Институции на българите общината и махалата, семейството и задругата. Еснафските организации
Изтегляне 60.88 Kb.
|
Свързани:
Курсова работа, Куросва работа
- Навигация на страницата:
- 2.3. Задругата
| 2.2. Кръвното родство е първостепенно в социален план, то изгражда и съблюдава сложна мрежа от родствени отношения. Роднинството се пази с голяма последователност в дълбочина до прародители, а в ширина – до братовчедите от 4 и повече (в някои райони на България – до 15) пояса, повоя. До Освобождението съществува абсолютна забрана за бракове в един и същи род – бащин или майчин. Вярва се, че такива женитби водят до нещастие и на тях се гледа като на кръвосмешение. Понятието род се свързва най-напред с произхода. Представата за общ родов произход, изразена с думите един корен, една лоза, една кръв, се отнася и до двата рода.
В класическата етнология и на основата на данни, събирани от ярки представители на ранната народоука от 19-и век се допуска, че най-ранната форма на семейството в българските земи е демократичната братска задруга, или т.нар. братска семейна община. Нейното съществуване се потвърждава от византийски документи от 10-13 век. В следващите векове отделното домакинство се утвърждава като обособена имуществена и производителна единица. През 17-18-и век задружната и индивидуална форма на домакинство съжителстват заедно в българските земи. До края на 18-и век преобладават големите семейства, означавани като челядна задруга, род, коляно, голяма къща. В тях живеят заедно няколко брачни двойки, произхождащи от едни родители, със своите деца и внуци. Те живеят наедно, в една или няколко къщи с общ двор, имат общ неделим имот и се ръководят от най-възрастния мъж в дома. 2.3. Задругата е свързана икономически със затвореното натурално стопанство и се характеризира с колективна собственост, колективно потребление и колективно владение на средствата за производство. Лична собственост е само облеклото и донесената прикя от жените при сватбата. Наследяването на задружната собственост е непознато; ако някой се отдели, не получава нищо. На момата се приготвя известно количество чеиз от цялата задруга; дава й се също така крава, теле или няколко овце, които тя занася в момковата задруга. Семейните отношения се характеризират с типична патриархалност. В началото на 19-и век отделянето от задругата все още се осъжда: „Башкалък къща разваля“, казва народът. Южнославянската задруга е била фамилна общност, която колективно владеела фамилното имущество и колективно се ползувала от него. Всички задругари, взети заедно, били носители на колективна задругарска собственост върху задругарското имущество. Разбира се, върху поземлените имоти, находящи се вън от чертите на населеното място, задругарите са могли да имат според нормите на шериата само право на трайно, наследствено владение. Даже тогава, когато членовете на задругата са развивали някаква самостоятелна придобивна дейност (работели са например някакъв занаят), всичко било внасяно «у куп», както е казвал народът, сиреч всичко ставало задругарско имущество. Частната собственост в задругата е била изключение и е била истинска лична собственост. В частна собственост са се намирали предмети, свързани с личното ползуване на отделния задругар (дрехи, обувки, някои оръдия), както и донесената от снахите прикя (чеиз). Тези особености на българската задруга трябва да се имат предвид при определяне на нейната правна същност. За съжаление в досегашните проучвания те не са достатъчно отчетени. Повечето буржоазни изследователи приемат, че задругата е юридическа личност. Мнението на тези автори обаче почива на формално догматичен подход при обясняване същността на задругата и пренебрегва най-съществените моменти на нейната организация. Създаването на задругата става по естествен път — чрез запазване на фамилната и имуществената общност на няколко кръвно свързани семейства. Затова, докато трае задругата, задругарят няма никакво право върху определена квота от задругарското имущество. За разлика от членовете на частноправната юридическа личност задругарят не може да разполага с някакъв имуществен дял от имуществото на задругата, да го преотстъпва или отчуждава, да го залага и т. н. Ако той поиска да напусне задругата, последната не е длъжна да му даде каквото и да било имущество. Всички тези основни различия в организацията и правната регламентация на задругата и на юридическата личност показват цялата несъстоятелност на опитите да се пренасят правни институти и норми, уреждащи определена категория обществено-икономически явления, към явления от съвсем друга епоха, които имат коренно различна икономическа същност. В задругата са влизали синовете, дъщерите преди женитбата си, снахите, внуците, правнуците на един общ родоначалник — глава на задругата, който е управлявал същата. Когато той не е бил жив, задругата се е управлявала обикновено от най-възрастния брат или чичо на задругарите. Доколкото можем да съдим от запазените сведения, в България не са били разпространени много големи задруги. Задруги, наброяващи повече от 20–30 членове, рядко са се срещали. Главата на задругата се е наричал «старият», «домакинът», «дядото». Той управлявал задругата, като нареждал каква работа ще върши всеки един от задругарите — кой ще отиде да работи на нивата, кой ще гледа добитъка, кой ще отиде на лозе и т. н. По отношение на жените аналогична власт е имала неговата съпруга — «старата», «бабата», «домакинята». Тя е нареждала коя от жените каква работа ще върши. Когато жената на стария умирала, функциите й преминавали върху най-възрастната от жените в задругата. Като глава на задругата старият е разрешавал и всички спорове между членовете й. Той е встъпвал в правоотношения с трети лица. При извършването на по-значителни покупки и продажби главата на задругата се е съветвал с възрастните задругари и искал тяхното съгласие. Възрастните задругари са могли да дадат своето съгласие за сключването на определена сделка не само изрично, но и мълчаливо. Като се има предвид положението на домакина в задругата, трябва да се приеме, че одобрението в много случаи се е давало мълчаливо. Затова, ако искаме да разберем какво е значението на съгласието или несъгласието на възрастните задругари относно сключването на определена сделка, би трябвало да елиминираме хипотезите на мълчаливо дадено съгласие или на послешно одобрение на проектираната или сключената от домакина сделка. Ако въпросът се постави по този начин, не може да има съмнение какво е било разрешението. Ако възрастните задругари се противопоставят на проектираната сделка, тя не следвало да бъде сключена; даже ако е била сключена, тя се третирала като недействителна. Но нещата са се променили, когато започнало разлагането на задругите и когато домакинът често се опитвал да присвои за себе си задругарското имущество. Като глава на задругата старият е заплащал и наложените на задругата данъци, а също така и глобите за извършени от задругарите нарушения. Дребни покупки и продажби във връзка с нуждите на домакинството е имала право да извършва и бабата. Тя имала право да продава кокошки, пилета, яйца, да купува за домакинството сол, оцет и т.н. Когато главата на задругата е остарявал много, той по своя инициатива или след подканване от страна на задругарите е посочвал свой заместник — обикновено измежду най-възрастните задругари. В много случаи домакинът е умирал на своя пост. Въпросът за овластяване на нов домакин е бил един от най-важните в живота на задругата. Домакин е ставал почти винаги най-възрастният от останалите задругари, защото се е смятало, че той е най-способен. Когато случаят не е бил такъв, по изключение избиран е бил друг. Изборът е могъл да бъде не само изричен, но и мълчалив. Най-способният е поемал работата и създаденото по този начин положение се е утвърждавало и юридически. Всички членове на задругата са имали еднакво право да се ползуват от имуществото на задругата, тъй като имуществото на задругата е било общо на всички, то е било «задружен, общ имот», сиреч колективно, фамилно имущество на всички членове на задругата. Задругата е семейноправен институт, присъщ на неразвити икономически отношения — на затвореното натурално и полунатурално стопанство от времето на османския феодализъм. Когато икономическите отношения са се променили, когато в българските земи се развиват капиталистически отношения, задругата започнала да се разпада. Разлагането на задругата е било продължителен процес. В българските земи той се е развил най-вече след Освобождението и е продължил няколко десетилетия. Капиталистическото производство със своята развита техника и със своя развит стокообмен направило излишна задругарската фамилна общност. С разрушаване на затвореното, самозадоволяващо се стопанство била разрушена и задругата, която била една от формите, в които се е проявявало това стопанство. Към и след Освобождението задружното семейство бързо намалява за сметка на индивидуалната семейна форма, която скоро се налага и утвърждава. Преходът на родовите връзки в съседски, свързани неизбежно с развитието на капитализма, води до стесняване на рамките на родовата група. Тя започва да обхваща кръг от най-близки роднини – най-много до 4 поколения. Тази малка родова група няма специално название, само в Западна България я наричат фамилия, за да я отличат от големия род – братството. Тя всъщност е ядрото на рода. Тя именно поема с напредъка на капиталистическите отношения функциите на рода и неговите най-ярки белези: икономическа взаимопомощ, морална подкрепа и закрила, общ култ към светеца-покровител, както и запазено съзнание за родово единство. Фамилиите в планинските райони обикновено живеят в отделна махала в рамките на селото – такива са почти всички колибарски селища по северните склонове на Балкана, в Родопите, Пирин, Осогово, Огражден. В тях родствените връзки по-бързо се трансформират върху съседска основа. Разширените родови групи в края на 19-и век са вече териториално обособени и постепенно започват развитието си към родово-съседска махала. Наред с кръвното родство, в българите и до ден днешен се тачи роднинството по сватовство, т.е. при сключване на брак. Сватовството обхваща родителите, братята и сестрите на всеки от двамата съпрузи, а в по-широк план – всички техни кръвни родственици. Към основните сред тях младата съпружеска двойка е длъжна да проявява почит цял живот, а на всички семейни и календарни празници – да демонстрира признателност и почит чрез различни обреди – особено към свекър и свекърва, кумове и стари сватове, побащим и помайчима, девер и зълва. Некръвното родство, което обхваща взаимоотношенията, създадени при кумуване и кръщаване, при осиновяване на дете или на възрастен човек, при побратимяване, при гостуване и др., а също така и създадените от тях институции. Изтегляне 60.88 Kb. Сподели с приятели:
|