Хенрик Сенкевич

Като видя любимите си плодове, Нели се зарадва много, но искаше да си ги разделят със Стас. Тя се изправи на пръсти, постави ръце на раменете му, вдигна глава и вглеждайки се в очите му, го замоли:

-Стас, изяж половината! Изяж ги! А той й отвърна:

- Ядох, вече ядох! Толкова съм сит!

И се усмихна, но веднага започна да си хапе устните, за да не се разплаче, защото беше много гладен. Той си мислеше сутринта отново да отиде на печалба. Ала не стана така. Сутринта дойде мулазем1 от Абдулахи и заяви, че

---

пощата с камилите ще тръгне за Фашода през нощта и по заповед на халифа Идрис, Гебхър, Хамис и двамата бедуини заедно с децата трябва да се стягат за път. Гебхър се смая и възмути от тази заповед и заяви, че няма да тръгне, защото брат му е болен и няма кой да го гледа, па дори и да беше здрав, двамата са решили да останат в Омдурман. Но мулаземът отговори:

- Волята на Махди е единствена, а Абдулахи, неговият халиф и мой господар, никога не променя заповедите си. За твоя брат ще се грижи роб, а ти ще заминеш за Фашода.

- Тогава ще дойда и ще му заявя, че няма да замина.

- При халифа влизат само тези, които той сам пожелае да види. А ако без позволение, насила се вмъкнеш при него, ще те отведат... на бесилото.

- Аллах акбар! Поне открито ми кажи, че съм роб.

- Мълчи и изпълнявай заповедите! - отговори мулаземът.

Суданецът бе видял в Омдурман огъващите се под тежестта на жертвите бесила, които суровите присъди на Абдулахи окичваха всеки ден с нови тела - и се изплаши. Това, което му каза мулаземът че волята на Махди е една. а Абдулахи заповядва само веднъж, повтаряха всички дервиши. Друг изход нямаше - трябваше да се пътува.

"Никога вече няма да видя Идрис!" - мислеше си Гебхър.

И в неговото тигрово сърце все пак се таеше някаква привързаност към по-стария брат, ето защо бе обхванат от отчаяние при мисълта, че трябва да го остави болен. Напразно Хамис и бедуините му обясняваха, че във Фашода може би ще е по-добре, отколкото в Омдурман и Смаин може да ги награди по-щедро от халифа. Никакви думи не бяха в състояние да смекчат мъката и злобата на Гебхър, която се изливаше преди всичко върху Стас.

Този ден беше наистина мъченически за момчето. Не му позволиха да отиде на пазара, затова не можа нищо да спечели, нито да изпроси, а трябваше да работи като роб при събирането на багажа за път, с което се справяше трудно поради голямата слабост от глада и умората. Беше сигурен, че ще умре по пътя, ако не от бича на Гебхър, то сигурно от изтощение.

За щастие, гъркът, който имаше добро сърце, привечер дойде да види децата, да се сбогува с тях и да ги снабди с някои неща за из път. Донесе им също така няколко праха хинин, както и няколко гердана от стъклени мъниста и малко храна. Преди всичко обаче, като научи за болестта на Идрис, той се обърна към Гебхър, Хамис и бедуините,

- Знаете - каза им, - че идвам тук по заповед на Магди.

Като чуха това, те удариха чела о земята, а той продължи:

- По пътя трябва да храните децата и добре да се държите с тях. Те ще разкажат за вашето поведение на Смаин. Смаин пък ще пише за това на пророка. Ако стигне тук каквото и да било оплакване срещу вас, следващата поща ще ви донесе смъртната присъда.

Новият поклон беше единствения отговор на думите му, а Гебхър и Хамис имаха вид на кучета, на които им е поставен намордник. Гъркът им заповяда да се махнат, след което се обърна към децата на английски:

- Всичко това го измислих, защото Махди не е издавал никакви нови заповеди за вас. Ала тъй като нареди да заминете за Фашода, то вие трябва да пристигнете там живи. Разчитам и на това, че нито един от тези хора няма вече да види преди тръгването нито Махди, нито халифа.

След това рече на Стас:

- Бях обиден на тебе, момче, и още съм засегнат. Знаеш ли, че едва не ме погуби? Махди се разсърди и на мен и за да получа неговото опрощение, трябваше да дам значителна част от имота си на Абдулахи и все още не зная дали съм се спасил задълго. Всеки случай, няма да мога да помагам на пленниците така, както им помагах досега. Но ми е жал за вас и особено за нея - и той посочи Нели. - Имам дъщеря на същите години, която обичам повече от живота си. Това, което направих, направих го за нея... Христос ще ме съди за всичко. Тя и досега носи на гърдите си под роклята сребърен кръст... Името й е като твоето, мое малко момиче. Ако не беше тя, бих предпочел и аз да умра, вместо да живея в този ад.

И той се развълнува. Млъкна за малко, накрая потри с ръка челото си и заговори за друго.

- Махди ви изпраща във Фашода с мисълта, че там ще, умрете. По такъв начин си отмъщава на вас за твоята упоритост, момче, която дълбоко го засегна, а и няма да загуби славата си на "милосърден". Той винаги е такъв... Но знае ли някой за кого по-напред е отредена смъртта! Абдулахи,му подхвърли мисълта да заповяда на тези кучета, които са ви отвлекли, да пътуват с вас. Бедно ги възнагради, а сега се страхува това да не се разчуе. Освен това и двамата с пророка желаят тези хора да не разказват, че в Египет има още войски, оръдия, пари и англичани ... Тежък и дълъг ще бъде този път. Ще вървите през пуста и болнава страна, затова пазете като очите си праховете, които ви дадох.

- Господарю, заповядай още веднъж на Гебхър да не се осмелява да държи гладна Нели и да я бие - каза Стас.

- Не се бойте. Препоръчах ви на стария шейх. който кара пощата. Той е мой добър познат. Дадох му часовник и го спечелих да се грижи за вас.

Като говореше така, той започна да се сбогува. Взе Нели на ръце, притисна я до гърдите си и повтори:

- Нека бог те благослови, дете мое! .. .

Слънцето бе залязло и настъпи звездна нощ. В тъмнината се чуваше пръхтенето на конете и пъшкането на натоварените камили.

Старият шейх Хатим удържа на обещанието, дадено на гърка, и старателно се грижеше за децата. Пътят нагоре срещу Бели Нил беше тежък. Пътуваха през Кетин, ЕдДу-чим и Кана, след което минаха гористия остров на Нил Аба, на който преди войната Махди бе живял в едно кухо дърво като дервишотшелник. Керванът бе принуждаван често да заобикаля обширни разливи, обрасли с папирус или така наречените суди, от които полъхът на вятъра носеше отровна миризма на разлагащи се листа, навлечени от водното течение. На времето английските инженери бяха разкъсали тези бентове1 и параходите можеха да пътуват от Хартум до Фашода и още по-нататък. Сега обаче реката отново се беше задръстила и като не можеше да тече свободно, преливаше от двете страни. Местностите от лявата и дясната страна на брега бяха покрити с висока джунгла, над която се издигаха могили на термити и отделни грамадни дървета; тук-таме лесовете стигаха чак до реката. На по-сухите места растяха акациеви горички. През първите седмици срещаха селища и арабски градчета, състоящи се от къщи със странни куполовидни покриви, изплетени от слама дохну, но отвъд Аба, от селището ГозАбуГума, навлязоха в страната на черните. Тя беше съвсем пуста, защото дервишите бяха отвлекли почти до последния човек местното негърско население и го продаваха по пазарите в Хартум. Омдурман, Дара, Фашер, ЕлОбейд и в други судански, дарфурски и кордофански градове. Жителите, успели да се укрият пред робството в гъсталаците и горите, бяха изтребени от глада и треската, пламнала с необикновена сила край Бели и Сини Нил. Самите дервиши казваха, че от нея умират "цели народи". Джунглата беше покрила бивши плантации от сорго, маниока и банани. Само дивите животни, непреследвани от никого, се бяха

---

1 след упадъка на дервишите съобщенията по вода отново бяха възстановени. - Б. а.

- Машалла! Какво богатство! Но сега не си струва да ловува човек, защото Махди е забранил на европейските търговци да идват в Хартум и няма на кого да се продават бивните, освен на емирите за умбаи.

Наред със слоновете се срещаха също жирафи, които щом забележеха кервана, бързо побягваха с тромави подскоци, размахвайки дългите си шии, сякаш бяха куци. След това все по-често се появяваха биволи и цели стада антилопи. Когато липсваше прясно месо, хората от кервана ловуваха по тях, ала почти винаги безуспешно, защото будните и пъргави животни не допускаха да ги доближат, нито пък да ги обкръжат.

Въобще храната беше оскъдна и поради обезлюдяването на страната не можеше да се купи нито просо, нито банани, нито риба, с които в миналото негрите от племената Шилюк и Динка охотно снабдяваха керваните, разменяйки храните срещу стъклени гердани и пиринчена тел. Хатим не допусна обаче децата да гладуват, нещо повече - държеше Гебхър изкъсо и веднъж преди лягане, когато той удари Стас при сваляне на седлата от камилите, заповяда да го разпънат на земята и да му отброят по трийсет бамбукови пръчки по петите. Два дни жестокият суданец можеше да стъпва само на пръсти, проклинаше часа, в който бе напуснал Фаюм, и си отмъщаваше на подарения му млад роб, който се казваше Кали.

Първоначално Стас беше доволен, че напуснаха задушния Омдурман и че вижда страни, за които винаги си бе мечтал. Досега неговият силен организъм понасяше много добре мъчителното пътуване, а по-обилната храна му възвърна енергията. По време на пътя и при почивките той неведнъж шепнеше на ухото на сестричето си, че може да се избяга и от околностите на Бели Нил и че въобще не се е отказал от това намерение. Безпокоеше го обаче нейното здраве. Две седмици след деня на тръгването от Омдурман Нели наистина не се беше разболяла все още от треска, но лицето й отслабна и вместо да обгори, ставаше все по-прозрачно, а малките й ръчички изглеждаха като измесени от восък. Не беше лишена от грижи, нито дори от такива удобства, каквито можеха да й осигурят Стас и Динах с помощта на Хатим, но й липсваше здравословният въздух на пустинята. Влажният и горещ климат -заедно с мъчителното пътуване все повече подкопаваха силите на крехкото дете.

Още от ГозАбуТума Стас всеки ден й даваше по половин прах хинин и се тревожеше много при мисълта, че лекарството няма да му стигне задълго и никъде след това; няма да може да го намери. Ала друг изход нямаше, защото трябваше да предотврати треската. Понякога изпадаше в отчаяние. Залъгваше се само с надеждата, че ако Смаин иска да размени двамата срещу собствените си деца, трябва да намери за тях някаква по-здравословна местност от Фашода.

Но нещастието като че ли постоянно преследваше своите жертви. Един ден преди да пристигнат във Фашода. Динах, която още в Омдурман не се чувствуваше добре, както развързваше вързопа с вещите на Нели, които бе взела във Фаюм, изведнъж изгуби съзнание и падна от камилата. С много усилия Стас и Хамис успяха да я свестят. Тя не дойде на себе си, или по-точно, свести се едва вечерта, и то само за да се раздели разплакана със своето любимо момиче и да умре.

Гебхър искаше непременно след смъртта да й отреже ушите, за да ги покаже на Смаин като доказателство, че е свършила по пътя и да поиска отделно награда за нейното отвличане. Така постъпвали с робите, умрели по време на пътуване. Но по молба на Стас и Нели, Хамис не му позволи и я погребаха прилично, а гроба й отрупаха с камъни и тръни, за да я запазят от хиените. Децата се почувствуваха още по-самотни, защото изгубиха в нейно лице единствената близка и предана душа. Този удар беше особено жесток за Нели, тъй че Стас напразно се опитваше да я утеши през цялата нощ и през следващия ден.

Настъпи шестият ден от пътуването. На обед керванът пристигна във Фашода, но намери само пепелища. Махдистите лагеруваха под открито небе или в струпани набързо колиби от трева и клони. Преди три дни селището изгоряло напълно. Бяха оцелели единствено опушените от дима глинени стени на кръглите колиби и намиращият се край самата вода голям дървен навес, който през времето на египтяните служеше за склад на слонова кост и където сега живееше вождът на дервишите, емир СекиТамала. Сред махдистите той беше забележителен човек, скрит неприятел на халиф Абдулахи и личен приятел на Хатим. Той покани гостоприемно стария шейх заедно с децата, ала още в началото им разказа неприятна новина.

Те нямало да намерят Смаин във Фашода. Преди два дни той бил потеглил на югоизток от Нил с експедиция за роби и не се знаело кога ще се върне, защото най-близките местности вече били обезлюдени, тъй че трябвало да се търси човешка стока много далеч. Наистина близо до Фашода се

намира Абисиния, с която дервишите също-воювали. но Смайн имал само триста души и не можел да се осмели да премине границите й, зорко пазени сега от войнственото население и от войниците на крал Йоан.

При това положение СекиТамала и Хатим започнаха да обмислят какво да правят с децата. Съвещаваха се главно по време на вечерята, на която емирът бе поканил и Стас и Нели.

- Аз - каза той на Хатим - скоро трябва да тръгна далеч на юг срещу Емин паша1, който е в Ладо и разполага с параходи и войски. Такава заповед си ми донесъл, Хатиме... Ти трябва да се връщаш за Омдурман, а във Фашода няма да остане жива душа. Тук няма къде да се живее, няма какво да се яде и върлуват болести. Знам наистина, че белите не боледуват от едра шарка, но треската ще погуби тези деца само за месец.

- Заповядано ми е да ги доведа във Фашода - отговори Хатим - и аз ги доведох, повече бих могъл да не се грижа за тях. Но ми ги препоръча един мой приятел, гъркът Калиопули, затова не бих искал да загинат.

- Това със сигурност ще стане.

- Какво да правим тогава?

- Вместо да остават в пустата Фашода, изпрати ги при Смаин заедно с тези хора, които са ги докарали до Омдурман. Смаин замина към планините, към сухата и висока страна, където тропическата треска не изтребва така хората, както край реката.

- Как ще намерят Смаин?

- По следите на огъня. Той ще опожарява джунглата, първо, за да вкарва животните в скалистите пруломи, където е по-лесно да ги заобиколят и избият, и второ, за да плаши варварите и ги изгонва от гъсталаците, в които те са се скрили от потерята.-... Не е трудно да се намери Смаин.

- Но дали ще го настигнат?

- Понякога той ще се застоява цяла седмица на едно място, защото трябва да опушва месо. Дори и да заминат след два-три дни, ще го настигнат със сигурност.

- Но защо трябва да го гонят. Нали той ще се върне във Фашода?

- Не. Ако залавянето на роби излезе успешно, ще ги заведе на пазар в градовете...

- Какво да правим?

---

1 Емин паша, по произход немски евреин, слеД завладяването на областта около езерото Албърт от Египет бил губернатор на Екватория. Магдистите го атакували няколко пъти. Спасил го Стенли, който го превел с по-голямата част от войниците му до Багамойо край Индийския океан. - Б. а.

В името на пророка! Вярно е!

И наистина нямаше друг изход, освен да се изпратят децата на ново скиталчество. Хатим, който се оказа много добър човек, се безпокоеше само да не би Гебхър, чиято жестокост беше разбрал по пътя, да започне да ги измъчва. Но суровият СекиТамала, който предизвикваше страх дори сред своите войници, заповяда да извикат суданеца и му заяви, че трябва да заведе децата живи и здрави при Смаин, а същевременно да бъде добър с тях защото в противен случай ще бъде обесен.

Добрият Хатим измоли още от емира да подари робиня на малката Нели, която да се грижи за нея по пътя и в лагера на Смаин. Нели много се зарадва от подаръка, особено когато се оказа, че робинята е млада девойка от племето Динка, с приятни черти и миловиден израз на лицето.

Стас знаеше, че Фашода е истинска смърт, затова въобще не помоли Хатим да не ги изпращат на ново, трето поред пътешествие. Тайно си мислеше също, че като пътуват на югоизток трябва да се приближат много до южните абисински граници и ще могат да избягат. Надяваше се, че на сухите възвишения Нели може би ще се опази от треската и поради всички тези причини той започна да се готви старателно и с желание за път.

Гебхър, Хамис и двамата бедуини също нямаха нищо против пътуването, като разчитаха и на това, че при Смаин ще могат да заловят голям брой роби и след това да ги продадат на сметка на пазара. Те знаеха, че понякога търговците на роби трупат големи богатства и във всеки случай предпочитаха да пътуват, отколкото да -остават тук под властта на Хатии и СекиТамала.

Подготовката обаче продължи дълго време, защото децата трябваше да си починат. За това пътуване камилите не можеха вече да бъдат използувани и арабите, Стас и Нели трябваше да пътуват на коне, а пък Кали, робът на Гебхър. и Меа, както по предложение на Стас беше наречена прислужницата на Нели, да вървят пеша край конете. Хатим се погрижи и за магаре, което носеше палатка за момиченцето и храна за три дни. Повече СекиТамала не можеше да отдели. За Нели направиха нещо като женско седло от кече, палмови рогозки и бамбук.

Децата прекараха в почивка три дни във Фашода, но безбройните комари край реката правеха престоя тук почти непоносим. През деня се появяваха рояци огромни сини мухи, които, въпреки че не хапеха, бяха толкова досадни,

навираха се в ушите, обграждаха очите и дори се пъхаха в устата. Още в Порт Саид Стас беше чул, че комарите и мухите разнасят тропическата треска и микробите, причинявайки възпаление на очите; затова накрая сам помоли СекиТамала да ги изпрати по-бързо, още повече, че наближаваше пролетният дъждовен период.
XXI

- Сташек, защо ние все пътуваме и пътуваме, а Смаин го-няма и няма?

- Не зная. Сигурно се движи бързо напред, за да стигне -скоро до местностите, където ще може да налови роби. Искаш ли да се присъединим вече към неговия отряд?

Момичето кимна с изрусялата си главица в знак, че много желае това.

- Защо желаеш толкова? - попита Стас.

- Може би при Смаин Гебхър няма да посмее да бие толкова жестоко горкия Кали.

- Смаин сигурно не е по-добър. Те всички са безмилостни към робите си.

- Така ли?

И две сълзици се търкулнаха по нейните хлътнали бузки.

Беше деветият ден от пътуването. Гебхър, който сега бе водач на кервана, първоначално намираше лесно следите от похода на Смаин. Останките от опожарената джунгла и местата на лагеруването, осеяни с оглозгани кости и различни отпадъци, му сочеха пътя. Но след пет дни попаднаха на обширна изгоряла степ, по която вятърът беше раздухал пожара от всички страни. Следите станаха неясни и объркани, защото Смаин, изглежда, беше разделил своя отряд на няколко по-малки части, за да улесни обкръжението на дивеча и снабдяването с храна. Гебхър не знаеше в каква посока да вървят и често се случваше след дълго лутане керванът отново да се върне на мястото, от което е тръгнал. След това попаднаха в гори, а като преминаха и тях, навлязоха в скалиста местност, където земята беше покрита от плоски скали или дребни камъни, разпръснати толкова нагъсто върху голяма площ, че напомняха на децата за градските калдъръми. Растителността тук беше оскъдна. Само тук-таме между скалните отломъци растяха еуфорбии, кръстатки, мимози, а по-рядко - високи светлозелени дървета, които Кали наричаше на езика кисвахили "мти" и с чиито листа хранеха конете. В околностите нямаше никакви рекички и поточета, но, за щастие, бяха започнали вече от време на време да валят дъждове и вода се намираше във вдлъбнатините и скалните цепнатини.

Дивите животни бяха пропъдени от отредите на Смаин и керванът би умрял от глад, ако не беше изобилието на токачки, които много често се вдигаха под краката на конете, а привечер толкова гъсто отрупваха дърветата, че беше достатъчно човек да гръмне по тях, за да паднат няколко на земята. Пък и те никак не бяха страхливи и позволяваха да се доближат до тях, а се издигаха така тежко и тромаво, че дори тичащият пред кервана Саба ловеше и душеше токачки почти всеки ден.

Хамис убиваше по петнайсетина на ден със старата пушкакремъклийка, която беше изпросил от един дервиш подчинен на Хатим, по пътя от Омдурман за Фашода. Повече сачми обаче нямаше, щяха да му стигнат най-много за двайсетина патрона и го тревожеше мисълта: какво ще правят, когато запасът се изчерпи. Понякога, макар и изплашени, между скалите се появяваха малки стада ариели, красиви антилопи, разпространени в цяла Средна Африка, но по ариелите трябваше да се стреля с щуцера; а те не умееха да си служат с пушката на Стас. Гебхър пък не искаше да му я даде в ръцете.

Суданецът също започна да се тревожи от дългия път. Понякога му идваше на ум да се върнат във Фашода, защото, ако се бяха разминали със Смаин, можеха да се заблудят в дивите местности,-където освен глада ги заплашваха дивите зверове и още по-дивите негри, обхванати от мъст заради ловните експедиции, устройвани срещу тях. Но понеже не знаеше, че СекиТамала тръгва срещу Емин, защото разговорът не стана в негово присъствие, -страхуваше се от мисълта, че ще трябва да застане пред очите на силния емир, който му заповяда да заведе децата при Смаин и му даде писмо за него, като му заяви, че ако не свърши добре задължението си, ще увисне на бесилката. Всичко това изпълваше душата му с мъка и злоба. А за своите разочарования вече не смееше да си отмъщава на Стас и Нели, затова, пък плещите на бедния Кали всеки ден се обливаха в кърви под бича му. Младият роб се приближаваше до суровия си господар винаги с трепет и тревога, но напразно прегръщаше той краката му и целуваше ръцете му, напразно падаше по очи пред него. Нито покорството, нито стоновете трогваха каменното му сърце и бичът при най-малкия повод, а понякога и без повод раздираше тялото на нещастното момче. Нощем поставяха на краката му дъска с прорези, -за да не избяга. Денем вървеше завързан край коня на Гебхър, което забавляваше много Хамис. Нели оплакваше със сълзи злата участ на Кали, Стас се възмущаваше от душа и на няколко пъти упорито се застъпваше за него, но като-забеляза, че

това повече дразни Гебхър, само стискаше зъби и мълчеше. Ала Кали разбра, че двамата се застъпват за него и ги обикна дълбоко със своето изстрадало, нещастно сърце.

От два дни пътуваха през скалист прулом с високи стръмни канари. По нанесените и разпръснати в безпорядък камъни, лесно можеше да се познае, че през дъждовния период пруломът се напълва с вода, но сега неговото дъно беше напълно сухо. От двете страни под стените растеше оскъдна трева, много тръни, а тук-там дори и дървета. Гебхър се впусна в това каменно гърло, защото непрекъснато водеше нагоре и той смяташе, че ще ги заведе на някаква височина, откъдето ще му бъде лесно да забележи денем дима, а нощем огньовете в лагера на Смаин. На някои места пруломът ставаше толкова тесен, че успоредно можеха да вървят само два коня, на други се разширяваше и образуваше малки, кръгли долини, оградени сякаш с високи каменни зидове, на които седяха големи павиани, играеха си, врякаха и се зъбеха срещу кервана.

Беше пет часът следобед. Слънцето-вече клонеше към залез. Гебхър мислеше за нощуването; искаше само да стигне до някаква долинка, където ще може да направи зериба, т. е. да огради кервана заедно с конете с. плет, от бодливи мимози и акации, които да ги предпазят от дивите животни. Саба тичаше напред, пролайваше към маймуните, които скачаха изплашено щом го зърнеха, и много често изчезваше зад завоите на прулома. Ехото високо повтаряше неговия лай.

Изведнъж обаче той млъкна, а след малко дотича бързо при конете с настръхнала козина на гърба и подвита. отдолу опашка. Бедуините и Гебхър се досетиха, че навярно нещо го е изплашило и като се спогледаха, тръгнаха напред, за да разберат причината. Но като минаха малкия завой, те спряха конете и в миг застанаха като приковани отгледката, която се откри пред очите им.

Върху невисока скала, която се намираше точно в средата на доста широкия на това място прулом, лежеше лъв.

От него ги отделяха най-много сто крачки. Като ги забеляза, мощното животно се надигна на предните си лапи и се загледа в ездачите и конете. Залязващото слънце огряваше огромната му глава, рунтавите му гърди - и в червеното сияние той приличаше на един от сфинксовете, които красят входовете към древните египетски храмове.