ХипсоСъзнание (техники за постигане на личен успех) Джон Бейнс предговор

Вълнението е смътно усещане за несигурност и нерв­ност, което често се превръща във всекидневно хро­нично състояние. Мъчителното безпокойство

Изтегляне 0.91 Mb. страница 5/35 Дата 29.01.2023 Размер 0.91 Mb. #116438

Навигация на страницата:

• Тревожността

Вълнението е смътно усещане за несигурност и нерв­ност, което често се превръща във всекидневно хро­нично състояние. Мъчителното безпокойство е по-силно състояние на тревога, породено от натиска на особени събития или обстоятелства. Тревожността възниква при заплаха за самото съ­ществуване на организма. Тревожността е страх от смъртта и мобилизира някои защитни механизми, кои­то, така да се каже, тласкат индивида към внезапно нервно и жизнено „вътрешно горене". Когато човек е в смъртна опасност, защитните ме­ханизми се задействат и увеличават неимоверно енер­гията и съпротивителната способност на организма. В такъв момент човек е способен на истински подвизи. Ако опасността е постоянна и непрекъсната, индиви­дът бързо стига до изтощение, при което защитните му сили рязко спадат. Невъзможно е да извършваме каквато и да е дейност без прекъсване и без почивка, тъй като периодично се нуждаем да се разтоварим от напрежението и да въз­върнем хомеостатичното си равновесие. Оттам прои­зтича и неизбежната необходимост да пестим енергия и да спим през нощта, за да компенсираме изразходва­ното от стреса. Една от най-често срещаните и типични прояви на напрежението е хроничната умора. Невротичното из­тощение проличава особено силно в момента на събуждането. Астеникът изпитва вътрешна съпротива да стане и с удоволствие би останал в леглото. Струва му се потискащо и трудно да пристъпи към каквато и да е двигателна дейност и се чувства замаян и уморен. Да не забравяме, че именно сутрин човек се подготвя да посрещне отговорностите на деня и това е отправна­та точка във всекидневието. Щом свърши работният ден, с него до известна степен свършват и нашите от­говорности и задължения - ето защо в този момент астеникът изпада в състояние на дълбоко блаженство, което продължава до късно през нощта, а на другия ден цикълът се повтаря. Често възникват редица субективни усещания, като сърцебиене, тежест в сърдечна­та област, задух и прочее. Всички форми на напрежение са признак на енергийна недостатъчност - състояние на изтощение, което причинява преумора. При сравнително здравия човек с нормално телосложение липсата на нервна енергия се дължи на две основни причини - изчерпването й през деня и недостатъчно­то й възстановяване по време на сън. Изчерпването винаги се дължи на лоши навици, поради които нервна­та енергия се подава неправилно. Колкото и странно да изглежда, съвременното възпитание не включва създа­ването на положителни навици, свързани с въображението и чувствата. От малки ни учат да се мием и къпем, да не преяждаме, да спазваме нормите на езика и пове­дението в обществото, но чувствата и въображението се пренебрегват, сякаш са без значение. Например, един от най-вредните навици е желанието да вършим няколко неща едновременно, което води до напрежение и изхабяване. Друг лош навик е непрекъснато да се връ­щаме към неприятни спомени от миналото. Стресът е основен причинител на следните болести: а) сърдечносъдови заболявания, ендокардит, миокардит, перикардит, сърдечна невроза, сърцебиене, бодежи в сърдечната област, неравномерен пулс, артериосклероза б) бъбречни заболявания в) еклампсия - една от най-опасните форми на токсикозите в бременността г) ревматоиден артрит д) кожни болести: еритема, екзема, обриви, импетиго, псориазис, копривна треска, сърбежи, диабет, подаг­ра, алергии ж) сексуални нарушения з) стомашни смущения като гастрит, язва, рак на стомаха и хранопровода, възпаление на червата, запек и) болести на обмяната - анемия, скорбут к) рак л) нервни и психически разстройства: спазми, неврал­гии, цефалгия, мигрена, безсъние, неврастения, хистерия, психоза м) затлъстяване, Ако от този дълъг списък разгледаме само вредата, причинена от сърдечните заболявания и нервните и психически разстройства, ще придобием добра предс­тава за въздействието на стреса. Когато се появят патологични прояви на напрежение, често прибягваме до транквиланти, които временно освобождават мо­зъчната кора от разстройващите въздействия. Успокоителните средства обаче имат разрушително дейс­твие и не могат да се приемат неограничено. При прекомерна употреба те могат да причинят психически и физически увреждания, например, стомашни язви и ко­лити. Необяснимо защо медицината не отдава на релаксацията онова изключително значение, което тя има като естествена предпазна мярка и средство за лечение на тревожните състояния. РАЗТРЕВОЖЕНИЯТ ИНДИВИД Човек Всекидневно изживява различни емоции, усеща­ния, гневни изблици, агресивност, репресии и провали. Емоцията е реакция на организма срещу някаква смущаваща ситуация, приятна или неприятна. Тя обикновено се определя като „състояние на вълнение", „нару­шаване на равновесието" или „силна, случайна и неорга­низирана реакция към някакъв дразнител". Всяка силна емоция е придружена от физиологични и психически из­менения. При интензивно емоционално състояние про­тича нервен ток с анормална мощност, който претоварва естествените пътища, нарушава и обърква някои мозъчни функции и временно ги анулира. На физио­логично ниво протичат интересни реакции, които подсказват, че организмът се готви за борба. Настъпват някои от следните изменения: зениците се разширя­ват, пулсът и сърцебиенето се ускоряват, кръвното налягане се покачва, ритъмът и дълбочината на диша­не се увеличават и се засилва консумацията на кисло­род, нараства кръвната захар, секрецията на потните жлези става по-силна, потиска се отделянето на слюнка и стомашен сок, подобрява се свиваемостта на мускулите. Силното емоционално състояние винаги предс­тавлява отклонения от нормата, която предполага спокойствие и равновесие. Все пак измененията, причинени от емоциите, са по­лезни за индивид, който е принуден да атакува или да се спасява с бягство. Емоцията издига максимално енергийното ниво и удължава времетраенето на полезното усилие. Човек в момент на смъртна опасност е спосо­бен да извърши истински физически подвизи. Като на­рушават временно равновесието, емоционалните със­тояния пускат в ход защитните механизми на организ­ма. Хомеостазата е способността на организма да поддържа вътрешно равновесие и постоянно да се стреми да го възстановява. Хомеостатичната способ­ност е подложена на голямо изпитание при емоционал­ните състояния. Очевидно емоционалното напрежение засяга целия организъм, като нарушава тези важни хомеостатични функции. Най-смущаващото емоционално състояние се причинява от страх пред въображаема или все още несъщес­твуваща опасност. Този страх се проявява под форма­та на тревога. Фройд твърди, че всички видове тревога са всъщ­ност страх от смъртта. Човешкото същество се чувства застрашено в самото си съществуване, но не от непосредствена и осезаема, а по-скоро от някаква въоб­ражаема, проектирана в бъдещето опасност. Крапф смята, че „първите изживявания на тревога у индивида се дължат на временна липса на кислород, докато индивидът все още е в утробата и тази първична заплаха за съществуването поражда биологични споме­ни, които завинаги свързват усещането за тревога с жизненоважния механизъм на насищането с кислород, дори когато по-късно околната среда не намалява не­посредствено количеството кислород... Субективните изживявания на тревога обикновено са придружени от рефлексна хипоксия (липса на кислород)". Разграничаваме две основни групи тревожни стиму­ли: вътрешни и външни. Тъй като тревогата е явление, мобилизиращо цялата личност на индивида, произхо­дът на вътрешните и външни сигнали всъщност се свежда до взаимоотношението между човека и среда­та. За да изясним първопричината за тревогата, трябва да вникнем в цялостното формиране на личността и психоаналитичната й структура. Личността се разг­лежда преди всичко като отличителен белег на индивида. Гордън Олпърт в „Психология на личността" твърди, че „личността е продукт на сложната културна ис­тория на всеки човек". Но „никоя характеристика на личността не е освободена от наследствени влияния. Личността на индивида е средство за адаптиране или оцеляване в резултат от взаимодействието между ор­ганичните му потребности и околната среда, която е едновременно благосклонна и враждебна към тези пот­ребности. Взаимодействието се осъществява благода­рение на гъвкавата и способна да се видоизменя нервна система. В процеса на приспособяване на органичните потребности към изискванията на средата, централ­ната нервна система създава известни характерни формации, като навици, отношения, лични черти, начи­ни на сублимиране и мислене. Тези характерни форми на приспособяване, взети в тяхната цялост, определят личността". Личността не се формира с раждането, а постепен­но въз основа на различни преживявания. При формира­нето й важна роля изпълняват „нагоните", тоест основните мотиви, произтичащи от физиологията и хи­мията на тялото. Основните нагони се дължат на те­лесните потребности. Например, гладът е резултат от липсата на храна в тялото. Нагоните изискват оп­ределено изменение, за да се задоволи някаква потреб­ност. Нагонът е винаги състояние на органично напре­жение, което се засилва, докато организмът реагира по начин, който освобождава натрупаното напрежение. Вегетативната нервна система непрекъснато нала­га различни пренастройки, които се изпълняват от гръбначномозъчната система. Тя трябва да се грижи непрестанно за сигурността и удобството на индивида, затворен между емоционалните потребности и ог­раниченията и изскванията на средата. Това взаимо­действие между вегетативната и централната нервна система поражда непрекъснати психически конфликти, тъй като всички нагони по същността си са стремеж да се придобие или избегне нещо - с други думи, индиви­дът желае да придобие нещо или да избегне друго, кое­то застрашава сигурността му. Във всекидневието обаче желаното и нежеланото често се смесват. Нап­ример, едно лице с деликатен стомах желае да яде пикантни ястия, но се страхува да не му прилошее. Това поражда вътрешна борба. Понякога, в по-сложни ситу­ации, съзнанието се претоварва, стремейки се да наме­ри правилно решение. Може би най-важните органични потребности са секс и храна. Свободното и естествено задоволяване на половия нагон е възпрепятствано от правилата на ци­вилизования живот, а потискането му вероятно е ос­новна причина за напрежението в съвременния човек. Околната среда непрекъснато издига бариери пред желанията ни, застрашава спокойствието ни и ни изп­равя пред множество проблеми. Приспособяването към различни ситуации, наред с изискванията на инди­видуалната мотивировка, налага известна пренастройка, за да се задоволят нагоните. За целта хората създават различни навици, тоест механизми за адапта­ция, които са изключително сложни, тъй като на всеки нагон съответстват множество възможни реакции. Степента на зрялост на адаптационните механизми хвърля силна светлина върху причините за тревогата. Възрастният индивид притежава известни способ­ности за съзнателна нагласа. За разлика от него, дете­то е лишено от такива способности. Все пак, с изключение на половия нагон, другите му нагони са толкова силни, колкото и на възрастния. За да се приспособи, бебето реагира на вътрешните изменения с емоционална възбуда, плач и рефлексивна физическа активност. То реагира емоционално на потребностите си с външни рефлекси и получава вниманието и грижите на родите­лите, от които зависи тяхното задоволяване. Адаптационните механизми на човека могат да бъ­дат зрели или инфантилни. Зрели са, ако индивидът живее в съзвучие с реалността, адаптира се напълно към нея и реагира разумно и интелигентно към околната среда. Незряла е настройката на индивид, който реаги­ра преди всичко емоционално (като дете) и емоциите вземат връх над интелекта. На практика зрелостта и инфантилизмът не включват всички реакции на човека, а само някои техни страни. Например индивидът може да е зрял в семейните си отношения, но да не е такъв в обществените. Определени ситуации предизвикват незрели реакции в уравновесени хора, защото не са успели да изградят в личността си определени качес­тва, които са останали на инфантилно ниво. Приспособяването и настройката зависят на първо място от тенденциите, които личността следва по време на развитието си, а то до известна степен върви ръка за ръка с физиологичния растеж. Някои явления, свързани с личностното развитие, се отразяват пряко върху чувството за несигурност, тревогата и стресо­вите реакции. Формирането на личността може да се сравни със строежа на пирамида. Основата й представлява кул­турната и биологична наследственост, а следващият ред - отличителните белези на личността, формира­нето на личността се състои в специализиране или ин­дивидуализиране на първичните безцелни действия на детето. Изграждат се двигателни вериги - бариери, ко­ито потискат цялостната възбуда на нервната систе­ма и я локализират. Локализирането постепенно отс­транява ненужните действия за постигане на по-голя­ма прецизност. Поведението на детето отначало се изразява в хаотични реакции на тялото, които посте­пенно се диференцират и формират навици и тенден­ции. На по-висш етап на развитие отделните единици на поведение се обединяват в по-широка система. Това ин­тегриране е може би крайното ментално осъществя­ване, което индивидът трябва да постигне. Интегри­рането означава и сливане на отделните системи в ед­но цяло. Индивид, чийто живот е изпъстрен с разнообразни и силни преживявания, несъмнено притежава по-слабо ин­тегрирана личност в сравнение с необразования човек, почти лишен от навици и характерни черти. Може би така ще си обясним защо простите хора в повечето случаи имат по-стабилна и по-уравновесена личност от интелектуалеца. Процесът на интеграция е от изключително значение за способността за приспособява­не, тъй като ако в него липсва мисловна дейност, инди­видът престава да се развива и следва стереотипни модели на поведение. След като разгледаме цялостния процес на формиране на личността, ще се върнем отно­во към този въпрос. Обединяването на различните изживявания на лич­ността не става едновременно или постепенно, тъй като много от тях не се интегрират по подходящ на­чин, не успяват да проникнат в психиката, а „се плъз­гат" по повърхността й и после биват забравени. Така придобитият опит е много по-беден в сравнение с вре­менните и преходни изживявания. Причината се крие в самата природа на човека, който не си прави труда да осмисли новите понятия и преживявания, а предпочита да ги противопостави на вече придобити качества и навици. В ума са напластени определени форми на мис­лене и индивидът смята, че е много трудно и измери­телно да промени собствената си интеграция. Естествено това явление автоматично предизвиква трудности в приспособяването, тъй като светът се мени непрекъснато и тласка човека към нова психичес­ка нагласа. Понякога се изненадваме от непреодолимите труд­ности, пред които се изправя някой образован човек, мъчейки се да разбере съвсем прости понятия, които липсват в интелектуалния му багаж. Интеграцията на личността въпреки всичко продължава непрекъснато, но след трийсетгодишна възраст в нея се включват твърде малко нови качества. Другият формиращ процес, тясно свързан с тревога­та и способността за самоконтрол, е ученето. Той об­хваща всички придобивки и промени на растежа. Голя­ма част от него се извършва чрез подражание - с други думи, като преднамерено или несъзнателно се копира чуждото поведение и по този начин личността възпри­ема чужди модели на адаптация. Психоаналитичната представа за личността се със­тои от следните четири части: 1/ Несъзнавано 2/ Подсъзнателно, или То З/Аз 4/ Свръхаз. Ако си представим, че съзнанието ни е като езеро, то дъното ще съответства на несъзнаваното. Всъщ­ност, несъзнаваното е нашето психологично и физиоло­гично наследство. То се управлява от секрецията на ен­докринните жлези, наследствеността, състава на кръвта, националната принадлежност, обществената и религиозната среда, обичаите и тенденциите, култу­рата и милионите предишни човешки съществувания. Корените му датират от появата на човека на Земя­та. Несъзнаваното е инстинктивната нисша първична основа на човека. Посредник между несъзнаваното и Аза е подсъзнани­ето, или То. Корените му се крият в несъзнаваното, с което е тясно свързано. Двете заедно образуват резер­воара на инстинктите, обичаите и спомените. То не може да бъде морално или неморално, защото е съвкуп­ност от различни склонности, инстинкти и желания. То не познава социалните, семейни и етични условнос­ти, а стремежът му е да задоволи възможно най-бързо собствените си органични и психически потребности. Тези потребности са известни като нагони. Нагоните са стремежи, произтичащи от подсъзнанието и изиск­ват задоволяването на определени нужди. Азът е онази част от подсъзнанието, която е пре­търпяла промени под въздействието на външни обсто­ятелства. Азът помага на индивида да се приспособи, като го учи да разпознава диктатите на реалността. Над сферата на Аза се намира Свръхазът или цензу­рата, който в известен смисъл представлява морална­та съвест на индивида. Той се формира главно през детството, когато детето асимилира културните норми на поведение. Според Фройд, Свръхазът от мо­рална гледна точка не е по-висш от Аза, защото се съз­дава под натиска на обществото. Свръхазът е Аз, по­тиснат от възпитанието и социалните условности, онази част от Аза, която са моделирали възпитатели­те ни. Свръхазът издига различни забрани, които за­действат репресивните механизми. Репресията се явя­ва като следствие от борбата между То и Свръхаза. Подсъзнанието, или То, се проявява физиологично чрез таламуса, който е нервен център, разположен под мозъка. Таламусът и съседните на него области са цен­тър на инстинктите, емоциите, болката, навиците и настроенията. Областта на таламуса е основен мозъ­чен регулатор - цялата симпатична нервна система за­виси от нея. Съзнателната част на индивида е предс­тавена в главния мозък - седалище на ума, съзнанието и Волята. Мозъчната кора е седалище на съзнанието и волята, тя е регулиращ, контролиращ и хармонизиращ център, а таламусът е център на емоционалните и подсъзнателните импулси. Ако мозъчната кора не функционира добре, таламусните импулси действат произволно, без контрол от страна на мозъчната кора и индивидът става жертва на своите нагони, емоции, прис­тъпи на гняв и агресивност. Механизмът на потискане се задейства, когато от подсъзнанието постъпи импулс, противоречащ на мо­рала и възпитанието. Този импулс протича като електрически ток към мозъчната кора и среща по пътя си цензурата или Свръхаза, който го потиска - възможно е индивидът изобщо да не осъзнае съществуването му, тъй като импулсът не достига до мозъчната кора. Той се отклонява към симпатичната нервна система, разс­тройва я и тя поражда чувство за тревога. Накратко, всеки човек разполага със собствен психически механизъм, за да посрещне въздействията на околната среда. Личността е карта на менталните механизми на всеки човек. Тази структура е съвкупност от вериги, които позволяват проява на индивиду­алната интелигентност. Изтегляне 0.91 Mb. Сподели с приятели: