ІІ.Изключителна компетентност на българските съдилища

Чл. 22 КМЧП урежда изключителната компетентност на българските съдилища. Съгласно този текст – международната компетентност на българските съдилища и други органи е изключителна само когато това е изрично предвидено. Изключителната компетентност трябва да е предвидена в международен договор или установена от законодателя. Тогава у нас няма да се признават решения по искове, по които българският съд има изключителна компетентност.

Съгласно чл. 12, ал. 1 КМЧП – делата по чл. 83 ГПК относно намиращи се в РБ недвижими вещи, делата за изпълнение на обезпечение върху такива вещи, както и делата за прехвърляне или удостоверяване на вещни права върху тях са изключително подведомствени на българските съдилища и други органи.

А съгласно чл. 83 ГПК: искове за вещни права върху недвижим имот, за делба на съсобствен недвижим имот, граници и за защита на нарушено владение върху недвижим имот се предявяват по мястото, където се намира имотът. По местонахождението на имота се предявяват и исковете за сключване на окончателен договор за учредяване и прехвърляне на вещни права върху недвижим имот, както и за разваляне, унищожаване и обявяване нищожност на договори за вещни права върху недвижим имот.

Изключителна компетентност се допуска само в следните случаи: чл. 12, ал. 1 КМЧП, чл. 13, ал. 2 КМЧП /по искове за права върху обекти на индустриалната собственост българските съдилища са изключително компетентни, когато патентът е издаден или регистрацията е извършена в РБ/ и по чл. 19, ал. 1 ЗМЧП /българските съдилища са изключително компетентни по искове по чл. 80, ал. 1, б.”г” от ГПК, когато ЮЛ е регистрирано в РБ/

Съгласно чл. 80, ал. 1, б. „г” ГПК – на окръжния съд като първи инстанция са подсъдни: …..искове за установяване недопустимост или нищожност на вписаните в регистъра на окръжния съд обстоятелства, както и за несъществуване на вписано обстоятелство.

Съгласно чл. 28 КМЧП – международната компетентност се проверява служебно. Определението за нейното наличие или липса подлежи на въззивно и касационно обжалване. Определението всъщност е актът, с който международният съд се произнася относно компетентността.

Основният въпрос, който трябва да се реши, е за приложимото процесуално право. Принципът на международния граждански процес е – при разглеждане на дела сезираният съд да прилага процесуалното право на своята държава /чл. 29 КМЧП – българските съдилища и други органи разглеждат делата по българското право.

Възможно е, обаче, в някои случаи по някои процесуални въпроси да се допусне прилагане и на чужди процесуални разпоредби относно доказването.

Съгласно чл. 30, ал. 1 КМЧП – разпределението на доказателствената тежест се определя от материалното право, което урежда последиците от факта, подлежащ на доказване/. Установяваме как се разпределя доказателствената тежест, като първо определяме приложимото материално право и ако то е чуждо, то ще даде отговор за начина на разпределението на доказателствената тежест.

Съгласно ал. 2 на чл. 30 КМЧП - ако правото, приложимо по съществото на делото, разрешава свидетелски показания за обстоятелствата по чл. 133 ГПК, тези доказателства са допустими, ако фактът се е осъществил на територията на държавата, чието право е приложимо. Българският ГПК допуска доказването на обстоятелствата чрез свидетелски показания, освен в случаите, посочени в чл. 133 ГПК, ал. 1, б. „а” до б. „е” ГПК, но е възможно чуждото материално право, което се прилага по съществото на делото, да допуска установяването на тези обстоятелства със свидетелски показания, в този случай ще се приложи чуждото право и ще се разпитат свидетелите.

Съгласно чл. 31 КМЧП – българските съдилища и други органи преценяват валидността на чуждестранните процесуални действия или официални документи съобразно правото на държавата, в която те са били извършени или издадени. Т.е. преценката за това дали да се допуснат процесуалните действия, извършени в чужбина или официални документи, българският съд ще преценява по правото на държава, в която тези действия са били извършени. Като при тази преценка трябва да имаме предвид, че РБ ратифицира Хагската конвенция от 1961 г. за премахване изискването за легализация на чуждите документи и тя е в сила за нас от 2001 г. Текстът на чл. 31 КМЧП не се прилага за административни документи относно търговски или митнически операции и документи, издадени от дипломати и консули.

Съгласно чл. 32, ал. 1 КМЧП – призоваването, както и връчването на съобщения и книжа в чужбина се извършва чрез българските дипломатически или консулски представители или компетентните чуждестранни органи. Българските органи се обръщат към тях чрез МП по ред, определен от министъра на правосъдието.

Ал. 2 на чл. 32 – съдействие от българските дипломатически и консулски представители се иска само за действия спрямо български граждани. /става дума за българските граждани, които са в чужбина/.

По тези въпроси важно значение има и уредбата в Закона за правна помощ /Глава 8/.

Съгласно чл. 33, ал. 1 КМЧП – страна с известен адрес в чужбина се призовава на този адрес, като в призовката се указва, че тя трябва да посочи съдебен адрес в РБ.

Ал. 2 на чл. 33 – задължението по ал. 1 имат и законният представител, попечителят и пълномощникът на лице в РБ, ако заминат в чужбина.

Ал. 3 на чл. 33 – при неизпълнение на задължението по ал. 1 и ал. 2 следващите призовки и книжа, предназначени за страната, се прилагат към делото и се смятат за връчени. Страната се уведомява за тези последици при първото призоваване.

Съгласно чл. 34 КМЧП – когато страната има известен адрес в чужбина, тя може да се призове чрез неин представител в РБ, ако той е сключил от нейно име сделката, във връзка с която е образувано производството. В този случай се допуска възможността да се извърши призоваване чрез представител, когато страната има известен адрес в чужбина, но има и представител в РБ, стига той да е сключил от името на въпросната страна сделката.

Чл. 35 КМЧП дава възможност за призоваване на страната чрез публикация в ДВ, но това може да стане само ако са изпълнени кумулативно следните предпоставки: 1. страната, която се призовава, да има известен адрес в чужбина и 2. да е извършен опит за призоваване на този адрес, но той да е неуспешен /ал. 1 - когато страната има известен адрес в чужбина и е извършен неуспешен опит за призоваване на този адрес, страната се призовава чрез публикация в неофициалния раздел на ДВ, направена поне един месец преди датата на заседанието; ал. 2 на чл. 35 - ако въпреки публикацията страната не се яви на заседанието, съдът й назначава представител.

Основанията за учредяване на обща международна компетентност се състоят в наличието на териториална връзка на делото с Република България или лична връзка на ищеца с нашата страна. Делото може да бъде свързано с територията на България на основание местонахождението у нас било на ответника (в който случай говорим за обичайно местопребиваване, ако той е физическо лице; седалище или местонахождение на действителното му управление, ако е юридическо лице или неперсонифицирано образувание), било на вещта, която е негов предмет. Личната връзка се изразява с обвързаността на ищеца със страната ни – българското му гражданство, ако той е физическо лице, или регистрацията, ако е юридическо такова.

Проверката по международната компетентност на българските съдилища и други органи е тяхно служебно задължение (ex officio) по силата на чл. 28 КМЧП. Тази проверка следва да се прави при образуването на делото, но тя има място и във всеки следващ момент. Тя е предмет на определение и подлежи на въззивно и касационно обжалване.
Когато едно отношение с международен елемент излезе от суверенитета на една държава и навлезе в суверенитета на друга или други засегнати държави между това отношение и засегнатите държави се създава т.нар първична връзка. Тук се поставя въпросът коя държава има право да даде правна уредба на отношението – отговорът на този въпрос е че само засегнатите държави могат да дадат такава уредба. Когато някоя от засегнатите държави даде уредба на отношението с международен елемент се създава т.нар. вторична връзка. Всяка държава сама избира начина по който да даде уредба на отношението – дали ще бъде чрез създаване на вътрешно-правни норми или чрез сключване на международни договори уредбата на частните отношения с международен елемент става чрез материално-правни норми, стълкновителни норми и нормите на международния граждански процес.

Международната компетентност е правото на правораздавателния орган на една държава да разгледа един въпрос или спор по отношение, което засяга 2 или повече държави. Международната компетентност представлява освен право и задължение за правораздавателния орган да реши един спор с международен елемент. Според чл.1, ал.1 от кодекса той урежда международната компетентност на българските съдилища и на други органи в производството по международни граждански дела. Международната компетентност на българските съдилища се определя от българския законодател. Той не може да определи международна компетентност на чуждо съдилище. Чл.117, ал.1,т.1 от КМЧП – отнася се за екзекватурата – казва, че решенията и актовете на чуждите съдилища се признават, когато чуждестранният съд е бил компетентен според разпоредбите на българското право.

Нашият съд, за да признае чуждото решение ще провери дали не е засегната изключителната компетентност на българския съд и само тогава може да откаже да признае и изпълни чуждото решение. Освен за компетентност на съдилищата КМЧП говори за компетентност на други органи. Други органи могат да се явят длъжностните лица по гражданското състояние, дипломатическите и консулските представители на България в чужбина, кметът, освен това и компетентните органи на чуждата държава.

Определянето на международната компетентност е абсолютно условие за определяне на приложимото право към едно частно приложение с международен елемент. Първо се определя компетентността на съдилищата –кой орган на коя държава е компетентен да реши поставения спор, след което на тази основа ще преценим от негова гледна точка, кое ще е приложимото право. Въпроса за международната компетентност решава органът на коя държава ще реши отношението, а след това въпросът за местната подсъдност ще се реши от националните процесуални норми.

Критерии за определяне на международната компетентност по КМЧП – 1) достатъчна връзка на делото с държавата на съда(принципа за най-тясната връзка) – служи освен за определяне на международната компетентност и при определяне на приложимото право. Достатъчната връзка с държавата на съда може да се основава на няколко критерия – първият е личният критерий, при който определящи са личните качества на лицето( на някоя от страните, например гражданство). Според личният критерии се определя общата компетентност в чл.4, ал.1,т.2 от КМЧП; Вторият - териториален критерии, чл.1, ал.1, т.1; третият критерии – компетентност по волята на страните – страните по един спор с международен елемент могат да се договорят кой съд да разгледа техния спор, затова е необходимо те да сключат споразумение, според чл.23 от кодекса – това трябва да стане с писмено споразумение, а според чл.24 при известни случаи може да стане и мълчаливо. Четвърти критерии – компетентност при връзка между делата, чл.20 когато имаме искове срещу няколко ответници, а основанието за компетентност е налице само по отношение на един от ответниците(постоянно пребиваване в България), то тогава българският съд ще бъде международно компетентен, без значение че останалите ответници нямат. Чл. 21, ал.1, когато има връзка между делата и това налага общото им разглеждане.

Изключителна компетентност – в някои хипотези законът изключва компетентността на чуждите съдилища и признава единствено компетентността на собствените си съдилища. Според кодекса на МЧП българският съд ще бъде изключително компетентен по дела за вещни права върху НДИ(чл.12), по дела за правното положение на ЮЛ регистрирани у нас, за извършване на действие по принудително изпълнение в посочените в чл.26 случаи и по искове за права върху обекти на индустриалната собственост за патентни, издадени или регистрирани у нас. Международната компетентност е уредена в чл.22, но тя няма да се приложи ако не са изпълнени предпоставките за прилагане на регламент 44/2001.

Международната компетентност на българските съдилища се определя на първо място от международно-правните източници. Нормите на кодекса на МЧП имат вторичен характер. Сред международните източници с най-голямо значение е регламентът 44/2001. Регламентът се прилага за всички държави членки, включително и за Дания, но след влизане в сила на споразумение с европейските общности. Регламент 44 е известен още и като регламент Брюксел 1, защото в него са имплементирани почти всички разпоредби на брюкселската конвенция относно признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела. Регламент 44 урежда две основни групи въпроси: 1) международната компетентност на съдилищата на държавите членки и извън териториалното действие на техните съдебни решения. Според чл.1 този регламент се прилага по граждански и търговски дела. Изключение от предметния обхват представляват данъчни, митнически и административни дела. Регламент 44 не се прилага и по отношение на хипотезите, изброени в чл.1, т.2. регламент 44 ще се прилага до колкото самият той не предоставя предимство на други актове. Ако общностен акт независимо дали е първичен или вторичен предоставя уредба на тази материя и това е предвидено в регламента – ще се приложи този акт, а не регламента. Чл.68 посочва, че регламент 44 отменя брюкселската конвенция по отношение на държавите членки с изключение на Дания и ако имаме позоваване на брюкселската конвенция се счита, че имаме позоваване на регламента.

Чл.69 посочва изчерпателно кои двустранни договори се отменят с този регламент, но те се отменят само в частта, която се отнася за юрисдикцията по граждански и търговски дела.

Чл.71 – регламентът не засяга действието на двустранни и многостранни конвенции между държавите членки, които уреждат специални въпроси във връзка с юрисдикцията.

Регламент 44 не е всеобхватен – първо се проверява дали няма специален източник, след което се проверява дали въпросът не попада по изключителната компетентност на някое съдилище. Ако нямаме изключителна компетентност проверяваме дали няма споразумение за избор на съд чл.23, ако нямаме и такова споразумение проверяваме дали делото не е от категорията дела за които има защита на по-слабата страна, ако не е налице и такава компетентност се проверява дали делото не попада под юрисдикцията на чл.5 от регламента (специалната компетентност), и ако няма налице и специална компетентност отиваме към общата компетентност по Р 44.

Изключителната компетентност по Р 44 е в чл.22 от регламента. Проверката за изключителна компетентност е първата и основна задача на съда. Изключителната компетентност се проверява служебно от съда и наличието на изключителна компетентност на чужд съд изключва компетентността на българския съд. Чуждата компетентност в тази хипотеза е абсолютна отрицателна предпоставка за разглеждане на делото – чл.25 от регламента, а според чл.35 от регламента – ако в този случай българския съд постанови решение при липса на изключителна компетентност то няма да бъде признато от съдилищата в другите държави членки. Чл.22 е императивна норма. Тя се прилага независимо от местожителството на страните по делото и не може да бъде дерогирана със споразумение за избор на съд. Всяко такова споразумение ще бъде недействително.

Чл.22 урежда единствено международната компетентност. Вътрешната подсъдност се определя от нормите на вътрешното законодателство. Ако нормите на вътрешното законодателство допуска страните да уговорят по между си вътрешната подсъдност, то това е допустимо. В българския ГПК това е допустимо според чл.91.

Чл.22 определя изчерпателно хипотезите на изключителна компетентност:

1 това са делата за НДИ – в този случай компетентността е предоставена изключително на съда където се намира имота (по местонахождението на имота). Според регламента има някои изключения по дела за наем на НДИ – трябва да са изпълнение 6 кумулативно дадени условия – договора да е сключен за временно ползване за частни нужди с максимален срок 6 последователни месеца; наемателят да е ФЛ; наемателят и наемодателят имат местожителство в една и съща държава членка – тогава компетентен ще бъде съдът или по местонахождение на имота или по местожителство на ответника.

2 Втората хипотеза по изключителна компетентност е с ЮЛ и сдружение на ЮЛ (чл.22) в България седалището на ЮЛ се определя от ТЗ и ЗЮЛНЦ. За да се установи седалището се представя удостоверение за актуално състояние.

3 Третата хипотеза е по дела за вписване в публични регистри – там е компетентен съда, където се води регистъра.

4 Четвъртата хипотеза по дела във връзка с индустриалната собственост (търговски марки, патенти) е компетентен съдът, където е подадено заявлението за регистрация или където е извършена регистрацията. Всички обекти на индустриалната собственост се заявяват или регистрират. Няма единен общностен документ, има множество конвенции в тази област.

5 Петата хипотеза е по дела за принудително изпълнение – компетентен е съдът, където е било извършено или предстои да се извърши изпълнението.

Съдът търси основания за прилагане на изключителната компетентност, тя се проверява служебно. Ако липсват основания за изключителна компетентност се търси т.нар. мълчалива компетентност. Тя е уредена в чл.24 от регламента, учредява се при явяване на ответника пред съд на държава членка, като представи доказателства, иска свидетели, т.е. използва средства за защита.

Регламент 44/01 г. урежда две основни групи въпроси:

а) международната компетентност на съдилищата на държавите-членки и

б) екстериториалнато действие на техните съдебни решения в държавите-членки. Основните цели на акта са по-добро правосъдие, свободно движение на съдебните решения в рамките на ЕО, защита и правна сигурност на лицата, установени на територията на държавите-членки.

Разпоредбите на Р 44/01 се прилагат с приоритет пред разпоредбите на двустранните договори, сключени между държавите членки (чл. 69 Р 44/01). Нормите на такива двустранни договори продължават да се прилагат за неуредените в регламента случаи. Прилагането на Р 44/01 с оглед на материята се определя от наличието на две условия: а) искът трябва да има „международен” характер и б) предмета му да се отнася към гражданското и търговското право. В Р 44/01 няма определение на понятието „граждански и търговски дела”, а също и практиката на СЕО, който на всеки отделен случай преценява дали делото е от граждански или търговски характер.
Производство пред българските съдилища и други органи по международни граждански

дела – процедурни правила, доказване, преценка на чуждестранни процесуални действия, призоваване.
КМЧП съдържа норми, регулиращи производството пред български съдилища и други органи по международни граждански дела. Чл. 29 определя българското като приложимо право. Тук става дума най-напред за процесуалните норми на българското МЧП (съдържащи се в международноправни и вътрешноправни източници на този клон на правото). Когато те липсват, меродавни са правилата на вътрешното процесуално право и най-вече нормите на ГПК. В самия КМЧП се съдържат отделни процесуални правила, чието включване е продиктувано от необходимостта да бъдат съобразени особеностите на МЧП и специфичните изисквания на производството по международни граждански дела.

Чл. 30 КМЧП се отнася до доказването. Предмет на това доказване са фактите и връзките м/у тях. Щом един факт не се е осъществил, правните последици, които дадена правна норма свързва с него, не могат да настъпят. Така че е в тежест на всяка страна да докаже факта, от който извлича претендираната като изгодна за нея правна последица. Това е въпросът за разпределението на доказателствената тежест. Според чл. 30, ал. 1 КМЧП това разпределение се определя от материалното право, което урежда последиците от факта, подлежащ на доказване. От обхвата на приложимото към разпределяне на доказателствената тежест право се изключват неговите стълкновителни норми, тъй като те не отговарят на изискването за стабилност и предварителна известност на използваната правна уредба (като по този начин се изключва възможността за препращане).

Алинея 2 на чл. 30 допуска свидетелски показания за обстоятелствата по чл. 133 ГПК при условие, че: 1) правото, приложимо по съществото на делото, разрешава това; и 2) подлежащият на доказване факт се е осъществил на територията на държавата, чието право е приложимо. При това, по отношение на първото условие не бива да се търси абсолютна съвместимост м/у чл. 133 ГПК и чуждестранната норма (норми). Достатъчно е във всеки конкретен случай да има съвпадение между конкретното обстоятелство или обстоятелства по чл. 133 ГПК и обстоятелството (обстоятелствата) по чуждестранното право, като последното разрешава свидетелски показания за въпросното обстоятелство (обстоятелства).

Що се отнася до обезпечаването на доказателства, намиращи се в Република България, то е уредено от чл. 30, ал. 3 КМЧП. Обезпечаване на доказателства представлява предварителното им събиране от съда, по молба на заинтересувана страна, когато съществува опасност те да се загубят или тяхното събиране да се затрудни. Нормата на чл. 30, ал. 3 изр. първо е пряка повелителна, а тази в изр. второ – пряка, относително повелителна.