Хенрик Сенкевич

Конете заприклякваха на задниците си, взеха да се въртят и отстъпват. Изумените и изпаднали в ужас ездачи не знаеха какво да предприемат и от устата им се изтръгваха само тревожните и безпомощни слова: "Аллах! Бисмиллах! Аллах акбар!"

А царят на джунглата ги гледаше отвисоко, .неподвижен, сякаш излят от бронз.

Гебхър и Хамис бяха слушали от пристигащите от Судан в Египет търговци на слонова кост и каучук, че понякога лъвовете лягат на пътя на керваните, които са принудени просто да ги заобикалят. Ала тук нямаше къде да заобиколят. Оставаше само да се обърнат и да бягат! Да, но в такъв случай почти беше сигурно, че страшният звяр ще се хвърли да ги гони.

Тогава отново се чуха възбудените въпроси: - Какво да правим?

- Какво да правим?

- Аллах! Може би ще отстъпи.

- Няма да отстъпи.

И отново настана тишина. Чуваше се само пръхтенето на конете и ускореното дишане на хората.

- Пусни Кали от въжето - внезапно каза Хамис на Гебхър, - а ние да бягаме с конете. Тогава лъвът ще настигне него пръв и само него ще убие.

- Така направи! - повториха бедуините.

Ала Гебхър се досети, че в такъв случай Кали светкавично ще се покачи на скалната стена, а лъвът ще се спусне след конете и тогава му хрумна друга жестока мисъл. Ще заколи момчето и ще го хвърли отпред, тогава, като скочи върху тях, звярът ще види на земята окървавеното тяло и ще се спре, за да го изяде.

Затова той придърпа с въжето Кали към седлото и вече бе вдигнал ножа, но в същата секунда Стас го хвана за широкия ръкав на кафтана.

- Какво правиш, негодяй!

Гебхър започна да се дърпа и ако момчето го беше хванало за ръката, щеше веднага да се отскубне, но с ръкава не му беше така лесно, затова, като се дърпаше, той започна да хрипти с приглушен от ярост глас:

- Куче, ако той не е достатъчен, ще наръгам и вас! Аллах! Ще ви наръгам, ще ви наръгам!

Стас смъртно пребледня, защото през ума му мина светкавичната мисъл, че като гони преди всичко конете, лъвът може наистина да подмине в устрема си трупа на Кали, а тогава Гебхър неминуемо ще заколи един след друг и тях двамата.

И като дърпаше с удвоени сили ръкава, извика:

- Дай ми пушката! Аз ще убия лъва!

Бедуините бяха изумени от тези думи, но Хамис, който още в Порт Саид беше видял как стреля Стас, веднага се развика:

- Дай му пушката! Той ще убие лъва!

Гебхър тоз час си спомни за изстрелите на езерото Каро-ун и пред страшната опасност бързо отстъпи от упорството си. Дори с голяма бързина подаде щуцера на момчето, а Хамис отвори незабавно кутията, с патроните, от която Стас загреба пълна шепа.

След това скочи от коня, постави патрони в цевите и тръгна напред.

Докато направи първите няколко крачки, той беше някак си стъписан и виждаше само себе си и Нели с прерязани от ножа на Гебхър гърла. Ала по-близката и по-страшна опасност веднага го накара да забрави за всичко друго. Пред него беше лъвът. При вида на животното му притъмня пред очите. Усети студ на бузите и на носа си, усети, че краката му са като олово и че се задъхва. Просто,- беше го страх. В Порт Саид той беше чел, дори по време на урок, за лов на лъвове, но едно е да гледаш картинки в книгите, а друго -да застанеш очи в очи срещу чудовището, което сега го гледаше като че ли учудено и мръщеше широкото си като щит чело.

Арабите притаиха дъх, защото никога в живота си не бяха виждали подобно нещо. От едната страна - малкото момче, което сред високите скали изглеждаше още по-малко, а от друга - грамадното животно, позлатено от слънчевите лъчи, прекрасно, страшно - "господарят с огромната глава", както казват суданците.

С цялата сила на волята си Стас превъзмогна неподвижността на краката си и. се придвижи по-нататък. Само до преди миг му се струваше, че сърцето ще изскочи през гърлото му - и това продължи дотогава, докато вдигна пушката към лицето, си. Сега трябваше да помисли за нещо друго. Да се приближи ли още, или вече да стреля? Къде да се мери? Колкото е по-малко разстоянието, толкова изстрелът е по-сигурен ... затова - по:напред ... по-напред!... Четирийсет крачки са много.... трийсет! Двайсет! Полъхът на вятъра вече донася остра животинска миризма.....

"Куршум между очите му или е свършено с мен! - по мисли си Стас. - В името на отца и сина! ..."

А лъвът се изправи, протегна се и наведе глава. Бърните Му започнаха да се разтварят, веждите му се надвесиха над очите. Някаква си дребна твар се е осмелила да дойде твърде близо - ето защо той се готвеше за скок, като приклякваше с потреперващи бедра на задните си крака.

Но Стас забеляза в миг, че мушката на щуцера съвпада с челото на звяра и дръпна спусъка.

Гръмна изстрел. Лъвът скочи така, че за един миг се изправи в целия си ръст, след което рухна по гръб и четирите му крака се вирнаха нагоре.

При последната конвулсия той се свлече от скалата върху земята.

Още няколко минути Стас го държеше на мушката, но като видя, че трептенията намаляха и че жълтеникавото туловище се изпружи безжизнено, той отвори пушката и постави нови патрони.

Между скалистите стени още се отразяваше гръмкото ехо. Гебхър, Хамис и бедуините не можаха веднага да видят какво стана, защото предишната нощ бе валяло и от влажния въздух димът закри всичко в тесния прулом. Едва когато димът се разпръсна, започнаха да викат от радост и искаха да се втурнат към момчето, но напразно, защото никаква сила не можеше да накара конете да сторят дори крачка. А Стас се обърна, хвърли поглед към четиримата араби и впи очи в Гебхър.

-Ах! Стига толкова! - каза той през зъби. - Ти съвсем прекали. Но вече няма да убиеш нито Нели, нито никого!

И изведнъж усети, че носът и бузите му отново стават студени, ала този хлад беше друг, той се пораждаше не от страх, а от опасното и неумолимо решение, което за миг прави сърцето в гърдите желязно.

- Да! Те са бандити, палачи, убийци, а Нели е в ръцете им!...

- Няма да я убиеш! - повтори той.

Приближи се към тях, отново спря и изведнъж със светкавична бързина вдигна пушката към лицето си.

Два изстрела един след друг оглушиха с ехото си прулома: Гебхър тупна на земята като чувал с пясък, а Хамис се наклони на седлото и удари окървавено чело о врата на коня.

Двамата бедуини нададоха страшен вик на ужас, скочиха от конете и се хвърлиха към Стас. Завоят зад тях не беше далеч и ако бяха побягнали назад, което Стас желаеше в душата си, можеха да се спасят от смъртта. Но заслепени от уплахата и яростта си, те мислеха, че ще стигнат момчето, преди да е сменило патроните и ще го намушкат с ножовете. Глупци! Едва бяха изминали петнайсетина крачки, когато злокобната пушка щракна отново, пруломът екна от ехото на новите изстрели и двамата паднаха по очи на земята, замятаха се и се заблъскаха като изхвърлени на сушата риби.

Единият - улучен в бързината по-лошо - се надигна и се опря на ръцете си, но в същия миг Саба впи зъби във врата му.

Настана гробна тишина. Тя беше нарушена едва от стоновете на Кали, който, паднал на колене, протягаше напред ръце и викаше на развален език кисвахили:

- Бвана кубва (велики господарю)! Убива лъва, убива лошите хора, но не убива Кали!

Стас обаче не обръщаше внимание на неговите викове. Известно време той стоя като вцепенен, след това забеляза побелялото личице на Нели и нейните разширени от ужас, полуживи очи и скочи към нея:

- Нели! Не се бой!... Нели, свободни сме!...

Те наистина бяха свободни, но и изгубени сред дивата, безлюдна джунгла, в бездната на "черния континент".

Докато Стас и младият негър изпозавлекат встрани на прулома убитите араби и тежкия труп на лъва, слънцето се спусна ниско и скоро щеше да настъпи нощта. Но беше невъзможно да нощуват в съседство с труповете, затова, макар че Кали сочеше убития звяр, гладеше се по гърдите и мляскайки с език, повтаряше: "Мсури ниама" (хубаво, хубаво месо), Стас не му позволи да се заеме с "ниамата", а веднага му нареди да хване конете, които бяха се разбягали след изстрелите. Черното момче се справи необикновено сръчно, защото вместо да ги гони из прулома, из който биха бягали все по-далеч, то се изкачи горе и като съкрати пътя на завоите, пресрещна изплашените атове. Така той лесно успя да хване два, а другите два завърна към Стас. Не можаха да намерят само конете на Гебхър и Хамис, но и така бяха останали четири, без да Се смята натовареният с палатката и багажа дългоушко, който прояви спрямо трагичната случка истинско философско спокойствие. Намериха го над завоя да щипе старателно тревата, която растеше на дъното на

прулома.

Суданските коне общо взето са свикнали да виждат диви животни, но се боят от лъвове, затова беше много трудно да ги преведат край скалата, до която се чернееше локва кръв. Конете пръхтяха, издуваха .ноздри и протягаха шии към окървавените камъни, но когато магарето само малко размърда уши и мина спокойно, преминаха и те. Нощта беше близо, но те изминаха около километър и се спряха на едно място, където пруломът се разширяваше отново и образуваше малка амфитеатрална долинка, гъсто обрасла с тръни и с храсти бодлива мимоза.

- Господарю - каза младият негър, - Кали запалва огън, голям огън!

И като хвана широкия судански меч, който беше свалил от трупа на Гебхър, започна да сече с него тръни, а дори и по-големи дръвчета!Като запали огън, той насече още, дървета.

като натрупа такъв голям запас, който можеше да стигне за цяла нощ.

След това двамата със Стас опънаха палатката за Нели под високата отвесна скала на долината, и я оградиха в полукръг с широк и висок плет от трънки или с така наречената .зериба

От описанията на африканските пътешествия Стас знаеше, че по този начин пътешествениците се предпазват от дивите зверове. Конете обаче не можеха да се поберат зад плета, затова като ги разседлаха и свалиха от тях металните съдове и торбите, момчетата само ги спънаха, за да не се отдалечат твърде много заради тревата и водата. Впрочем Меа намери вода наблизо, в една каменна вдлъбнатина под отсрещните скали, която образуваше нещо като малък басейн. Вода имаше много, та щеше да стигне и за конете и за сваряване на токачките, застреляни сутринта от Хамис. В дисагите, които заедно с палатката носеше магарето, се намериха също така около три големи делви дура и няколко шепи сол, както и връзка сушени корени от маниока.

Това беше достатъчно за една богата вечеря. От нея се възползуваха обаче преди всичко Кали и Меа. Малкият негър, когото Гебхър държеше в ужасен глад, изяде такова количество храна, което можеше да стигне за двама. Но затова той беше от все сърце благодарен на своите нови господари и веднага след вечерята падна по очи пред Стас и Нели в знак, че желае до края на живота си да остане техен роб, а след това изрази по същия покорен начин преклонението си пред пушката на Стас, разбирайки, изглежда, че е по-безопасно да си спечели благоразположението на така страшното оръжие. После заяви, че докато "великият господар" и "бейби" спят, той ще бди на смени с Меа, за да не угасне огънят - и клекна край него, тананикайки си тихо нещо като песен, в която често се повтаряха думите ..Симба куфа! Симба куфа!", което на езика кисвахили означава: "Лъвът е убит!"

Ала нито на "великия господар", нито на малката "бейби" им беше до сън. След многото молби на Стас Нели преглътна само няколко парченца от токачката и няколко зрънца сварена дура . Тя казваше, че не е нито гладна, нито й се спи, а само е жадна. Стас се изплаши да не би да има температура, но видя, че ръцете й са хладни, дори прекалено студени. Той я убеди обаче да влезе в палатката, където беше подредил постелята за нея, а преди това старателно бе претърсил тревата за скорпиони. С щуцера в ръка Стас седна на камъка, за да я пази от дивите зверове в случай, че огънят се окаже недостатъчна защита. Беше обхванат от неизмерима умора и изтощение. В себе си повтаряше: "Убих Дембхър и Хамис, убих бедуините, убих лъва и сме свободни." Но сякаш тези думи му повтаряше някой друг и сякаш сам не разбираше, какво означават те. Само имаше чувството, че са свободни, но заедно с това, че е станало нещо страшно, което го изпълваше с безпокойство и като камък тежеше на гърдите му. Накрая мислите му започнаха да се сковават. Дълго време той гледаше огромните нощни пеперуди, които се въртяха над пламъците и накрая започна да се олюлява и да дреме. Кали също дремеше, но често се будеше и притуряше клони в огъня.

Настъпи дълбока и - което рядко се случва край тропиците, тиха нощ. Чуваше се само пращенето на горящите трънки и съскането на пламъка, който осветяваше надвисналите в полукръг скали. Месецът не освети дълбините на прулома, но във висините трептяха рой непознати звезди. Стана толкова студено, че Стас се събуди, отърси се от сънливата си скованост и се загрижи дали студът не измъчва малката Нели.

Ала той се успокои, като си спомни, че я остави в палатката върху одеялото от кече, което Динах беше взела още във Фаюм. Дойде му също така на ум, че като пътуваха още от Нил непрекъснато, макар и постепенно все нагоре, сигурно след толкова дни са стигнали вече доста високо, в краищата, където треската не върлува толкова, колкото в ниското поречие на реката. Пронизващият нощен хлад като че ли потвърждаваше това предположение.

И тази мисъл го поуспокои. Той влезе за малко в палатката, за да провери дали Нели спи спокойно, след това се върна, седна по-близо до огъня и отново започна да дреме, дори заспа дълбоко.

Изведнъж го събуди ръмженето на Саба, който преди това се бе настанил за сън до самите му крака.

Кали също се размърда и двамата взеха да се взират неспокойно в едрия мастиф, който изпънат като струна, с наострени уши, душеше дълбоко с ноздри по посоката, откъдето бяха дошли, и се взираше в тъмнината.

Козината на врата и гърба му настръхна, а гърдите му се издуваха от въздуха, който,ръмжейки, поемаше в дробовете си.

Младият роб бързо хвърли сухи клони в огъня.

- Господарю - прошепна той, - вземеш пушка! Вземеш пушка!

Стас взе пушката и се промъкна пред огъня, за да види по-добре мрачните глъбини на прулома. Ръмженето на Саба премина в прекъсвано полайване. Дълго време нищо не се чуваше, след което обаче до ушите на Кали и Стас стигна далечен, глух тътен, сякаш някакви грамадни животни тичаха към огъня. Сред тишината този тътен отекваше между скалните стени и ставаше все по-силен.

Стас разбра, че се приближава смъртна опасност. Но какво ли можеше да бъде това? Може би биволи или двойка носорози, която търси изход от прулома? В такъв случай, ако гърмежът не ги изплаши и не ги върне, нищо няма да спаси кервана, защото тези животни, не по-малко свирепи и нападателни от хищниците, не се боят от огън и всичко ще стъпчат по пътя си ...

А ако това е някакъв отряд на Смаин, който, попаднал на труповете в прулома, преследва убийците? Стас сам не знаеше, кое би било по-добре - бързата смърт или новото робство? Наред с това му мина през ум, че ако в отряда е самият Смаин, може би ще ги пощади, но ако го няма, дервишите ще ги убият веднага или пък, което е по-лошо, ще ги измъчват жестоко преди смъртта.

"Ах - помисли си той, - дай боже да бъдат животни, а не хора!"

А в това време тътенът растеше и се бе превърнал в силен тропот на копита, докато накрая от тъмнината изплуваха блеснали очи, издути ноздри и развени от тичането гриви.

- Коне! - извика Кали.

Бяха конете на Гебхър и Хамис. И двата тичаха в луд бяг, гонени очевидно от някакъв страх, но като попаднаха вснопа светлина и видяха своите спънати събратя, те се изправиха на задните си крака, след това пръхтейки, вриха копитата в земята и за миг останаха неподвижни.

Ала Стас не свали пушката от лицето си. Беше сигурен, че всеки миг след конете ще се покаже рунтава лъвска глава или плоска глава на пантера. Но чакаше напразно. Полека-лека конете се успокоиха, нещо повече, след известно време Саба престана да души и като се завъртя няколко пъти на място, както правят обикновено кучетата, легна си, сви се на кравай и затвори очи. Очевидно някакъв хищник бе преследвал конете, но като усетил дима или видял върху скалите отражението на огъня, се бе оттеглил далече.

- Все пак трябва нещо много да ги е изплашило - рече Стас на Кали, - след като не ги е било страх да пребягат край труповете на хората и лъва.

- Господарю - отвърна момчето, - Кали се досеща какво се е случило. Много, много хиени и чакали влязло в падината и тръгнало към трупове. Конете бяга пред тях, но хиени не гонят, защото те ядат Гебхър и други .. .

- Възможно е, но ти иди сега,разседлай конете, вземи съдовете и торбите и ги донеси тук. И не се страхувай, пушката ще те пази.

- Кали не се бои - отвърна момчето.

И като разреди малко тръните до самата скала, той се измъкна отвъд, зерибага, а в това време от палатката излезе Нели.

Саба стана веднага и докосвайки я с нос, си изпросваше обикновените милувки. Но тя протегна ръка и веднага я дръпна назад сякаш с отвращение.

- Сташек, какво се е случило? - попита момичето.

- Нищо. Дотичаха другите коне. Техният тропот ли те събуди?

- Събудих се преди това и дори исках да изляза от палатката, но...

- Но какво?

- Мислех си, че може да ми се разсърдиш. - Аз? На тебе?

Нели вдигна очи и го гледаше с някакъв особен поглед, както никога преди това не го беше гледала. Върху лицето на Стас се изписа голямо учудване, защото в погледа и думите й прочете страх.

"Тя се страхува от мен!" - помисли си той.

И в първия момент сякаш почувствува някакъв проблясък на задоволство. Блазнеше го мисълта, че след онова, което беше сторил, дори Нели вече го смята не само напълно зрял човек, но и страшен воин, всяващ страх около себе си. Ала това продължи кратко, защото злата участ бе развила у него чувството на наблюдателност и той като че ли забеляза в неспокойните очи на момичето наред с тревогата и някакво отвращение към станалото, към пролятата кръв и към ужаса, на който тя беше свидетел; спомни си как преди малко тя отдръпна ръката си не желаейки да погали Саба, който беше доудушил единия от бедуините. Да! Стас сам усещаше в гърдите си някаква мъка. Едно е да четеш в Порт Саид за американските трапери, които в далечния Запад избиват цели дузини червенокожи индианци, а съвсем друго - сам да извършиш това и да видиш как живите допреди малко хора хъркат в последна агония сред локвите кръв. Да! Без съмнение сърцето на Нели е изпълнено със страх, но и с отвращение, което ще остане завинаги у нея. "Ще се бои от мен - помисли си Стас, - ала неволно дълбоко в сърцето си няма да престане да ме укорява и това ще бъде възнаграждението ми за всичко, което сторих за нея".

При тази мисъл голяма мъка изпълни гърдите му, защото прекрасно си даваше сметка, че ако не беше Нели, той отдавна щеше или да бъде убит, или да избяга. За нея изтърпя всичко това, което бе изтърпял, а ето за какво са били Мъките и гладуването - тя сега стои изплашена отпреде му, сякаш не е същата малка сестричка, и вдига очи към него не с предишната доверчивост, а с удивление и боязън. Изведнъж Стас се почувствува много нещастен. За първи път в живота си разбра какво значи огорчение. Сълзите напираха в очите му и ако не се съобразяваше, че на "страшния воин" никак не подхожда да се разплаче, може би щеше да стори това.

Все пак той се въздържа и като се обърна към момичето, попита:

- Страхуваш ли се, Нели? Тя отвърна тихо:

- Страшно е... някак си!

Тогава Стас заповяда на Кали да донесе наметалата и като покри с едно от тях камъка, на който беше дремал преди това, а другото постла на земята, каза:

- Седни тук при мен, край огъня... Колко е хладна нощта, нали? Ако те обори сънят, ще опреш глава на рамото ми и ще заспиш.

Ала Нели пак повтори:

- Страшно е... някак си!...

Стас я загърна грижливо с одеялото и известно време седяха мълчаливо, опрени един о друг, осветени от розовия блясък, който се плъзгаше по скалите и искреше трепетливо по пластинките слюда, с които бяха изпъстрени каменните отломъци.

Зад зерибата се чуваше пръхтенето на конете и хрущенето на тревата между зъбите им.

- Слушай, Нели - обади се Стас - аз трябваше да направя това... Гебхър ни заплаши, че ще ни заколи, ако лъвът не се задоволи с Кали и продължи да ги преследва. Чу ли? ... Помисли си, заплашваше не само мен, но и тебе. И щеше да го направи! Ще ти кажа откровено, че ако не беше тази опасност, макар и да мислех преди за такова нещо, нямаше да ги застрелям. Струваше ми се, че не бих могъл.. . Но той прекали. Ти видя колко жестоко изтезаваше Кали. А Хамис? Колко подло ни предаде той. Освен това, знаеш ли какво щеше да стане, ако не намереха Смаин? Гебхър щеше да започне и нас да изтезава по същия начин... да изтезава тебе. Ужасно е дори да се помисли, че щеше да те бие с бича, щеше да ни измъчи и двамата до смърт, а след това би си се върнал във Фашода и би казал, че сме умрели от треска. Нели, аз не от жестокост направих това, а защото трябваше да мисля как да те освободя... Само заради тебе го направих...

И в неговия глас ясно прозвуча насъбраната горчивина, която изпълваше сърцето му. Навярно Нели го бе разбрала, защото се притисна към него по-силно, а той, като овладя мигновеното си вълнение, продължи:

- Аз няма да се променя и щ се грижа за тебе, ще те пазя както преди. Докато те бяха живи, нямаше никаква надежда за спасение. Сега можем да избягаме в Абисиния. Абисинците са чернокожи и диви, но са християни и неприятели на дервишите. Само да си здрава и ще успеем, защото до Абисиния не е много далеч. А дори и да не успеем, дори и да попаднем в ръцете на Смаин, не мисли, че той ще си отмъсти на нас. В живота си никога не е виждал нито Гебхър, нито бедуините; познаваше само Хамис, но какво представлява Хамис за него? Пък и ние можем въобще да не казваме на Смаин, че Хамис е бил с нас. Ако успеем да преминем в Абисиния, ще бъдем спасени, ако ли не, пак няма да се чувствуваш по-зле, а по-добре, защото такива жестоки хора като онези сигурно няма повече в целия свят ... Ти не се страхувай от мен, Нели!...

И в желанието си да спечели нейното доверие, а същевременно да я окуражи, той започна да я милва по изрусялата главичка. Като слушаше, момичето вдигна плахо очи към него. Личеше си, че иска нещо да каже, но се бави, колебае се и се страхува. Накрая наведе глава така, че косите й напълно закриха лицето, и още по-тихо от преди попита с малко разтреперан глас:

- Сташек ...

- Какво, мила?

- Те няма ли да дойдат тук?

- Кои? - попита учудено Стас.

- Онези ... убитите?

- Какво говориш, Нели?

- Страх ме е!... Страх ме е!...

И пребледнелите й устни започнаха да треперят.

Настъпи мълчание. Стас не вярваше, че убитите могат да възкръснат, но понеже беше нощ и телата им се намираха недалеко, той се почувствува някак си странно обезпокоен, по гърба му полазиха тръпки.

- Какво говориш, Нели? - повтори той. - Динах те е научила да се страхуваш от духове... Умрелите не...

И не довърши, защото в същия миг стана нещо ужасно. Сред нощната тишина в глъбините на прулома от посоката, където лежаха труповете, внезапно се разнесе някакъв зловещ нечовешки смях, в който трептеше отчаяние и радост, жестокост и болка, ридание и подигравка - сърцераздирателният и спазматичен смях на побърканите или прокълнатите.

Нели извика и с всички сили прегърна Стас. А на него му настръхнаха косите. Саба скочи и започна да ръмжи.

Ала седналият наблизо Кали спокойно вдигна глава и почти весело каза:

- Хиени, смеят се на Гебхър и на лъва.
XXIII

Големите събития през миналия ден .и нощните преживявания така изнуриха Стас и Нели, че накрая оборени от съня, и двамата заспаха, дълбоко и чак следобед момичето се показа пред палатката. Стас стана малко по-рано от плъстената постеля край огъня и очаквайки другарчето си, поръча на Кали да приготви закуската, която поради късния час щеше да бъде едновременно и обяд.

Дневната светлина пропъди нощните страхове; двамата се събудиха не само отпочинали, но и ободрени духом. Нели изглеждаше по-добре и се чувствуваше по-силна, а тъй като и двамата искаха да заминат колкото може по-далеч от мястото, където лежаха разстреляните суданци, веднага след като се нахраниха, качиха се на конете и тръгнаха напред. По това време на деня всички пътешественици из Африка се спират на обедна почивка и дори керваните, съставени от негри, се крият под сянката на огромните дървета, защото настъпват така наречените "бели часове" - часове на зной и мълчание, когато слънцето безмилостно пече и гледа отвисоко, сякаш търси кого да убие. По това време всички животни се завират в най-големите гъсталаци: престава песента на птиците, престава жуженето на насекомите и цялата природа потъва в тишина, спотайва се, сякаш се стреми да се предпази от погледа на злото божество. Ала те пътуваха през прулома, в който една от стените хвърляше дебела сянка, и можеха да се придвижват напред, без да се излагат на опасния пек. Стас не искаше да напускат прулома, първо, защото по високото можеха отдалеч да бъдат забелязани от отредите на Смаин, и, второ, защото в него беше по-лесно да се намери в скалните пукнатини вода, която на откритите места попиваше в земята или се изпаряваше под действието на слънчевите лъчи.