Особени повелителни норми

СЕС сочи 4 условия, на които трябва да отговарят националните повелителни норми, за да им се признае качеството на обществен ред по чл.52 от ДФЕС:

• 
  повелителните норми на националното право следва да се прилагат по недискриминационен начин към граждани и ЮЛ на ЕС;
  
• 
  приемането им трябва да е обосновано с императивни изисквания от обществен интерес;
  
• 
  нормите трябва да са подходящи за постигане на преследваната цел;
  
• 
  действието им трябва да е ограничено до постигането на тази цел;
  

• 
  като възможност, а не задължение на зачитането им;
  
• 
  като съобразяване, което очевидно предоставя по-голяма свобода на органа;
  

• 
  норми на закрила – те защитават определени категории лица, които са в по-слаба позиция в отношенията, в които участват. Тяхната роля е за възстановяване на равновесието между страните в правоотношението;
  
• 
  норми на защита на обществените интереси – тук могат да бъдат споменати нормите за защита на конкуренцията, относно валутния контрол, за закрила на околната среда и др;
  

• 
  по-разпространената е свързана с предявяването на спора за разглеждане от съд, който ще приложи по-благоприятната за ищеца стълкновителна норма.
  
• 
  в тесен смисъл обаче може да се осъществи и като манипулиране на обстоятелствата, въз основа на които се определя приложимото право;
  

• 
  материален – той е резултат от съзнателното поведение на лицето и се изразява в регистриране на ЮЛ в друга държава, придобиване на друго гражданство или обичайно местопребиваване, пренасяне на определена вещ на територията на друга държава и др;
  
• 
  субективен – изразява се в намерението да се постигне крайна уредба на правоотношението, която не е позволена от правото на държавата, нормално приложимо при липса на търсената промяна в привързването.
  

Взаимността в правото означава предоставянето на определени право или поемането на определени задължения срещу съответното предоставяне на такива права или задължения в чуждото право. Тя винаги има материалноправно съдържание. Възможно е правата, които се предоставят при условията на взаимност, да са конкретно посочени /материална взаимност/. Възможно е те да са предоставени чрез общо приравняване /формална взаимност/ към правата на собствените граждани – национален режим, или към правата на гражданите на трета държава – клауза на най-облагоприятстваната нация.

В българския КМЧП взаимността е уредена в чл.47.,т.е. когато нашата стълкновителна норма насочва към чуждо право, българският компетентен орган ще приложи това право, без да се интересува дали чуждият компетентен орган ще приложи наше право, ако чуждата стълкновителната норма насочва към наше право.

Чл. 47 ал. 2 – взаимността се предполага.

Взаимност изискват законите за интелект. собственост. Има различни форми на взаимност.
Реторсия - Това е институт не само на МЧП и се състои в налагане на ограничителни мерки по отношение на частноправните субекти от държави, в които български частноправни субекти са подложени на дискриминация или тези ограничителни мерки се налагат в изпълнение на международен договор.

В първия случай – чл. 3 ал. 2 от Закона за насърчаване на инвестициите.

Другият вид реторсия е напр.ембаргото.

Реторсията продължава докато се вдигнат дискриминационните мерки или се отмени от международен договор. В противен случай, ако тя продължи има ексцес.

При отрицателното стълкновение всяка система на МЧП насочва дадено частноправно отношение с международен елемент към чуждото право.

При относителното стълкновение промяната във фактическата ситуация може да доведе до неговото преодоляване.

При скритото стълкновение пък има разлика в квалификациите на даден правен институт или правно понятие, което и двете правни системи използват.

Подвижното стълкновение се получава, когато се променят териториалните граници или отношението последователно преминава под действието на две или повече правни системи (напр. когато една движима вещ се пренася през територията на няколко държави или върху една територия последователно се променя суверенитета).

Съществуват различни способи за преодоляване стълкновението на закони в МЧП. Двустранните договори са с ограничена ефективност. Доскоро най-често се е прилагало многостранното международно договаряне (когато държавите сключат многостранен договор, ратифицират го и той влезе в сила за тях, колизия няма да възниква). Вторичното право на ЕС е насочено към уеднаквяване на правните системи в различни държави. Когато е уеднаквена стълкновителната уредба, това трябва да се направи и по отношение на материалноправната – именно това е най-ефективния начин за преодоляване на стълкновенията.

Субект на МЧП е всеки гражданин, без оглед на неговото гражданство, местожителство или местопребиваване. Това правило изтича от императивна норма на международното право. Според Всеобщата декларация за правата на човека: “Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права”.

Правосубектността се признава на всеки човек, където и да се намира /чл.6 от Всеобщата декларация за правата на човека/. Всеки човек може да бъде субект на частноправни отношения с международен елемент. В такива отношения с други лица той влиза на територията на родната си държава, на територията на чужда държава или на територия, която не е подчинена на определена държавна юрисдикция /напр. Антарктида/. Независимо от това къде възниква конкретното правоотношение, правосубектността е абсолютно необходима предпоставка.

При определяне на правосубектността на лицата, МЧП решава 2 задачи, различни от тези в гражданското право:

• 
  българското МЧП трябва да реши по материалното право на коя държава ще се определя правния статус на лицата;
  
• 
  съществуват ли допълнителни условия и кои са те с оглед на участието на лицата в частноправните отношения с международен елемент;
  

• 
  правото на държавата, чийто гражданин е лицето;
  
• 
  правото на държавата, където е неговият домицилий – специфичен институт, характерен за англо-американското право;
  
• 
  правото на държавата, където е неговото местожителство, съответно местопребиваване;
  

Веднъж придобити при условията на отечественото право, правоспособността и дееспособността не могат да бъдат засегнати от последваща промяна на гражданството. /чл.51 от КМЧП/. Недопустимо е промяната на гражданството да поставя под съмнение вече придобити права или поети задължения, валидни според правото, по което са възникнали.

В чл.52 КМЧП за пръв път изрично се урежда търговската дееспособност без учредяване на ЮЛ. Приложимо е правото на държавата, в която лицето се регистрира като търговец. Когато не е необходима регистрация, се прилага правото на държавата, в която лицето има основно място на дейност.

21. Международна компетентност на българските съдилища и други органи по дела за лични права на физическите лица. Приложимо право при определяне, промяна и защита на името на физическите лица.
Българските съдилища и други органи са международно компетентни да гледат искове за промяна или защита на името винаги, когато лицето е български гражданин или има обичайно местопребиваване в България /чл.5, т.1 КМЧП/. Във всеки случай обичайното местопребиваване е от значение за лицата с чуждо гражданство, за българските граждани компетентността на нашите съдилища е винаги налице.

Въпросът за името е свързан с личния статут на лицето. Според чл.53, ал.1 КМЧП името на лицето и неговата промяна се уреждат от отечественото му право. Това решение, както и следващото, според което при промяна на гражданството на лицето, новото му отечествено право урежда последиците от тази промяна за името, са традиционни за европейското МЧП.

С чл.55 КМЧП приключва уредбата на правното положение на ФЛ.

23. 
    Приложимо право при определяне на дееспособността на физическите лица. Обща и специална дееспособност. Международна компетентност на българските съдилища за ограничаване и лишаване от дееспособност. Приложимо право.
    

Дееспособността е признатата от правото способност на едно лице с лични действия да придобива права и да поема задължения. Съгласно чл.50, ал.1 КМЧП дееспособността на лицето се урежда от неговото отечествено право. За да установи приложимото право, съдът трябва да установи само гражданството на лицето. Трябва да се има предвид, че също не е изключено препращането както обратно към правото на съда, така и към правото на трета държава. Българският правоприлагащ орган трябва да провери как е уредена дееспособността в МЧП на държавата, чийто гражданин е лицето /чл.40, ал.1 КМЧП/. Ако стълкновителната норма препраща обратно или към правото на трета държава, то препращането следва да се приеме.

Винаги, когато приложимото към дадено отношение право установява специални условия относно дееспособността, то се прилага. Това отношение може да бъде договорно или деликтно, да урежда брачната дееспособност или тази да се завещава. Видът на отношението е без значение, има значение единствено дали приложимото към него право съдържа специални условия относно дееспособността.

В чл. 50, ал.2 КМЧП е залегнала разпоредбата, когато един договор е сключен между лица, намиращи се в една и съща държава, лицето което е дееспособно по правото на тази държава, не може да се позове на недееспособността си по каквото и да е друго право и на това основание да оспорва недействителността на договора. Тази разпоредба е приета по съображения, с оглед сигурността на гражданския обмен. Ако според отечественото право дееспособността настъпва на 21 години, но според правото на сключване на договора е достатъчно лицето да е навършило 18 години, то меродавно ще е последното право. Страната по договора не може да оспори неговата действителност с аргумента, че е била недееспособна според отечественото си право. Отграничение: ако насрещната страна е знаела, че договаря с недееспособно по отечественото си право лице /или не е знаела, но това незнание се дължи на небрежност/, то лицето възстановява правото си да оспори действителността на договора с аргумент за недееспособност.

В чл.52 КМЧП за пръв път изрично се урежда търговската дееспособност без учредяване на ЮЛ. Приложимо е правото на държавата, в която лицето се регистрира като търговец. Когато не е необходима регистрация, се прилага правото на държавата, в която лицето има основно място на дейност.

23. 
    Националност на ЮЛ в МЧП. Приложимо право към личния статут на ЮЛ и неперсонифицираните образувания в българското МЧП. Изключителна компетентност по дела относно правния статут на ЮЛ.
    

ЮЛ са основни субекти на МЧП. Те са изключително важна правна форма за осъществяване на стопанската и социална дейност на хората както на територията на отделната държава, така и на международния пазар. Три основни белега се отнасят към правосубектността им:

1. 
   ЮЛ притежава имущество: - имуществото, заедно със съвкупността от права и задължения, които му предоставя законът, позволяват ЮЛ да функционира като участник в международния граждански обмен;
   
2. 
   Призната от правото възможност ЮЛ да сключва договори и да извършва други сделки, с които да приобщава права и да поема задължения;
   
3. 
   Правото предоставя на ЮЛ качество на процесуален субект: - ЮЛ е процесуално легитимирано както активно /да предявява искове/, така и пасивно /да бъде ответник/;
   

• 
  търговски дружества от всякакъв вид;
  
• 
  ЮЛ, които нямат х-р на търговски дружества /граждански сдружения, фондации, корпорации и др/;
  
• 
  образувания, които не са ЮЛ, но законът по тяхното създаване им предоставя определени права /етажна собственост, наследства и др/, също са обхванати от уредбата на регламента.
  

• 
  неговото седалище по устройствения акт;
  
• 
  централно управление;
  
• 
  основно място на стопанска дейност;
  

23. 
    Обхват на приложимото право по отношение на ЮЛ. Преместване на седалището, преобразуването на ЮЛ и практиката на Съда на ЕС.
    

Според чл.56, ал.1 „ЮЛ се уреждат от правото на държавата, в която са регистрирани”. По същото право се урежда и правното положение на клона на ЮЛ, както и на сдруженията и организациите, които не са ЮЛ. По-лесно е чрез търговския регистър на дадена държава да се открият основните въпроси, свързани с правния статут на търговските дружества.

В чл.56, ал.2 се урежда случаят, когато правото по учредяването на ЮЛ не изисква регистрация или то е регистрирано в няколко държави. Тогава се прилага правото по установеното седалище на ЮЛ. Когато местонахождението на седалището по устройствения акт на ЮЛ не съвпада с местонахождението на действителното му управление, се прилага правото по местонахождението на последното – чл.56, ал.2 и 3.
Обхват на приложимото право:
Съгласно чл.58 от КМЧП посоченото в предходните разпоредби право се прилага към:

1. 
   учредяването, правната природа и правно-организационната форма на тези лица;
   
2. 
   името или фирменото наименование;
   
3. 
   правосубектността и системата на управление;
   
4. 
   състава, компетентността и функционирането на органите;
   
5. 
   представителството;
   
6. 
   придобиването и загубването на членство, както и свързаните с това права и задължения;
   
7. 
   отговорността за задължения;
   
8. 
   последиците от нарушения на закона или на устройствения акт;
   
9. 
   преобразуването и прекратяването;
   

В случая на преместване на седалището на ЮЛ например действат разпоредбите на чл.49 и 54 ДФЕС, които задължават всяка държава-членка да признае правосубектността на ЮЛ, създадени при спазване на разпоредбите на друга държава-членка. Например: регистрирано дружество в Холандия премества управлението си в Германия, поради преминаването на собствеността в германски съдружници. Германските власти поддържат, че дружеството трябва отново да се регистрира в Германия, тъй като германското МЧП подчинява правоспособността на дружествата на правото по място на тяхното управление /германско право/. Едва тогава, дружеството ще придобие процесуална легитимация. В решението си по делото, СЕС приема, че германската отпращаща норма пречи на свободата на установяване на ЮЛ, уредена в ДФЕС и поради това тя е неприложима в случая.

Българският съд трябва да откаже прилагането на чл.59 КМЧП, ако правото на държавата, в която се премества седалището на ЮЛ, поставя изисквания, които затрудняват свободата на установяване. Забранено е държава-членка да установява изисквания в собственото си право, с които се затруднява свободата на установяване от други държави-членки, освен в конкретно установен случай за злоупотреба с право – С167/01.

Общият извод е, че националните норми на МЧП – както отпращащи, така и преки, включително тези от позитивен обществен ред, са неприложими, когато прилагането им би могло да затрудни по какъвто и да е начин свободата на установяване на ЮЛ между държавите-членки, така както е установено в ДФЕС и практиката на СЕС.

23. 
    Държавата и международните организации като субекти на частноправните отношения с международен елемент. Абсолютен и функционален имунитет.
    

Държавата е един особен субект на МЧП, тъй като разполага със суверенитет. Освен това тя разполага и с правото да създава закони и административни актове и чрез тази нормативна уредба тя може да определи обема на собствената си правосубектност в частните отношения с международен елемент. Държавата е едновременно субект на правно регулиране и адресат на правните норми.

Съществуват 2 теории, относно участието на държавата в частните отношения с международен елемент. Държавата като субект се ползва с имунитет, който бива два вида – абсолютен и функционален.

Според теорията за абсолютния имунитет, държавата участва в отношенията с международен елемент като суверен и публичноправен субект.

Според теорията за функционалния имунитет, при една група отношения държавата си запазва правото на суверен, а в друга група – участва като равнопоставен субект.

Чл. 60 КМЧП казва, че разпоредбите на кодекса се прилагат и към частноправните отношения с международен елемент, по които е и държавата, освен, ако в закон не е предвидено друго. Тази разпоредба приравнява държавата към другите частноправни субекти на МЧП и когато стълкновителната норма на кодекса посочват като приложимо чуждо право, то това ще се отнася и за държавата, ако е страна по правоотношението.

Разлика между държавата и останалите субекти в т.нар. „съдебен имунитет”. Държавата има имунитет срещу принудително изпълнение на чуждестранно съдебно решение.

Държавата е особен субект на МЧП – единствено тя е носител на суверенитет и на произтичащия от него имунитет. Суверенитетът (а оттам и имунитетът) може да бъде абсолютен или функционален. Европейската интеграция се базира на прехвърлянето на суверенитет от държавите членки на общността. Основно условие за тяхното участие в частноправни отношения с международен елемент, обаче, е те да ограничат имунитета си в рамки, в които сами са го допуснали.
Държавата е носител на три категории имунитет:

1) съдебен имунитет;

2) несеквестируемост на имуществото;

3) срещу принудително изпълнение на чуждестранни съдебни решения или решения на други компетентни органи. Тяхното ограничаване става по силата на нормативен акт (вътрешен или международен) – като напр. Нюйоркската конвенция за признаване изпълнението на чуждестранни арбитражни решения, по силата на която, при наличието на взаимност, държавата приема, че чуждестранните арбитражни решения могат да бъдат признати и изпълнени (вкл. принудително) у нас.

1. Държавата е основен субект на МПП. Тя е субект и на МЧП, но с някои особености, тъй като държавата е носител на: 1) суверенитет и 2) имунитет, т.е. тя не е равнопоставена с гражданите. За това е необходимо за нея да има някои ограничения, за да се изравни с гражданите. Тъй като е неприемливо да се ограничава държавния суверенитет, трябва да се ограничи имунитета.

Съществуват 3 вида имунитет:

1) Съдебен имунитет - държавата не може да бъде съдена от чужд съд.

2) Имунитет срещу принудително изпълнение на чужди съдебни решения.

3) Имунитет срещу принудително изпълнение върху обекти държавна собственост.

Ограничаването става самостоятелно от държавата.

1.1. Съдебен имунитет – ограничаването е направено със закон. ГПК допуска в чл. 8 три хипотези: Лицата, ползващи се с право на екстериториалност, както и чуждите държави, са подчинени на българските съдилища: а) когато сами са започнали делото; б) по дела, отнасящи се до техни предприятия в страната, и в) по дела за вещни права върху недвижими имоти, които се намират в страната. Реципрочно българската държава може да бъде съдена при тези условия.

1.2. Имунитет срещу принудително изпълнение на чужди съдебни решения – отново ограничението е уредено в закон. ГПК в чл. 306 и сл. урежда производството по екзикватура. Подобно е положението в чл. 12 на Виенската конвенция за ядрени вреди.

1.3. Имунитет срещу принудително изпълнение върху обекти държавни собственост. Това са случаи, когато държавата апортира част от своето имущество в капитала на търговски дружества, които участват в оборота с него (напр. ЗОЕТДДИ, ПРУПСДП, Наредбата за регистрация и контрол на задгранични дружества с българско държавно участие).

2. Международните организации от гледна точка на частните отношения биват персонифицирани и неперсонифицирани.

2.1. Статусът на персонифицираните е като на юридическите лица – уредбата е стълкновителна и се подчинява на привръзката lex societatis. Наред с това статусът им се определя и от учредителният им акт, който е международен договор. В тази област има и материални норми.

2.2. Относно неперсонифицираните международни организации в МЧП е въведена фикцията, според която те са приравнени към юридическите лица. За тях се прилага и режимът на юридическите лица и този на учредителния им акт.

23. 
    Международна компетентност на българските съдилища и други органи по дела за правни сделки. Представителство. Погасителна давност. Приложимо право.
    

Под „форма на актовете” се разбират определени изисквания на правната норма към съответните актове. Тези изисквания се определят от всеки законодател като по-строги или по-либерални с оглед на конкретната законодателна политика в съответната област.

• 
  договорна или законова – според това дали формата се определя от волята на страните или се налага от закона;
  
• 
  частна или публична – според правното положение на автора на акта, който може да бъде частно лице или овластен орган /частна – саморъчно завещание; публична – нотариален акт/;
  
• 
  устна и писмена – според начина на изразяване на волята на субекта;
  
• 
  форма, засягаща действителността на акта или форма, отнасяща се само към неговото доказване – според правните последици, с които законът свързва нейното спазване;
  

• 
  формата на консулския брак;
  
• 
  формата на завещанието и др.;
  

• 
  законово представителство – възниква по необходимост и основна цел при него е защитата на представляваното лице. Уредбата му е свързана най-тясно с правото на представлявания, така както урежда личния ме статус;
  
• 
  доброволно представителство – обслужва нуждите на гражданския обмен, създава се по волята на страните /представлявано лице и представител/ чрез сключен между тях договор. Въпросите на това представителство са самостоятелна група и те могат да бъдат разделени на 2 подгрупи:
  

• 
  приложимо право към отношенията между представителя и представлявания: - тези отношения се уреждат от правото, приложимо към сключения между тях договор. В българското МЧП тези отношения се уреждат в чл.93 и чл.94 КМЧП.
  
• 
  приложимо право към отношенията между представлявания и трети лица: - тези отношения се уреждат в чл.62 КМЧП.
  

• 
  да снеме проблема за квалификацията на погасителната давност и възможните усложнения, които могат да възникнат като последица от различната квалификация по различните правни системи:
  

• 
  при англосаксонската правна система: - погасителна давност се гледа като на институт с изразен процесуален характер. Давността погасява само правото на иск, а не материалното право на кредитора,;
  
• 
  според континенталното схващане: - нормите имат материалноправен характер, т.е когато определя давността при частноправни отношения с международен елемент, всеки съд следва да се ръководи от своята отпращаща норма за съответната категория отношения. По силата на тази норма, приложимо право може да бъде и чуждото право;
  

• 
  определянето на обхвата на отпращащите норми;
  

23. 
    Международна компетентност на българските съдилища и други органи по дела за вещни права. Придобиване и прекратяване на вещни права. Вещни права върху превозвани вещи, транспортни средства и културни ценности. Приложимо право.
    

Правилото за компетентността по чл.22, параграф 2, Р44/01 е приложимо и към отделни лични искове, когато те са свързани с недвижима собственост.

• 
  за вещни права върху недвижим имот;
  
• 
  за делба на съсобствен недвижим имот;
  
• 
  за граници и за защита на нарушено владение;
  
• 
  за сключване на окончателен договор за учредяване и прехвърляне на вещни права върху недвижим имот;
  
• 
  за разваляне, унищожаване и обявяване нищожност на договори за вещни права върху недвижим имот;
  

1. 
   Субекти на придобиване:
   

• 
  всеки чужденец, но само чрез наследяване по закон;
  
• 
  граждани на държава-членка на ЕС и ЕИП;
  
• 
  ЮЛ, уредени в съответствие със законите на някоя от същите 29 държави;
  
• 
  чужда държава или междуправителствена организация;
  

2. 
   Обект на придобиване:
   

• 
  земя – гражданите на ЕС и ЕИП, пребиваващи законно на наша територия, могат да бъдат придобиват земя както българските граждани;
  
• 
  земя за второ жилище – граждани на ЕС и ЕИП, които не пребивават в България, както и ЮЛ, учредени в съсобственост със законите на тези държави, могат да придобиват такава земя след изтичане на 5-годишния срок на датата на присъединяването.;
  
• 
  земеделска земя, гори и горска земя – гражданин на държави-членки и ЕИП, както и ЮЛ могат да придобиват такива земи свободно след изтичане на 7-годишния срок по Приложение VI, т.3, 2;
  
• 
  сгради и ограничени вещни права върху недвижими имоти – придобиването им е достатъчно за всички категории чуждестранни субекти, по общия ред, ако в закона не е установено друго;
  

3. 
   Способи за придобиване: - допустими са всички способи на правото по местонахождението на имотите, като за чужденци и чуждестранни ЮЛ извън ЕС и ЕИП е наследяване по закон, обвързан с изискване за прехвърляне на правото на собственост върху наследения имот в 3-годишен срок.
   

Ако вещни права върху движими вещи трябва да бъдат вписани в публичен регистър, съдилищата на държавата, където се води този регистър, са изключително компетентни по дела за действителността на вписванията – чл.22, параграф 3 Р44/01.

Българският съд трябва да се ръководи от Р44/01 относно своята компетентност в съответните случаи и за временни и обезпечителни мерки.

С изключение на няколко специални хипотези /вещи в движение, транспортни средства и културни ценности/, приложимо право върху движими вещи се урежда по правото на държавата по местонахождението на вещта.

По силата на чл.67, ал.1 КМЧП придобиването и прекратяването на вещни права върху превозвани вещи се уреждат от правото на държавата по тяхното местоназначение. Вещите фиктивно се прикрепват към местоназначението, като по този начин се създава опора за определянето на приложимо право. Местоназначението трябва да е определено, като правото на държавата по местоназначението определя дали е преминала, или не собствеността върху вещта, изискванията за учредяването на определени права върху нея.

В някои случаи прехвърлянето на собствеността върху вещите в движение може да стане с предаване на определени документи /товарителница, коносамент/.

В чл.67, ал.2 се урежда една специална хипотеза – въпросът за вещни права върху вещи за лично ползване, носени от пътник. Приложимо е правото на държавата, където е обичайното местопребиваване на пътника.

По отношение на корабите, приложимо е правото, под чийто флаг плава корабът. Приблизително същото е положението при въздухоплавателните средства – при тях приложимо е правото на държавата, в която са вписани.

• 
  по отношение на въздухоплавателни средства – чл.21 ЗГВ – въздухоплавателно средство, вписано в чужд регистър, може да бъде вписано в български регистър, след като бъде отписано от чуждия. Залогът върху такова средство има действие от датата на вписване – чл.23,ал.4 ЗГВ;
  
• 
  по отношение на корабите – морска ипотека, вписана върху български кораб, ще бъде валидна само след вписването й в корабния регистър – чл.47, ал.2 КТК. За вписването на кораби от държави-членки на ЕС е създадена специална разпоредба – чл.33, ал.2 КТК. Специална разпоредба на чл.51, ал.1 КТК урежда действителността на ипотека, уредена върху кораб, придобит или построен в чужбина, преди да е станал българска собственост;
  

Държавата може да избере това искане да се урежда от правото на държавата, на чиято територия се намира вещта.

Относно режима на културните ценности в ЕС, водеща в тази насока е Директива 93/7/ЕИО на Съвета от 15.03.1993г. относно връщането на културни ценности, които са незаконно изнесени от територията на държава-членка. Разпоредбите на директивата са въведени в българското право чрез Закона за културното наследство. Изразява се в сътрудничество между централните органи на държавите-членки, които чрез искания по надлежния ред издирват и връщат незаконно изнесени ценности. Според чл.134 ЗКН на връщане при условията и по реда на този раздел подлежи движима културна ценност, която преди или след незаконния й износ от територията на държава-членка е със статут на национално богатство.

Възможно е въпросът за връщането на движима културна ценност – национално богатство, да се уреди със споразумение между нейния владелец или държател и отправилата искането държава-членка, при наличието на официално съгласие за това и от двете страни. Когато споразумение не се постигне, уредбата предвижда възможност за съдебно производство по инициатива на отправилата искането за връщане на вещта държава-членка срещу владелеца или държателя на незаконно изнесената вещ – чл.138 ЗКН.

Специален интерес за МЧП представлява разпоредбата на чл.12 Д/93/7, според която правото на собственост върху културната ценност след нейното връщане се урежда от правото на искалата я държава. В България тази разпоредба е „подобрена” – за приложимо е обявено националното законодателство на отправилата искането държава-членка /чл.144, ал.3 ЗКН/

23. 
    Вещноправен режим в Република България на чуждите държави, междуправителствени организации, чуждестранни ЮЛ и чужденци.
    

Разпоредбата на чл.21, ал. 1 от Конституцията на Република България определя земята като основно национално богатство, което се ползва с особената закрила на държавата и обществото. Според чл.22, ал.1 от Конституцията придобиването на право на собственост върху земя от чужденци и чуждестранни ЮЛ у нас е ограничено от тяхната принадлежност към ЕС. Тази конституционна норма и Договорът за присъединяване очертават следния режим на земята, развит в чл.29 от Закона за собствеността:

1. 
   Субекти на придобиване:
   

• 
  всеки чужденец, но само чрез наследяване по закон;
  
• 
  граждани на държава-членка на ЕС и ЕИП;
  
• 
  ЮЛ, уредени в съответствие със законите на някоя от същите 29 държави;
  
• 
  чужда държава или междуправителствена организация;
  

2. 
   Обект на придобиване:
   

• 
  земя – гражданите на ЕС и ЕИП, пребиваващи законно на наша територия, могат да бъдат придобиват земя както българските граждани;
  
• 
  земя за второ жилище – граждани на ЕС и ЕИП, които не пребивават в България, както и ЮЛ, учредени в съсобственост със законите на тези държави, могат да придобиват такава земя след изтичане на 5-годишния срок на датата на присъединяването.;
  
• 
  земеделска земя, гори и горска земя – гражданин на държави-членки и ЕИП, както и ЮЛ могат да придобиват такива земи свободно след изтичане на 7-годишния срок по Приложение VI, т.3, 2;
  
• 
  сгради и ограничени вещни права върху недвижими имоти – придобиването им е достатъчно за всички категории чуждестранни субекти, по общия ред, ако в закона не е установено друго;
  

3. 
   Способи за придобиване: - допустими са всички способи на правото по местонахождението на имотите, като за чужденци и чуждестранни ЮЛ извън ЕС и ЕИП е наследяване по закон, обвързан с изискване за прехвърляне на правото на собственост върху наследения имот в 3-годишен срок.