Международна договорна уредба на наследствените отношения в българското МЧП

4.Международна договорна уредба на наследствените отношения в българското МЧП.

1. Международната договорна уредба на наследствените отношения в българското МЧП се съдържа в:

1) Консулските конвенции и

2) Договорите за правна помощ.

2. Консулските конвенции регламентират функциите на консула във връзка с наследствените отношения. Обемът на регламентацията зависи от това дали между държавите съдоговорителки има и договор за правна помощ или не. Ако има договор за правна помощ – уредбата в Консулските конвенции е фрагментарна (само се споменава, че консула има функции в областта на наследяването и се насочва към договора за правна помощ).

2.1. Някои консулски конвенции съдържат само една норма, която препраща към договора за правна помощ. В други наред с препращащата норма и допълнителни разпоредби, които уреждат задачите на консула – това са материални норми на МЧП. Те регламентират възможностите за осведомяването на консула за откриване на наследство на територията на приемащата държава. Обикновено компетентните органи на приемащата държава трябва да осведомят консула за откриване на наследството и го задължават да предприеме действия за опазване на откритото наследство.

2.2. Другият тип Консулски конвенции са тези, които съдържат детайлна уредба на функциите на консула (това е така, когато между страните няма договор за правна помощ). Функции на консула:

1) Оповестяване за наследството – компетентните органи на приемащата държава трябва да известят консула за откриване на наследството. Някои консулски конвенции предвиждат задължение за консула да изисква периодично информация по тези въпроси. Ако консулът получи подобна информация по свои канали той трябва да уведоми компетентните органи. Компетентните органи на приемащата държава трябва да предоставят на консула смъртен акт или копие от него, за да го регистрира и да съобщи на общината по последното местожителство на лицето в Р България.

2) Действия при извършване на описа на наследството и запечатване на наследственото имущество на територията на приемащата държава. Консулът трябва да извърши всички необходими действия, за да се открият всички необходими движими вещи и недвижими имоти, които се включват в наследствената маса. Той трябва да присъства лично при описа и запечатването. Пари и скъпоценности се приемат за съхранение от консула.

3) Опазване, съхранение и управление на имуществото (след запечатването). Консулът представлява наследниците, граждани на изпращащата държава и на 3ти страни. Той трябва да продължи издирването на други вещи от наследствената маса. Управлява наследственото имущество – плаща данъци и такси, свързани с него. Може да участва в продажбата на вещи от наследствената маса ако това се налага и получената сума остава на съхранение при него.

4) Когато в приемащата държава почине гражданин на изпращащата държава, който преминава транзитно, консулът приема личните му вещи, документи и пари на съхранение. Той съставя или заверява смъртния акт и уведомява общината в България, по последното местожителство на починалия и при първа възможност изпраща обратно личните вещи, документи и пари на починалия.

3. Уредба в Договорите за правна помощ – прилага се както единния, така и разделния подход (преобладаващо). В договорите за правна помощ се урежда:

3.1. Кръга на наследниците – препращане.

3.2. Завещателната способност – препращане към Консулските конвенции. Консулът съставя, регистрира и съхранява завещания на граждани от приемащата и изпращащата държава. Граждани от изпращащата държава могат пред консула да съставят завещания във формата, изисквана от местния закон.

3.3. Придобиването на вакантно наследство – има пряка уредба: движимите вещи остават за държавата по последното местожителство на лицето, а недвижимите за държавата, където се намират при откриване на наследството. Когато се прилага разделния подход. Възможна е и препращаща уредба – положението на движимите вещи се урежда по закона по последно местожителство на лицето, а на недвижимите имоти – по закона на държавата по местонахождението им.

3.4. Форма на завещанието – по закона на мястото на съставяне на завещанието (lex loci actus) или по местния закон.

- съществува споразумение за избор на съд /изрично или мълчаливо/ - чл.23-24 Р44/01 и чл.23-24 КМЧП;

- ответникът е с местожителство в България – чл.2 Р 44/01 и чл.4 КМЧП, или има основно място на дейност на наша територия – чл.15 КМЧП;

- на наша територия е мястото на изпълнение на задължението – чл.5 Р 44/01 и чл.15 КМЧП;

- и двата съдържат отпращащи норми и норми относно тяхното прилагане;

- нормите им се прилагат служебно, не е необходимо страните по делото да се позовават на тях;

- отпращащите норми имат универсален характер – посоченото в тях право се прилага, дори и ако не е на държава-членка;

- разпоредбите на регламента и на конвенцията имат общ характер;

- когато РК е в стълкновение с други международни конвенции, съотношението между тях ще се уреди от собствените им норми;

По отношение на лицата, регламентът и конвенцията имат универсално действие. Те се прилагат независимо от обичайното местопребиваване, местожителството или гражданството на страните по договора. Действието им важи и за държава, която не е член н а ЕС.

Регламентът, РК и КМЧП възприемат т.нар “стъпаловиден каскаден” подход към определянето на приложимото право. Създава се система от норми, които в последователен ред посочват правото, което ще се прилага към договора, при условие, че не е налице предходната привръзка.

Юридически и практически, първенство се дава на свободния избор на страните по договора. Изборът на приложимо право от страните по договора е водещият принцип на материята. Според чл.3 Р 593/08, чл.3 РК и чл.93 КМЧП договорите се уреждат от избраното от страните право. Този избор е израз на субективно право, предоставено то българското МЧП на страните по договора. Изборът на приложимо право от страните по договора е проява на автономия на волята и носи наименованието lex voluntatis. Така избраното право изпълнява три основни вида функции:

• 
  придава обвързваща сила на договора;
  
• 
  определя границите /свободата на договаряне, материалната автономия на волята/, в които страните по договора могат да уточняват клаузите на договора;
  
• 
  съдържа уредбата на договора и критериите за неговото тълкуване, доколкото страните не са направили това в рамките на свободата на договаряне;
  

• 
  изричен;
  
• 
  мълчалив – трябва да следва ясно от разпоредбите на договора или от обстоятелствата, при които се развива договорното отношение;
  

Актът, с който страните избират приложимото право, има характер на самостоятелен договор. Той има отделен предмет, различен от предмета на основния договор. Действителността на избора се урежда от избраното право. Формата на избора се урежда от чл.11 Р593/08, чл.9 РК и чл.98 КМЧП. Достатъчно е да е спазена формата по избраното право или правото на държавата, където е сключен договорът за избор на приложимо право. Важно е да се има предвид, че изборът е винаги недействителен, ако избраното право води до недействителност на сключения договор.

Доколкото нито РК, нито КМЧП изискват избраното право да е в някаква връзка с договора, то в тези отношения е невъзможно да възникне хипотезата на заобикаляне на закона. Гаранции за опит за заобикаляне се съдържат в Р593/08, като в него се казва, че ако всички елементи на ситуацията са в границите на ЕС, избраното от страните по договора приложимо право на държава, която не е членка на ЕС, не засяга прилагането на повелителните норми, съдържащи се в регламентите, както и на български норми, които са транспортирани във вътрешното право повелителни норми от директиви. Разпоредбата е тромава, но идеята е ясна – целта е да се защити общностния правен ред.

Изборът на приложимо право може да се направи преди сключването на самия договор, заедно с него или след това. Такъв избор може да се направи и пред компетентния съд при разглеждането на спора. По всяко време може да се промени вече направения избор.

50. Приложимо право към договорите при липса на избор /обективно приложимо право/.

Когато липсва изричен или мълчалив избор на приложимо право, договорът се урежда от т.нар. “обективни привръзки” – чл.4 Р593/08, чл.4 РК и чл.94 КМЧП.

Съществено различие с конвенцията в уредбата на договорните задължения, което бе въведено с Р593/08, е в преструктурирането на чл.4 РК. Регламентът запазва основната философия на конвенцията. Приложимото към договорите право се определя в полза на правото на държавата, с която договорът е в най-тясна връзка. В по-общ план, регламентът различава три основни категории договори:

• 
  договори, в които може да се определи характерната престация – в този случай, по правило е приложимо правото на държавата, в която е обичайното местопребиваване на тази страна по договора, която дължи характерна престация. Отделни отклонения от този принцип са допуснати, когато спецификата на договора го свързва по-тясно с друго право – например, договор за вещно право върху недвижима вещ;
  
• 
  договори, при които не може да се определи кой дължи характерната престация /договор за замяна/ - договорът се урежда от правото на държавата, с която е най-тясно свързан – чл.4, параграф 4 Р593/08;
  
• 
  договори от особен интерес за съвременния граждански обмен – сложността на отношенията и необходимостта от зачитане на различни интереси налагат специална уредба /договори за превоз, застрахователни и индивидуални трудови договори/;
  

Например, при двустранните и възмездни договори, при които се разменя вещ или услуга срещу пари, характерна престация прави лицето, което дължи вещта или услугата. При продажбата, това е продавачът, при наема – наемодателят и др.

При едностранните и безвъзмездни договори, какъвто е дарението, характерната престация е предаването от дарителя.

Характерната престация е важна, защото чрез лицето, което я дължи, се определя приложимото право. Регламентът приема собствена квалификация на понятието “обичайно местопребиваване” – както за ФЛ, така и за ЮЛ. Според чл.19 Р593/08, “обичайното местопребиваване” на дружества или други корпоративни или некорпоративни ЮЛ и неперсонифицирани образувания е мястото на централното им управление. За договори, сключени от клон или представителство – държавата, където се намира то.

По отношение на ЮЛ, разпоредбата на чл.4, параграф 2 РК и чл.94, ал.3 КМЧП въвежда три норми:

• 
  меродавно е мястото на централното управление на ЮЛ;
  
• 
  ако договорът е сключен при изпълнение на професионална дейност, меродавно е правото на държавата, в която се намира основната дейност на това лице;
  
• 
  независимо от това, ако според договора задължението трябва да бъде изпълнено на територията на друга държава, различна от държавата, където е основното място на дейност на ЮЛ, меродавно е правото на тази друга държава;
  

Обичайното местопребиваване на ФЛ, което осъществява стопанска дейност е неговото основно място на стопанска дейност – чл.19, параграф 1, ал.2 Р593/08.

При всички случаи за определяне на приложимото право меродавен е моментът на сключване на договора – чл.19 Р593/08.

51. Приложимо право към формата на договорите, суброгация; прехвърляне на вземане; доказателства

1. Приложимо право: - определението за особени повелителни норми се съдържа в чл.9 Р593/08 – това са норми, чието зачитане дадена държава смята, че е от решаващо значение за гарантиране на нейните обществени интереси, такива като социална, политическа или икономическа организация, до такава степен, че те са приложими към всяка ситуация, попадаща в обхвата им, независимо от приложимото право към договора. В РК самостоятелно е уреден въпросът за действието на особените повелителни норми на държавата, на съда или на трети държави в материята на договорните отношения. В КМЧП този въпрос се урежда общо за всички категории отношения – чл.46 КМЧП. Българският съд трябва да направи своята преценка, като вземе предвид естеството и целта на особените повелителни норми на държавата по местоизпълнението “както и последиците от тяхното прилагане или неприлагане”. Основният въпрос е доколко прилагането на тези норми засяга действителността на договора. Възможни са две решения:

• 
  да се приеме, че нарушаването на особените повелителни норми засяга частично сключения договор – тогава съдът може да приложи определени санкционни разпоредби и да възстанови правното положение. Договорът остава действителен;
  
• 
  да се приеме, че нарушаването на особените повелителни норми води до нищожност на договора – това разрешение е твърде строго и може да бъде обосновано само при засягането на особено важни интереси;
  

- ако има избрано право, то урежда отношенията между предишния кредитор /цедента/ и новия кредитор /цесионера/;

- при липса на избрано право, договорът за цесия се урежда от обективните норми – характерната престация е тази на лицето, което прехвърля вземането /цедента, предишния кредитор/. Прилага се правото на държавата, където е неговото обичайно местопребиваване – чл.14 Р593/08, чл.12, параграф 1 РК и чл.100, ал.1 КМЧП;

- приложимото към прехвърленото вземане право/което може да е различно от това, което урежда отношенията между цедента и цесионера/ урежда прехвърлимостта на вземането, отношенията между цесионера /новия кредитор/ и длъжника, условията за противопоставимост на цесията от длъжника и освобождаващия характер на престацията на длъжника;

- както посочва съображение 38 на Р 593/08, приложимото право урежда и вещноправните аспекти на прехвърлянето на вземане;

- приложимото към договора за цесия право не се прилага за последиците от цесията за длъжника. Тези последици се уреждат от правото, приложимо към прехвърленото вземане. По този начин се защитават интересите на длъжника по вземането, който във всеки момент знае приложимото право към неговото задължение;

- новата разпоредба на чл.14, параграф 3 Р593/08 включва в понятието за “прехвърляне на вземането” и случаите, когато вземанията се прехвърлят “като обезпечение и в залог или други обезпечителни права върху вземания”;

- според чл.27, параграф 2 Р 593/08 въпросът на действието /противопоставимостта/ на прехвърляне на вземане или суброгация срещу трети страни и реда на предпочтително удовлетворение на прехвърлено или суброгирано вземане пред правото на друго лице ще бъде предмет на доклад с оглед възможно развитие на уредбата.

Кръгът на доказателствените средства /писмени документи, свидетелски показания, вещи лица и др./ се определя от правото на държавата на съда или от правото, според което договорът е действителен, от гледна точка на формата. Българският съд разполага с две възможности:

• 
  да определи допустимостта на доказателствените средства по собственото си право;
  
• 
  да приложи чл.11 Р593/08, чл.9 РК и чл.98 КМЧП и след като установи по кой от посочените там закони договорът е действителен по форма, да приложи това право.