5. Неустойка Съгласно чл.92 от ЗЗД „неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от изпълнението, без да е нужно те да се доказват". Обезпечителната функция има следните преимущества:
предварително фиксира отговорността на длъжника, като определя размера на врелите;
спестява на кредитора тежестта да доказва претърпените от него щети;
• може да се търси наред с реалното изпълнение на дължимата престания.
Съгласно установеното от закона „неустойките обезпечават задължението".
Този правен интерес е целта на облигационното правоотношение, като от своя страна предмет на самата неустойка е да „служи като обезщетение на вредите от неизпълнението". С това фактически страните по договора предварително допускат и оценяват стойността на бъдещите вреди, които ще претърпи кредиторът от неизпълнението. По този начин на кредитора се спестяват усилията, разноските и времето, необходимо за събиране, представяне
и обосноваване, на доказателствата за претърпените вреди при един съдебен спор и спестяването на тази процедура е много привлекателно, още повече че неустойката сама по себе си осигурява компенсирането на вредите. Клаузата за неустойката обаче не може да лиши кредитора от възможността да иска и да получи обезщетение и за по-големи вреди, ако такива реално настъпят вследствие на неизпълнението, но в такъв случай трябва да се има предвид следното: кредиторът е обезпечил вземането си до размера на неустойката и ако претендира нещо в повече, трябва да го докаже по обикновения доказателствен ред. Принципът на справедливостта изисква подобен подход на законодателя и по отношение на длъжника, затова ЗЗД предвижда неустойката да може да бъде намалена до подходящ размер, ако е прекалено голяма в сравнение с действителните вреди от неизпълнението.
Тъй като неустойката има предназначение да гарантира обезщетяването на кредитора при евентуално неизпълнение на длъжника, то, очевидно е, че тя представлява едно акцесорно субективно право на кредитора, съществуващо допълнително към правото му на „общо обезпечение" от цялото имущество на длъжника по реда на чл. 133 от ЗЗД.
Неустойката може да се уговаря или да се установява от закона като обезпечение срещу всяка форма на неизпълнение (пълно или неточно), като според основанието, от което възниква, тя може да бъде два вида -договорна и законна.
1. Договорна неустойка.
Договорната неустойка възниква като субективно право на кредитора от момента на учредяването на главното задължение, като се включва със съответна клауза в договора или с последващо споразумение между страните.
2. Законна неустойка.
По своя характер законната неустойка изпълнява санкционна функция и чес-
то се нарича глоба. Тя възниква по силата на правна норма и се установява по императивен начин като задължение за длъжника, да понесе съответната имуществена отговорност, под формата на парично обезщетяване на вредите. Юридическият факт, за правото да се иска неустойка, възниква с факта на неизпълнението, при което кредиторът може да събере дължимия размер на неустойката, без да е нужно да доказва, че е претърпял вреда от неизпълнението, като дори да не е понесъл никакви вреди (ако със собствени усилия е предотвратил вредните последици от неизпълнението), пак ще получи договорения размер неустойка. Юридическата теория и практика определят необходимостта от наличието на три задължителни предпоставки, за да възникне правото на кредитора да поиска изплащането на неустойка:
а) Задължението за плащане на неустойка да бъде уговорено с договор или
установено от закон;
б) Кредиторът трябва да е изпълнил своето задължение (или да е готов да го
изпълни едновременно с длъжника);
в) Да е налице (годно да бъде доказано) неизпълнение от страна на длъжника.
