Хенинг кьолер за страхливите, тъжните и неспокойните деца

2. По следите на сетивото на живота
Забележки

Рудолф Щайнер различава в своите изследвания върху организацията на човешките сетива 12 качества, които той общо определя като “сетива”, защото според неговата дефиниция сетивото е способност за възприемане, чрез която получаваме директно знание(информация) в някаква област от нашето битие или жизнена среда. Ако аз например стоя пред едно дърво и правя констатацията:”това е дърво”, то тази констатация се основава на сетивното впечатление и на усещанията, които то е предизвикало в мен; но констатацията, преценката, понятието не са сетивно впечатление. Това разграничаване е нужно, защото иначе би трябвало да се каже, че малкото дете, което нито може да прави преценки, нито да образува понятия, няма сетивни впечатления, което би било нелепост. Тук ние не можем комплексно да разглеждаме кръга на 12 сетива, а само тези, с които се налага да се запознаем и то само най-основното за тях. За ориентация: ние различаваме, според Рудолф Щайнер три сетивни области, а именно т.н. телесни или основни (фундаментални) сетива, наричани още и “родствени на волята” сетива (ние ще се занимаваме с тях), второ – “душевно или емоционално родствените” сетива (за мирис, вкус, зрение и топлина) и 3-то – насочените директно към човешката среда около нас “социални сетива” или “по-висши сетива”, чиято работа в никакъв случай не е мисловна, но която все пак има тясна връзка с мисловния ни живот и този на представите ни (слуховото, говорното, мисловното сетиво и азовото). Ако тези неща ви интересуват подробно, ще намерите разглеждането им в поредицата на Рудолф Щайнер – теми от събраните съчинения, том 3, “Върху учението за сетивата”. Може би някой ще се учуди, че аз няма да обсъждам с вас сега във връзка с развитието на социални способности областта на т.н. социални сетива, а по-скоро основните, които могат да се обозначат също и като “самовъзприемащи сетива”. Но не забравяйте: ние сега се запитваме за “съдо-образуващата” дейност на Ангела, т.е. – за “подготовката”, която е необходима, за да може човек по-късно да се обърне към ближния си с истинско, съпричастно и може би безкористно внимание; да се потопи в неговата езикова модулация, в неговите мисли, да почувства неговата уникална индивидуалност. За тази цел са нужни някои неща, които трябва да се придобият в началото с известни усилия.

Същото се отнася и за живота ни по-късно, но при възрастните трябва да направим уточнението, че те по принцип са в състояние да запазят възприятията си за реалността, когато функцията на сетивото на живота е подложена на преходни смущения, например от някакви болки-това е свързано с обстоятелството, че сетивото на живота с времето се разширява. Постепенно чрез него се предава не само общото телесно усещане за съществуването, но се прибавя и едно темпорално качество (за време), което ние можем да обозначим като “себе-усещане за последователността на протичане на собствения живот” – затова е основателно да наричаме виталното сетиво още и “биографично сетиво”; и в това си качество то може да продължава да функционира, ако има нарушения от страна на телесното усещане; същото не може да се отнесе и за детската възраст, особено за съвсем малките деца. При тях сетивото на живота трябва да се схваща като чисто телесно сетиво и да сме винаги нащрек, и да се грижим добре за него, за да може по-късно то да изпълни задачата си и на биографично сетиво. И така на какво се дължи това? Позволете ми да добавя още някои обяснения към първичната функция на сетивото на живота. Ако вземете например слуха, той, както е известно, при остри или много силни звуци, както и при хаос от различни шумове, изпада в силно объркване, докато приятната музика очевидно му действа благотворно. Подобно нещо важи и за сетивото на живота: телесни усещания за не-благоразположение го разстройват и с това смущават функцията му. И обратно: то “плува в свои води” най-вече, когато, вслушвайки се във вътрешността на тялото, се натъква на едно спокойно, хармонично фундаментално състояние.

Всяка сетивна функция има една целенасочена динамика. Това означава – с всяка възприемателна дейност е свързано едно неосъзнато очакване с оглед на това, с което искаме да се срещнем в съответното поле на възприятието – тази целенасочена динамика или предразположеност съответства на ориентиращата задача на сетивото – тя идва обикновено до съзнанието ни само тогава, когато не е изпълнена. Каква помощ в ориентирането очаквам като нещо естествено от очите си, в обикновения живот става ясно, едва когато внезапно получа смущения в зрението си – например виждам двойно образи или разместена перспектива; такива неща могат да се случат, няма застраховане срещу това. Но е нужно само веднъж да отвори човек очи, за да забележи, че не вижда правилно и тогава ще получи от виталното сетиво, което непрекъснато се вслушва само в телесната конституция, информация за органичните изменения в адаптацията, но те стигат до съзнанието не като очакваните възприятия от сетивото на живота, а като обърквания (смущения) вътре в самите полета на възприятието. Човешките сетива служат не само за опознаване на онова, каквото е в дадения случай. Те служат преди всичко и са (обратното) застраховане по отношение на солидарността и на благонадеждността на основните на нашето съществуване. При сетивото на живота това е особено видно-неговата първична дейност е непрекъснатото обратно застраховане (осигуряване) спрямо това дали телесният фундамент предлага носещата закрила и спокойствие среда, която то трябва да предложи, за да протече развитието на личността в обмена с обкръжаващия свят без смущения. На второ място ние получаваме информация чрез сетивото на живота за заплашващите или все пак обезпокояващи колебания на тази базисна среда, но в такъв случай се включва веднага будното съзнание и търси начините за възстановяването на чистата сетивна функция (състоянието на очакване). Ако някъде нещо вътре в нас ни боли или ни причинява неприятни телесни усещания, тогава, според Рудолф Щайнер става дума за “сетивото на живота, което иначе осигурява уютността, но чиито смущения сега наподобяват точно тези на едно външно сетиво, когато например не чуваме добре”. Следователно сетивото на живота изпълнява само тогава присъщата му ориентираща функция, когато неговото (ще цитирам отново Рудолф Щайнер) “излъчвано в душата въздействие представлява пропитостта с чувството за уютност”. Това трябва добре да запомним, за да не изпаднем в заблудата, че същинското предназначение на сетивото на живота е възприемането на процеси, които са смущения за него. Ханс Юрген Шоерле е намерил доста сполучливо обозначението “сетиво на уютността”.

Бележки към трудната тема “сетивото на живота”

Тези изграждащи процеси се определят в нашите изследвания като “подреждащо-хармонизиращи”(обратно и дестабилизиращото разграждащите) и са описани като поле на възприятията на сетивото на живота, следователно не става дума за неподреждащи “избуяващи в плевели” витални сили. Такива объркват виталното сетиво.

Но чувството за сила и бодрост се получава, както ще видим, също и в резултат на влияния, които през нощта изграждат първо осезателните усещания (“формиращо-преобразуващи”), второ – основават сигурността на движенията (“освобождаващо-координиращи”) и трето – осъществяват телесно-душевния баланс и стоенето прав, както и ходенето.

Следователно става дума за едно цялостно витално чувство за добро наспиване и отпочиналост, което е съставено от възприятията на всичките четири телесни сетива: уютност (сетиво на живота), чувство за форма и телесна цялост (осезателният орган), динамичност (сетивото за движение), изпълненост с подреждащата, разтоварваща сила (сетивото за равновесие). На виталното сетиво се дължи, в рамките на този спектър, усещането за един спокоен, топъл жизнен поток (първичната уютност). Това усещане именно участва най-съществено в цялостното чувство за сила и бодрост. Всички усещания, свързани с тялото са дотолкова оцветени от виталното сетиво, доколкото в тях се съдържа чувството за уютност.

“Никой не може да разбере сетивата” – казва Рудолф Щайнер, “ако не знае, че е възможно човек да се почувства вътрешно като едно цяло”. Ние дължим първото си основно познание за цялост и последователност именно на сетивото на живота. То дарява израстващото дете с благодатното усещане за спокойствие вътре в самото себе си и със сигурност, оставайки при себе си. Това, първоначално свързано със собственото тяло възприятие за съществуване и закриленост, е от най-голяма значимост за по-нататъшния ни живот.

От това зависи не само степента на нашето само-доверие и доверието в нашето битие, но и въпросът дали, вглеждайки си в протичането на живота ни, ще добием впечатлението за един последователен поток на еволюиране или за някакъв конгломерат от разпокъсани, надробени парчета от отделни събития. Но виждате ли, това сетиво в началото на живота не е достатъчно узряло, тъкмо обратно. Наблюдавайки едно дете в първите месеци, какво ще забележите, ако оставите настрани всякакви романтични украсявания? Бебето толкова много воюва със собственото си тяло, че иска най-вече да спи, за да не трябва да усеща. Наченки на уютност можем да забележим само много слабо. Тялото постоянно създава неприятности в този период.

Когато съвсем малките деца са будни, те са гладни или имат неприятно къркорене в червата, те се изпотяват или ги тресе, уплашени от отделителните процеси в тях или каквото и да е било от този род- във всички случаи телесните им усещания по време на растежа са всичко друго, но не и приятни – едва след като майката е направила всичко необходимо, за да отстрани телесните неразположения на бебето, може да настане спокойствие. Тогава детето се чувства уморено. И само в съня или на прага на заспиването новородените изживяват онова чувство на уютност, по което сетивото на живота може да се ориентира.

Но за щастие това се променя. След няколко седмици, ако всичко върви нормално, се появява онова, което в етимологично-психологическата лексика се нарича позитивно, спокойно будно състояние. Отсега нататък все повече ще се случва детето да не започва да рита и плаче веднага, щом се събуди, а да си гука нещо, да се заиграва с пръстчета и да бъде доволно от самото себе си и от света. Тогава откриваме, че организмът (който трябва да възприемаме не по повърхностния начин като “биологичен”, но и като душевен, защото иначе ще разберем всичко погрешно) от една страна постепенно свиква с условията на земния живот, а от друга вследствие на горното, е възникнало едно позитивно чувство към тялото. Това позитивно телесно чувство съдържа в себе си усещането за постоянност и благонадеждност и не може да бъде изведено от строя лесно чрез такива дреболии като глад, сърбеж тук, щипане там и т.н. Това е важен знак за добре узряващото сетиво на живота:изградената чрез него способност “да се почувстваш цялостно вътре в себе си”(Рудолф Щайнер), тази телесно насочена основна ориентираност отстоява на една сравнително висока степен на съпротивления, без да се срине. Но там, където са се натрупали известни смущения на витално сетиво, прагът на поносимост става много по-нисък. Достатъчно е съвсем малко, за да изпадне в загуба на ориентацията. По-нататък ще говоря още за типичната картина на смущенията.

Сега вече малкото дете се е научило, че тази телесна къща, живеенето в която то в началото отхвърляше с пълна решимост, може да бъде място на уютност, на (само)наслаждаващо се благотворно чувство. Как научи то това? Първият отговор е ясен: чрез вашите грижовни действия, с които го отглеждате така, с оглед на неговото благоразположение. Аз подчертавам “така”, за да се избегне веднага заблуждението, че чрез спазването на задължителните хигиени и медицински предписания е направено достатъчно за изграждането на сетивото на живота у детето. Ако беше достатъчно, то ние, детските психо-терапевтите щяхме да имаме много по-малко проблеми, защото едно дете може съвсем порядъчно да бъде отгледано и въпреки това пренебрегвано. Не във връзка с изпълнението на задълженията ни към него, а става дума да се посветим на тези телесно-обгрижващи, изхранващи, затоплящи задачи с много търпение и благоговение. Вие трябва да извършвате всичко с истинска вътрешна всеотдайност. Защото грижата за сетивото на живота не е идентична с грижата за тялото. Светът на изживяванията на малкото дете е предимно от собственото му тяло; то живее в състояние на опосредствани телесно възприятия от света, но изживяващият и възприемащ субект е все пак едно душевно същество и като такова реагира на първо място не на въпроса “какво”, а “как”. И вие възпитавате сетивото на живота като карате детето да научава за доброто от своето тяло. Поради това, че собственото тяло се превръща в “поле на опитност за всемирния принцип на доброто”, че човешката топлина, нежност и т.н. най-напред се съобщава на детската душа чрез тялото, възниква онази основна сигурност, която образува истинската среда за сетивото на живота. И същевременно така намира “подражателната склонност към доброто”, с която се запознахме преди това - първата, но с поредица от възможности за ориентиране. Рудолф Щайнер казва веднъж, че всяко дете носи в началото на своя живот в себе си дълбокото неосъзнато убеждение, че светът е изцяло морален (“Общо човекознание като основи на педагогиката”). Зависи изключително много от това дали “приемането на тези основи” (Щайнер) намира през първите месеци от раждането едно телесно-сетивно изживяно утвърждаване или не.

Ритмите на живота и доверието в него
За възпитателната практика е важно да предложите на вашето дете помощ за узряването на неговото сетиво на живота като обърнете достатъчно внимание на грижите за тялото му, на деликатния телесен контакт, на храненето, затоплянето и обличането(има значение какво носи човек през целия ден върху кожата си) и да се посветите на тази задача е наистина с любяща всеотдайност. Затова ви е нужно търпение, спокойствие и тактичност, способност вътрешно да се хармонизирате, да се настроите с едно благоговейно настроение. Разбира се това няма да бъде винаги възможно, но все пак ще спечелите много, ако от време на време успявате. Една голяма помощ оказва при това ритмичността във вашето всекидневие – не само придобита външно, но и вътрешно осъзнатата ритмичност.

Например можете всяка вечер съзнателно така да организирате половин час поне, че да се отскубнете от инерцията на всекидневието не само външно, но и вътрешно и напълно да се посветите на детето; всеки прийом, който иначе би бил рутинен, да изпълнявате с истинска душевна съпричастност, всяка дума да отправяте към детето с много внимание, в някои случаи да мълчите, да го предпазвате от звъна на телефона, да избягвате всякакви мисловни заврънкулки, напълно ясно да разбирате, макар и само за този половин час, какво чудо е да подържите в ръце едно малко същество. Ако опитвате това в един осъзнато изграден от вас ритъм всеки ден по едно и също време, много скоро ще забележите колко благотворно въздейства това не само върху детето, но и върху вас. Отношенията майка-дете получават чрез такива усилия за противопоставяне на ежедневието и все пак с всекидневни манипулации, които имат характера на душевни упражнения, едно дълготрайно задълбочаване; същото важи и за връзката баща – дете. Моля бащите да знаят, че казаното се отнася и за тях, иначе ще се получи недоразумение – не можем да проповядваме на една майка, която има две, три или повече деца да полага усилия за търпение и благоговение, когато трябва сама да се преборва с цялото домакинство и с възпитанието на децата.

И понеже говорим за ритъма: всичко, което правите, за да ритмизирате взаимния си живот с детето в смисъла на гореспоменатото, води не само до ползата, че и вие намирате по-голямо спокойствие и вглъбеност, но в това се съдържа и късче педагогическа грижа за средата, която оказва директно своето въздействие върху детето, върху вътрешния ритъм на органите му, както и върху смяната на съня с будното състояние, което от своя страна се отразява здравословно върху обмяната на веществата. Тези взаимоотношения не бива да се забравят. Росвита Хайман цитира в своята блестяща книга “Ритъмът и неговото значение за лечебната педагогика” следните думи на Урсула Мюлер: “Ритъмът като елемент на вътрешното поведение осъзнава, че подложените на промени чувства и настроения са свързани с едно продължително, вътрешно изпълнено съдържание”.

При съвсем малките деца регулирането на чувствата и настроенията не може да се разделя от регулирането на процесите на веществообмена, а един основен регулиращ фактор при това е именно ритъмът. Като организирате живота с детето и за детето ритмично, вие изнасяте, тъй да се каже “ритмичен урок” на една душевно-телесна индивидуалност, която иска да се пробуди за осъзнаването на своето “вътрешно изпълнено съдържание”, т.е. – за Азовото съзнание. Да се носиш от ритмите на живота означава в по-широк смисъл да се учиш да дишаш. Това води не само до “едно общо укрепване на телесната конституция”, както много правилно се изразява Дитер Шулц в своята книжка “Ранно стимулиране според лечебната педагогика”, но и допринася за възникването на едно съзнание за личността или по-точно казано, “съзнание за личната последователност”. “В процеса на дишането ние ставаме душа”, казва веднъж Рудолф Щайнер. Ритъмът сърце – дишане, който се стабилизира постепенно през време на действието и се превръща в относително независим от околната среда собствен ритъм, образува основата за чувството на сигурност в живота и за самодоверие. Той е нужен, за да се почувства човек като “едно вътрешно цяло”, точно както физическото ни тяло ни е нужно затова. Съизживяването на ритмите от природата днес за нас, както и за децата е едва постижимо. Затова ние трябва да въведем ритмическия принцип в педагогическите методи на отглеждането. С това ние ще благоприятстваме узряването на сетивото на живота.

Такива деца развиват често пъти т.н. невротични тикове като напр. ноторно кашляне или уригване, спазматични премигвания с очи, поклащания с глава, изкуствено задържане на въздуха при дишане и т.н. Всичко това е свързано със стремежа им постоянно да вършат нещо, за да не усещат себе си. Разбира се те са най-пристрастени към “всмукващото”, извеждащо от самия себе си влияние на телевизията като при това си набавят и лакомства за ядене ( чрез позволени или не съвсем средства), за да могат така поне за малко да постигнат чувството за телесно-душевна хармония, което без манипулации не е възможно за тях; родителите обикновено са обезпокоени, защото тези деца много рано “онанират” при всяка предлагаща се възможност (при което трябва да се обърне внимание, че това детско онаниране не е свързано в повечето случаи със сексуални фантазии, както често пъти се говори); те са несръчни, хаотични деца, все се нараняват или удрят с нещо, често ги пробождат двигателни импулси в крайниците и става очебийно колко слабо възприемат при тая нервна припряност собственото си тяло. Тогава малкото диваче се появява с кървящи колене, при това изобщо не е забелязало нараняването; друго търчи през снега по сандали, краката му са посинели от замръзването, но него изглежда ни най-малко не му пречи. Това пренебрегване на собственото тяло и всичко свързано с грижата за него, с външния образ, е типично. Може дори да говорим за една заучена способност да се игнорира тялото, респ. да се “изключи” усещането за него.