Хенинг кьолер за страхливите, тъжните и неспокойните деца
Изтегляне 1.72 Mb.
|
|
Вие стимулирате равновесното сетиво на детето (независимо от това, какво казахме с оглед на възпитателното поведение и нагласата към живота) като съобразявате всичко, което е от значение за обгрижването на останалите телесни сетива, и по-точно – на двигателното сетиво. Една латентна слабост на равновесното сетиво винаги е свързана с отслабване в целия долен сетивен спектър, при което трябва да се внимава къде се крие главната трудност. Ако едно малко дете например не подражава правилно, а остава вглъбено в себе си, тогава вниманието не трябва да бъде насочено главно към двигателното сетиво; ако вместо здравото, креативно подражание продължава само някакво неестествено приспособяване, може би до 5-6 години, без да се появи една силна и противопоставяща се фаза междувременно, т.е. ако детето до навлизането си в училищна възраст живее почти неотграничаващо се от обкръжението, “прилепвайки се към него, тогава ние трябва да обърнем внимание преди всичко на осезателното сетиво. Ако, на трето място, изискването за подражание е налице, но постоянно се смесва с някакво, обземащо движенията вътрешно безпокойство и поражда хаотични движения и ако – наблюденията ви показват, че безпокойството, настанало от външните впечатления, така атакува вашето дете, че то непрекъснато се противи, непрекъснато мята крака и ръце, сякаш се брани телесно и душевно, било срещу приеманата храна, било срещу акустични или оптически дразнения, тогава отново важи правилото: да се обърне внимание на двигателното сетиво, но също и на осезателното, но като най-първична причина тук е нарушение (смущение) в сетивото на живота (виталното). Във всички тези случаи, които аз въвеждам само като примери, равновесното сетиво е включено в състрадателност, и ако основната проблематика се крие в развитието на равновесното сетиво, т.е. – ако едно дете още в началото не може истински да се изправи и никак или само с голямо забавяне, стига до вървенето и стоене право (макар че расте в едно обкръжение, подобаващо за дете, така че груби нарушения, пренебрегване или малтретиране, са изключени), тогава по правило си имаме работа с едно увреждане на централната нервна система, респективно от антропософско гледище – с една паралелна непропускливост на човека, който лечебно-педагогически трябва така да се третира, че всичките 4 “долни сетива” да се въвлекат в съответната програма от упражнения, както я описва Дитер Шулц в неговата (вече спомената) книжка за ранното стимулиране. Душевното равновесие и чувството за себе-оценка Въпреки че не можем да отграничим отделен тип на дете с латентно смутено сетиво за равновесие (за разлика от първично онеправданите деца по отношение на виталното сетиво, осезателното или двигателното), което води до затруднения в инкарнационния процес, можем все пак да се запитаме: как въздейства липсващото душевно равновесие във връзка с 3- те основни смущения (нарушения), с които ние се запознахме. И тогава ще трябва да се погледне към самия процес на изправянето), към онова, което Карл Кьониг има предвид, когато пише: “Главата се повдига нагоре и достига светлината”. С това се изрича нещо много важно за способността за само-усещане, за което днес много се прави: за т.н. “самочувствие”. Онова, което в обикновения психожаргон е така обозначено и най-вече с неподходящи средства по-скоро само козметично, изчистено, отколкото истински подхранвано (горе – долу по мотото: всеки ден си казвай по 100 пъти, че си прекрасен(а), не е нищо друго, освен “себе-усещането като дух”, за което Рудолф Щайнер каза, че е излъченото в душевността ни въздействие на равновесното сетиво. Неспокойните, нервни деца, както и страхливо-колебливите, и тъжно-размишляващите имат, всички по свой начин, увредено самочувствие. Нека си спомним: едните се чувстват нежелани, другите – изоставени в беда, третите – изключени от случващото се. Това са различни изразни форми на липсващо вътрешно равновесие. На тези страдащи деца им е трудно да крачат с “вдигната глава” през живота и нашата благородна задача трябва да бъде да им помогнем чрез цялостната си възпитателна нагласа като им покажем, че трябва да бъдат напълно сигурни по отношение, както на нашата толерантна преценка на тяхната стойност, така и на нашето заинтересовано съпричастие и нашето съчувстващо разбиране към тях. Чувството за собствената цена (стойност) като чувство за издигнатост и просветленост е идентично с изживяването на свободното използване на ръцете. И от това са потърпевши всички деца, които са слабоориентиращи се в областта на телесните сетива: те нямат доверие в своята способност за действия: едните-от безпокойство, другите-от колебливост, третите-от неразбиране. Затова те страдат от чувството за неудачници. Това е тяхното общо бреме – и ние трябва да ги избавим от него. Наше задължение е да им съдействаме за придобиването на доверие в творческата сила на техните ръце като предпоставка за тяхното самочувствие. Това е педагогическият основен мотив за равновесното сетиво и с това – за всички слабости на ориентирането в областта на телесните сетива. Педагогически главната грешка се състои съответно в широко разпространения, за жалост лош навик, постоянно да конфронтираме страдащите от чувството за несполука деца с тяхната незадоволителност по отношение на действията им. Вместо да оценяваме акцентирано малките им постижения, за им помогнем да довършат оставеното несвършено, вместо да им даваме грешни съвети с високопарни думи, просто – да ги похвалим (това би било, например в детската градина или в училището, наистина едно добро педагогически поведение). Вместо това, обаче, ние често ги натоварваме с един вид морална вина, заради несръчността им, колебливостта или неразбирането в резултат на техните слабости; упрекваме ги, че били мързеливи и то нарочно, опърничави, невъзпитани и т.н. Но няма “нарочно”, т.е. – от чисто зла умисъл мързеливи или опърничави деца! Всяко дете желае всъщност от цялото си сърце да направи нещо добро и да намери признание затова. Аз бих ви казал: ние правим от децата си мързеливи или опърничави същества като ги упрекваме за тяхната неудача. Какво да прави едно тъжно-размишляващо дете, което постоянно не разбира какво всъщност се иска от него, когато при всяка възможност чува, че било невнимателен мързелан; когато постоянно му се изтъкват другите като идеални образци. След известно време едно такова дете ще започне – като предпазване от излагане – просто да отказва да действа. Ако ние свикнем с това да съобразяваме факта, че всяко дете има своя мярка, според която преценява своите постижения, не само ще намалеят посещенията при психиатрите, но ще може да се предотвратят някои катастрофални житейски пътища. Множество престъпни или нарко-секти имат своите корени там, където раните от детските страхове, поради нетърпеливост или липса на обич от страна на възпитаващите, са стояли дълго време отворени така, че да не могат никога повече да бъдат излекувани. Най-вече това се отнася до училищата, което аз постоянно наблюдавам професионално, но може да се каже, че валдорфските училища са отишли много по-напред от държавните по отношение на изпълненото с разбиране общуване с децата, принадлежащи към разглежданите дотук три основни типа. Трябва изрично да споменем, че окуражаващи изключения в лицето на изтъкнати личности-преподаватели могат да се срещнат във валдорфските училища много по-често, отколкото където и да било другаде. В крайна сметка определянето на децата, които не съответстват на нормата, са една много подтискаща част от работата, която може да стовари тежестта си не само върху учителите, но и на по-високите нива се поставят, за спешно разрешаване, основни формиращи въпроси ( големина на класовете, евентуално приемане на класни помощници от сферата на “стимулация за училищата”, подсилване на лечебната педагогика в обучението на учители, изобщо-качество на това обучение, гъвкаво боравене с училищните програми и т.н.). Защото в бъдеще ще има все повече деца, които от една страна ще се нуждаят от специално стимулиране, от друга – не всички ще имат достъп до социалните училища и домове, защото те изобщо няма да пасват на обичайните категории за недоразвити деца, но също и на тези от общочовешка гледна точка. С други думи: нормалното училище ще се развива като интерактивно, паралелно лечебно-педагогическо училище, независимо дали ние искаме това или не, а на валдорфското училище ще му прилича, ако с концепции за такова едно неудържимо развитие не куцука отзад, а (рамо до рамо с лечебните педагози) поставя изпреварващо знаците напред.
Това са насочващите акценти за деца с нарушено душевно равновесие, свързано предимно с някаква латентна слабост на двигателното сетиво. Заключение: педагогика и етика Педагогическата максима за неспокойните, страхливи и тъжни деца е окуражаването, а нашият жив респект пред достойнството на човека им дава сигурност. Тези качества трябва да се появят на мястото на една педагогика на манипулативното и нормативно “отглеждане”, каквато се шири и до днес. Онзи който, следвайки грешния дух на времето, вижда някакъв претенциозен морализъм в това – живият респект пред човешкото достойнство, т.е. – охристиянизираното чувство за справедливост, което се противопоставя, когато една човешка съдба, една детска съдба бива по-малко уважавана, отколкото друга, да се издига като максима на една педагогика на висотата на своето време – той трябва да се запита дали е готов да участва в разговора по въпросите за детското възпитание. Онзи, който смята като съвременен, модерен човек да се дистанцира от стойности като грижовност, състрадателност и чувство за справедливост; няма да намери достъп до познанията за определени, основополагащи феномени и взаимовръзки на човешкия душевен живот и не може да участва в проектирането на една бъдеща психология на развитието, която насочва вниманието към опасността от една материалистична едностранчивост, каквото ние направихме още в началото. Че детето “не се възпитава само”, както твърди антиавторитарната педагогика, с горещо усърдие, нито пък просто “бива възпитавано от нас”, както прибързано се изразява детерминирания начин на мислене, а е дело, преди всичко, на възпитаване от Ангела, който черпи сили от небесните извори, а ние като родители, педагози или терапевто-възпитатели и терапевти “само” довършваме това дело; че всъщност всяко дете има своя ангел-пазител, своето “по-висше себе” и от него, не само при нужда – в особено необичайни житейски ситуации, но и постоянно, нощ след нощ получава помощ, сили и утеха; че вие, скъпи родители, окуражавате, подкрепяте най-усърдно вашето дете като се опитвате да се присъедините съзнателно към въздействието на Ангела и да не допуснете то да изчезне през деня-всичко това са идеи (под “идеи” нямам предвид някакви фантастни измислици, а истини), по които възпитателната наука трябва да се ориентира, ако не искаме да се стигне в социалния живот до заблуждения с катастрофален мащаб. Защото разрешаването на социалните въпроси става в детската стая или в училищната, никъде другаде. Ние трябва да оставим тези убеждения да проникнат дълбоко в нас. Положението на децата изисква да се отнасяме сериозно с “новата духовност”, която започва там, където израства нова човечност от страхопочитанието пред детето. Нека не изискваме непрекъснато в нарцисистки дух децата да имат страхопочитание пред нас, а да пробудим такова в себе си спрямо тях, а по този начин и пред проявилия се чрез тях свят на ангелите. Трудно е, но вие можете още днес да започнете. Струва си усилието!!! Б И Б Л И О Г Р А Ф И Я 1. Михаела Гльоклер: “Родителска консултация”, 1933 - 3 изд. 2. Томас Гьобел: “Източници на изкуството”, Дорнах, 1982 3. Росвита Хайман: “Ритъмът и неговото значение за лечебната педагогика”, Щутгарт, 1989 4. Хенинг Кьолер: “За загадката на страха”, Щутгарт, 1994 - 2 изд. и “Младеж в раздвоение”, Щутгарт, 1994 – 4 изд. 5. Карл Кьониг: “Първите три години на детето”, Щутгарт, 1957/1994 и “Развитие на сетивата и телесен опит”, Щутгарт, 1986 – 3 изд. 6. Кристоф Линденберг: “Рудолф Щайнер, Теми от избрани съчинения: към учението за сетивата”, Щутгарт, 1990 – 3 изд. 7. Ханс Юрген Шойрле: “Цялостната сетивна организация. Преодоляване на разделението между субект и обект в учението за сетивата”, Щутгарт, 1984 - 2 изд,. 8. Дитер Шулц: “Ранното стимулиране в лечебната педагогика”, Щутгарт, 1991 9. Рудолф Щайнер: “Духовно-душевните сили на възпитателното изкуство” GA 305, Дорнах, 1991 – 3 изд. и “Общо човекознание като основа на педагогиката”, GA 293, Дорнах, 1992 – 9 изд. и “Антропософия, един фрагмент” GA 45, Дорнах, 1980 – 3 изд. и “Педагогическата практика от гледище на духовно-научното познание за човека”, Дорнах, 1989 – 4 изд. Каталог: wp-content -> uploads -> 2016 2016 -> Цдг №3 „Пролет Списък на приетите деца 2016 -> Българска федерация по тенис на маса „В”-1” рг мъже – Югоизточна България мъже временно класиране 2016 -> Национален кръг на олимпиадата по физика 05. 04. 2016 г., гр. Ловеч Възрастова група клас 2016 -> Българска федерация по тенис на маса „А” рг мъже – Южна България мъже временно класиране 2016 -> Конкурс за изписване на великденски яйце по традиционната техника съвместно с одк велинград 27 април 2016 -> Министерство на образованието и науката регионален инспекторат по образованието – софия-град Изтегляне 1.72 Mb. Сподели с приятели:
|