Смъртта великото приключение Тибетеца чрез Алис Бейли

"О, чела, помни че в познатите ти сфери няма нищо друго, освен светлина, откликваща на словото. Знай, че тази светли­на низхожда и се концентрира; знай, че от избраната си фокусна точка тя осветява своята собствена сфера; знай също така, че светлината се въздига и остава в тъмата онова, което е осветявала (във времето и пространството). Това низхождение и възхождение хората наричат живот, съществувание и кончина; Ние обаче, които вървим по Светлия Път, ги нарича­ме смърт, опит и живот.

(Т-IV, ТРАКТАТ ЗА СЕДЕМТЕ ЛЪЧА)

УВОД

I. Сегашният цикъл е краят на епохата и през следващите двеста години ще се премахне смъртта, както сега разбираме този голям преход, и ще се установи съществуването на душа­та. (14-96)

III. Защо не приветствате прехода? Учете се да се радвате на опита, който е дар на мъдрата старост и очаквайте предстоящото ви велико Приключение. Добре знаете, от мо­ментите си на най-висше прозрение, че Преходът означава осъзнаване, без каквито и да било ограничения на физически план. (6-696)

IV. Болестта и смъртта са състояния, присъщи на самата субстанция; докато човек се отъждествява с формата, той ще бъде подчинен на Закона за Разтварянето. Това е фунда­ментален, естествен закон, който управлява живота на фор­мите във всички царства на природата. (17-501)

V. Както има техники за живеене, така има и техника на умиране... (4-302)

VI. ... [Хората] не виждат аналогията между смъртта и съня. Смъртта в крайна сметка е само една по-дълга пауза в дейността на физически план; човекът просто е „излязъл" за по-продължителен срок. (4-495)

VII. ... най-добре е смъртта да се разглежда като опит, който ни освобождава от илюзията на формата... (22-243)

VIII. ... смъртта е само промеждутък в живота на непрекъснато натрупване на опит... тя бележи определено премина­ване от едно състояние на съзнание в друго. (22-242)

IX. Смъртта се прокрадва към индивида, когато (в обикновения смисъл на думата) от физическото тяло си отиде воля­та за живот и нейното място се заеме от волята за оттегля­не. (18-164/5)

Х. Когато човечеството започне да осъзнава своята душа ..., смъртта ще се разглежда като „заповядан" процес, протичащ в пълно съзнание и с разбиране на цикличната цел. (17-435/6)

XI.... "Работа по възвръщането"... „Изкуството на оттег­лянето"... „Процесите на интеграция"... Тези три процеса изра­зяват същността на Смъртта. (17-394/5)

XII. Смъртта е акт на интуицията, предадена от душата на личността и след това изпълнена от индивидуалната воля в съгласие с божествената воля. (16-599)

XIII. После се разнася Словото. Спусналата се сияеща точка светлина се издига, откликвайки на смутно доловения при­зивен звук и привличана от своя изначален източник. Това човекът нарича смърт, а душата - живот. (17-469)

XIV. Възкресението, а не смъртта, е основният принцип на живота. Смъртта е само преддверие към възкресението. (13-469)
Част I

Настоящият цикъл е краят на епохата и през следващите двеста години ще се премахне смъртта, както сега разбираме този голям преход, и ще се установи съществуването на душа­та. (14-96)

(1)[1] ДУШАТА ще бъде позната като същност, като мо­тивиращ импулс и духовен център, поддържащ проявените фор­ми. В близките десетилетия ще се потвърдят някои велики убеждения. Задачата на Христос и главната Му мисия преди две хилядолетия е била да покаже божествените възможности и способности, заложени във всяко човешко същество. Казано­то от Него, че всички сме синове на Бога, деца на един Отец, в бъдеще ще се разглежда не като прекрасно, мистично и символично твърдение, а като научно положение. Нашето всеоб­що братство и същностното ни безсмъртие ще бъдат утвър­дени като факти на природата. (14-96)

(2) Необходима е смелост, за да се посрещне фактът за смъртта и ясно да се формулират убежденията за нея....

Смъртта е единственото събитие, което можем да предскажем с абсолютна увереност, но въпреки това повечето човешки същества отказват да мислят за него, докато не се изправят срещу неизбежния край на личността. Хората посре­щат смъртта по различни начини; някои внасят в това приключение чувство на самосъжаление и са толкова погълнати от онова, което оставят и което ще завърши за тях и от раздялата с всичко онова, което са натрупали през живота си, че истинското значение на неизбежното бъдеще е неспособно да задържи тяхното внимание. Други я посрещат смело, като се стремят да направят по най-добрия начин това, което не може да бъде избегнато, и храбро обръщат лице към смъртта, тъй като не могат да направят нищо друго. Тяхната гордост им помага да посрещнат това събитие. Някои напълно отказват да разглеждат възможността за смърт; те се самохипнотизират, като привеждат себе си в състояние, при което мисълта за смъртта не намира място в тяхното съзнание и те не обмислят тази възможност, така че, когато моментът настъпи, те са неподготвени и безпомощни, като не им остава нищо друго, освен просто да умрат. Отношението на християните, като правило, представлява по-категорично прие­мане на Божествената воля и случващото се; те са изпълнени с решимост да считат това събитие за добро, [2] дори то да не изглежда такова от гледна точка на обстоятелствата и заобикалящите ги условия. Непоколебимата вяра в Бог и предопределената Му цел за всеки индивид им позволява да преми­нат с триумф през смъртта, но ако някой им спомене, че това е просто друга форма на фатализъм на православния ми­слител и твърда вяра в неизменността на съдбата, те не биха се съгласили с това и ще се скрият зад името на Бога.

Смъртта обаче е повече от всичко това и може да бъде посрещната по различен начин. Тя може да има определено място в живота и мисленето и за нея можем да се подготвяме като за нещо неизбежно, което е просто Носителят на Про­мените. По този начин ще направим процеса на смъртта пла­нирана част от цялостната ни жизнена цел. Можем да живеем със съзнанието за безсмъртието и това ще придаде допълни­телна красота и колорит на живота; можем да култивираме осведоменост за своя бъдещ преход и да живеем с очакване на това чудо. Разглеждането на смъртта като прелюдия към по­нататъшен жизнен опит й придава един по-различен смисъл. Тя се превръща в мистично преживяване, форма на посвещение, което намира своята кулминационна точка в Разпятието. Всичките предишни по-малки себеотрицания ни подготвят за то­ва велико себеотрицание; всички предишни смърти са само пре­людия към този изумителен епизод на умиране. Смъртта ни носи освобождение - вероятно бременно, макар и в крайна сметка постоянно - от телесната природа, от съществуването на физически план и от неговия видим опит. Това е освобождение от ограниченията; и независимо от това дали човек вярва (подобно на многото милиони), че смъртта е само промеждутък в живота на непрекъснато натрупване на опит, или смя­та (както многото други милиони), че е край на всякакъв под­обен опит, не може да се отрече фактът, че тя е преход от едно състояние на съзнание в друго. (22-240/2)

(3) Изследователите на религията ще изучават тази стра­на на проявлението, която наричаме „жизнена страна", така както учените изследват така наречената „материя", но и едните и другите ще достигнат до разбирането за тясната връзка между двете, като по този начин старата празнина и древната война между науката и религията ще бъдат времен­но изоставени. Ще се появят определени методи за доказване на факта, че животът остава след смъртта на физическото тяло и етерната мрежа ще бъде призната за фактор в това отношение. (3-429)

(4) Първата крачка към доказване на съществуването на душата е да се установи оцеляването, макар това да не [3] доказва непременно безсмъртието. Все пак то може да се разглежда като стъпка в правилната посока. Това, че нещо оцеля­ва след смъртта и се запазва след разлагането на физическото тяло, постоянно намира нови потвърждения. Ако това не е така, то ние сме жертва на колективна халюцинация и мозъ­ците и умовете на хиляди хора са объркани и лъжливи, болни и изкривени. По-трудно е да се повярва в такова колосално безу­мие, отколкото в неговата алтернатива - разширеното съз­нание. Такова психическо развитие обаче не доказва съществу­ването на душата; то служи единствено за разрушаване на материалистичните възгледи. (14-98/9)

(5) Едва ли е необходимо да се казва, че проблемът за смърт­та се корени в привързаността към живота, която по съ­щество е най-дълбокият инстинкт, заложен в човешката при­рода. Това, че според божествения закон нищо не се губи, се признава от науката; така истината за вечното съществува­не се приема в една или друга форма от мнозинството. В хаоса от теории се открояват три основни решения, добре извест­ни на всички мислещи хора:

1. Строго материалистичната концепция ни убеждава, че жизнен опит и израз на съзнателен живот има само по време на съществуването на веществената физическа форма; след смъртта и разлагането на телата повече няма никакво съзнателно, действащо и самоидентифициращо се човешко същест­во. Чувството за “АЗ"-а, усещането за личността като за нещо различно от всички други личности, изчезва с разрушава­нето на формата; личността се разглежда само като съвкупност от съзнанието на телесните клетки. Тази теория отрежда на човека същото място, което имат и всички остана­ли форми от трите царства на природата. Тя се основава на нечувствителността на средния човек към живота, отделил се от осезаемия си веществен проводник; пренебрегвайки всички свидетелства за противното, тя твърди, че доколкото не можем да видим (визуално) и да докажем (осезаемо-веществено) оцеляването на ,АЗ"-а, или на безсмъртната същност, след смъртта, дотолкова подобно явление не съществува. Тази те­ория вече няма толкова много привърженици, като по-рано, особено както през материалистичната викторианска епоха.

2. Теорията за условното безсмъртие все още се подкрепя от някои фундаменталистки и теологично ограничени мислителни школи, както и от отделни представители на интели­генцията, които са доминирани от егоистичната тенденция. Според това виждане само достигналите определена степен на духовно развитие и онези, които признават утвърдения на­бор от [4] теологични постулати, могат да бъдат удостоени с дара на личното безсмъртие. Има и такива високоинтелектуални хора, които се опитват да докажат, че развитият и кул­турен ум е височайши дар за човечеството и който го прите­жава автоматично си е осигурил вечно съществуване. Една от школите пък лишава от безсмъртие всички, които са духовно непокорни и отрицателно настроени към нейните теологични догми, като ги осъжда или на пълно унищожение (като материалистите), или на вечно наказание, което предполага нова фор­ма на безсмъртие. Вродената доброта на човешкото сърце обаче е толкова силна, че малцина са достатъчно отмъсти­телни и немислещи, за да разглеждат подобно положение като приемливо; към тях по необходимост трябва да прибавим и онези скарани с мисленето хора, които избягват всяка умстве­на отговорност и сляпо вярват в теологичните догми. Предлаганото от ортодоксалните и фундаменталистки школи християнско тълкувание се оказва несъстоятелно в светлината на логичното разсъждение. Сред аргументите за неговата неис­тинност е и фактът, че в основата на Християнството лежи великото бъдеще, което обаче е лишено от минало; според тълкувателите това бъдеще зависело изцяло от активността на човека в настоящия жизнен епизод, без да се отчитат осо­беностите и различията на отделните хора. Това е допустимо само от гледна точка на теорията за антропоморфното Божество, чиято проявена воля определя настоящето, което няма минало, а само бъдеще; несправедливостта на тази кон­цепция се разбира от мнозина, но неразгадаемата Воля Божия не трябвало да се подлага на съмнение. Милиони хора все още се придържат към тази Вяра, но тя вече не е толкова силна, както преди век.

3. Теорията за превъплъщението, която винаги е била прие­мана (макар и с глупави добавки и тълкувания) на Изток, е позната на всички мои читатели и става все по-популярна на Запад. Тази доктрина е била също толкова изопачена, както и ученията на Христос, Буда и Шри Кришна от техните закостенели и умствено ограничени теолози. Основните факти за духовния произход, за спускането в материята, за еволюиране­то чрез последователни въплъщения във форми дотогава, докато тези форми не станат съвършен израз на вътрешното духовно съзнание, както и различните посвещения, с които за­вършва всеки цикъл на въплъщение, се приемат и признават с по-голяма готовност от когато и да било преди. [5]

Такива са главните решения на проблема за оцеляването и безсмъртието на човешката душа; те се опитват да отгово­рят на вечните въпроси на човешкото сърце: Защо, как, къде? (17-400/2)

(6) Скоро фактът за оцеляването и вечното съществуване ще премине от областта на съмнението в тази на увереност­та... Никой повече няма да се съмнява, че след разлагането на физическото тяло човекът остава като съзнателно живо съ­щество. Ще стане известно, че той продължава да увековечава своето съществуване в области, разположени над физическата. Ще се знае, че той е жив, буден и съзнателен. Това ще бъде постигнато чрез:

а) развиване способностите на човешкото физическо око...; така ще бъде открито етерното тяло... и ще бъде видяно, че човек изпълва това тяло;

б) увеличаване броя на хората, способни да използват „отново събуденото трето око"; това ще потвърди безсмъртие­то, защото те с лекота ще могат да виждат човека, захвър­лил (след физическото) и своето етерно тяло;

в) откритие в областта на фотографията, което ще докаже оцеляването;

г) използване на радиото от тези, които са си отишли;

това в крайна сметка ще доведе до установяване на връзка, която ще прерасне в истинска наука;

д) постигане на сетивност и установяване на контакти, които ще позволят на човека да вижда фините реалности; това ще му разкрие природата на четвъртото измерение и ще обедини обективните и субективните сфери в нов свят. Смърт­та ще изгуби своя страховит облик и специфичният ужас от нея ще изчезне. (17-412/3)

(7) Ясно е, че когато този подход към факта на смъртта и изкуството на умиране се утвърди в масовото съзнание, об­щата психична нагласа на човешкия род ще претърпи положителна промяна. Постепенно към това ще се прибави и установяването на телепатична връзка между хората; човешкият интелект непрестанно ще расте и човечеството все повече ще се фокусира на менталните равнища. Така телепатичната връзка ще стане тривиално явление; гаранция за това е съвре­менният спиритуализъм, макар че сега той е сериозно изопачен в резултат на пожелателното и самозалъгващо се човешко мислене, в което има много малко истинска телепатия. [6] Мисловният контакт с егото на покойни роднини и приятели, който сега се демонстрира от медиумите (в транс или не), не е истинска връзка между развъплътения човек и този, който е още във форма. Това трябва да се помни. Докато умът не стане естествено телепатичен, ще могат да се срещат (макар и много рядко) медиумични феномени, основани на ясно-виждане и ясночуване, а не на транс. Този медиумизъм все пак ще е изцяло астрален и ще осъществява контакта чрез трето лице; това ще внася в него много грешки и заблуди. Той обаче ще бъде крачка напред в сравнение със сегашните медиумични сеанси, които на практика игнорират починалия; на питащия се съобщава онова, което медиумът чете в неговата аура -спомени за външния вид на отишлия си и за свързани с него значими жизнени епизоди, плюс сантиментални съображения по повод на искан съвет, доколкото питащият предполага, че починалият трябва да е станал по-мъдър, отколкото преди. Ако понякога медиумите успяват да установят реална връзка, това става защото и питащият, и починалият са ментален тип хора и поради това между тях съществува естествен телепатичен контакт, който медиумът улавя.

Расата прогресира, развива се и става все по-ментална.

Връзката между живите и „мъртвите" може да се осъществя­ва на менталните равнища, които предшестват процесите на интеграция; истинското прекъсване на контакта идва едва когато човешката душа бъде реабсорбирана от свръхдушата, което е пролог към следващото въплъщение. Към този мо­мент обаче фактът за дадената връзка напълно ще е изкоре­нил страха от смъртта. За учениците, които работят в ашрама на Учителя, дори този процес на интеграция няма да бъде препятствие. (17-395/6)

(8) Така ние ще станем свидетели на постепенната поява в света на голяма група обучени психици, които разбират свои­те способности и функционират на астрален план толкова разумно, както и на физически и които подготвят себе си за изразяване на висшите психични способности - духовното въз­приятие и телепатията. В крайна сметка тези хора ще осно­ват корпус от свързани души - посредници между тези, които са пленници на физическото тяло и не могат да виждат и чуват на астрален план и онези в подобно положение, които са пленници на астралния план, лишени от физически механизъм за отклик.

Затова налице е голяма необходимост от това не да прекъсваме обучението и подготовката на нашите психици и ме­диуми, а да им [7] осигурим правилна подготовка и разумна протекция, така че с тяхна помощ да свържем двата свята -физически и емоционален. (13-15)

(9) Към края на следващото столетие смъртта (в сегаш­ния й смисъл) ще се приема за несъществуваща. Непрекъсна­тостта на съзнанието ще бъде масово явление и толкова мно­го високоеволюирали хора ще действат едновременно и в два­та свята, че древният страх ще отмре и отношенията между астралния и физическия план ще станат толкова стабилни и научно контролирани, че работата на изпадащите в транс медиуми постепенно и закономерно ще приключи. (4-301)

(10) Бих искал да отбележа, че така нареченият трансов медиумизъм неизбежно ще отстъпи място на медиумизма, пред­лаган от ясновиждащите и ясночуващите на астрален план, които благодарение на напълно пробуденото си съзнание и бдителен и активен мозък могат да станат посредници между хората във физически тела (на слепите и глухите за по-фините нива) и на онези, които, изоставяйки своите тела, са лишени от възможността за физическа комуникация. Психици от този тип могат да общуват с двете групи и тяхната ценност и полезност като медиуми е неоценима, когато те са целенасо­чени, безкористни, чисти и предани на своето служене. В сво­ето обучение обаче те трябва да избягват сегашните негативни методи и вместо да „бездействат за развитие" в праз­нота и тишина на очакване, те трябва да се стремят да работят позитивно като души, запазвайки съзнателен и разу­мен контрол над низшия механизъм на своето тяло; те тряб­ва да са наясно кой център от тялото си използват по време на психичната работа и да се научат да гледат Като души на света на илюзиите, в който работят; от висотата и чисто­тата на своята позиция те трябва да виждат ясно, да слушат правилно и да съобщават точно, като по този начин служат на своята епоха и поколение, превръщайки астралния план в познато и добре известно място на активност и запознавайки човечеството със състоянието на съзнание, в което техните събратя придобиват опит, живеят и следват Пътя. (13-12/3) (11) В настъпващата Епоха на Водолея ще станем свиде­тели на това как човечеството създава култура, която е чув­ствителна към по-фините и по-висши [8] духовни ценности и цивилизация, която е свободна от заслепението и от значи­телна част от илюзията, която в настоящето характеризира хората от Арийската раса. Ще бъдем свидетели на расов жи­вот, който ще бъде въплътен във форми, запълващи същест­вуващите сега празнини. Тази епоха ще бъде свободна от забо­ляванията, които се разглеждат като най-тежки в настояще­то, макар че смъртта и някои форми на телесни увреждания, завършващи в крайна сметка с летален изход, несъмнено ще се запазят. Преодоляването на смъртта зависи не от отстраня­ването на телесните заболявания, а от постигането на онази непрекъснатост на съзнанието, която пренася от живота на физически план във вътрешното субективно съществуване. Гру­пи от този трети тип могат да станат пазители на това състояние на съществуване. Следователно техният проблем се състои в това да ... развиват онази непрекъснатост на съзнанието, която ще „отвори вратите на живота и ще раз­сее страха, породен от изчезването на познатото". (13-44/5)

(1) [11] Нашата тема сега е спасението от телесната при­рода чрез процеса на смъртта...

Нека най-напред да дефинираме този тайнствен процес, на който са подвластни всички форми и който често се възприе­ма като ужасяващ край - ужасяващ, защото е неразбран. Умът на човека е толкова малко развит, че страхът от непознато­то, ужасът от необичайното и привързаността към формите са породили ситуация, в която на едно от най-благодетелните събития в жизнения цикъл на въплъщаващия се Божи Син се гледа като на нещо, което трябва да се избягва и отлага кол­кото е възможно по-дълго.

Смъртта, ако можехме да осъзнаем това, е една от най-честите видове активност. Ние сме умирали много пъти и ще умираме отново и отново. Смъртта всъщност е въпрос на съзнание. Сега осъзнаваме себе си във физическия план, а миг по-късно сме се отдалечили и сме активно съзнателни в друга сфера. Смъртта ще предявява своя древен ужас само докато нашето съзнание е отъждествено с формата. Щом започнем да се осъзнаваме като души и открием, че сме способни да фокусираме своето съзнание (или будност) по желание във вся­ка форма, на който и да е план, в която и да е посока сред формите на Бога, ние повече няма да познаем смъртта.

За средния човек смъртта е катастрофален край, който означава прекъсване на всички човешки отношения, прекратя­ване на всяка физическа активност, раздяла с всякакви прояви на любов и привързаност и преминаване (насилствено и принудително) в непознатото и пораждащото страх. Тя е аналогична на напускането на светлата, топла, приветлива и позната стая, в която са събрани нашите любими хора, и излизане в студената и тъмна нощ, където си сам и обзет от ужас, надяващ се на най-доброто, без обаче да си сигурен в нищо.

Хората обаче са склонни да забравят, че всяка нощ по вре­ме на сън те умират за физическия план и живеят и действат в други сфери. Забравят, че вече притежават способността да напускат физическото си тяло, но доколкото все още не мо­гат да върнат [12] в съзнанието на физическия си мозък споме­на за това излизане и за последващото прекъсване на активния живот, те не виждат аналогията между смъртта и съня. Смъртта в крайна сметка е само една по-дълга почивка в дей­ността на физически план; човекът просто е „излязъл" за по-продължителен срок. Процесите на всекидневния сън и тези на случайното умиране са идентични с тази разлика, че по време на сън магнетичната нишка (енергийният поток), по която протича жизнената сила, остава невредима и осигурява път за връщане в тялото. В случай на смърт тази жизнена нишка се разкъсва и съзнателната същност вече не може да се върне в плътното физическо тяло, което (лишено от свързващото го начало) се разлага. (4-493/5)

(2) 1. Страхът от смъртта се дължи на:

а) тревогата от непознатото и неопределеното;

б) ужаса от окончателното разкъсване на връзките;

в) съмненията в реалността на безсмъртието;

г) болката, че напускаш или си напуснат от любимите хора;

д) древните, дълбоко скрити в съзнанието реакции, свързани с предишни насилствени смърти;

е) вкопчването в живота на формата вследствие на отъждествяване с нея (в съзнанието);

ж) старото погрешно учение за рая и ада, които имат еднакво отблъскващ смисъл за някои типове хора.

Аз разказвам за Смъртта като човек, който я познава от опита на външния свят и като вътрешно жизнено изражение. Смърт няма. Както знаете, съществува само встъпване в по-пълноценен живот и свобода от ограничеността на телесния проводник. В процеса на разкъсване на връзките няма нищо застрашително, освен в случаите на насилствена и внезапна смърт, когато единствените истински неприятни неща са внезапното всепотискащо чувство за надвиснала опасност и раз­рушение и още нещо, което много напомня за електрически шок. Но не повече от това. За неразвитите хора смъртта е буквално сън и забвение, защото умът е недостатъчно пробу­ден за да реагира, а складът на паметта все още е практически празен. За средния добър гражданин смъртта е продължение на жизнения процес в сферата на съзнанието и следване на присъщите за живота му интереси и тенденции. Неговото съзнание и оценъчна дейност [13] са неизменно същите. Бидейки закрилян, той не чувства голяма разлика и често дори не осъзнава, че е преминал през епизода на смъртта. Злите, край­но егоистичните хора, престъпниците и тези, които живеят изключително заради материалните блага, в крайна сметка се оказват пленници на едно специфично състояние, което ние наричаме „привързаност към земята". Земната ориентация на всички техни желания и изкованите от тях връзки със земята ги принуждават да останат в близост до нея и вкопчвайки се в земната среда, те отчаяно и на всяка цена се опитват да възобновят контакта със земното. Макар и рядко, в подобно състояние могат да се окажат добри и прекрасни хора, задър­жани от огромната си лична любов към оставащите на земя­та или от неизпълнението на поет неотложен ангажимент. За стремящия се смъртта е незабавно встъпване в една специ­фична сфера на служене и изява, с която той е свикнал и която веднага разпознава. В часовете на земния си сън той е подгот­вил това поле на активно служене и учене, но сега функционира в него през цялото денонощие (ако използваме понятието за време на физическия план), вместо само през времето за земен сън. (4-300/1)