Хенрик Сенкевич

След по-малко от половин час шумът на водопада стана съвсем ясен, а по крякането на жабите Стас разбра, че е

---

пр.
вече близо до разлива, където преди това беше стрелял по водни птици. В светлината на месеца дори разпозна растящите край него дървета. Сега трябваше да бъде още по-внимателен, защото разливът беше същевременно и водопой, при който сигурно се събираха всички животни от околността, тъй като другаде бреговете на реката бяха стръмни и мъчно достъпни. Ала вече беше късно и след нощния лов хищниците сигурно се бяха изпокрили в скалните пещери. Конят изпръхтяваше от време на време, подушвайки пресните следи на лъвове или пантери, но Стас мина благополучно и след малко видя върху високия нос огромния черен силует на "Краков". За пръв път в Африка той имаше чувството, че сякаш се връща у дома. Мислеше си, че ще завари всички да спят, но в сметките му не влизаше Саба, който започна така силно да лае, че би събудил дори умрелите. Само след миг и Кали се намери пред дървото и извика:

Бвана кубва на кон!

Но в гласа му имаше повече радост, отколкото изненада, защото вярата му в силата на Стас беше толкова голяма, че дори ако той сътвореше кон, черното момче нямаше много да се изненада.

Тъй като у негрите радостта се изразява със смях, той започна да се удря с длани по бедрата и да се смее като

луд,

След това влезе в дървото. Нели също се беше събудила и го извика. Стас дръпна платнената завеса и в светлината на газеничето видя бледото й лице и белите сухи ръце върху одеялото, с което беше завита.

Как се чувствуваш, мъничката ми? - попита весело. - Добре. И спах дълбок сън, докато- ме събуди Саба. Но ти защо не спиш?

- Излизах.

- Къде?

- До аптеката.

- Да. За хинин.

Вярно е, че силните прахове хинин, които момичето вземаше преди, горчеха, но тъй като тя ги смяташе за незаменимо лекарство за всички болести, въздъхна и рече:

- Знам, че вече нямаш хинин.

Стас вдигна към газеничето едно от флакончетата и попита горд и радостен:

- А това какво е?

Нели не можеше да повярва на очите си, а той, целият

сияещ, заговори бързо:

- Сега ще оздравееш! Веднага ще ти загъна в кората на прясна смокиня голяма порция, която трябва да глътнеш, а с какво ще я изпиеш - ще видим. Какво ме гледаш така, сякаш си видяла зелена котка?... Да! Имам още един флакон. И двата ги получих от един бял човек, чийто лагер се намира на четири мили оттук. Връщам се оттам. Казва се Линде и е ранен; но ми даде много ценни неща. Върнах се с кон, а при него отидох пеша. Приятно ли е, мислиш, да вървиш нощем пеша през джунглата! Уфф! Втори път за нищо на света не бих тръгнал, освен отново за хинин.

Като говореше така, той остави учуденото момиче и мина в "мъжкото отделение", избра най-дребната измежду смокините, издълба я и сипа в средата хинин, като внимаваше дозата да не стане по-голяма от праховете, които беше получил в Хартум. После излезе от дървото, сложи чай в съда с горещата вода и се върна с лекарството при Нели.

А през това време тя си мислеше за всичко, което се беше случило. Беше безкрайно любопитна да научи какъв е онзи бял човек,. как Стас беше разбрал за него, ще дойде ли той при тях и ще пътуват ли заедно по-нататък? Сега не се съмняваше, че след като Стас е намерил хинин, тя ще оздравее. Ах, този Стас ... тръгнал посред нощ през джунглата, без да му мигне окото!

Въпреки цялото си възхищение от него, без много да се замисля, Нели смяташе досега, че всичко, което той върши за нея, е напълно в реда на нещата, защото се знае, че по-голямото момче трябва да се грижи за по-малкото момиче. Ала сега през главичката й мина мисълта, че без неговата закрила тя отдавна щеше да загине, че той се грижи много за нея, че изпълнява желанията й и я защищава, както никое друго момче на неговата възраст не би пожелало и не би могло да прави това - ето защо нейното малко сърце се изпълни с огромна благодарност.

И когато Стас влезе отново и се наведе над нея с лекарството, тя кръстоса тънките си ръце през шията му и го прегърна сърдечно.

- Сташек, ти си много добър към мен. А той й отговори:

- А към кого трябва да бъда добър? Хубава работа! Вземи лекарството!

Ала той беше много доволен, защото очите му блеснаха радостно и отново се провикна, към отвора на хралупата горд и радостен:

- Меа, а сега донеси чая за бейби!
XXXIII

Стас отиде при Линде едва на следващия ден следобед, защото трябваше да си отспи за миналата нощ. Предвиждайки, че болният може да се нуждае от прясно месо, по пътя той уби две токачки, които наистина бяха приети с благодарност. Линде беше много отслабнал, но беше в съзнание. Веднага след посрещането попита за Нели, след това предупреди Стас да не смята хинина за напълно достатъчно средство против треската и да я пази от слънце, от измокряне, от престои в ниски и влажни места през нощта и накрая - от лоша вода. След това по негово желание Стас му разказа своята история и тази на Нели от отвличането чак до пристигането в Хартум и посещението при Магди, а след това от Фашода до освобождаването си от ръцете на Гебхър и по-нататъшните пътешествия. През време на разказа швейцарецът го гледаше с нарастващо любопитство, често пъти с подчертано възхищение, а когато най-сетне историята завърши, запали лулата си, още веднъж огледа Стас от главата до петите и рече някак си замислено:

- Ако във вашата страна има много такива момчета като тебе, няма лесно да се справят с вас.

След кратко мълчание той продължи:

- Най-доброто потвърждение за искреността на твоите думи е това, че си тук и че стоиш пред мен. И знаеш ли какво ще ти кажа: вашето положение е страшно, всеки път в каквато и посока да води, също е страшен, но кой знае, дали такова момче като тебе няма да спаси от тази бездна и себе си, и онова дете...

- Стига Нели да бъде здрава, аз ще направя каквото мога - обади се Стас.

- Но пази и своите сили, защото задачата, която стои пред тебе, не е по силите дори на възрастен човек. Ти даваш ли си сметка къде се намираш сега?

Не. Спомням си, че след излизането от Фашода минахме през голямо селище, наречено Денг, през някаква река ...

- Собат - прекъсна го Линде.

- В Денг имаше много дервиши и негри. Следвайки Собат, навлязохме в страната на джунглите и пътувахме цели седмици, докато стигнахме до тази падина, в която вече знаете какво се случи ...

- Зная. След това сте се впуснали по онази падина, чак до реката. Затова послушай ме: след преминаването на Собат изглежда, сте свили със суданците на изток, но повече

на юг. Сега се намирате в непозната на пътешествениците и географите местност. Реката, край която се намираме, тече на северозапад и по всяка вероятност се влива в Нил. Казвам: по всяка вероятност, защото сам не съм сигурен и вече не бих могъл да проверя, въпреки че се отклоних от планината Карамойо, за да изследвам изворите й. От пленените дервиши след битката чух, че се нарича Огелогуен, но и те не бяха сигурни, защото по тези места се впускат само за лов на роби. Тези въобще малко населени места заема племето шилюк, но сега страната е пуста, защото една част от населението е измряло от едра шарка, друга част е пометена от махдистите.а останалата е избягала към планината Карамойо. Неведнъж в Африка се случва гъсто населена днес страна да се превърне утре в пущинак. Според моите пресмятания вие се намирате на около триста километра от Ладо. Бихте могли да бягате на юг при Емин, но тъй като самият Емин сигурно е обсаден от дервишите, няма никакъв смисъл дори да се говори за това .. .

- А до Абисиния? - попита Стас.

- Също около триста километра. Не бива да се забравя, че Махди воюва с цял свят, с Абисиния също. От пленниците научих, че край западната и южната граница се навъртат големи или по-малки орди дервиши, та лесно бихте могли да попаднете в ръцете им. Абисиния наистина е християнска държава, но южните диви племена или са езичници, или изповядват исляма и поради това тайно симпатизират на Махди . . . Не, оттам няма да се промъкнете.

- Какво да предприема тогава и накъде да вървя с Нели? - попита Стас.

- Казах, че положението е тежко - рече Линде. Той постави двете си ръце на главата и дълго време лежа мълчаливо.

- Към океана - обади се най-после - от тук ще има над деветстотин километра през планини, през места, населени с диви племена, дори през пустиня,- защото там, изглежда, има цели райони, в които няма вода. Ала страната номинално принадлежи на Англия. Можете да попаднете на кервани със слонова кост за Кисмаю, за Ламу и за Момбаса, или пък на мисионерска експедиция . . . Като разбрах, че от дервишите няма да мога да изследвам течението на реката, понеже завива към Нил, и аз исках да вървя на изток, към океана ...

- Да се връщаме заедно! - извика Стас.

- Аз вече няма да се върна. Ндири така ми разкъса мускулите и жилите, че неминуемо ще последва инфекция на кръвта. Единствено хирург би могъл да ме спаси, ако ми отреже крака. Сега вече всичко е съсирено и схванато, но първия ден си хапех пръстите от болка ...

- Вие непременно ще оздравеете.

- Не, мое смело момче, аз положително ще умра, а ти хубаво ще ме затрупаш с камъни, та хиените да не ме изровят. Може би на умрелия да му е все едно, но не е приятно да се мисли за това приживе... Тежко е да се умира толкова далеч от близките ...

И очите му сякаш потънаха в мъгла, след което продължи:

Но аз вече съм се примирил с тази мисъл, затова по-добре да говорим за вас, а не за мен. Ще ти дам един съвет: остава ви само пътят на изток, към океана. Ала преди да тръгнете, починете си добре и съберете сили. В противен случай твоето малко другарче ще умре след няколко седмици. Отложете пътуването до края на дъждовния период, па дори и за по-дълго. Първите летни месеци, когато дъждът престане да вали, а водата покрива още блатата, са най-здравословни. Тук, където се намираме сега, е възвишение, което лежи на височина седемстотин метра над морското равнище. На височина хиляда и триста метра тропическата треска вече не върлува, а донесената от по-ниските места се проявява в много по-слаба форма. Вземи малката англичанка и заминавай за планините...

Говоренето, изглежда, го измъчваше много, защото той млъкна отново и известно време нетърпеливо пъдеше огромните сини мухи, каквито Стас бе виждал по пепелищата във Фашода.

След това продължи:

Внимавай добре какво ще ти кажа. На един ден път оттук на юг се издига самотна планина, не по-висока от осемстотин метра. Тя прилича на обърната с дъното нагоре тенджера. Склоновете й са много стръмни и е достъпна единствено откъм скалистия хребет, толкова тесен, че на места по него могат да вървят един до друг само два коня. На плоския й връх дълъг около километър и повече, имаше негърско село, но махдистите изклаха и отвлякоха населението. Може би това е сторил Смаин, когото аз разбих, но не му отнех робите, защото преди това той ги беше изпратил под добра охрана за Нил. Отседнете на тази планина. Там има извор с прекрасна вода, няколко ниви с маниока и много банани. В колибите ще намерите много човешки кости, но от зараза от труповете не се страхувайте, защото след дервишите се появиха мравки, които и нас пропъдиха оттам. На това място сега няма жива душа. Останете месец-два в селото. На тази височина треската не върлува. Нощите са хладни. Там твоето малко другарче ще си възвърне здравето, а ти ще събереш нови сили.

- А след това какво да правя, накъде да вървя?

- След това каквото е рекъл бог. Ще се опитате да се промъкнете в Абисиния през по-далечни местности, до които не стигат дервишите, или ще тръгнете на изток. Чувал съм, че арабите от крайбрежието стигат чак до някакво езеро, търсейки слонова кост, която купуват от племената Самбуру и Вахима.

- Вахима ли? Кали произхожда от племето Вахима.

И Стас започна да разказва на Линде как е наследил Кали след смъртта на Гебхър и как Кали му е разказвал, че е син на вожда на всички Вахима.

Ала Линде прие тази вест по-безразлично, отколкото Стас се надяваше.

- Толкова по-добре - каза той, - защото може да ви бъде в помощ. Между черните се срещат хора с честни души, макар че на тяхната благодарност въобще не може да се разчита: те са деца, които забравят какво се е случило

вчера.

- Кали няма да забрави, че съм го избавил от ръцете

- Възможно е - каза Линде и като посочи Насибу, добави: - Той също е добро дете. Прибери го след моята смърт.

- Не говорете и не мислете за смъртта.

- Драги мой - отговори швейцарецът, - аз желая тя да дойде без много мъки. Помисли си, аз съм сега напълно безпомощен и ако някой от махдистите, които разбих, се е заблудил случайно из тази клисура, би могъл да ме заколи като овца.

Той посочи заспалите негри:

- Тези вече няма да се събудят или по-точно, всеки от тях се събужда малко преди смъртта и бяга обезумял в джунглата, от която вече не се връща ... От двеста души ми останаха само шейсет. Мнозина избягаха, много умряха от едра шарка, други изпозаспаха в различни долища.

Със съжаление и ужас Стас започна да оглежда спящите. Телата им имаха пепеляв цвят, което у негрите изразява бледост. Едни бяха със затворени очи, други с полуотворени, но и те спяха дълбоко, защото зениците им бяха безчувствени за светлината. Някои имаха подпухнали колене. Всички бяха ужасно слаби, та чак се брояха ребрата им под кожата. Ръцете и краката им трепереха бързо и непрекъснато. Сините грамадни мухи покриваха гъсто очите и устните им.

- Няма ли -за тях спасение? - попита Стас.

- Не,няма. Край Виктория от тази болест опустяват цели села. Понякога бушува по-силно, понякога по-слабо. Най-често се разболяват от нея хората от селата, разположени по крайбрежните мочурища.

Слънцето вече премина в западната част на небето, но преди още да настъпи вечерта, Линде разказа на Стас своите приключения. Той бил син на търговец от Цюрих. Семейството му произхождало от Карлсруе, но от 1848 година се преселило в Швейцария. Баща му направил голямо състояние от търговия с коприна. Учил сина си за инженер, ала още от най-ранна възраст младият Хенрих мечтаел за пътешествия. След завършването на политехниката, наследявайки цялото бащино състояние, той предприел първото пътешествие до Египет. Това станало през времето преди Махди, та имал възможност да стигне чак до Хартум и да ловува с дангалите в Судан. След това се посветил на географията на Африка и станал толкова добър неин познавач, че много географски дружества го избрали за свой почетен член. Последното пътуване, което завършило толкова фатално за него, започнало от Занзибар. Стигнал до Големите езера и смятал да се промъкне покрай неизвестната досега планина Карамойо до Абисиния, а оттам до крайбрежието на океана. Ала занзибарците не искали да вървят по-нататък. За щастие или нещастие тогава се водела война между краля на Уганда и Униоро. Линде направил редица услуги на краля на Уганда, който пък в замяна на това му подарил двеста "пагази". Това напълно улеснило пътуването и разглеждането на планината Карамойо, но след това сред тях се появила едра шарка, а подир нея дошла страшната сънна болест и пълната гибел на кервана.

Линде притежаваше голямо количество различни консерви, но поради опасността от скорбут, всеки ден ходел на лов, за да осигурява прясно месо. Той бил отличен стрелец, но не особено предпазлив ловец. И се случило така, че когато преди няколко дни лекомислено се приближил към падналия глиган ндири, животното скочило и му разкъсало ужасно крака, а след това му стъпкало кръста. Това се случило близо до самия лагер пред очите на Насибу, който скъсал ризата си,направил от нея превръзка и успял да спре кръвта и да заведе ранения в палатката. Ала от вътрешния кръвоизлив в крака му се появили съсирвания и болният бил застрашен от гангрена.

Стас искаше на всяка цена да го превързва и заяви, че или ще идва всеки ден, или за да не оставя Нели само на грижите на двамата негри, ще го пренесе върху опънати между два коня постели от кече до носа, в "Краков".

Линде се съгласи с превръзките, но не и с пренасянето.

- Аз зная - каза той, сочейки своите негри,- че тези хора ще умрат, но докато не умрат, не мога да ги обрека живи да бъдат разкъсани от хиените, които само огънят нощем държи на разстояние.

И той започна трескаво да повтаря:

- Не мога, не мога, не мога!

Скоро обаче се успокои и продължи с необикновено развълнуван глас:

- Ела тук утре сутринта ... Имам една молба към тебе, ако я изпълниш, може би бог ще ви изведе от тези африкански бездни, а на мен ще ми изпрати лека смърт. Исках да отложа тази молба за утре, но тъй като утре мога да бъда вече в безсъзнание, ще ти я кажа днес: вземи вода в някакъв съд, спри се пред всеки един от тези заспали нещастници, поръси го с вода и изречи думите: "Кръщавам те в името на отца и сина и светия дух!.. ."

Вълнението задави гласа му и той млъкна.

- Обвинявам се сам - каза след малко, - че не се разделих по този начин с тези, които умираха от едра шарка и с тези, които заспаха по-рано. Ала сега смъртта стои над мен... и бих искал . .. поне с този остатък от моя керван да продължа заедно последното велико пътешествие...

Като каза това, той посочи с ръка разжареното небе - и две сълзи бавно се стекоха по бузите му. Стас горко плачеше.
XXXIV

На другия ден ранното слънце огря едно странно зрелище. Стас минаваше край скалната стена, спираше се при всеки негър, оросяваше челото му с вода и произнасяше над него свещените думи. А те спяха с треперещи ръце и крака, с отпусната върху гърдите или вдигната нагоре глава, все още живи, но вече приличащи на трупове. Така протичаше покръстването на спящите в утринната тишина, сред слънчевия блясък, сред дивия пущинак. Този ден небето беше безоблачно, високо, сивкавосиньо и някак си печално.

Линде още беше в съзнание, но се чувствуваше все по-слаб. След превръзката връчи на Стас затворен ламаринен футляр с документи, помоли го да ги пази и повече не проговори. Вече не можеше да яде, а жаждата го измъчваше безмилостно. Доста преди залез слънце той започна да бълнува. Викаше на някакви деца да не плуват надалеч по езерото, докато накрая започна да се мята разтреперан и да обхваща с ръце главата си.

Следващия ден той въобще не позна Стас, а след три дни почина по обед, без да дойде в съзнание. Стас искрено го оплака, след това двамата с Кали го отнесоха в близката тясна пещера, чийто отвор запушиха с тръни и камъни.

Стас заведе малкия Насибу в "Краков". На Кали поръча да остане и пази запасите, а през нощта да кладе голям огън край спящите. А сам кръстосваше непрестанно между

двете клисури, прекарваше денкове, оръжие и особено боеприпаси от ремингтоните, от които вадеше барута и правеше голяма мина, за да пръсне скалата, която затваряше Кинг. За щастие, след ежедневните дози хинин здравето на Нели чувствително се поправи, а по-голямото разнообразие на храната укрепи силите й. Ала Стас винаги я напускаше с нежелание и със страх, а когато заминаваше, не й позволяваше да излиза от дървото и запълваше отвора му с бодливи акациеви клони. Но поради работите, които се трупаха върху него, той трябваше да я оставя на грижите на Меа, Насибу и Саба, на който всъщност разчиташе най-много. Предпочиташе по десетина пъти на ден да ходи в лагера на Линде за денкове, отколкото да оставя дълго време момичето само. Той се отруди жестоко, но желязното му здраве издържа всички трудности. Едва след десетина дни денковете бяха разпределени, по-непотребните прибраха в пещерите, по-нужните поставиха в "Краков",доведоха и конете на носа, а с тях прекараха голяма част от ремингтоните, които щеше да носи Кинг.

През това време в лагера на Линде ту един, ту друг от спящите негри скачаше и в предсмъртен пароксизъм хукваше към джунглата, от която вече не се връщаше. Ала имаше и такива, които умираха на място, а някои, бягайки сляпо, разбиваха главите си о скалите още в лагера или някъде наблизо. Тях трябваше да погребва Кали. След две седмици остана само един, но и той умря в съня си от изтощение. Най-после дойде време да вдигнат във въздуха скалата и да освободят Кинг. Той вече беше толкова опитомен, че по заповед на Стас го хващаше с хобота и го поставяше на врата си. Свикна също така и с носенето на тежести, които, по една бамбукова стълбичка Кали му поставяше на гърба. Нели твърдеше, че го товарят прекалено много, но в действителност за него това беше нищо и едва наследените от Линде багажи можеха да представляват по-сериозен товар. Със Саба, който в началото предизвикваше у него голяма тревога, най-после се сприятели до такава степен, че си играеше с него, като го прекатурваше с хобота на земята, а Саба се преструваше, че го хапе. Понякога обаче Кинг ненадейно обливаше кучето с вода, което то приемаше като твърде неуместна шега.

Децата най-много се радваха, че разумното и напълно разсъдливо животно разбира всичко, каквото искат от него и се съобразява с всяка заповед, с всяко искане, с всеки жест. В това отношение слоновете превишават несравнено всички други домашни животни, а Кинг без всякакво сравнение превишаваше Саба, който приемаше всички предупреждения на Нели с въртене на опашката, но след това правеше каквото си иска.

След няколко седмици Кинг разбра отлично, че човекът, когото най-много трябва да слуша е Стас, а личността, за която всички най-много се грижат, е Нели. Затова изпълняваше най-примерно заповедите на Стас, а най-много обичаше Нели. От Кали много не се трогваше, а Меа пренебрегваше напълно.

Като приготви мината, Стас я пъхна в най-дълбоката пукнатина, след това залепи пукнатината с глина и остави съвсем малък отвор, през който промъкна фитил, усукан от сухи палмови влакна и посипан със стрит барут. Най-после настъпи решителният момент: Стас лично запали посипания с барут фитил, след това побягна с всички сили към дървото, в което преди това беше затворил останалите. Нели се страхуваше да не би Кинг да се изплаши много, но момчето я успокои - първо, с това, че е избрало ден. в който сутринта бе преминала буря с гръмотевици, и второ, с уверението, че дивите слонове неведнъж чуват гърмежите на гръмотевиците, когато небесната стихия се разрази над джунглата. Все пак те седяха с разтуптени сърца и брояха минутите една след друга. Най-после страшен гръм разтърси въздуха, та чак мощният баобаб се разтресе от върха до долу, а остатъците от неизчистения гнилак се изсипаха върху главите им. В същия миг Стас изскочи от дървото и като заобикаляше завоите на клисурата, побягна към изхода.

Резултатите от взривяването се оказаха необикновено добри. Едната половина на варовиковата скала се беше пръснала на дребни парченца, втората се беше пукнала на двайсетина по-големи и по-малки къса, разхвърляни от силата на експлозията на голямо разстояние.

Слонът беше свободен.

Зарадвано, момчето изтича до ръба на скалата, където вече бяха Нели, Меа и Кали. Кинг обаче се беше изплашил малко, оттеглил се бе до самия бряг на клисурата и с вдигнат нагоре хобот гледаше в посоката, откъдето се бе разнесъл необикновеният гръм.Но когато Нели започна да го вика, веднага престана да мърда с уши, а когато пък слезе при него през отворения вече проход, той се успокои напълно. Ала повече от Кинг се бяха изплашили конете, два от които избягаха в джунглата, та Кали ги намери едва при залез, слънце.

Още същия ден Нели изведе Кинг "на бял свят". Колосът вървеше послушно след нея като малко кученце, след това се изкъпа в реката и сам помисли за вечерята си, като опря глава о едно голямо смокиново дърво, счупи го като тънка тръстика, след което грижливо изяде плодовете и листата. Вечерта обаче се върна при дървото и често-често завираше в отвора своя дълъг -нос, търсейки упорито и нахално Нели, та накрая Стас трябваше да го плесне здравата по хобота.

Ала най-радостен от успешното му освобождаване този ден беше Кали, защото от плещите му падна задължението да трупа храна за гиганта, което не беше лесна работа. Затова Стас и Нели го чуха да пее докато разпалваше огъня за вечеря нов радостен химн, съставен от думите: