Хенинг кьолер за страхливите, тъжните и неспокойните деца
Изтегляне 1.72 Mb.
|
| “Пропитостта с чувството за Бога”
Колко изключително важно е децата да имат възможност да изградят здраво осезателно сетиво в контакт с естествени материали и субстанции, става ясно като цитираме отново Рудолф Щайнер. Той обърна внимание върху това, че финото осезателно усещане, което описах по-горе като телесно-душевно резонантно явление, има две страни. Едната е възприемането на разнородните нюанси чрез контакта на кожата ни с външния свят, при което сме в състояние да изживеем вътрешно разнообразието от явленията в света. И тук се крие нашата първична способност да предписваме качество на нещата, т.е. да различаваме нещата, изобщо да констатираме наличието на различни качества на разнообразния предметен свят. Но при осезателното възприятие става още нещо, нещо основно – “онова, което усещаме в осезателния орган като гладкост, грапавост, твърдост или мекота, това е излъчващото се навън”, казва Рудолф Щайнер. Затова вече говорихме, но онова първично феноменално усещане, образуващо общото название на всички толкова различни осезателни впечатления, което се излъчва навътре в нас и “остава изцяло в подсъзнанието” – това усещане Щайнер обозначава като “пропитостта с всеобщата мирова субстанциалност, пропитостта с битието като такова”. Ако разбирам правилно Щайнер, той говори тук за окултната (скрита) страна на феномена на вещественост, респ. на материята. Ние осъзнаваме съществуването на материалния външен свят само, защото сме организирали нашата нервно-сетивна система така, че като отделни, единствени същества сме във взаимовръзка с всички други неща и същества в света, но все пак се чувстваме различни от тях. Външният аспект на феномена материя е опосредстваният от осезателния орган опит на собствената ни отграниченост, чрез който констатираме “битието на външния свят” (Щайнер). От тази страна на границата съм аз. От другата и страна е другото. Кожата е мястото, където другото се допира в мен. Този допир се възприема чрез осезателното сетиво – така възниква схизмата Аз и света, дуалистичното съзнание като съзнание на различността от останалите създания. Едва по този начин вещественият външен свят може да се изправи срещу мен, а именно – като съм обособен(а) от него, при това най-напред съм се обособил(а) по отношение на моето телесно себе-усещане. Всички по-нататъшни душевни и духовни автономни стъпки са възможни само на тази основа. Така ние констатираме чрез осезателното сетиво съществуването на един външен, материален, чужд свят, спрямо който пазим дистанция, за да се докажем като отделни от него същества. Това е външният аспект на феномена материя: ние се чувстваме различни от останалите творения. Но има също, както казахме, още един скрит аспект – на съществуването ни във взаимосвързаност, при който дистанцията бива преодоляна, но не и ликвидирана: “При всяко осезателно изживяване”, казва Рудолф Щайнер “се излъчва в душата” едно чувство на дълбоко вътрешно докосване от лежащата в основата на всяко материално битие съзидателна сила, от която се е диференцирало разнообразието на всемирните явления; от “една субстанциалност ante rem”; бихме могли да кажем: от едно усещане, че има нещо, от което са произлезли всички неща, нещо, “което пропива всички тях, което и в нас прониква и ни държи (всички нас) и ни носи”. Рудолф Щайнер нарече това “нещо” в крайна сметка “всепроникваща божествена субстанция”, а съответното сетивно-свръхсетивно познание (опитност) той обозначава като “пропитост с чувството за Бога”. Ние трябва да се опитаме да обхванем това възможно по-опростено и да не се смущаваме от малко несъвременния избор на думите. Ако се разбираме със света, докосвайки го по един по-фин, чувствителен начин, тогава ще имаме не само обикновеното изживяване на границите с него, не само разграничените субстанционални впечатления, които сравнихме със звукови възприятия, но ние ще имаме и една косвена, макар и скрито разиграваща се среща с първопричината на битието. Тогава ни докосва реалността, която лежи в основата на всички реализирани отделни явления; “съществуването само по себе си” (L’etant| - при Ж. П. Сартр, който, ако ми позволите тази вметка-искаше да докаже “нищото ... в сърцето на съществуването”, докато Рудолф Щайнер (не като философ, а по пътя на сетивното изследване) твърди тъкмо обратното: “съществуването като такова” в сърцето на всичко преходно съществуващо (дадено на външните сетивни възприятия). Едно философско противопоставяне на Сартъровата “изтичаща в празното” метафизика може да произлезе вследствие на по-задълбоченото разбиране за феномена на осезанието. Аз въобще съм на мнение, че не е възможно каквото и да е било сполучливо философстване без помощта на спиритуалната сетивно-волева психология. Осезателният орган и интересът към света: различие, резонанс, очевидност Осезателният орган, чрез който от една страна “непрекъснато общуваме по най-грубия начин с външния свят”(Щайнер), въздейства – от друга страна (дотолкова вече се изясни), макар и не явно като онова сетиво, което осъществява най-непосредствения ни допир с духовното, вписано във вещественото. Това навлиза във вътрешното изживяване в такава степен, в каквато осезателният орган е узрял като инструмент за възприемане, чрез който ние опознаваме не само “съществуването на един външен (предметен) свят”, но усещаме този свят в неговата разнородност и субстанционално качество, така че можем да говорим за една очевидност, за една “абсолютна несъмненост”. Всичко това, както видяхме, не се получава чрез мисленето; мисленето само няма да ни даде по отношение на предметния свят изобщо никаква сигурност. Тъкмо обратно: ясно, обхващащо същността на нещата мислене, е възможно само, ако истинската несъмненост в реалността се е осъществила най-напред в дълбоките душевни пластове. Ако се запитаме как става всичко това, на първо място трябва да имаме предвид какво говорихме за аспектите на осезателното опознаване на света, както бих искал за повече прегледност да обобщим: първо - граничното усещане и също така разграничимостта (предметното съзнание), второ – резонанса (предизвикване на усещания въз основа на телесни трептения, които се отпращат обратно към предмета (обектите) като техни качества, трето – очевидността (сигурност в “съществуването като такова). При това, последователността съответства на дълбочината на изживяванията. Всичко се разиграва вътре в човека и под прага на съзнанието, по-точно: усещането за диференцираност-по периферията; резонансът-трептейки между вън и вътре; очевидността (“чувството за Бога”)-съвсем скрито. Само поради това, скъпи родители, че светът на явленията, който първо бива изтласкан навън чрез осезателното сетиво, отново е вкаран, участвайки дълбоко вътрешно в опита ни (подсъзнанието) или защото, казано по друг начин – кожата, доколкото я усещаме като опаковка и граница, конституира външния свят не само за съзнанието ни, но се обръща към този свят като най-финият орган за възприятие, само поради това ние можем да обхванем сетивната действителност в живото мислене – без осезателното потвърждаване на битието ние не бихме имали връзка с действителността. Външното и вътрешното биха прониквали хаотично едно в друго, както става при съвсем малките деца, при които осезателното сетиво все още не е образувано. Не би могла да се развие нито способността да си представяме, нито да поддържаме някакъв вид комуникация, защото първата изисква значителна дистанция, а втората се осъществява като връзка, възпроизвеждаща активност от несвързаността. В процеса на осезанието ние имаме праобраза на всички създаващи връзка и близост събития, базисната форма на всякакъв вид запознаване с нещата. Осезание означава: да идентифицираш чуждото като такова при непосредствен допир и същевременно да “почувстваш” неговата същност. Разбира се, ние говорим сега за волевата страна на осезателното усещане. Поведението на съзнанието, което най-тясно е свързано с това, представлява всъщност “интересът”, съпричастното внимание. Там, където то се активира, можем да говорим, че осезателното сетиво действа в известна степен като учител извън своята собствена област. Бих казал: “Чистият интерес е един сдържан, сублимиран – това означава издигнат на по-високо ниво, фин осезателен импулс. Това трябва добре да си отбележим. Човекознанието и възпитателната практика Аз бих ви разбрал добре, уважаеми слушателки и слушатели, ако сега имате чувството, че тук ви бе поднесен прекалено много теоретичен баласт. Но повярвайте ми, би могло да бъде много полезно, от различни гледни точки, за житейската ви практика и по-точно в областта на възпитанието на децата, ако се акцентира именно функцията на осезателното сетиво и то – по-фундаментално, отколкото се прави обикновено. Ние трябва да сме наясно за какво точно става дума, когато в някои кръгове се дават приятелски съвети, да се внимава при децата с правилното отглеждане на сетивния орган. Как да знаете дали се крие нещо повече зад един добър съвет, например като този да се мият ръцете преди ядене? Нещата трябва да се обхващат в тяхната дълбочина. Когато разглеждаме основната грижа за сетивата само като социален или душевно-хигиенен въпрос, се омаловажава нейното цялостно значение. Много хора са чували или прочели някога нещо общоразбираемо по тази тема, и са извадили квинтесенцията от това, че общата грижа за тялото е важна за душевното благоразположение на децата и за техните отношения към връстниците им. Разбира се, това е вярно, но с проблемите за телесните сетива има толкова общо, колкото и чистота на якичките на ризата с отстраняването на нарушения в преглъщането, малко повече може би, но всъщност все пак съвсем малко. Аз казах във връзка с двигателното сетиво: няма никава полза да се “почистват” децата рутинно, както според мотото: първо се почиства кухненския под, после мивката и тогава малкият Иванчо. Една изчистена от пори кожа далеч не означава добре развит осезателен орган. Нещата, за които говорим днес, са значително по-дълбоки, а когато дълбоки неща се разглеждат повърхностно, се получава нещо не редно – онова, което достигна до вас само някак по чувствен път или пък така, сякаш вашето стъписване от понятията е предварително обречена работа, всъщност ви обезкуражава. Но в педагогиката вие, скъпи родители, сте главните отговорни лица и аз мисля, че би било крайно проблематично, ако точно главно отговорните биват държани настрани от процесите, които имат познавателна стойност за тяхната област или пък – което също се случва – за по-удобно, не се впущате задълбочено във всичко това, а се задоволявате с готови рецепти. В моите консултации постоянно се натъквам на факта колко много зависи от това дали съм успял съветите, които давам на родителите за децата им (това обикновено са лесно постижими упражнения и практики) – да обоснова така по човешки, че да се получи нужната прозрачност и после това, което трябва да бъде направено в къщи, да става определено с разбиране – а то изисква и от двете страни доста време и усилие, но очевидно си струва, което проличава по това, че споменатите упражнения и практики се правят все по-дисциплинирано, колкото по-добре те са разбрани. И още: когато майките и бащите се вглъбят внимателно в начина, от който произлизат съветите, тогава много скоро те ще забележат, че когато посещават консултациите ми, те започват да възприемат предложенията като потвърждение на онова, което вече сами са обмисляли. По отношение на осезателното сетиво онези, които са съответно най-отговорни за неговото отглеждане, трябва първо да се запознаят с контекста, който акцентирахме при понятията различие, резонанс и очевидност, т.е. – със значението на осезателното усещане за увереността в съществуването и в действителността; да проникнат в оценъчната способност за качествата, както и в тази за живите представи и второ – да знаят, че интересът като душевно отношение, изразяващо въпрос или учудване, е един сублимирал осезателен импулс. Едва когато вземем всичко това предвид, ще започнем да разбираме каква всъщност е целта на грижите за осезателния орган или още: какво има предвид Ангелът на детето, когато въздейства върху него от другата страна, откъм нощта, за да се формира “съда на осезателния орган”, който обозначихме като “сетиво на действителността”. Какви социално-хуманни способности трябва да бъдат вляти при това? На какво трябва да се обърне внимание, за да се разпознават смущенията в развитието на осезателния орган и каква адекватна помощ да се предложи? Какво означава “разбиране”? Позволете ми преди да се запознаем с този въпрос, да направя някои странични бележки към по-горната констатация, а именно, че осезателното сетиво дава основата, чрез която можем да обхващаме сетивно-обозримата действителност в едно живо мислене. Сигурно ви прави впечатление, че говоря за живо мислене. С това нямам предвид обективиращата, изискваща безпристрастност логика, която се наложи в природните науки и природонаучно ориентираната философия (заслужила междувременно най-голям респект), но често пъти клин клин избива? Също и в усилията за духовно светоусещане може да има полза, ако се подложите на известна дисциплина, например, за да избегнете лични предпочитания или отрицания при изграждане на преценката си. Но без обратната гарантираност на феномените, които се проявяват при непосредствените познания (опитност), тласканото все по-нататък екстраполиращо мислене води извън неяснотата на интуитивните “мнения”, но все пак от друга страна, отново към нещо нереално; бих казал: към нещо призрачно, а именно – в мъртвата зона на нежизнената, бездушна интелектуалност. Там това мислене изпълнява една съвсем второстепенна роля при преценяването на природните явления, както се изявяват за нашите сетива, защото всеки вид на субективно възприятие се смята за негодно да допринесе за намиране на истината. При това се подминава факта, че има субективно опосредстван достъп до обективността или казано по друг начин: има една област от всеобщоважащи факти, в която може да се пристъпи само през портата на индивидуалното изживяване. Всеки молекулярен биолог или астрофизик трябва по подобен начин, както например психотерапевтите са склонни към внимателно самонаблюдение, да бъдат задължени да правят редовни упражнения за възприятие например на Гьотевото учение за цветовете или да се подложат на тренинг за сетивата по метода на Хуго Кюкелхауз. Така ще бъде гарантирано, че изследванията, проведени в лабораторията или с компютъра винаги ще имат своето допълване чрез задълбочаване, респ. повишаване на способността за възприятие, което ще информира как се изявяват явленията при непосредствената им среща с човека. Тогава ще се забележи, че езикът на това изявяване всъщност има една единна “граматика”: Днес резултатите от лабораторните анализи и аргументации са по-важни, ще се съгласите, нали, от това, което можем да помиришем, да чуем, да видим, да почувстваме, а дигиталната преценка добива все повече значимост пред всяко изказване, което може да почувстваме разбрано – затова живеем в един свят, в който (при цялата високо развита техника и гигантско натрупване на информация) изкуството да черпим идеи за разрешаването на спешни проблеми от будното наблюдаване на живите процеси в природата и обществото е безутешно слабо развито. Ние грешно сме се научили, че наблюдателят, вместо да се оттегли на “стратегическата” позиция, може да извлече печалба от своето въвличане, според мен – своята “улученост” от явленията. Хладната дистанцираност не винаги е най-добрият съветник, а съпричастната близост не е непременно “ненаучна”. Напротив, има един вид реалистично отношение, което може да се добие чрез познавателни усилия, в които е включено грижовното подхождане към обекта на опознаването. Който иска да разбира “езика на явленията”, има витален интерес към тяхната ненакърнимост. Той иска така да се срещне с тях, че те да му разкрият същността си, а това е възможно само, когато той уважава тяхното достойнство. Да, достойнството на ствола на едно дърво, на един кристал, на вятъра може да бъде почувствано! Няма друг начин за опознаване на едно чуждо съществуване, което да носи в себе си толкова ясно това изживяване за изпълненост с достойнство, както внимателното, опипващо докосване или пък заслушване в усещанията, които се отключват при докосването. Затова всяко отношение, в което стремежът към опознаване се свързва с грижовна нагласа, е среда на осезателното отношение. Не бих искал сега да ви натоварвам с научно-критични оплаквания, но няма начин да не установим, че трябва да говорим за едно трагично затихване на способностите на съзнанието, които имат своите корени в осезателния ни опит, това е един алармиращ симптом. Онова, което трябва да научим отново, е погледът върху създанията, както е заучен от пра-опита на осезателния орган, а именно заинтересуваният поглед, охарактеризиран от мен по-горе. Този поглед не разчленява нещата на парчета като плячка от лов, а ги обхваща спокойно, с лека сдържаност, с въпрос, чийто отговор не бива да притеснява и няма никаква друга цел, освен – разбиране. Любящото отношение към света “Реакцията на личното вътрешно усещане за външните процеси е онова, което е заложено в осезателното изживяване и то така, както в никое друго от останалите сетива” казва Рудолф Щайнер. Затова “човек не би могъл да усети чувството за Бога, ако нямаше осезателно сетиво”. Ние изживяваме външния свят, осезавайки го дълбоко вътрешно и едва по този начин сме в състояние да се отнесем към него с разбиране: въз основа на почувстваната увереност в неговото реално съществуване. Тази увереност Щайнер нарича “усещането за Бог”, респ. проникнатостта с “божествена субстанция”. В това се крие една тайна, а именно, че сетивото, чрез което от една страна общуваме по “най-грубия” начин с външния свят, от друга страна осъществява познанието (опита) ни за очевидността (на нещата), но съвсем не грубо; и че същото сетиво има значително участие в това да можем да почувстваме качествата на нещата вътрешно, “изпълнени с разбиране”. Правилно е: при процес, който води например до определянето на качеството “грапаво”, до определението при натиск – “здраво”, до дефиницията на вида допиране – като “търкане”, в крайна сметка, който води до идентификацията на предмета – “кора на дърво” (“аз се натъкнах на нещо твърдо, грапаво и т.н. – сигурно е ствол на дърво”), при такъв процес, освен усещането за допира, се разиграва и още нещо, дори и без да викаме на помощ очите или носа. За да определим якостта (здравината) при натиск и вида на допира, ние се нуждаем от равновесното и двигателно сетиво (затова по-нататък ще говорим още); сетивото на живота показва във вторичната си функция вътрешната промяна в положението на скалата за удобство – неудобство, а опиращото се на опита понятийно мислене е необходимо, за да “окачествим” процеса. Но това не намалява главното значение на осезателното сетиво за целия процес, който ние можем – благодарение тъкмо на това сетиво – да идентифицираме като докосване отвън и същевременно да изживеем описания феномен на “резонанс” така нюансирано, че да можем да направим изводи и за качествата. Много неща са съпричастни при това, но осезателното сетиво е гарантът за едно диференцирано виждане на реалността. От примера с “опипването за здравина”(на дървото) може много добре между другото да се разбере какво бих обозначил като една друга закономерност: колкото по-плътно е допирането, толкова повече доминира в осезателното усещане познанието за граница, т.е. – аспектът за “диференцираност”, до степен на отбрана: човек реагира душевно телесно като се отдръпва; сетивото за равновесие, движение и виталното сетиво в същото време изпадат в объркване. Колкото по-деликатно е допирането, толкова повече излиза на преден план аспектът “резонанс” – ние се “отваряме” за съответното впечатление; равновесието, двигателното и виталното сетива се включват и настава едно хармонично общо звучене на всички основни сетива – едно състояние на “предварително осъзнатия интерес”, бих казал – в действителност, в този случай, когато докосването е деликатно, внимателно и поради това благоразполага за по-голяма дълготрайност (ние не се отдръпване уплашено), съзнателното оценяване може да настъпи много по-леко (без смущения), отколкото при силното, може би и болезнено сблъскване. Това е казано накратко, но е въз основа на едно важно наблюдение върху развитието на осезателно сетиво тъкмо при децата: те се нуждаят от внимателния, дълготраен контакт на кожата, за да развият по-късно здрава оценъчна способност на базата на съпричастното внимание и първично доверие в “съществуването като такова”. Където преобладава резонансът в осезателното изживяване, вътрешното съ-вибриране (а не грубото познание за граници), там-в най-вътрешни глъбини може да намери своето място “чувството за Бога” и да заличи онова, което в психологията е познато като мъчителна несигурност на “съмнение в съществуването”, което се появява особено често в младежките години (“аз изобщо тук ли съм? има ли изобщо нещо тук, изобщо някой”?) и това да ескалира до болестно състояние, именно ако осезателното сетиво не е добре развито. Спокойно можем да обобщим: именно образуването в осезателното сетиво на любящо отношение към света помага да се преодолее съмнението в съществуването, което несъмнено всеки познава. А любовта, в това всички сме сигурни, не е нещо пасивно; в нея винаги се съдържа активност, макар и съвсем скрито, само най-дълбоко вътрешно изразена. Колкото по-дълбоко ме е развълнувало едно впечатление, без да ме завладява като възприемащ субект, (това също дължим на осезателния орган, доколкото той ни ограничава, за да не се потопим напълно във впечатленията от външния свят), толкова повече сме склонни да му отговорим с предпазливост: грубият, нечувствителен контекст винаги е знак за липсваща “чувствителност”. В преносен смисъл казваме още и “чувствителност до върха на пръстите”. Такава може да липсва по различни причини. Едната форма е да си завладян напълно като възприемащ субект от впечатленията: човек не може да се побере в себе си и се държи, обладан само от симпатия, като “теле в аптека”. Другата форма е позната на всеки, повече пасивно изстрадана свръх-впечатляемост, която води до рефлексни реакции на отдръпване, респ. отграничаване. Целта на отбраняването е тук също израз на редуциране на “чувствителността”. Човек не желае нищо да допусне до себе си и се капсулира инстинктивно. Тези процеси съм описал подробно в моята книга “За загадката на страха”. Близост и ранимост Осезателното сетиво има задачата да възпроизведе едно здраво, но подвижно средно положение между прекалено силната и прекалено слаба впечатляемост; между отвореност и ограничаемост, между симпатия и антипатия. То осъществява (когато е добре изградено чрез своята преобразуваща, регулираща душевно-духовното отношение към околния свят, функция) дълбоко съпричастния интерес от едно незастрашено самосъзнание. Ако вие достатъчно съобразявате това при възпитанието на детето, особено в ранния стадий, тогава вие подготвяте заедно с неговия Ангел “съда”, в който той (Ангелът) по-късно ще може да налива онова, което аз бих определил като грижовна настройка към света. Към нея принадлежи внимателност, деликатност, съобразяване. От страна на познанието – стои, както видяхме, интересът; от страна на по-голямата чувствителност - загрижеността, която по природа се съдържа в истинския интерес. И всичко това, ще се съгласите навярно, представлява висшата социална способност, която най-напред упражняваме в контакта си с материалния свят, но после изявява като социално-хуманно отношение своята най-благородна същност. Как именно сетивото на живота образува основата на способността ни за толерантност при общуването; носи ли това, което първоначално е осезателната сигурност в реалността, в себе си зародиша на една грижовна нагласа към живота? В противовес с това всички морализаторски поучения са второстепенни. Защото за всичко, което в света живее с морал, (нямам предвид тук никакъв постулат, а както казах, онова, което живее), ни е нужен талант за разбиране. А той се съставя от елементите на онова, което научаваме най-напред в основната степен и то – чрез сетивата, насочени към себе-възприемане на собственото тяло. Макар че чрез тези сетива първо възприемаме собствените си телесни състояния, те са отговорни в голяма степен за регулирането на отношенията ни с околната среда. Това обикновено се подценява или не се акцентира достатъчно. Каталог: wp-content -> uploads -> 2016 2016 -> Цдг №3 „Пролет Списък на приетите деца 2016 -> Българска федерация по тенис на маса „В”-1” рг мъже – Югоизточна България мъже временно класиране 2016 -> Национален кръг на олимпиадата по физика 05. 04. 2016 г., гр. Ловеч Възрастова група клас 2016 -> Българска федерация по тенис на маса „А” рг мъже – Южна България мъже временно класиране 2016 -> Конкурс за изписване на великденски яйце по традиционната техника съвместно с одк велинград 27 април 2016 -> Министерство на образованието и науката регионален инспекторат по образованието – софия-град Изтегляне 1.72 Mb. Сподели с приятели:
|