Хенинг кьолер за страхливите, тъжните и неспокойните деца

Само не мислете, че аз пледирам за един идеал на “уравновесеността”, както някои хора, които намират силните чувства за нещо изтънчено. Такива хара страдат всъщност от комплекс за вина, от какъвто ние всички по малко страдаме, но при някои това чувство доста се засилва. Става дума тук затова, че привържениците на уравновесеността са подтиквани от страха, че могат да бъдат наказани за особено силно щастливи изживявания с тъкмо толкова силно нещастие. Поради това предпочитат никога да не са истински щастливи. Това е едно жалко състояние, свързано с едно основно неразбиране на принципа на уравновесяващата справедливост. Както казах, не познавам човек, който при дадени обстоятелства да не се е борил с това странно чувство за вина, пуснало дълбоки корени в колективното несъзнаване. И до една определена степен в това има смисъл, защото предпазва от суетност и хедонистично високомерие – аз смятам, че в това се съдържа някакво зрънце истина. Човек може напр. да усеща, че е един вид “грях”, ако иска да се измъкне от всеобщата заплетеност на хората във вина, сякаш него не го засяга, но пък онези, при които това се превръща в грешно суеверие, няма никога да почувстват в живота си радост и ако техният страх да бъдат щастливи, да се радват, да се отпуснат, се пренесе като изискване и към другите, особено ако имат и някаква власт, тогава въздействията са особено вредни за всички. Не, аз не пледирам тук за нещо, най-малкото за тази комплексно обременена враждебност към чувствата, които не допущат ярките тонове и от страх от сенките, които хвърля светлината, биха засенчили слънцето с лилав воал. Но това трябва да го има – “вътрешния художник”, който може да борави с цветовете; който познава съотношенията между сянката и светлината, накратко: който крепи душата. Вие не бихте могли да танцувате без вътрешния композитор, който създава фината съгласуваност във вашия двигателен организъм. По същия начин е и с чувствата.

Опосредстваното чрез виталното сетиво чувство за уютност, което се появява също на чисто душевно ниво като способност за търпение и благоговение и изгражда основите на социалната добродетел на толерантността; опосредстваното чрез осезателното сетиво чувство за форма и обвивка, от което се нуждаем, за да развием съпричастно внимание към другите така, че да не можем да изпадаме в безразличие, а напротив –това внимание да се превърне в толерантност и грижовност като житейска нагласа - тези двете неща не създават все още чувството за свобода, провокирано от двигателното сетиво и позволяващо ни така да формираме отношението си към света и към другите, че да станем подвижни (гъвкави) и лесно адаптиращи се, без да загубваме от себе си. Виталност, вътрешна гъвкавост в общуването с хората и ситуациите, усвояване на “танцово вибриране” в социалните процеси, способности за комуникации и диалог – това не са дарования, които един човек носи в себе си, а друг – не. Първата, основна предпоставка за развитието на тази способност е ориентиращата сигурност в сферата на двигателното сетиво – какво морално качество ще залегне в основата, се определя от всичко онова, което обсъдихме досега като неизбежно. Каква полза би имало теоретично погледнато от цялата толерантност и съпричастна загриженост, ако ние не можем да се раздвижим (развълнуваме) с другите, за онова, което тях ги вълнува. Може само теоретично да го изразим, защото практически в това, което казах за осезателното сетиво, вече се съдържа качеството движение, също както при нашите обяснения за виталното сетиво трябваше да посочим осезанието като предпоставка и т.н. Не ни остава нищо друго, когато описваме едно основно поле на възприятието, освен това – да отнасяме към него винаги, без да вдигаме шум, и полетата на останалите основни възприятия.

Вземете за сравнение елементите: вие изобщо не бихте могли да обясните как се проявява водата в природата, ако искате да изключите от описанието си въздействието на въздуха, топлината или тежестта, и въпреки това те са без съмнение четири различни качества, които определят по различен начин нашето съществуване. Така е и с основните сетива. Ще повторя отново: каква ще ни бъде ползата от толерантността и загрижеността, ако ние не можем да се раздвижим (развълнуваме) за онова, което вълнува другите. Ние бихме били с цялата наша толерантност само едни безучастни зрители и въпреки усилията ни за съпричастност, бихме останали без разбиране към тях. Едва чрез проявяващите се, благодарение на двигателното сетиво, душевни способности, ние сме в състояние да се вживеем истински, да осъществим една вътрешно раздвижена (вълнуваща) връзка. Ценният дар на емпатията, в крайна сметка – способността за състрадателност, намира тук своята еволюционно-историческа основа. Чрез нея се повишава чувствителността към душевните особености и по-фините структури на същността на другия, респ. към неговата накърнимост или потребности, която чувствителност ние охарактеризирахме като едно по-висше осезание; а така повишена, тя става и очевидна.

За познавачите на учението за сетивата можем, за избягване на недоразумения, накратко да допълним: Аз-сетивото, свързано по най-съкровения начин с осезателното сетиво, нахлува през душевните особености и същностни структури на другия в един още по-дълбок пласт. Възприятията за същността, които могат да се опишат чрез някакви прилагателни, представят сублимирали осезателни усещания; съдържанието на възприятията на азовото сетиво обаче не се поддава на определения с новоизмислени атрибути.

Не бих искал да знам колко деца и младежи в лечебно-педагогически домове или психиатрични заведения са считани за слабоумни и съответно третирани като такива, въпреки че в техните увредени тела се крият високо развити души. И така би било съвсем погрешно да се каже, че когато едно дете двигателно е силно онеправдано, тогава “усещането за собствената свободна душевност” не може да се включи и вследствие на това по-късно не могат да се развият в него чувства на състрадание. Трябва да се предпазваме от такива изводи в областта на психологията на развитието. Фактът на позитивната взаимовръзка между свободната телесна подвижност, душевното свободолюбиво изживяване и способността за вживяване в другите не оправдава негативното обратно заключение - но можем да говорим за утежнени условия на развитие, ако са налице увреждания още в основната степен. Често се случва в живота така, че способности, които трябва да се придобиват при утежнени условия, стигат до особено впечатляващ разцвет. При това не бива да се оставяме да ни ръководи един удобен релативизъм (”Всеки си е заслужил съдбата”), който в крайна сметка може да доведе до омаловажаване на нашата възпитателна задача, защото тъкмо такава е създаването на възможно най-благоприятни условия за развитие на децата и при утежнени обстоятелства да направим всичко по силите си, за да се погрижим за баланса и смекчаването им.

Разбира се, някой експерт по учението за сетивата би могъл да надигне глас: “това е проблем на по-висшите сетива за говор, за понятия и аз-сетивото”. И аз не бих му противоречил. Но съществуват отношения, символични взаимоотношения между сетивата и именно основните сетива са неделимо свързани с т. нар. сетива на разбирането. Това е отделна тема, която ние тук не бихме могли да проследим. Онова, което се забелязва при по-горе описания случай на “отпадането” от един разговор във връзка с основните сетива, това е преди вчсичко объркването на двигателното сетиво, което тук можем спокойно да обозначим и като “сетиво на паралелното движение”, за да изтъкнем специалния аспект на неговата вече преобразена дейност, аспекта на вътрешното, подражателно съпричастие към социалните процеси.

Би било от помощ, ако се опитате да си спомните за такива състояния, когато сте имали чувството, че не можете повече вътрешно да се движите паралелно, да се чувствате като парализиран и докато разговорът край вас продължава (или забавлението), човек реагира в такъв случай не толкова с паника и безцелни действия, а се чувства подтиснат и изолиран, както и по един странен начин – уплашен като птиченце, паднало от гнездото си. Но основното е онова тъжно чувство, което обхваща човека. Причината затова нещастие е най-вече едно душевно състояние, при което не можем да се освободим от определени лични проблеми, около които кръжи цялото ни мислене и чувствата ни. По принцип зад това се крие някакво натрапчиво чувство- да се занимаваш натрапчиво със себе си по тази или онази причина. Обърнете внимание някога на това като анализирате собственото си състояние в момента, когато сте склонен да не участвате истински в това, което се случва около вас. Така вие ще се научите да разбирате не само себе си по-добре, но и децата, страдащи от смущения в двигателното сетиво, поради което са така плашливи, често пъти се чувстват така унили и самотни.

Да се абстрахираме сега от децата с манифестирани двигателни увреждания, при които ще повторим, бихме могли да въздействаме изключително благоприятно чрез интензивно стимулиране на вътрешните подражателни сили, като ги въвлечем максимално в двигателни, жестикулационни или интерактивни разговорни групови игри, бихме могли да въздействаме изключително благоприятно. Да погледнем към децата, които външно най-напред са се развили съвсем “нормално”, но може би от 3-тата, 4-тата година в училищната възраст са приели един вид същност, която ни изпълва със загриженост, защото сме открили склонност към ноторно “ровичкане” в собствените мисли, известно принудително себе-заплитане, свързано с усещания за самотност и една почти социално-фобийна боязън от контактуване, която почива на това, че тези деца, щом влязат в контакт с други деца, настават конфликти и те се отдръпват стресирани и подтиснати.

Такива деца стоят в детската градина обикновено встрани от другите, играят си, например с дървените кубчета сами, но не са вглъбени дълбоко в играта си, тя протича някак си механично, между другото, докато погледът им се рее в далечината, а устните им се движат нашепващо в разговор със самите себе си. При общите игри в кръг те стоят като изгубени или тичат в грешната посока; а физическото им излъчване напомня неволно на “рицаря на печалния образ”. И когато някой ги заговори по –енергично, те се сепват, сякаш до тях се стреля. Това, драги родители, е на кратко типът деца с латентно увреждане на двигателното сетиво, при които “усещането за собствената свободна душевност” не е така развито, както би било желателно. Онова, което тук не се е включило, е свободолюбивото отношение към света, което при децата е в директна връзка с радостта от движението. Не дивата, бурна двигателна еуфория имаме предвид (която има своето оправдание, своята необходимост съответно при темпераментните деца), а по-скоро тихо наслаждаване-радост от смисловите, направлявани движения, същинската подражателна радост.

Всяка радост от движението има своите корени в ранно-детското подражание, а и изобщо цялата радост от живота се корени в радостта от движението и представлява, превърнала се във вътрешна радост от движението. Неувреденото, подражаващо дете се вписва в света на движението, по-точно на човешкото, човеко-образното движение като следва, подражавайки процеса на изправянето до изправения вървеж; като изучава матерния език и като усвоява “телесния език” на другите хора, техните жестове и двигателни навици. По-късно се наслаждава на игрите в кръг, на пантомимичните игри-гатанки, на танците и преди всичко на прилежното повтаряне на всичко онова, което неговите родители и др. хора правят в ежедневния, практически живот. Още по-късно ненаситната потребност на тези деца все повече и повече да се наслаждават (чрез радостта от движението) на чувството за свобода, на чувството за родственост с вятъра, с птиците ги освобождава от директната подражателност и на преден план идват: катеренето, скачането, надбягванията, колоезденето, акробатични упражнения и други подобни - по-скоро спортни дейности; но всичко това става, когато е възможно по-двойки или на групи. Радостта от движението и груповата гимнастика в детските години – това са двете страни на едно и също нещо. Разбира се, има и деца, които по темперамент и конструкция клонят по-скоро към леност и флегматичност, но в това няма причини за притеснения, докато не се проявят описаните преди признаци за някакво латентно нарушение на двигателното сетиво, респ. слабости в подражаванието.

Децата, склонни към задълбаване в объркани мисли, към унилост, към изолация са деца със слаба подражателна способност и тъкмо в това е белята.

Въз основа на такава липса на ранно-детска подражателна активност, което може да има най-различни причини и не винаги почива на груби възпитателни грешки, тези деца не са изградили достатъчно своето сетиво за собствено движение и затова им липсва опосредстваната от двигателното сетиво основна сигурност, която ние обозначихме като “свободолюбиво отношение към света” и охарактеризирахме подробно. При тъжно-размишляващите, склонни към унилост деца подражателната активност бе достатъчна, за да се усвоят стоенето, вървенето и говоренето, както и при другите деца, но те не стигат чак до състоянието да се чувстват от главата до върха на пръстите си проникнати от двигателна енергия; да се включат в игрите, в жестово-танцовата и накрая във фината социална “музикалност” и оттам – в движещото се и раздвижващо (вълнуващо) “случване” в света.