Производство пред българските съдилища и други органи по международни граждански

Производство пред българските съдилища и други органи по международни граждански

Според Регламента на съвета (ЕО), когато дело, обхващащо еднакъв предмет и между еднакви страни, е заведено в съдилищата на различни държави – членки, всеки друг съд, различен от първоначално сезирания, по собствен почин ще спира разглеждането на делото до времето, когато се установи юрисдикцията на първоначално сезирания съд. Когато това стане, всеки друг съд трябва да отхвърли юрисдикцията си в полза на този съд. Същото се отнася и за хипотезата, при която действията се извършват в рамките на изключителната юрисдикция на няколко съдилища (чл. 29). Член 28 определя диспозитивно възможните действия на различните съдилища при хипотезата на свързани процедурни действия, висящи пред тях.

Уредбата в чл. 37 КМЧП е малко по-различна. Той гласи, че българският съд спира служебно образуваното пред него дело, ако между същите страни, на същото основание и за същото искане има по-рано заведен процес пред чуждестранен съд и се очаква, че той ще приключи в разумен срок с окончателно решение, което може да бъде признато и изпълнено в Република България.
Форма на споразумението за избор. Условията за действиетелност на избора са посочени в чл.23 от регламнента – първото изискване е за писмено или доказано в писмен вид споразумение. Регламентът приравнява на писмено споразумение и всяко електронно съобщение, което позволява записването му на твърд диск, дискета или разпечатването му. На следващо място регламента допуска изборът на съд да е във форма, която е съобразена с практиката, установена между страните – пример – тази формула я има във виенската конвенция за международна продажба на стоки, чл.9.

Съдържание на избора на компетентен съд – споразумението за избор не може да засяга изключителната компетентност по чл. 22 и ако страните уговорят такова споразумение то ще бъде нищожно. Споразумението за избор на съд трябва да се отнася до конретно правоотношение, а не за всички спорове между страните. В отделни области регламентът поставя условие по съдържанието и формата на споразумението с оглед закрила на по-слабата страна – при застрахователни договори, потребителски и трудови договори.

Последици от споразумението за избор на съд – споразумението предоставя компетентност на избрания от страните съд – това е т.нар пророгационен ефект. Споразумението за избор на съд изключва компетентността на всеки друг съд, който би могъл да бъде компетентен според регламента – това е т.нар дерогационен ефект. Споразумението е задължително за страните, докато не бъде отменено с последващо споразумение, това е т.нар. облигаторен ефект. Споразумението поражда действие само между страните по спора. Споразумението за избор на съд засяга само правоотношението за което е уговорено. Нищожността на основния договор не засяга действителността на клаузата за избор на съд.

Избор на съд на трета държава – възможно е страните по споразумението да са избрали като компетентен съда на трета държава, която не е членка на ЕС – този случай не е уреден от регламент 44 , но изборът следва да се уважи доколкото не се засяга изключителната компетентност по регламента.
Мълчаливо учредена компетентност – презюмира се от Регл. 44, чл. 24 „извън компетентността” – извън изключителната, но ако няма такава проверяваме за основания за мълчалива. Условия:

ответникът да се е явил пред съд (друг орган) не за да оспори компетентността, а за да се защити.

делото да не е под изключителна компетентност.

Ако се яви, не оспорва комп-та, предявява защитни средства, то това стабилизира компетентността на съда на д.чл.

чл. 26 – допълнителни условия- имаме общо основание – местожителство на ответника, но ако искът е предявен пред съд, който не е на д.чл. трябва да се провери:

дали не е налице изкл. комп.

изчаква явяване на ответника и не се явява

спира разглеждането, докато не докаже призоваването – редовно.

Регл. 1348 – чл. 19, ако не се прилага, то Хагската конвенция относно призоваването.
КМЧП – чл. 24 – обвързва условията за учредяване на мълч комп-ост с условията за пророгация (споразумение, с което дерогира комп. на бг съд и му се предоставя):

да не е от изкл. комп.

да не е с предмет издръжка

имуществени пр.

писмено споразумение

Но да се приеме изрично- в срок, вписано или мълчаливо – да представи доказателства (ответникът не бива да оспорва).

Съгласно чл. 36, ал. 1 КМЧП – българските органи са длъжни да оказват правна помощ по искане на чуждите органи, освен ако изпълнението на искането противоречи на българския обществен ред. В този текст не е поставено условие /изискване/ за взаимност при предоставянето на правната помощ, стига да не се засягат основни принципи на българското право.

Съгласно чл. 36, чл.2 – исканото действие се извършва според българското право. По молба на чуждия орган то може да се извърши според чуждото право, ако това е съвместимо с българското право. Т.е. възможно е чуждият съд да иска да се приложи тяхното право. Българският съд може да го приложи, ако прецени, че то е съвместимо с нашето право.

Съгласно чл. 36, ал.3 – когато българските органи търсят правна помощ в чужбина, те могат да поискат действието да се извърши според българското право.

Основни функции на ДП:

• 
  орган на акредитиращата държава в държавата, където е седалището на самото представителство;
  
• 
  главна задача да защитава интересите на гражданите на държавата, но в допустимите от МП предели;
  
• 
  водене на преговори с приемащата държава по всякакви въпроси;
  
• 
  събиране на информация – набавят вътрешнополитическа информация при спазване на МП и законодателството на приемащата държава. Информация от срещи, от печат, от електронни медии, т.е. да се даде информация за състоянието на приемащата държава, с оглед създаваните връзки с тази държава и евентуално разширяване и ограничаване на тези връзки и в какви области.
  
• 
  В някои случаи в ДП има и консулска служба
  

4. 
   Доказване. Според чл.30 от КМЧП – разпределението на доказателствената тежест се определя от материалното право, което урежда последиците от факта, подлежащ на доказване. Ако правото, приложимо по съществото на делото, разрешава свидетелски показания за обстоятелствата, посочени в ГПК, тези доказателства са допустими, ако фактът се е осъществил на територията на държавата, чието право е приложимо. Обезпечаването на доказателствата, които се намират в Република България, се извършва от българските съдилища, дори когато те не са компетентни по делото, за чието решаване са необходими тези доказателства. Насрещната страна се уведомява за деня на обезпечаването, освен ако то търпи отлагане.
   
5. 
   Преценка на чуждестранни процесуални действия. Според чл. 31 българските съдилища и други органи преценяват валидността на чуждестранните процесуални действия или официални документи съобразно правото на държавата, в която те са били извършени или издадени.
   
6. 
   Отвод на висящ процес. Според чл.37 българският съд спира служебно образуваното пред него дело, ако между същите страни, на същото основание и за същото искане има по-рано заведен процес пред чуждестранен съд и се очаква, че той ще приключи в разумен срок с окончателно решение, което може да бъде признато и изпълнено в Република България.
   

• 
  правилността на по-нататъшните действия на сезирания орган;
  
• 
  определянето на приложимото право;
  
• 
  тя има значение за законосъобразността на постановеното решение или друг акт, с който завършва международното гражданско дело.
  

1) според правото на сезирания съд или друг орган (lege fori, lex fori);

2) според правото по същество (lege causae, lex causae);

3) автономна или независима квалификация.

Независимо от използвания способ, правоприлагащият орган извлича критериите за квалификацията било от международноправни, било от вътрешноправни източници на МЧП, а когато там не ги открие, използва източниците на вътрешното гражданско и търговско право. Обикновено и най-често те се съдържат в двустранни и многостранни търговски договори. Тогава казваме, че квалификацията се извършва въз основа на критерии ex conventionae. Когато критериите се намират във вътрешноправен източник на МЧП или в източник на вътрешното право, казваме, че квалификацията се извършва въз основа на критерии ex lege.

3.ВИДОВЕ: -

- квалификация от първа степен – според чл.39, ал.1 от КМЧП – когато определянето на приложимото право зависи от квалификацията на фактическия състав или на отношението, тя се извършва от българското право;

- квалификация от втора степен – възможно е фактическият състав или отношението да са конституирани с оглед на понятия и институти, които не са познати на българското право. Този вид квалификация зависи от приложимото към правоотношението право и се нарича квалификация lege causes;

- автономна квалификация - понятията, институтите, уредени в нормата на МЧП, невинаги имат същото съдържание, каквото имат във вътрешното право, тъй като уреждат отношения, които засягат повече от една държава. Независимо от различията в правните система на отделните държави, в тях може да се открие нещо общо /общи принципи/ и правната квалификация трябва да се извърши въз основа на тези общо принципи.

1) законова квалификация – определянето на критериите се съдържат в съответен вътрешен нормативен акт;

2) договорна квалификация – критериите се извличат от международен договор – чл.3,ал.2 КМЧП. Критериите най-напред се търсят в международните източници на МЧП, ако не могат да бъдат открити там се търсят в специалните вътрешни закони, след това в общото гражданско законодателство.
15. Препращане – същност и видове. Правна уредба в българското МЧП.

Препращането е специфичен институт на МЧП. За да възникне препращане, не е достатъчно българската отпращаща норма да посочва като приложимо чуждото право. Необходимо е в чуждото право също да съществува отпращаща норма, която урежда същото отношение, но да посочва като приложимо правото на трета държава /същинско препращане от втора степен/ или правото на съда /връщане или препращане от първа степен/.

Две условия трябва да са налице, за да възникне препращане:

• 
  да се приеме, че отпращащата норма на съда не посочва пряко приложимото материално право, а посочва МЧП на чужда държава като компетентно да уреди това отношение: - институтът на препращането дава възможност да се постигне резултат, желан от гледна точка на МЧП на държавата, към която отпраща нашата норма, той позволява постигане на хармония между две МЧП системи;
  
• 
  за да възникне препращане, е чуждата държава също да урежда това отношение с международен елемент с отпращаща норма, т. е като посочва приложимото право. Тази отпращаща норма трябва да подчинява отношението на право, различно от правото, посочено от отпращащата норма на съда;
  

В чл.40, ал. 1 – изрично разпорежда, че когато българската отпращаща норма посочва като приложимо правото на дадена държава, то в него се включват и отпращащите му норми, освен ако в кодекса или в друг закон е предвидено друго.

В чл.40, ал. 3 – когато съдът приеме препращането, той прилага българското материално право, съответно материалното право на трета държава. С тази разпоредба законът разрешава 2 въпроса:

- изключва т.нар “юридически тенис”, който хипотетично възниква, ако се приеме връщане към собственото МЧП;

- изключва безкрайното препращане, ако правото на трета държава посочва като приложимо друго право;

В чл.40, ал.2 – препращането е изключено поради:

- при посочване на приложимото право за правното положение на ЮЛ и на неперсонифицираните образувания;

- за формата на правните сделки;

- избора на приложимо право;

- издръжката;

- за договорни отношения;

- и извъндоговорни отношения;

Основна задача на съда в един процес е установяването на приложимото към случая право и неговото прилагане. Основният принцип на процеса е доказването на фактите от страните и прилагането на правото от съда. Съдът знае правото – това е неговата основна компетентност, с оглед на която е организирано цялостното функциониране на процеса.

По отношение на чуждото право, което отпращащата норма посочва като приложимо, са възприети два основни подхода:

• 
  I подход – разглежда чуждото право като факт, който трябва да бъде установен по делото. Това разбиране се обосновава със суверенитета на държавата. Чуждото право е проява на чужд суверенитет и то не може да действа като заповед за националния правоприлагащ орган. То може да бъде установено само като факт, а всеки факт се включва в процеса, след като заинтересуваната страна се позове на него и го докаже по надлежния ред.
  
• 
  II подход – разглежда чуждото право с оглед на неговата функция на регулатор. Законодателят отпраща към него, за да установи нормата, която трябва да се приложи към конкретния случай. За него важи общия принцип – съдът знае правото и го прилага служебно.
  

В българското МЧП този въпрос е уреден в чл.43 от КМЧП. Основният принцип, залегнал в тази разпоредба е, че съдът или друг орган установява служебно чуждото право. Липсва такава норма, за служебно задължаване, но винаги, когато от обстоятелствата по делото се установи наличието на международен елемент в отношението, трябва да се приложи собствената отпращаща норма и ако тя посочва като приложимо чуждото право – съответното чуждо право. В този смисъл, българските отпращащи норми са императивни, като тяхното прилагане е задължително за съда.

Българският КМЧП не казва какви са последиците, ако въпреки положените усилия от съда и страните съдържанието на чуждото право не може да бъде установено. В някои случаи отпращащата норма позволява да се прибегне до прилагането на друго право.

По отношение на реда на установяване на чуждото право следва да се отбележи, че наред с общите процесуални възможности, с които разполага българският съд, съществуват и способи, уредени в международни договори. Уредбата има предимно технически характер, поради което не е необходимо подробното й разглеждане.

• 
  Европейска конвенция за обмен на правна информация между държави, заедно с допълнителния протокол към нея /1991г/;
  
• 
  Решение на Съвета 2001/470 за създаване на Европейска съдебна мрежа по граждански и търговски дела;
  

Според разпоредбите на чл.45 от КМЧП разпоредба на чуждо право, определено като приложимо от КМЧП, не се прилага само ако последиците от нейното прилагане са явно несъвместими с българския обществен ред.

• 
  равенство на гражданите пред закона;
  
• 
  забрана за дискриминация, основана на раса, пол, религия и др;;
  
• 
  равенство на децата, родени в брак с тези, родени извън брак;
  
• 
  неприкосновеност на частната собственост;
  

• 
  международен обществен ред – състои се от тези принципи на правото на съда, които изключват прилагането на чуждото право. Тяхното действие може да бъде отменено от отпращащата норма;
  
• 
  вътрешен обществен ред – включва тези норми на частното право, които не могат да бъдат дерогирани по волята на страните. Това са т.нар. „императивни норми” на българското право;
  

• 
  негативно действие на обществения ред – чуждото право, посочено от отпращащата норма, не се прилага;
  
• 
  позитивно действие на обществения ред – при несъвместимост, прилага се друга подходяща разпоредба от същото чуждо право. В случай, че такава няма, прилага се разпоредбата от българското право, ако това е необходимо за уреждане на отношението;