Хенинг кьолер за страхливите, тъжните и неспокойните деца
Изтегляне 1.72 Mb.
|
|
Подражателната склонност на детската душа към доброто, чрез която се изявява присъствието на “по-висшето” себе, на Ангела, се разгръща в осезателния орган така, че нежната загриженост, която проявявате към детето, събужда в него чувство на благодарност и на доверие като с течение на времето могат да се превръщат в социални волеви импулси. Детето изживява любовта по своето тяло като потвърждение на едно очакване. Нещо се прибавя към изграждането на едно цяло. При събуждане, т.е. при излизане от закрилата на съня, когато Ангелът е в своя обсег на действие, детето ни поднася един въпрос, на който получава много удовлетворителен отговор, ако ние чрез нашите действия на грижовност (оставяйки го да усети достойнството си като телесно същество) му предлагаме чувството за закриленост, а също и познанието, бих казал, за: нежността на допира отвън. Ние сме тези, които най-напред представят “външното”. И ние трябва да доведем до съзнанието на детето, че срещата с реалността, която абсолютно неизбежно предизвиква във всеки детски живот също и болка, може да бъде благотворна. Това е едно главно, изграждащо доверието познание, което “буквално” се случва “по кожата”. Необходимо е именно здраво доверие в съществуването, за да се изградят социални способности. Ако аз трябва да живея постоянно в страх от това, че близостта означава болка, не бих могъл наистина да се отдам на другия, защото отдаденост означава близост, а близостта означава ранимост. Вие виждате отново как нещата по учудващ начин взаимно се обуславят в хода на еволюцията на човека – когато говорим за морално възпитание, това пак е взаимозависимо в голяма степен от развитието на сетивата, върху което ние днес обръщаме особено внимание. “Ограниченото в пространството телесно себе” Както казах, Ангелът върши своето дело през нощта. Неговата помощ отвътре, укрепващо-регулираща процесите на веществообмена, представлява отглеждането на сетивото на живота. Към това трябва и ние да допринесем като се отдадем на детето с една благоговейно-търпелива нагласа като му въздействаме затоплящо, ритмизиращо, успокояващо, за да добие то чувството за уютност в своето тяло. Но и всичко останало, което вършим в неговата среда без нервност или необмисленост, а с търпеливост и благоговейност, то възприема дълбоко, до органично ниво. Ние видяхме как именно децата, които имат трудности в това отношение, малките, неспокойни духове, много разчитат на нашата толерантност спрямо тях. Не да ги опаковаме в памук, а да ги обграждаме с толерантност. Има голяма разлика. Тези деца се нуждаят от постоянство, а ние не бива да им се сърдим за техните недостатъци. Те зависят изключително от нашата преценка, която трябва да бъде фон на възпитателните ни методи, на помощта, която им предлагаме, макар и понякога тези методи да се неприятни, понеже детето ги изживява по-скоро като ограничение и съответно отвръща с безразличие. Педагогически активна толерантност за тези деца е търсеният аспект за самовъзпитание на самия възпитател. Ще повторя още веднъж мотото, от което трябва да се ръководим: “Винаги превръщащото се в душевно качество у възрастния е онова, което въздейства здравословно върху първоначалното качество - телесно насочената ориентация при детето. А как се отнася това до осезателното сетиво? Както Ангелът въздейства “укрепващо и подреждащо” върху телесните процеси, за да изгради сетивото на живота, така може и това, което той извършва за развитието на осезателното сетиво, да бъде обозначено като “формиращо и конфигуриращо”. Върху тялото на детето ваят сили, които “работят” преди всичко по време на сън. През деня те биват малко или много изразходвани и нощем се възстановяват. Чрез тези сили изграждащото се тяло добива постоянно своята общочовешка, а по-късно и полово специфична форма. Те осъществяват “архитектурата на изграждането”. На тях дължим също и “телесния образ”, т.е. сигурното чувство за пропорции на тялото си, неговия ръст и обемност в пространството. Рудолф Щайнер пише в своя фрагмент Антропософия ( в който скицира, още не съвсем пълно, учението за сетивата), че човек се изживява чрез виталното сетиво като едно “изпълващо пространството телесно Себе”. За осезателното сетиво можем още да кажем: чрез него ние се изживяваме като ограничено в пространството телесно Себе – на него се дължи и споменатото усещане за “обвитост”, а именно на процесите, които се разиграват в скритостта на съня. Който е будувал няколко нощи и дни знае много добре какъв “телесен образ”, какво чувство за “обвитост” сме си поръчали. Просто много лоши. Загубва се правилната преценка затова колко “пространство в пространството” заема собственото тяло, докъде се простират неговите граници, което може да има като последица непрекъснатото удряне в нещо, грешно преценяване на разстоянията, усещане на някои части от тялото като подути и т.н. Като цяло такова дете е непохватно, с нервни движения и това не се дължи само на неясния телесен образ, но също и на двигателното сетиво, както и на равновесния орган, които са объркани. Но съществена роля при това играе лошото ориентиране по отношение на собствената форма и обем. Освен това недостигът на сън води, както е известно, до свръхемоционалност: всичко се явява “прекалено близко” в такъв случай; човек е плашлив, чувства се постоянно атакуван, не може да понася силни сетивни впечатления (дразнения) като например шумове. Всеки от нас познава подобно хистерично състояние, в което се изпада тогава. Причина затова е чувството за “не-обвитост”, което се проявява на душевно ниво, когато телесният образ става неясен. Поговорката за “тънкия нервен костюм” напомня за онази взаимовръзка: сетивният орган – кожата, чрез който се чувстваме облечени (в “костюм”), е станал много пропусклив. Чувствителният аспект (свръхчувствителността) взема прекалена преднина спрямо ориентиращото чувство за “обвитост”и телесния образ. Това може да се приеме като основен принцип за цялото по-нататъшно изследване на сетивата: всяка сетивна функция има един чувствителен и един ориентиращ аспект и двата трябва да бъдат почти в равновесие. За пристигането на земята Е, добре, при донякъде здравословен начин на живот и при условие, че не сме подлагани на екстремни натоварвания, трябва ние, възрастните да бъдем относително по-стабилни. В противен случай не можем изобщо да овладеем нашето ежедневие. Но трябва да ни бъде ясно, че човек не идва на този свят с един добре изграден телесен образ – малкото дете няма ясно изживяване за своите телесни граници и вследствие на това – няма автономно чувство за “обвивка”. То трябва да възникне постепенно и понеже в началото това чувство е толкова несъвършено, малките деца много лесно се плашат. По този въпрос се пишат и говорят много безмислици. Тъкмо последните седмици четох в една книга за деца, а после и в един учебник по психология, че страхът бил нещо, което се придобива едва в хода на живота. В книгата за деца се казва на няколко пъти за 5 годишния главен герой, че запознаването със страха още му предстои в суровата действителност, и че временно светът, за щастие, бил за него още само чист слънчев лъч. Една типична, житейски нереална нелепост на възрастните. В учебника по психология дори се прогнозира, че най-добрият начин за лечение на възрастни със страхови оплаквания води назад към душевното устройство през ранното детство, защото само там то било напълно освободено от страхове. Такива грешни преценки идват оттам, че за детството се съчинителства какво ли не по най-романтичния начин. Тогава бихме могли да видим именно, че: страхът присъства още в началото като част от conditio humana и при това – доста мощно! Излизането от майчината утроба е първо едно изхвърляне в морето на страха. Онези, които говорят, че има една основна родилна травма, че раждането е травматична опитност, имат повече право, от тези, които разпространяват някакви истории за ранно-детската душевна нагласа на “единение с всичко” и подобни. Това са объркващи половинчати истини. Процентът истина в тях се съдържа само във факта, че малките деца са още много вътрешно свързани с духовния, божествен свят; толкова интимно, че те всъщност постоянно се стремят обратно към него. Като родители ние не трябва да правим грешката като вярваме, че нашето високоценено настояще е най-голямото щастие за новороденото. Най-голямо щастие тук на Земята, да – може би. Но ако едно такова малко създание можеше да говори, то би ни казало: “Вие сте ми много скъпи и аз съм избрал вас, но има едно място на спокойствие и закрила, където аз все по-рядко мога да пребивавам и него вие никога не можете да ми заместите напълно. И това, че трябваше да се сбогувам с него, знаете ли, това беше доста трудно за мен. Макар че аз сам с всички сили исках и се подготвях затова, все пак ще ми трябва още много време, докато го забравя”. Така горе-долу би говорило детето. Виждате ли, това е и дълбоката причина затова, че бебетата постоянно искат да спят. И аз съвсем съзнателно казвам “искат”, а не “трябва”. В това се крие, разбира се и една необходимост, но преди всичко – един дълбок копнеж. Спането означава за новороденото – да бъде у дома, в началото децата всъщност не са при нас, в земните условия “у дома си”; тук те са в един чужд свят, който едва с течение на времето ще им стане близък. Ядрото на нашата възпитателна повеля е да направим за детето това сближаване възможно. А другата дума за сближаване е “преодоляване на страха. Всеки път, когато едно дете заспива, то се отправя в прегръдката на своя Ангел и изживява онова пра-състояние на закриленост, на “обвитост”, и всеки път Ангелът се нуждае от спокойно търпение, за да го убеди, че то трябва да се върне отново навън, в чуждото и че може да притежава всичко едновременно: обичните родители, земните наслади и красота, които вече се е научило да оценява, множеството вълнуващи нови неща, но заедно с тях и онази безгрижност извън времето, както и цялата безметежност и лекота на небесното съществуване. Да, те са доста претенциозни, малките нови пришелци на земята. Затова и пищят при всяка неприятна дреболия. Ние трябва много ясно да чуем, че там, откъдето те идват, са свикнали на много по-добри неща. Ако ние усетим това, ще бъдем раздвоени, което е напълно човешко, между разглезващо старание и ядосване на техния “егоизъм”. Всъщност това не е егоизъм, а по-скоро трудности при пренастройването им към земното съществуване. Ако вместо разглезващо старание оставим да ни ръководи любвеобилна, същевременно “делова” грижовност и успеем да превърнем нашето ядосване на привидния им егоизъм в един възпитателен стил, който да ни научи, че трябва да се справим сами с неприятностите, тогава сме на правия път. Порция хумор е задължителна спрямо тези, свикнали да командват, малки принцове и принцеси, които се държат така, сякаш идват от място, където всяко желание се разгадава още по очите им (което до известна степен е вярно), но при това никога не трябва да забравяме, че има също и свидетели на едно страдание, което имаме задачата да омекчим. Не искам сега да подчертавам това прекалено дебело, но има и друга страна: детското утвърждаване на живота, радостното втурване в този свят и смайването пред неговите чудеса. За да се изяви обаче тази страна напълно, ние трябва да подготвим техния нормален прием на тази земя и да им помогнем в началния период да изградят доверие към новото, чуждо обкръжение; накратко: да преодолеят страха си. При това ние можем, за щастие, да се опрем на едно непоклатимо, “безстрашно” ядро в същността им, което по време на сън постоянно бива “зареждано”, ако мога така да се изразя, с упование и доверие-това е ядрото, което обединява тялото и душата. От него се излъчва през деня онова, което нощем Ангелът е влял като силни, подреждащи, формиращи импулси, които ние трябва от другата страна да затвърдим, напр. като се грижим за телесните сетива, които (както пише Кристоф Линденберг) “способстват за изграждане на чувството за съществуване и за сигурност”. Възпитание и самовъзпитание: грижовността
Ние ще допринесем затова, пак ще повторя, като накараме детето чрез нашите докосвания, добивайки съзнание за границите на кожата си, да изгради доверие. Аз нарекох това “нежна определеност”( на немски “Bestimmthеit, а както виждаме в българската дума се съдържа “предел” – бел. пр.), защото в това понятие се съдържат и двата елемента: ограничаващият на определеността, но също и отварящо-сближаващият на нежността. Първоначално имаме предвид съвсем директно нашите грижовни и игриви “посягания” към тялото на детето. Между тях сигурно има и някои игриво-безцелни. Ако се държите прекалено плахо, когато контактувате тяло с тяло, поради това, че може би вие имате притеснения от докосванията, то това, което вършите, въздейства несигурно, неясно и отключва съответните усещания у детето. Но от друга страна – знаем, че грубостта не води към нищо добро. И моля не забравяйте: ако ограничите действията си върху чисто прагматичното или изискващо само хигиена участие, това ще въздейства грубо. Не е нужно при това да сте груб, в смисъл – да причинявате болка на детето. Липсата на съпричастност съдържа вече нещо нараняващо; онова, от което се нуждаете не е някаква техника, а става дума по-скоро да постигнете някаква определена вътрешна нагласа, която да ви помогне да започнете да правите всичко, макар и само с един нюанс, по-различно. Разбира се, има и конкретни методи за обгрижването на осезателния орган, които могат да се приложат, когато забележите, че детето се нуждае особено много от помощ в това отношение. Но също и тук начинът е определящото. Дали миете детето си, само за да бъде чисто или от вътрешен подтик да го обгръщате така, че да се подсили неговото доверие в съществуването, външно погледнато, в това няма никаква крещяща разлика, но за изживяването на детето вие извършвате две съвършено различни неща. Аз много често предписвам, когато една проблемност с осезателния орган е очевидна, едно сутрешно разтриване на цялото тяло по определени правила. И тук важи това, че няма да има никаква полза, ако работата се извършва само по задължение. В такива случаи децата инстинктивно отхвърлят тази процедура, но ако тя се извърши с правилната вътрешна нагласа на грижовност, която се базира на истински съпричастен интерес към съдбата на детето, тогава резултатите скоро ще бъдат смайващи; ще донесат напр. отзиви от училището, че участието на детето в класните занимания значително се е подобрило. Защото виждате ли, точно както неспокойните деца се нуждаят от нашата толерантност, от нашето педагогически издържана оценка, за да се почустват по-добре в своето тяло, така и страхливите, чувстващи се беззащитни деца се нуждаят от нашия дълбоко съпричастен интерес към тях. Това са именно онези страхливи, колебливи деца, винаги търсещи убежище, стъписващи се пред всичко чуждо, ново, необичайно: деца, на които, ако искаме да помогнем, трябва да насочим вниманието си особено към осезателното сетиво. Да им съдействаме за чувството, че наистина сме загрижени за тях и че искаме да бъдем силни поддръжници на съдбата им. И нямам предвид някаква сухо разсъдлива, лишена от хумор загриженост. Детето не трябва да добие впечатлението, че е виновно за измъчеността и тъгата на своите родители, само това не! Защото страхливите деца и бездруго постоянно се чувстват виновни. Не, аз говоря за поведението на загриженост, излъчваща покровителство, основаващо се на живия интерес, които сигнализират на детето, че е в сигурност. Разбира се, и тези деца имат нужда от нашата толерантност, всички деца се нуждаят от нея, особено онези, на които им е трудно, както със себе си, така и със света. Където липсва оценъчната способност и най-разумните възпитателни методи не са от полза. Но за страхливите деца, аспектът на загриженото съпровождане на съдбата им, е най-важният. Би трябвало да им се предложи отглеждане през деня, каквото съм виждал при пенсионирани медицински сестри, колкото и странно да звучи. Който има професията на гледач “в кръвта си”, може по много окуражаващ, утешаващ начин - само чрез присъствието си да въздейства лечебно. Решителност, действеност, но и разбиране и готовност за помощ, се обединяват в една нагласа, чрез която може да се извърши чудо с болния, така че той да изживее състоянието на нужда от помощ като един подарък. Латентната травма на страхливите деца Едно страхливо дете всъщност не е “болно” в обикновения смисъл, но можем да кажем, че в известна степен то се чувства така. То постоянно е с усещането, че му е нужна утеха и грижа. Неспокойните, нервни деца не са на първо място с това усещане. Техният проблем е преди всичко недоволството от самите себе си. Те се чувстват непълноценни, вживяват се в ролята на аутсайдери. И в един момент се чувстват принудени всичко негативно, което се мисли за тях, да потвърждават дълготрайно чрез поведението си. “Ето, нали виждате: аз съм отвратително”. Затова при общуването с такива деца на първо място трябва да се изтъкне, че за тях нашата правилна оценка за стойността им е като еликсира на живота им. Докато при страхливо-колебливите деца ние трябва особено внимателно да гледаме на чувството им за наранимост. Стойностното оценяване, което им поднасяме, трябва да бъде по начин, изразяващ преди всичко нашата загриженост, съпричастност. Различно от неспокойните, нервни деца, те не се чувстват застрашени в своята личностна същност поради закрилящата ни близост или авторитарно влияние, а стимулирани. Но ние не бива никога да имаме чисто авторитарно отношение, лишено от обич, подтискащо. Тогава нещата стават по-зле. Що се отнася до родителската обич, споменатите “способности на медицинските сестри” са най-доброто, което може да се случи на тези деца! Така ние въздействаме укрепващо именно върху чувството им за форма и обвитост. “Нежна определеност е нужна на страхливите деца. Това се отнася не само до телесния контакт, а изобщо за всекидневното общуване с тях. Който си има у дома едно типично неспокойно дете, добре знае, че “повратната точка”, при която загрижеността може да провокира свръхзащитно поведение, т.е. – нещо, което за детето става угнетяващо, се постига много бързо – онова, което предлага на страхливото дете закрила, неспокойното дете среща може би повече като оковаване. Затова то – неспокойното дете се нуждае от нашата толерантна щедрост така неотложно: да му се предостави пространство за свобода на движенията и за игра в него и то в много по-голяма степен от онова, което страхливото дете обикновено иска. Да го кажем така: страхливите деца са склонни да възприемат погрешно нашата толерантност, ако ние сме я преекспонирали и да се почувстват като изоставени в беда. А закрилата ни усещат като най-висш израз на нашата стойностна оценка. Неспокойните деца съответно са склонни да приемат погрешно нашата загриженост, когато я акцентираме прекалено като се чувстват недостатъчно признати. За тях върховният израз на нашата оценка е когато им дадем да разберат, че “въпреки всичко” ги респектираме. Латентната травма за страхливото дете е усещането, че е изоставено в беда. Латентната травма на хиперактивното (неспокойно) дете е да не бъде желано. Тези техни реакции могат да ни служат за ориентиране. Както виждате: има смисъл да се направят тези тънки разлики и според тях да подложим на тестване нашето генерално поведение спрямо децата. Аз се съпротивлявам на неправилния начин да се схваща “любовта към децата” като някаква маса от една обща микстура. Трябва да се знае докъде да се стигне в отделния случай, изхождайки от особената проблемност със съответното дете. Както казах в началото, възможно е така да се борави със съответните познания, че да се извърши един вид обрат в нагласата ни и да се придобие известна “сръчност” в общуването ни с детето. Ако сте разбрали, че вашият малък страхливко страда от постоянното чувство, че е предаден и не е защитен, което може да се разрасне до страх от докосване и от контакт; и че неговата латентна травма се състои в това, че се чувства изоставен в беда, то вашата задача е “нежната определеност” на едно грижовно съпровождане на съдбата му, предлагаща покровителство и сигурност; ако освен това ние сме се научили на фона на проблематиката за осезанието (както я разяснихме тук) да разбираме, т.е. да знаем, че: при такова дете, независимо от причините, чувството за “обвитост”, осъществено чрез осезателното сетиво е недостатъчно изявено и приема през деня твърде малко от формиращото и конфигуриращо въздействие на Ангела, подготвяно по време на съня и споменът затова угасва винаги при бурното нахлуване на сетивните впечатления; ако всичко това вие го приемате не само сериозно, но и го превърнете в съдържание на вашите малки благоговейни упражнения всяка вечер – тогава ще видите как вие повече сте в състояние да стигнете до точното хрумване, точното време или просто – да бъдете по-гъвкави и духовно-присъстващи във възпитателното си ежедневие. Тогава споменатото чувство “от върха на пръстите” ще се прояви. Спомнете си и символичната картина на пазача на моста, който постави няколко изисквания, преди да ви разреши да попитате Ангела на детето: първо да носите със себе си една ясна представа за външния вид и поведение на детето, което може да се придобие само чрез редовно, внимателно наблюдение, като при това всички предварителни преценки и присъди трябва да изчезнат, защото не става дума за вашите преценки, а за детето. Второто, което се изискваше от вас, е истинското усилие за едно ясно премислено поставяне на въпросите, т.е. – безкористно усилие за познание. И аз ви обясних с примера за пърхащото от страх птиче в кафеза, как от такова усилие за познания могат да се получат имагинативни възприятия, от които да се развият съвсем практически идеи. Телесни и социални сетива – за придобитите страхове Основаващата се на сетивото на живота толерантност, е една предпоставка за уважението към другия човек, към тебе и то – с разбиране. Към това трябва да прибавим придобитата чрез осезанието способност да създадем близост и да я понасяме, изхождайки от сигурното чувство за “обвитост”. В това лежи и импулсът на грижовното отношение и когато вие сте показали на живо такава загриженост, вие апелирате чрез готовността на детето за подражаване към такова държание, което то носи в себе си от нощните си срещи с Ангела. От важно значение е не само как вие общувате с детето, т.е. не само “нежната определеност”, с която го обгрижвате телесно и се срещате с него в ежедневния контакт, но изобщо вашата нагласа към света, изразяваща се в хилядите малки проявления в ежедневието и възприемани вътрешно от детето чрез много фино подражателство. Общувайте грижливо и внимателно с нещата от вашето обкръжение, ако имате един страхливко в къщи; опитайте се да го накарате да осъзнае, че ще придобие сигурност, ако ви следва в отношението си, изпълнено с внимание дори и към “мъртвите” неща, които, както знаете, за едно дете не са мъртви. Всякакъв груб, пренебрежителен контакт, без любов към нещата, растенията, животните и хората в близостта на едно страхливо дете, трябва да бъде избягван. Да, знам, почти прекалено е да се изговори нещо такова и докато го казвам, аз напълно съзнавам моята неудовлетвореност. Но все пак е достатъчно и това, ако направим усилия. В някои отношения децата са по-мъдри от нас. Те възприемат правилните усилия много ясно, докато ние-възрастните се втренчваме винаги само в резултата. Толерантност и загриженост, търпение, съпричастност и благоговение към малкото същество, както и топлосърдечен интерес – това са добродетели, за чието изграждане ние създаваме благоприятните предпоставки, ако отдадем достатъчно внимание на грижата за комплекса: сетиво на живота и осезателен орган и ако в нашето лично поведение се концентрираме именно върху тези добродетели. Аз говоря сега за комплекса: “сетиво на живота и осезателен орган”, защото те образуват заедно едно единство в реалността на живота. При все това може да се случи, както видяхме, да се разграничат от еволюционно-психологическа гледна точка, при което се наблюдава тъй нареченото поведенческо смущение или едностранчивост на същността, а то е част от сетивната област. Накрая може да се спомене, че основната грижа за сетивата е много важна и поради това, че чрез нея донякъде се изгражда истинската среда, в която могат да узряват по-висшите сетива за разбирането с другите, наричани още “социални сетива”: аз – сетивото, на което дължим усещането за очевидност по отношение на най-вътрешното, индивидуалното ядро на същността на другия; сетивото на мисленето и говора, чрез което можем с разбиране да се вживеем в начина на мислене и на говорене на другия; и накрая – слуховото сетиво, което образува основата за всички по-висши способности на “вслушващото потапяне” в духовно-същностното, което витае около човека и се излъчва от него при говоренето, т.е. във фона за споменатите по-горе функции на говорното сетиво, на мисловното и на аз-сетивото, което с право можем да наричаме “сублимирани слухови процеси”. Каталог: wp-content -> uploads -> 2016 2016 -> Цдг №3 „Пролет Списък на приетите деца 2016 -> Българска федерация по тенис на маса „В”-1” рг мъже – Югоизточна България мъже временно класиране 2016 -> Национален кръг на олимпиадата по физика 05. 04. 2016 г., гр. Ловеч Възрастова група клас 2016 -> Българска федерация по тенис на маса „А” рг мъже – Южна България мъже временно класиране 2016 -> Конкурс за изписване на великденски яйце по традиционната техника съвместно с одк велинград 27 април 2016 -> Министерство на образованието и науката регионален инспекторат по образованието – софия-град Изтегляне 1.72 Mb. Сподели с приятели:
|