Хенинг кьолер за страхливите, тъжните и неспокойните деца

Другото е, че вие, независимо от проблемите с храненето, можете да взимате в съня си редовно представата за “притиснатата от тялото душа” на детето по описания начин. Пазачът на моста ще гледа на това като на “входен билет” за преминаване именно тогава, когато изпълните второто условие-никога да не забравяте грижовното наблюдаване на детето. Бих искал само да посоча това като класически пример от медитативната практика без да предозирам, а само да обърна внимание върху тази подробност. Когато душата се чувства в едно тяло силно притисната, това води-без да умуваме кой знае колко-към представата, че душата всъщност е прекалено голяма за това тяло. Вследствие на това тя има тенденция отвътре постоянно да се “притиска” към границите на тялото, а да не може да излезе навън и се натрупва в периферията. Тогава вие наблюдавате ония бушуващи “танци” на вашето дете. То започва постоянно да се върти, дращи, а понякога и да се гърчи дори или да се клатушка. Става съвсем очевидно, че нещо, което се натрупва отвътре, напира да излезе навън, но не може да се освободи истински. Границите на тялото са прекалено непропускливи за субективното изживяване на детето, прекалено втвърдени. Те трябва, за да създадат правилната среда за развихрилия се вътрешен живот, да бъдат по-пропускливи, по-гъвкави-едни “дишащо-еластични” граници.

Какво може да се е случило, което кара детето да се изживява в своето тяло така, сякаш при всеки опит да влезе в контакт със света бива изхвърлено до границите на тялото си? Вие имате сега представата(картината) за станалата прекалено голяма за тялото душа; имате и картината за непропускливите телесни граници. Имате достатъчно материал за представата си и няма да бъде чудно, а съвсем допустимо, ако вие вечер след вечер, медитирайки върху тези представи, почиващи върху точни наблюдения (не в тясно научен смисъл, а в своята образност), постепенно започвате да забелязвате как във вас се поражда една инстинктивна необходимост да проверите дали вашето дете винаги е достатъчно топло и изведнъж установявате, че то постоянно е със студени ръце и крака. В началото си мислите, че вие сте развили някаква мания по отношение на топлината му, може би дори изнервяте цялото си семейство с това. После се опитвате да си обясните всичко и откривате взаимовръзката.

Студът, както знаем, има нещо общо с непропускливостта, с втвърдеността, това е директно видимо. Топлината-обратно: с движението, с пропускливостта и гъвкавостта. Душевното вирее добре в топлината, а физическото тяло клони по свои собствени закони към студения полюс. Душата може да проникне истински из тялото, ако го затопли до последното му периферно разклонение. Ако това затопляне не се осъществи отвътре, тя трябва да бъде подпомогната отвън. Топлината е нещо, което иска да се разшири, както и душевното, на което също е присъщ такъв стремеж към разширяване.

В материалния свят всичко би се втвърдило, вкаменило, ако не съществуваше топлината. В подобна зависимост е душевният живот на човека спрямо физическото тяло. От една страна се съдържа в него, от друга-напира да излезе извън него навън. Когато физическото тяло е силно подложено на изстудяване, душевното не само бива възпирано в своя стремеж към разширение (така и трябва да бъде), но и се натрупва (запушва се). Именно това запушване детето усеща като страдание в определени фази от развитието си, през които душевният живот иска съвсем редовно да разгърне една всеобхватна, отправена към околната среда динамика, както например в четвъртата, петата година, после отново в осмата и девета, преди да настъпи интровертната предпубертетна фаза.

И сега вие трябва, било ако сте майката или бащата на детето, да попитате:”Какво трябва да взема предвид от ежедневия си контакт с хората, за да бъда полезна на детето си, изпаднало в беда”? Разбира се, трябва да постъпите съвсем прагматично като внесете топлина отвън-това е съвсем правилно, но остава все пак само една симптоматична мярка. Как се стига до това склонността към изстудяване при децата да се проявява като симптом, затова че те не проникват правилно своя физически организъм, вследствие на което се чувстват притиснати?

Вероятно ще пробудя у вас неприятни чувства, ако ви отклоня внезапно от едно обстоятелство (историята ще бъде близко до реалното, но не и готова рецепта), което досега сте били склонни да приемате като позитивно, а именно - че детето ви е неимоверно умно. Вие сте се хванали здраво затова, ако и да е трудно:”Какво искам повече-аз имам едно необикновени талантливо дете. Само на пет години можеше наум да събира двуцифрени числа по-бързо от някои второкласници.” Досега вие сте се гордяли с това и в своите възпитателни усилия сте се опирали предимно на неговите рано пробудени умствени способности, обяснявали сте му всичко съвсем точно. Това понякога помага, но по-често никак. И сега изведнъж нещата ви изглеждат съмнителни. При четене на вестници и книги вие сте постоянно под влиянието на изказвания, които свързват хладността и студенината с ума. Постепенно добивате усещането, че понятия като “интелектуална студенина” отговарят на истината. И това чувство не ви напуща: постоянното периферно изстиване на вашето дете има може би нещо общо с това, че толкова рано е развило необикновен ум, че преждевременно е въвлечено в хладния интелектуален процес.

Умозрителното мислене, чието определяне като негативно за мен е донякъде чуждо, е дейност, почиваща не на последно място върху това, че истински душевното, т.е. цялата сфера на емоциите и сърдечните вълнения в същото време напира навътре, към вътрешността ни. Друг начин изобщо не съществува. Ние можем да мислим ясно и логично само, ако овладеем този емоционален напор и същевременно се отграничим от външния свят. Народната поговорка “на хладна глава” подсказва именно, че за подреденото мислене е нужно обратно оттегляне на топлината, която нахлува от емоционалната сфера към главата и оттам към сетивните органи. Яснотата на ума изисква от една страна хладно дистанциране от собствената ни душевност, от друга-от заобикалящата среда. В живота е необходимо, крайно необходимо да се научим да отреагираме с чувства, но да поставяме между себе си и външния свят някаква граница, за да държим ума си по-безучастен, по-освободен. Това не означава да оценяваме нещата отрицателно. Ако трябва да охарактеризираме процеса, ще установим, че между нас и света възниква нещо като хладна зона, зона на студа. И това е едно инстинктивно явление, съпровождащо интелектуалния процес. Значи, когато едно дете твърде рано навлезе в зоната на интелекта, в контакта си с него вие трябва постоянно да преодолявате една бариера на студа. И ако все още се колебаете затова, че при децата (колкото са по-малки-толкова повече) всичко, което се разиграва в душевно-духовната сфера, има своето директно телесно-функционално съответствие и обратно, то по отношение на студа, респ. на безпокойство и спазматични проблеми, вие ще откриете пълната им взаимна зависимост, макар и да не е описана в академичните науки.

Вие започвате да разбирате, че има възрастови фази, по време на които описаният процес на душевно-топлинното задържане става вреден, защото протича противоположно на това, което изискват всъщност закономерностите на развитието. И така вероятно ще стигнете до това не само отвън да “внасяте” допълнително топлина, а да помислите за душевно затоплящи форми на възпитание и общуване с детето: да предпочетете любвеобилния телесен контакт с него пред вербалната комуникация, да въведете детето в креативни действия, да пеете с него, да превърнете спазматичните му движения в игриви форми, ритмично-музикални, а на мястото на “разумните” нравоучения да изнамерите богати на съдържание истории, които обаче да провокират не интелекта, а фантазията му. Защото именно тя-фантазията е тази, която затопля до върха на пръстите, а силата на разума охлажда. Ако вашето дете иска да се издигне чрез импулсите на своята фантазия и на креативността си над тесните граници на своето тяло, то вие не би следвало да стимулирате онова, което затвърждава тези граници. Вие трябва да извлечете вътрешните топлинни сили на детето буквално до кожата му, до върха на пръстите. С това исках само да илюстрирам колко далеч може да стигнете, ако подхождате към нещата по описания начин, с истински стремеж към опознаването им, като внимавате и за вашите намерения, защото последните са достижими при условие, че в съня си, при заспиване вие вземете със себе си проблема ясно поставен, а също така и ясната представа за вашето дете. Стига се и по трети начин, когато търсите среща с Ангела на детето, чрез собствената ви мисловна работа, чрез точна наблюдателност, с благоговение към малкото същество и трето-като вземате в съня си вечер след вечер резултатите от тези усилия, т.е. малко преди заспиване да се опитате да си изясните в един вид резюме още веднъж онова, което сте наблюдавали при детето и какви познания сте придобили при това. И за да се разберем съвсем правилно-понякога сигурно се налага да потърсите подкрепа при детски лекар или педагог, ако не можете напълно да се справите с поведението на вашия питомец. От друга страна-късчето спечелена независимост от “експертите” увеличава вашата свобода, самоувереността ви, които не са за подценяване и не на последно място спокойствието ви, които се пренасят и върху детето. Мисля, че един “експерт” по възпитателните проблеми би трябвало да върши своята работа с ясното намерение да стане излишен. Моля да разбирате казаното дотук именно като израз на такова намерение на автора.

Позволете ми да ви запозная с някои феномени на детското развитие, които мисля, че са разглеждани доста повърхностно от днешната академична психология и наука за възпитанието. При това нека се осмелим да приемем Ангела на детето като работна хипотеза, а също и едно такова мислене, в което той се явява по най-естествен начин. Бих искал това ангелско същество, което бди над детето и въздейства върху него, да охарактеризирам първо като съществото, отговарящо за изграждането на онази сила по време на развитието на личността, която все повече се явява като силата, формираща идеала или идеалистичната мотивация и като такава дава импулси, от които ние се нуждаем, за да разрешим противоречието между индивидуалните стремежи и социалните отговорности.

Ако едно дете започне да се бори за душевния израз на човечност и любов към ближния, ако се появяват първите вълнения на загрижеността, на способността за изживяване на състрадание и необичайна готовност за помощ , това не означава на първо място, че става дума за отражение на нашия авторитарен морал, както твърдят психоаналитиците, а че изживява преди всичко нещо от въздействието на своя Ангел върху хода на развитието си. Разбира се, това е една игра на обмен: детето се запознава със социалните добродетели, след като възрастният, към когото то се е ориентирало, му ги показва в живота. Но как така то развива симпатия към такива добродетели? Само за да получи похвала от родителите? Във връзка с това се твърдят някои неща, които не почиват на житейската действителност, а на материалистически начин на мислене.

Рудолф Щайнер прекрасно е знаел защо да настоява толкова затова, че един морал на проповядвано, на изискващо възпитание не води до никъде с оглед на изграждането на устойчиви морални качества, а напротив – вреди. Грубият, принуждаващ морал не създава нищо друго, освен противопоставяне. Той само пречи на автономния морал, разгръщащ се до автономно изграждане на идеалите. Възпитателният метод, чрез който детето се учи на това, че отказа (от много неща-бел.пр) в крайна сметка повече печели, отколкото губи, хвърля грешна светлина върху натрупаната в човека способност за алтруизъм. Ако оставим детето да чувства, че например щедрите подаръци или безропотното раздаване е в негова полза, ако някои облагодетелствания зависят от това дали то е готово да пренебрегне своите нужди или претенции в полза на другите, тогава ние виждаме погрешно тези взаимовръзки. Добродетелта да съобразяваш другия се отчита по скалата на училищните оценки и според случая следва възнаграждение или наказание. По този начин ние упражняваме морален натиск върху постиженията на детето и не стимулираме социалната му чувствителност, а само някаква дипломатично пресметната хитрост, която в зародиша си е крайно несоциална. Както виждате, морализаторското възпитание съдържа едно противоречие в себе си. Когато се твърди, че развитието на социалните, междучовешки, можем да ги наречем спокойно християнски ценности и поведения през детските години, е успех в нагаждането към очакванията на възрастните, то тази аргументация пропуща нещо съществено. Онова, което се постига в областта на процеса на нагаждане-именно то не е морал, а в най-добрият случай е псевдоморал. Разбира се бихте могли да отговорите: “Добре, тогава съществува само псевдоморалът”. Но затова не бих искал да се разпростирам надълго и нашироко. Има дискусии, които представляват пълна загуба на време. Да останем по-добре при наблюдението на живата действителност и да се попитаме: Защо едно дете, което не е подложено на никакво ултимативно “морално възпитание”, е предразположено да развива симпатия спрямо социалните добродетели, които не са му налагани, а просто са му показани в живота?

По отношение на моралното развитие живият пример играе решаваща роля. Но той не би бил от полза, ако в детето на действаше онази сила, която с радостно усърдие за подражание възприема показаното и го превръща в свое поведение, при това без да търси някаква изгода. Тогава в детето се поражда афинитет към онова, което в живота се представя като добро и този афинитет не е насилствено придобит. Напротив, чрез възпитаването той може да бъде разрушен.

Наблюдавайте искрящите очи на децата, когато им разказвате например легендата за добрия Роланд или за Николай от Мира, изобщо приказни истории, в които добрият човек се явява като герой. Обърнете внимание на това как децата, по-точно тези в училищна възраст, реагират после с удовлетворение и гордост на “добрите дела” на родителите. На глупавите или лоши постъпки никое дете не реагира с гордост; най-малкото може да се обърка. И не мислете, че вътрешните вълнения в една житейска история като тази за Николай от Мира може да разпали душевни пламъчета само в такива деца, които непрекъснато са били подлагани на моралните учения. Но докато продължаваме да обясняваме душевните проблеми, впускайки се в тази опростена причинна верига, ние просто нищо няма да разберем.

Процесът на възприемане като всемирно-творчески процес

Ангелът е този, който се проявява в склонността на децата към подражание на доброто, но работа е в това, че той може да помага в подготовката на този процес, когато е в съюз с родителите, за да създадат заедно условията, в които Ангелът може да въздейства. И вие ще видите веднага, че при тази подготовка става дума не за такива условия, които могат да се обозначат като морални или нравствено-възпитателни в обичайния смисъл. И тук се натъкваме на един, ще повторя, много важен основен педагогически мотив. Моралното възпитаване не бива да има нравоучителен характер; във всеки случай не и в първите 11-12 години, а трябва да се състои в това, да създаде необходимите предпоставки изградилият се сам афинитет на детето към доброто (който в началото има характер на някаква претенция към околния свят) да се трансформира в социална способност за възприемане и морални импулси за действие. И тук трябва да се има предвид едно нещо, за което обикновено не се мисли. Любовта между хората действа не по някакъв си мистериозен, хаотичен начин, а се нуждае от съответните органи за изразяване и възприемане. За да разберете какво имам предвид, ще вземем пример от друга сфера на живота, а именно от факта, че вие можете да оценявате красотата на света, само защото разполагате с добре развити сетивни органи. В областта на виждането и чуването ние възприемаме тези процеси като съвсем естествени, човек се вживява в сферата на красивото, възприемайки го, удивлявайки му се, за да може после, изхождайки от вътрешните си способности за подражание, които по-късно могат да се трансформират в свободни, формиращи импулси, сам да стане активен в тази сфера. Значи можем да открием как формирането на сетивния човек в този случай предлага оръжието затова да потекат към експресивния изразяващ човек истинските импулси. Това е свързано с факта, че душевната, участваща във възприятията дейност, в същността си е една творческа активност.

Ако гледайки един розов храст, в мен се надига някакво чувство за щастие, което аз описвам с думата “красиво”, тогава аз се чувствам точно така развълнуван, така обзет, почти горд, защото чувството за щастие не идва от “външния розов храст”, а от розовия храст, който наблюдавайки, съм изградил вътре в себе си. Той така ме изпълва с щастие, че аз съм в състояние да създам розов храст. Фактът, че притежавам очи за гледане, има навярно нещо общо с дълбоко заложената необходимост на душата да създава нещата, да бъде творчески активна. Рязката разделителна линия, която ние прокарваме между възприемането и желанието, е по-скоро теоретична. В действителността границите се размиват. Сетивните органи ни служат същевременно като “съдове”, в които нахлуващият външен свят е подложен на по-висш химически процес. Впечатленията биват един вид унищожавани, а после изграждани наново – всеки съзнателен процес на възприемане в контакта ни с външния свят протича така. Човекът не е просто огледално-рефлектираща камера-всяко нещо, което иска да възприеме, той трябва да го възпроизведе самостоятелно – иначе ние постоянно бихме забравяли всичко. На тази възпроизвеждаща дейност, която от впечатленията създава опитности, се основава всичко, което ние развиваме по-нататък в живота си като творчески, художествени прояви. Ние откриваме корените на това изкуство “на унищожаването и на новосъздаването“ от впечатленията, чрез които възприемателният процес се превръща в световно-творящ процес още по време на подражанието в ранната детска възраст. Само не си мислете, че подражанието е някакво автоматично имитиране или отражение на външната действителност. Напротив, идващите от външния свят звуци, картини и т.н. преминават през пълна трансформация и каквото се получава от това е, въпреки измамната прилика, нещо съвсем различно от първоначалното сетивно впечатление. Индиректно то може да се сравни с не толкова актуалната живопис. Ако едно дърво, възпроизведено до детайли точно върху платното би било “имитация” на дървото – модел от природата, тогава бихме могли да кажем: защо е всичко това, щом оригиналът е толкова по-добър от имитацията? Само че никой не реагира така, когато се твори натуралистична живопис, а тези художници ни представят тайната на творческия акт в процеса на възприятията и онагледяват свързаното с него вътрешно изживяване, което всеки познава; издигат го до съзнанието. Това бе нужно, за да се развива напред едно истински свободно мета-предметно изкуство, при което художникът получава свобода да не следва възприятието си като възпроизвежда външния прототип, а да композира отделните детайли на разпадналите се картини с игрива волност в нещо ново, несъществуващо в предметния свят или пък да документира художествения процес на разпадането като такъв.
Подражанието и изискването за доброто

Но връзката между подражанието и творческия процес днес не е нашата тема. Да я оставим настрани и да се съсредоточим върху това: “усещането за красота” поначало няма нищо общо с преценките за ценности или с естетическата категория, а с това, че ние я изживяваме чрез сетивната си дейност като същества, възпроизвеждащи творчески действителността. Креативността се пробужда у нас в подражателната ни склонност към мировите явления, а не в конфликта на малкото дете със собствените му изпражнения, както твърдят известни психоаналитици най-упорито и до днес.

Но и те са уловили едно крайче на истината, щом са схванали, че изкуството би трябвало да има нещо общо с разрушаването и с трансформирането на външния свят. Чрез храносмилането се случва тъкмо нещо подобно- но тогава се стига до такива ужасяващи аналогии, защото се изхожда от работната хипотеза, че душевно-духовните проблеми по принцип трябва да се разглеждат само като преобразувания от първоначално физическо-телесните явления. Именно от такава работна хипотеза ние не изхождаме. На нея й липсва най-вече това, че е непрактична. Но да останем все пак в тази област: по-голямата част от веществата, които приемаме като храна, са ненужни за тялото и затова се изхвърлят. Изпразването на червата няма маловажно, но няма и по-специално значение. С креативността има нещо толкова общо, колкото кашлянето с рецитирането на стихове. Но ранното детско подражание, което доставя наистина едно много по-голямо изживяване на удоволствие, отколкото всякакви изпълнения в цукалото, има много, доста много общо с креативността.

Чрез подражанието се намира съотношението между същността на импресията и на експресията в човека. То е не само първата манифестация на волята за творчество, но и най-определящата крачка към сетивното съзряване, т.е. към способността да се справяме правилно със сетивните усещания. В подражанието, казва Рудолф Щайнер в своя цикъл от лекции “Въпросът за възпитанието като социален въпрос”, лежи зародишът на свободата. Това звучи парадоксално, но на фона на казаното досега сигурно ще го разберете донякъде по-лесно. От опита си на дългогодишен лекуващ педагог и консултант по възпитанието мога да ви уверя, че съществува очевидна взаимовръзка между патологичните състояния на безпокойство и смущения в концентрацията при децата (по каквато и да било причина) и недостатъчната подражателна активност през първите 4-5 години от живота им. Затова с децата от училищна възраст, които имат някакви невротични движения, ние работим лечебно така, че да ги въведем (имайки предвид узряването) допълнително в подражанието и то съвсем интензивно- например чрез участие в пантомима, упражняване в рецитиране, в ритмични и звукови изпълнения и други подобни.

Затова вие можете и в къщи да постигнете много. Както казахме, вие не винаги се нуждаете от “експерти”. Отделете повече време за вашето неспокойно дете, три пъти седмично по един час играйте разни игри с него, чрез които да го провокирате към подражаване. Така вие ще му подготвите по-гладък път към постепенно задълбочаваща се креативна игра, а това на него му е нужно за способността му за концентриране, както и за училищните изисквания. Във възрастта между седем и да кажем 10 години, вие ще спечелите така много повече за детето си, отколкото чрез допълнителни уроци или зубрене всеки ден. И изключвайте телевизора! Той е един от най-лошите врагове на здравословното подражание. Но да се върнем сега от въпроса за чувството за красота и за волята “за хубаво дело”, който само примерно разгледахме, към онова което нарекохме “готова за подражание склонност към доброто”. Също и на това ниво важи, макар и да не е толкова явно, че първо трябва да бъдат образувани органите за възприемане и тогава могат да се проявят в зряла връзка със съответните впечатления, собствени творчески волеви импулси от всеки афинитет или склонност към нещо. Можем също да кажем, че не трябва да се злоупотребява с доверието на детето като го използваме за морализаторска дресура. Ние си изяснихме, че при среща с доброто, т.е. с любовта, която може да се изживее от делата, думите и други форми на общуване с хората, нещо в детето реагира утвърждаващо, с дълбоко задоволство и че това реагиране (още доста неопределено като съдържание) е толкова малко заучено, каквото е например радостта при вида на една цветна поляна или една шарена топка. И ако ние бяхме против тази му радост, щяхме да се опитаме да го отучим от нея, защото поначало то развива радостта напълно независимо от това дали ние я одобряваме или не.

В действителност: когато пресищаме нашите деца, тогава ние им отнемаме радостта. Тогава те би трябвало да станат нечувствителни към атрактивните, крещящо ярки, бляскащи или свирещи детски играчки, с които ние сме ги обградили, може би с най-добрите намерения. Резултатът е известен - отегченост, всъщност – безразличие. Така ние започваме да разваляме твореца (художника) в него. И по същия начин разваляме способността за обич у човека, когато на изпълнената с очаквания и удивления отвореност към доброто, които той внася в живота си, отговаряме с непрекъснати поучения, морализаторски апели или религиозни цитати. Всичко това също поражда апатия. Така че не може изобщо да става дума затова, а за нещо съвсем ненатрапливо, което ние трябва да покажем пред децата. Но за да определим правилния начин на това, което трябва да покажем пред тях, което означава да възприемаме с вътрешно съпричастие и да превръщаме възприетото в свободно-достъпна душевна способност-са нужни, както казахме, определени способности за възприемане. И те могат да бъдат описани. Може да се опише как Ангелът, заедно с родителите и други съпричастни лица работи за пробуждането на тези способности за възприемане и аз ще си позволя сега да опиша това. Ще се позова на една недостатъчно удостоена с внимание, особено във връзка с развитието на детето, област от антропософското човекознание, а именно на оставеното ни от Рудолф Щайнер учение за сетивността. Да не забравяме, че сме описали Ангела като онова същество, което спомага за формирането на идеала в хората, да кажем-на моралната ни фантазия. Той иска да влее импулси на любов в човешката душа и ние се питаме: по какъв начин действа той, за да постигне това, като същевременно формира и съдовете през първите няколко години от живота.