронологичната последователност. Пространствената идентичност може да бъде устойчива, защото е припозната, но не следва, че бива непременно припозната, ако е устойчива. В тази връзка, при установен работещ модел на взаимодействие и категорично масово приемане валидността на определено духовно послание, естествено е съхраняването на градската идентичност в контекста на пространства, в които „времето е спряло“. Изборът на подобен подход съвсем не означава пресичането из корен на градския процес. Той продължава да се развива и адаптира към създадените условия, като продължава да моделира простран- ството, дори в рамките на установената в средата неизменяемост. Границите на такива 194 територии може да обхванат целия град или избрана част от него. Що се отнася до първия случай, съхраняването в известна степен изпразва от същинско урбанистично съдържание градската среда, превръщайки пространствената идентичност в експонат, който губи значимостта си като фактор, определящ и определен от духовните ценности на съответния социум. Във втория случай стремежът към запазване на определено духовно измерение, посредством съхраняване на материалната автентичност на отделен елемент или група елементи, в състава на градския силует и капсулирането им във вре- мето и пространство, водят до създаването на изразителен контраст в урбанистичната среда по причина, че актуалните градски процеси се развиват преди всичко в простран- ство, в което намират най-добри условия за разгръщане на новите мащаби. Резултати от подобен подход за съхраняване на пространствената идентичност са видни в рамките на площад „Сан Бабила“ в Милано, където неороманската църква, която някога е представ- лявала третият по значимост храм в града, сега се е свила в интимността на сакралното пространство, оградено от стените ѝ. Контрастът, породен от нейната пространствена и смислова изолация, става все по-осезаем във времето, а първоначалната роля, която е притежавала в контекста на градския силует, прогресивно избледнява (фиг. 1). Изтегляне 0.62 Mb. Сподели с приятели:
|