Представата за героичната смърт в стихотворението

а/ Най-напред в стихотворението е разгърната картината на въображаемата смърт, защото за героя тя е по-вероятният изход от предстоящата битка. Той осъзнава, че борбата иска жертви и е готов да загине в схватка с врага. Началното изграждане на картината на смъртта е свързано с вестта, която ще чуе майката – че синът й е “паднал с куршум пронизан”. Героят предчувства нейната болка, но я съветва да понесе достойно мъката и да не се вслушва в неодобрителните думи на хората, които ще кажат за него: “нехранимайка излезе”. Другите не могат да разберат бунтовника, те не са се издигнали до висшите ценности – правдата и свободата, нямат сили и воля да се противопоставят на “сюрмашкото тегло”. Техният избор е да останат в дома. Юнакът е различен, изключителен; избрал е трудния път на борбата, на саможертвата.

б/ Смъртта на героя е страшна – той ще загине, неизживял своята младост; гибелта му ще причини скръб на близките. Но смъртта е и славна – тя е подвиг в името на идеала, ще донесе на бунтовника признание и безсмъртие в народната памет. Юнакът умира високо в Балкана – символ на волност и свободолюбие: “бяло ми месо по скали,/ по скали и по орляци”, а кръвта му попива в земята: “черни ми кърви в земята,/ в земята, майко, черната”. Героят се слива с майката родина. Пространствената опозиция “горе-долу”, спираловидните повторения, както и познатият от фолклора контраст “черно-бяло” открояват величието на подвига, опоетизират смъртта. Физическият край се превръща в духовно безсмъртие.

в/ Лирическият герой вярва, че с неговата смърт борбата няма да приключи. Затова изисква от майката да предаде завета му на неговите “братя невръстни” – обобщен образ на всички, които идват след него: “Кажи им, майко, да помнят,/ да помнят мене да търсят”. На братята си бунтовникът предава пушката и сабята – атрибутите на юначеството и мъжеството, завещава им полюсните си чувства и достойния си пример: “като брата си да станат-/ силно да любят и мразят”. Чрез предаването на оръжието се осъществява приемствеността в борбата. Заръката на героя към майката е израз на страстното му желание да бъде последван, той иска свободата да стане дълбока вътрешна потребност и идеал за всички. Заветът му е претворен в песен – “моята песен юнашка-/ защо и как съм загинал”. Песента съхранява ценностното, достойното за прослава; тя обезсмъртява родолюбието и жертвоготовността на героя в името на свободата.

а/ Постигането на идеала е съкровената мечта на Ботевия бунтовник. Във втората картина – на победното завръщане - той си представя деня на свободата, тържеството на идеала. Условното наклонение в началото: “Ако ли, мале майноле,/ жив и здрав стигна до село...” изразява съмнението, неувереността на героя; подчертава, че в съзнанието му смъртта е по-вероятният изход от битката с врага. В същото време обаче анафората “жив и здрав” разкрива силното желание на бунтовника за завръщане в родното, за радостна среща с близките.

б/ Победното завръщане в селото е означено чрез байряка – във фолклора и във възрожденската литература той е символ на бунта и на свободата. Под байряка са юнаците, чиято хубост и смелост се внушава чрез всеки детайл от описанието им. При представянето на четниците са използвани фолклорни елементи – “дрехи войнишки”, “левове златни на чело”, “иглянки пушки”, “саби-змии на кръстът”. Въоръжението и дрехите представят героите преди всичко като освободители. Символите лъв и злато открояват могъществото, царствеността, а в случая – и смелостта. Красотата на юнаците е в хармония с високата им нравственост – техният идеал е свободата на родината, за която са готови да се жертват. Представянето на победилата дружина е и поетичен израз на мечтата на поробения българин за армия от войни, които да онагледяват българската сила и да защитават родната земя.

в/ Постигането на идеала в текста е разкрито като празник, като ликуване на българския свят. Картината е светла и жизнерадостна, огласена от патетичните възклицания на лирическия Аз: “О, тогаз, майко юнашка!/ О, либе мило, хубаво!”. Внушението за празничност се постига чрез цветята, чрез киченето на главите и пушките. Бръшлянът, здравецът и особено венецът – символ на почит, на награда, изграждат прославата на бунтовниците, налагат идеята за безсмъртие, за вечност.

г/ Победното завръщане е празник и в интимния свят на бунтовника. Синът е посрещнат с целувка от майката: “ела ме, майко, прегърни/ и в красно чело целуни”. Майчината целувка е равна на опрощение и благослов. Образът на майката прераства в образ-символ на Родината, която приветства своите юначни чеда. Начинът, по който майката ще посрещне сина, е и израз на неговата гордост от достойно извървяния път към дома. Във въображаемата картина героят е посрещнат и от либето. “Кървавата ръка”, с която юнакът ще прегърне любимата, е символ на мъжа воин, който е способен да пролее кръв, но едновременно с това е запазил в сърцето си място за обич и нежност. Такава е и идеализираната народна представа за юнака, която Ботев използва в стихотворението си.

8. Финалът на стихотворението:

а/ Картината на победното завръщане остава незавършена; опияняващото видение рязко е прекъснато: “Пък тогаз...майко, прощавай!”. Героят се завръща към реалността, а тя е свързана с предстоящото му включване в битката с врага, с по-вероятното “аз може млад да загина”. Юнакът се отправя към тази битка с майчината целувка “на чело” и с двете думи заветни “свобода и смърт юнашка”. Ботевият текст преобразува девиза на възрожденците, на четниците от “свобода или смърт” в “свобода и смърт”. Съединителният съюз “и” в словосъчетанието равнопоставя свободата и смъртта, за Ботевия герой те са еднакво значими ценности. Свободата е постижима единствено чрез смъртта жертва, а пътят към смъртта е и път към свободата.

б/ Финалът на текста налага разбирането за предстоящата борба като път – “страшен, но славен”. Пътят е антитеза на дома – свързва се с непримиримостта с робството, със свободолюбието, с желанието за промяна. Този път е “страшен”, защото младият човек ще се изправи срещу смъртта, която ще го раздели с всички, които обича. Но пътят е и “славен”, защото е единственият възможен начин героят да изпълни дълга си към родината, да отстои докрай идеала си – свободата.

в/ Изборът на “страшния, но славен път” на борбата финалните стихове свързват с представата за безсмъртие: “да каже нявга народът:/ умря сиромах за правда,/ за правда и за свобода”. Стиховете изразяват Ботевото разбиране за смъртта жертва, която ще бъде увековечена в народното съзнание. Наградата, която героят желае, е народът да помни, да знае, защото така ще се съхрани идеалът и ще се предава заветът – този завет, който Ботевият текст отправя към потомците.

“Моята молитва”
1. Една от емблематичните Ботеви творби, разкриващи новото философско мислене на личността, чийто светоглед е изграден чрез принципите на ренесансовото и просвещенското начало. Стихотворението е отпечатано в редактирания от Любен Каравелов вестник “Независимост” (1873) – името на вестника е в съзвучие с една от основните теми в текста – свободата като висша ценност.

2. Заглавие и епиграф:

а) заглавието задава определено жанрово очакване – ключовата дума “молитва” насочва към християнския ритуал и към изискванията на каноничната молитва – изповедност, смирение, вяра в силата на божественото начало. Това очакване обаче веднага се разколебава от притежателното местоимение “моята”, което заявява личностна позиция, персонална гледна точка. Съчетаването на “моята” с “молитва” насочва към доброволно, самостоятелно определени ценности, които за лирическия Аз имат задължителен характер, които са светогледни.

а) Идеалният субект за лирическия Аз не е “идолът на глупците”, а “богът на разума”. Новата ценностна система се гради върху основната идея на Просвещението, че разумът е единственият критерий за познание и самопознание. Истинският бог е способен да дели доброто от злото, той е Бог на отзивчивото сърце. Литотата “защитниче на робите” го представя като милостив и човеколюбив, отстояващ справедливостта.

б) Този Бог е в сърцето и душата на Аза; той е част от неговата духовност, просветлява го, озарява вътрешния му свят с надежда и вяра. “Сърце” и “душа” са ключови думи в лириката на Ботев; изрази на съкровеночовешкото, те стават метонимии на драматичната природа на лирическия субект, на неговата тревога за битието и за собственото му място в света. Откриването на истинния Бог – “в сърцето и в душата” – е откриване на любовта и предопределя избора – “любов жива за свобода”.

7. Последните три строфи на творбата – завръщат към жанра на молитвата, но на друго смислово равнище. Личната молитва на Аза е неговият Бог да стане Бог на страдащото множество: “Вдъхни всекиму, о, боже,/ любов жива за свобода -/ да се бори кой как може/ с душманите на народа”. Молитвата слива трите ключови категории в ценностната система на Ботевия човек – любов, свобода и борба. В името на тези ценности героят избира пътя на бунта с неговия естествен завършек – смъртта: “Подкрепи и мен ръката,/ та кога въстане робът,/ в редовете на борбата/ да си найда и аз гробът”. Изборът е жертвено отдаване на идеала; той е доброволен и категоричен. Финалната строфа е кулминация на молитвата: “Не оставяй да изстине/ буйно сърце на чужбина,/ и гласът ми да премине/ тихо като през пустиня”. Метафоричността в стиховете (изстиването на буйното сърце и самотното преминаване на гласа) е израз на тревогата на Аза за съдбата на идеала. Образът на пустинята внушава изоставеност и пустош, знак е за смъртта, за обезсмисляне на ценностите. Азът настоява – другите трябва да открият в своето духовно пространство истинското упование – Бога на сърцето и разума, за да има воля за живот, воля за любов и свобода.

8. Обобщение – В “Моята молитва” на Ботев лирическият герой не принадлежи на определено национално пространство. Поставените проблеми в творбата – за вярата, любовта, справедливостта, избора и смъртта – се възприемат в техните общочовешки измерения. Робството, тиранията са осмислени като същностни характеристики на света “тук и сега”, а изходът е посочен в упованието в новата, модерна рационалност. Молитвата на човека е отправена към персонифицирания Бог на разума, тя е молитва за възвишени идеали и безкористна саможертва.

“Хаджи Димитър” – Ботевият мит за героя

1. 
   Героичното, мъжко битие на Ботевия лирически човек има за своя кулминация жертвената смърт. У Ботев тя е върхова изява на свободната воля, на себепостигането; прагът, който прекрачва героят, за да се слее с космическото, да се превърне в неунищожима духовна енергия. Баладата “Хаджи Димитър” е последната Ботева апотеозна творба – в нея смъртта е вечен живот.
   
2. 
   Заглавие – име на конкретно-историческа личност; обвързва творбата с извънтекстовата реалност; в самия текст обаче то не присъства, заменено е от обобщителното “юнак” и от третоличното “той”; тръгвайки от конкретното, от единичното, творбата постига широко художествено обобщение на подвига в името на идеала – свободата.
   
3. 
   Жанр – балада (трагично, героично, фантастично) + елегия + ода.
   
4. 
   Творбата изгражда своите внушения чрез опозиционни двойки: конкретно-символно, телесно-духовно, живот-смърт; множество детайли открояват напрежението между художествената и историческата реалност:
   

- заглавието;

- името на друг национален герой (Караджата);

- Балкана и полето като елементи на националното пространство – Балкана като емблема на родното; полето с жътварките като изражение на робската участ;

б) символно-метафоричният пласт – цикличното време, триизмерният пространствен модел, митологичните персонажи, образът на песента, числовата символика.

5. Началото на текста:

а) въвежда основополагащата опозиция живот – смърт; първият стих настоява “Жив е той, жив е” и в същото време е въведен юнакът, който умира; отделни детайли – знаци на телесното, разкриват физическото състояние, алюзират приближаващата смърт – “потънал в кърви”, “с дълбока на гърди рана”, “очи тъмнеят, глава се люшка”; детайлите изразяват страданието, то е потвърдено и чрез знаците на духовното – “лежи и пъшка”, “уста проклинат цяла вселена”;

б) темата за страданието на юнака се доразгръща в следващите строфи чрез мотива за самотата; “там на Балкана” героят е сам, лишен от човешко обкръжение; над него, на небето “слънцето спряно сърдито пече” – природното изразява дистанцираност, студенина, безразличие към умиращия; страдателното причастие “спряно” фиксира една ситуация, която като че ли никога няма да свърши; като че ли е нарушен природният закон за вечния кръговрат; страданието и самотата на героя предизвикват трагичната констатация “Ще да загине и тоя юнак”; веднага след това обаче следва поантата на текста: “Тоз, който падне в бой за свобода,/ той не умира”, която е разположена в златното сечение (в петата от 12-те строфи) – идеята за смъртта се трансформира в идея за вечния живот на героя; започва изграждането на мита.

6. Изграждането на мита:

а) осъществява се чрез организицията на художественото време – то чертае изненадващ кръговрат, повтарящ денонощния цикъл (утро-пладне-вечер-нощ-утро); с “дневната картина” е свързано страданието на юнака; нейна опозиция е романтичната картина на вечерта – страданието е надмогнато, зазвучава песента памет на Балкана; творбата завършва с утрото – повтаря се началото, затваря се кръгът, носещ внушението за повторителност, за вечност; времето в “Хаджи Димитър” налага основната идея – пътят към подвига, към безсмъртието е път през страданието, през Голготата; многократната повторителност стълкновява смъртта и безсмъртието и в същото време “задържа” юнака завинаги в един миг – отвъд живота и отсам смъртта, в безвремието на безсмъртието.

б) пространството – национално определено (чрез Балкана и полето с жътварките), но и митологично – триизмерен пространствен модел (поле – Балкан – небе); напомня триделността на Дървото на живота с неговите три сфери (горе – среда – долу):

- полето в митологичен план е пространството “долу” – то е функция на видимия, материалния, т.е. на преходния свят на човешкото битие; обвързва се със смъртта; в баладата то е топос на робското тегло;

- Балкана – в съгласие с фолклорната традиция е хранител на родовата памет; пее “хайдушка песен”, с която противостои на забравата; изисква вечен живот за героите; в митологичен план планината носи и стойностите на височина и център – тя е най-високото място, на което може да се изкачи избраният, за да общува с божественото (Мойсей, Иисус); на Ботевия Балкан се изкачва посветеният, преминалият през инициацията герой, който е пречистен чрез подвига жертва; той не може да остане в равнината, населявана от обикновените хора; само “там” – на Балкана, в свещеното средище, юнакът може да се слее с трансцендентното, да прекрачи във вечното, да запеят за него “земя и небе, звяр и природа”; Балкана е топлият дом на юнака, защото съдържа в себе си и характеристиките на дома – там родното го обгръща с нежност и грижа; от Балкана политат към небесата самодивите, за да пренесат духа на героя в сакралното;

- небесата са абсолютното духовно пространство, обител на тези, които са постигнали вечен живот; “горе” е възнаграждението – блаженството и покоят; пътят на Ботевия герой е по вертикалата, това е пътят на човешкия дух, надмогнал земното, тленното, домогнал се до висшите измерения на битието;

- юнакът е вписан в космическото пространство – той е на границата между “долу” и “горе”, между земното и небесното; страдащ и неумиращ, той свързва световете – на живите и мъртвите, на миналото и бъдещето, на робството и свободата; неговият подвиг подрежда не само българския космос, но и цялото вселенско пространство;

в) фантастичните персонажи – персонифицират човешкото (съпричастието и грижата):

- орелът – соларен символ; царственост, сила, мощ, младост, гордост;

- соколът – синонимен образ на орела; достойнство, стремеж към свобода и победа;

- орлицата във фолклора се свързва с грижовността; орлица и сокол изразяват покровителственото майчино и мъжко начало;

- вълкът – двойствена символика – от една страна е соларен символ (на героя воин, митически предтеча); от друга страна е хтоничен символ (на подземното царство, на смъртта);

- митологичните персонажи обединяват елементите от опозицията земя – небе; грижите за героя сливат природното и човешкото; чрез тях се изразява идеята за хармонията между човек, звяр и природа, която е основополагаща в библейския мит;

г) романтичната нощна картина – Балкана е с ореол – сводът небесен, обсипан със звезди (звездите са образ на божественото); красота, песенност, внушени и чрез асонанса (“е”); успокоеност и хармоничност; националното като място на незатихваща бунтовност става изражение на вечното;

д) образът на самодивите - засилва внушението за тайнственост, мистичност; фолклорни персонажи (във фолклора са двойствен образ – изкусителки, примамват и убиват, но и лечителки); в баладата олицетворяват милосърдието, грижовността, надеждата и любовта; свързват се с вярата в чудото – във вечния живот; песните им са прослава на този живот, знак, че героят го е постигнал.

7. Числовата символика:

а) 3 – присъства в характеристиките на пространството (триделността); три са самодивите, три са зооморфните персонажи (орлица, вълк, сокол); във фолклора 3 се свързва с подвизите на героя, чрез които се възстановява нарушената хармония; в библейския модел 3 е числото на Светата Троица, на божественото единство; чрез символиката на тройката се опоетизира героичното, сакрализира се подвигът в името на висш идеал;

б) 12 – броят на строфите; асоциира цикличното време (12-те месеца), допълва внушението за безкрайност, за вечност; в Библията е числото на светостта, на праведността (12-те апостоли) – потвърждава характеристиките на героичното – изключителност, всеотдайност, саможертва.

8. Основен структурен елемент на парадигмата смърт – безсмъртие е песента; присъства в текста с различни значения:

а) за пръв път се появява като елемент на земното битие, в определена пространствена реалност – “жетварка пее” – асоциира вечността на трудовия процес;

б) възклицанието на лирическия говорител “Пейте, робини” изразява емоционално отношение към робската участ; тъжните песни на робините са болка и памет за робската неволя, те са гласът на роба в “таз робска земя”;

в) песента на певците (“и певци песни за него пеят”) е памет и прослава на ценностното – свободата и саможертвата;

г) хайдушката песен на Балкана естетизира бунтовното; тя е връзка с миналото, призив към настоящето за следовничество и обещание за достойно бъдеще;

д) песента на самодивите – преодолява времепространствените граници; тя е възвишена и прекрасна, възпява един друг свят, постижим и постигнат чрез смъртта жертва.