Интервю на петя василева с димитър уваков1, перник, 11. 06. 2011 г

• 
  Да започнем този разговор с няколко думи за Вас – кога и къде сте роден, какво сте учили?
  
• 
  Казвам се Димитър Костадинов Уваков, роден съм на 8 юли 1939 година в село Драгодан, Кюстндилски окръг, сегашна област. Завършил съм средно образование в Бобошево, сега град, преди село. След това съм завършил Софийския университет първа специалност „Философия“ и втора специалност „История“ от 1959 до 1964 година. И през 1964 г. по разпределение започнах работа в Минния техникум тук (т.е. в гр. Перник) като възпитател в общежитието. Работих много малко като възпитател, някъде около два-три месеца. След това започнах работа в Градския комитет на Комсомола в Перник в отдел „Учащи“, в отдел „Пропаганда и агитация”. След това започнах в Градския комитет на партията в отдел „Пропаганда и агитация” и отговарях за културните институции.
  
• 
  А как се насочихте към този отдел? Там Ви предложиха работа ли?
  
• 
  Да, предложиха ми в отдел „Учащи” като инструктор някога. И след това по решение на бюрото, както са си организационните въпроси, завеждащ отдел „Пропаганда и агитация”, секретар „Пропаганда и агитация” на Градски комитет на Комсомола, и след това назначението ставаше с разрешение на съответните партийни органи, нали номенклатурни кадри, и започнах в Градския комитет на партията. Три години работех там и много съм доволен от този период. Защото през 1964 г., аз не съм бил, но в Перник закриват симфоничния оркестър и театъра.
  
• 
  Защо го закриват ?
  
• 
  По някакви съображения, аз не съм бил тук, но предполагам съкращения от гледна точка на икономии, не зная, не мога да ви кажа това точно. Но през 1966 г. възстановяват театъра. И с възстановяването на театъра на мен ми делегираха право аз да отговарям по партийна линия, иначе аз не съм специалист за театъра и за другите културни институти, разбира се. И за мен беше голямо удоволствие и школа тъй като след възстановяването на театъра нашият театър, пернишкият, беше много, като актьорски, режисьорски състав, един от много силните театри в България. Аз знам историята, защото по това време театърът мина през различни периоди, с различни директори и накрая директор беше...първо партиен секретар, после директор покойният Георги Русев. Знаете го като актьор, той наскоро почина. С него бяхме в много добри отношения. Той ми разказа как се създава театъра. Седим в неговия кабинет и ми разказва. Тогава той работи в Младежкия театър. Този театър беше силен по това време и започват дрязги между партийна организация, ръководство, административно-художествено ръководство. И не могат да се разберат и Идеологическият отдел на ЦК на партията се опитва да ги помири, но не става. И завеждат секретаря там на отдела при Тодор Живков като първи секретар по това време, още не е генерален секретар. И слушал ги той, те се карат пред него и им казал: „Момчета, оправяйте се, много ви моля, да не се наложи ние, защото ако се наложи ние да ви оправяме, ще стане лошо.” Русев каза: „Той много ясно послание ни даде. Но ние не обърнахме внимание на това послание, което Живков ни даде. И мина известно време и ние продължихме тези дрязги и конфликти. Разформирова се театъра и за да ни намерят работа, една голяма част от актьорите и режисьорите идват в Перник.” От това нашият град спечели. Затова ви разказах тази история, защото това беше период на много голям възход. Поставиха се: „Опит за летене” на Радичков, призната в много отношения даже от националния театър като по-добра постановка. И тук са гостували много изтъкнати режисьори и гост-актьори и Наум Шопов. След това аз за една година бях в Централната комсомолска школа в София преподавател там.
  
• 
  А Вие казахте, че сте попаднал тук по разпределение, а Вие тук, в Перник ли искахте да бъдете, или искахте в Кюстендил?
  
• 
  Не, то по разпределението аз казах: „навсякъде, само не в Кюстендилски окръг и Благоевград, откъдето съм аз”.
  
• 
  А защо?
  
• 
  Ами просто исках на други места. И с един приятел, който беше „Педагогика”, той от Перник, решихме да отидем в село Дивля за възпитатели. Обаче там училището не беше готово и тука ни назначиха в Минния техникум. Такава е историята. И след като изкарах една година в комсомолската школа ме върнаха тук пак с решение. Това е вече 1970-та година. Назначиха ме за заместник-председател на Окръжния съвет за култура и продължих да работя в този съвет до 1979 година. Като заместник-председател, председател, секретар на Окръжния съвет за култура през този период. Така че по-голямата част от моя професионален път е било в сферата на културата. Вие вече знаете, но дълги години един от организаторите на фестивала на сурвакарите и кукерите е Съвета за култура. Така да се каже изворният фолклор си е автентичен.
  
• 
  Защо точно на сурвакарите решихте че трябва да правите фестивал?
  
• 
  Защото, знаете от другите, те са зимни и пролени обичаи. Зимните обичаи са сурвакарите, които са много популярни тук по селата. Бащата на фестивала Данчо Николов, вече е починал, но той беше човек ентусиаст и без него нямаше да има първо окръжен, след това национален фестивал. Много добър човек, той е хореограф. Той непрекъснато ходеше и аз съм бил с него и с другите по селата. Там, където се заражда и фактически битува този обичаи – сурвакарите, то това е ценното, на 13 срещу 14 януари старата Нова година, Васильовден, както е било някога. И си спомням и мога да споделя един случай, когато беше може би 1971-2 година и дойде от Франция, от Париж една етнографка, която да изследва. И поиска да отидеме през нощта...
  
• 
  Тя е чужденка, така ли?
  
• 
  Да, французойка.
  
• 
  Не си спомняте името й?
  
• 
  Не, не си спомням името й. И с една кола тръгваме през нощта. Това е в бившите малки общини – Кошаревска, и в селата, където е много силно развит, Брезнишкия край. И отиваме в селата и понеже те мен и Данчо ме познават, иначе не пускат те. Особено през празниците, защото има конкуренция между тях, за да не видят какви ликове (маски) правят, за да не им откраднат идеята. И през нощта в едно от селата застанали отвън и казват: „Не можете да влизате”. Това беше Садовик селото, спомням си го. А Сашо беше болюкбашията, той ме познава. И казвам: „Отидете и на Сашо му кажете, че Уваков е дошъл”.
  
• 
  Сашо е Ваш приятел предполагам?
  
• 
  Не, той не ми е приятел. Той ме познава, защото аз съм един от организаторите. Значи, че аз няма да... и че водим от Франция човек. И връща се този от охраната да не се влиза и Сашо му казал: „Пусни Уваков, няма проблем”. Иначе по селата в Ръжавец, Кошарево, това са все такива села, отиваме през нощта, те правят „вариво” – свинско със зеле и така му казват – вариво. Готвят ликовете и това е хубавото на този обичай, че предават на внуци, на деца. Като влизаме в една къща, те ни посрещат с греяна ракия. И момчето се събужда, беше между 23-24 часа, то се събужда и вика: „Тръгваме ли?” „Не, спокойно, спи.” А и на него са му направили лик. Ликовете, това са маски, нагоре с пера. Това е за фестивала, още много случаи има.
  
• 
  А чисто организационни проблеми срещали ли сте, някой от партийното ръководство да пречи?
  
• 
  Напротив, много поддържаха. По това време секретар беше Иванка Николова и изобщо ОК на партията поддържаше това. И в Окръжния съвет, аз бях там като заместник-председател. Но много поддържаха.
  
• 
  А централното ръководство в София?
  
• 
  Също.
  
• 
  Нямаше проблеми откъм финансиране?
  
• 
  Не, събираха се пари. Отделяха се и от Окръжния съвет, гласува се от бюджета. Сега в по-късния период, понеже Ана Тричкова беше главен директор на Центъра за художествена самодейност в София и тя се занимаваше с това. Ана Тричкова беше на Кръстьо Тричков съпруга и беше така да се каже много властна и като дойде фестивалът и Окръжният комитет и другите оказват съдействие. В периода много направи Данчо Антонов Николов, той фактически, образно казано, понеже обичаите са затворени все пак в селата или между селата, а това е като.бисери. И той фактически разтвори тези бисери и на Окръжния фестивал показа цялата красота на този обичай. Автентичността и всичко, той имаше голяма заслуга за това да стане достояние. Иначе бисерът е много хубав затворен в мидата, обаче не се ли отвори - красотата на обичая няма да може да се види. Относно Клуба на дейците на културата. Тук имаше и конюнктурни съображения. В цялата страна са създадоха клубове - това беше през 1965-6 година по указания на централните ръководства на партиите. Тъй като брожения имаше сред интелигенцията в България, в Полша, в Чехия. И за да може партията да влияе на интелигенцията, създаде Клуба на дейците на културата, където се събираха журналисти, писатели, театрални дейци и др. Клубът е място, където се сяда и те си обича интелигенцията алкохола. Правеха се срещи на маси. Канеха се много изтъкнати творци от София на среща с нашата интелигенция.
  
• 
  А кой канеше тези творци? Все пак тези срещи са били някакъв контролиран процес.
  
• 
  Кани го ръководството на клуба, а пък ръководството...по това време партията ръководеше, няма какво да се..., но чрез ръководството на клуба. И в един период малко по-късен аз бях и заместник-председател на Клуба на дейците на културата. Канят се, тук са идвали Радичков, Стефан Цанев, Дечко Узунов, Светлин Русев, актьори – Георги Георгиев-Гец, изобщо цвета на интелигенцията, защото е близо, осигуряваме им транспорт.
  
• 
  Как протичаха срещите?
  
• 
  Ами среща, водят разговор. Ако е художник - среща с групата на художниците, или може да се открие изложба на някои от нашите художници...изобщо неща, свързани с техния творчески процес. Така че, това беше много хубаво и аз си спомням един от пернишките, той почина отдавна Иван Йосифов-Карик, много колоритна личност. И преди да се открие Клуба на културите дейци интелигенцията се събираше в кафе-аперитив „Куба”. И аз ходих там, познавахме се с Карик и с други творци. Обичах да контактувам с творците. И веднъж виждам един, на съседна маса седнал, един казано образно много опърпан, сега му забравих името. И Карик става от масата и отива при него, вика сервитьора и му поръчва коняк. Аз не го познавам и питам Карик кой е този. „Абе, той е много талантлив, ама се пропи, просто алкохолик.” Аз го питам тогава защо го черпи. „Виж какво Уваков, трябва да го поддържаме, такива трябва да ги поддържаме, ако той умре, някой от нас трябва да го замести.” (смее се) Колкото по-дълго той живее, толкова по-добре, защото винаги ще има такъв. Така се създаде Клуба и много от нещата, които бяха по този начин, партията контролираше интелигенцията в този смисъл, но много фино. Все пак без грубо да се намесва. До известна степен, не си преписвам заслуги, затова ме избраха да отговарям за културните институти в ОС за култура, защото имах добро отношение, разбирах се с интелигенцията и просто ги подкрепях и финансово. Тъй като ние бяхме града на първенци, орденоносци, герои на социалистическия труд. Тук е първият „герой на социалистическия труд”, забравих му сега името, но много герои има, главно от мината.
  
• 
  Коя година е станал такъв?
  
• 
  Ами това е било сигурно през 50-те години. Аз не съм бил тук. Това трябва да се вземе от Културно-информационния център. Имаше и Клуб на орденоносците и първенците в Профсъюзния дом където е. И аз как съм поддържал, да кажем, правим изложба на един Васил Тръпчански се казва, художник. Казвам му: „Васко, ще направим изложба, Съвета за култура ще ти финансира и ще платим да направиш портрети на първенците, орденоносците и героите. И след това в техния клуб ще направим изложбата.” По този начин, хем отдавахме почит и уважение към героите, хем поддържаме интелигенцията. След това тук във Перник започна много да се строи. Беше един период когато започна да се строи Пернишкият промишлен комплекс. И аз от Съвета за култура съвместно във вестник „Димитровско знаме” обявихме един конкурс: „Петилетка на строителя”. И репортажи, очерци за строители и аз, не аз де, а като шеф на културата, финансирахме и това. За да имат стимул да работят журналисти и писатели и да правят очерци. Вестникът им изплаща хонорар за очерка, за репортажа и отделно Съвета за култура им дава. Така че в този период се опитвахме да правим...е, имаше и неща, които чисто организационно... по това време мен Окръжният комитет на партията…, понеже се смени ръководството...
  
• 
  Коя година ?
  
• 
  Това беше през 1971 година, първия секретар и секретаря по идеологията Иванка Николова ги смениха и дойде Борис Манов като първи секретар от София. Той е бил секретар по идеологията на градския комитет на партията в София. Стефан Вучков за кратко време беше секретар по идеологията при Борис Манов и след това стана председател на Окръжния народен съвет, а на негово място дойде Мария Миленова и тя стана секретар по идеологията. И там се случиха разни неща и се опитаха да направят, и ме направиха де, от председател - на заместник, на секретар.
  
• 
  Т. е., понижиха Ви?
  
• 
  Да.
  
• 
  А по каква причина? Смениха се хората, които в Ви подкрепят ли?
  
• 
  Ами, смениха хората, абе интриги най-различни, навсякъде стават. Явно свои хора искаха да си поставят други. И аз станах секретар и понеже работата ми е в културата, хората ме уважаваха по места – и читалище и културно-творческа интелигенция. И от 1975 до 1979 г. бях секретар. И Борис Манов разбра, че това са интриги и че аз съм основния двигател на културата и си разбирам от работата и през 1979 г. ме взеха на работа като завеждащ сектор „Култура” в Окръжния комитет на партията и работих до 1981 г. – две години. И след това Борис Манов, първият секретар каквото каже, ме предложи и бюрото взе решение, съгласуваха с ЦК-отдел, и ме направиха главен редактор на вестник „Димитровско знаме”. Това е окръжният вестник и от 1981 до 1986 година бях главен редактор. През този период, сега аз нямах опит на журналист. Имах друг организационен опит, имах широки културни интереси, познаваха ме, работили сме заедно по тази „Петилетка на строителя” и затова като отидох във вестника реших да направя нещо нетрадиционно. Първо с целия колектив и след това поотделно с всеки един, направих среща и разговор. А на целия колектив им казах: „Вижте, не се заблуждавам, нямам журналистически опит, имам организационен. От вас като главен ще се уча на журналистика, а вие от мен - на организационен опит и аз каквото мога - ще направя за вас. Това малко ги шокира, защото зам. главният и отговорен секретар Иван Николов, той си разбираше от работата, и още когато ме представяха казал на Мария Миленова: „Ами добре, той е културен мъжага”. (смее се) Поне не е човек, които знаете...Във вестника се опитах да направя и това, което можех, първо им дадох свобода.
  
• 
  Свобода да избират темите...?
  
• 
  Всичко, да. И ги защитавах.
  
• 
  Този вестник седмичник ли беше?
  
• 
  Беше два пъти в седмицата. Излизаше във вторник - малък брой, четири страници, и осем страници - в петък, където имаше на две страници култура. Специално в културната страница взех един Георги Миланов, поет, завършил Института „Максим Горки” в Москва и един Хранов, който сега малко се алкохолизира, който сега работи в Двореца на културата, иначе много интелигентен човек. И те правеха културните страници. И направиха хубава културна страница. Но и там нещата заемаха такъв обрат, че искаха да ме сменят от главен редактор.
  
• 
  Защо?
  
• 
  Ами пак интриги, защото аз бях малко самостоятелен.
  
• 
  Т.е. не се поддавахте на контрол ли?
  
• 
  Малко да.
  
• 
  А Вие бяхте ли член на партията ?
  
• 
  Как? Винаги.
  
• 
  Коя година станахте член?
  
• 
  Ами през 1964 година. Като завършвах бях член на партията. Сега аз имам потекло, което е от активни борци, защото моят вуйчо е Арсо Пандурски. Той го има в Аулата на Университета. Като влезете - нали има там изписани, и вторият по ред е Арсо Пандурски и така. Той е започнал в Свищов „Държавно стопанство“ и като бонсист минава в София и го арестуват там, избягва от ареста и става партизанин. Става командир на Горноджумайския партизански отряд и на 29 януари 1944 г. го убиват в Лисия – така че, това ми даваше същевременно... аз съм, така, да не се хваля, но малко нестандартна личност в този смисъл, че през 1963-4 година като студент по философия заедно живяхме с Желю Желев. По това време, понеже имаше дискусии в социалистическите страни, и аз се изказвах в университета и аз не се познавах с него, той беше аспирант по това време. Харесал ме от изказванията, малко по-свободомислещ и ми предложи, каза: „Ако искаш, аз като аспирант имам студентска квартира на ул. „Княз Борис” № 39 и две години живеехме заедно. Но аз не искам да ви казвам за Желю, знаете вече за него. Той не му дадоха възможност да защитава, даже му спряха... Той ме покани преди два-три месеца в НДК, зимата, и ми се обади и каза: „Ела тук да се посмеем, за тази дисертация за критика на Лениновото определение за материята”. Направиха там в НДК с Джаджев и професори там, просто малко фарсово, едва сега защитава. (смее се). Но тогава, преди години те не му дадоха възможност да защитава. Трябва да има и публикации на част от дисертацията, но никъде не му публикуват защото академик Тодор Павлов като член на Политбюро, даже той (Желю Желев) беше намерил някаква връзка със Станко Тодоров и Станко Тодоров се беше обадил да му разрешат и Т. Павлов казал: „Станко, това не е твоя работа, идеологията е моя работа. Ти се занимавай с икономиката.” И не му разрешиха публикации. И той ме помоли и мен и каза: „Ако искаш да пуснем в немското философско списание на ЦК на Германската единна социалистическа партия една статия от критиката на Лениновото определение за материята, но по в тежест ще бъде с колектив от автори.” Аз и Джадажев, приятели бяхме, и да се подпишем. Освен това аз споделях това, аз се и занимавах тогава с философско определение на материята, че обективната реалност, която е вън и независи от една страна, но по същност съдържателно какво говори то? За нашето съзнание, а вече четеримерният континуум от пространството плюс времето е четиримерен континуум и там по скорост... тогава се занимавах с Айнщайновата теория. Аз се съгласих и излезе тази статия в немското философско списание. Че като започнаха едни, това беше 1964 година... Моите преподаватели това фактически бяха..., за нас бяха празници да слушаме проф. д-р Добрин Спасов, асистент по логика ни беше Асен Игнатов, който избяга, Исак Паси, който беше по естетика. Да ги слушаш беше просто празник и удоволствие. След това Паси го канихме тук, правихме партиен университет и Паси идваше и изнасяше лекции по естетика в партийния комитет в Перник. И в това отношение понеже е много близо до София и беше много активно.
  
• 
  И какво стана след като излезе статията в списанието?
  
• 
  Ами защото аз не съм известен в научните среди, не се занимавам, и Тодор Павлов казал: „Кой е тоя Уваков?” и поставил една питанка на моето име. Защото аз не се занимавах, но го подкрепих Желю. А през това време вече бях секретар в Градския комитет на Комсомола, но веднага мои състуденти написаха, не беше донос, а истинско изложение, как може в Градския комитет да бъде секретар човек, който критикува Ленин. Създадоха една комисия, идват в Комсомола да разследват. Добре, че имах приятели, с които заедно завършихме, и те са ме защитили. Те са разпитвали даже Аристотел Гаврилов, беше преподавател по диалектико-исторически материализъм по това време, и аз с него много спорове имах пак за философското определение за материята. Просто правихме по цял час дискусия, другите от нашата група слушат, а ние с него спорим. И когато отишли и го питали, той казал: „Независимо от всичко, той е честен човек.” Те попитали и други и те ме защитили. Имах много силна защита от това, че съм от такова семейство и късмет. Защото даже и от такива семейства има в Белене (смее се). И след това, вече през 1985 година вече бяха решили да ме махат от вестника. На културната страница излезе един отзив на ст. научен сътрудник Константин Мечев, който беше в Академията. Той ослепя и почина, но тук работеше, беше в Съюза на писателите, много ерудиран човек. Възложили му да пише история на село Кралев дол, където една от версиите е, че там е роден отец Паисий, не в Банко. И този, който му възложиха да пише историята, той пише историята, а тези, които му възложиха, бяха от Кралев дол - видни партийни функционери. Председател на Окръжния комитет на борците против фашизма. Един, който партиен деятел пак от Кралев дол, и те му възложили и във вестника пускат отзив на културната страница в петък и понеже става въпрос за...официалната версия е, че отец Паисий е роден в Банско, а не тук, и това го поддържа Тодор Живков. И се започва една канонада, а пък този, на който му възложили, той е също от Кралев дол, той е бил ръководител на „Бранник” преди девети септември в гимназията. „Как може...за отзив”. И започна...стигна до ЦК. Та тук бюрото на ОК ме наказа с последно предупреждение за изключване от партията. И аз видях, че работата става много сериозна. (смее се). И взех мерки. Имах познати в ЦК и им разказах каква е историята. „Проверете да видите, че за един отзив, който не е официален.” Книгата не е излязла, тя е на циклостил. Но се видяха, че се разместиха пластовете. По това време Христо Бонин, първи секретар видя, че работата става много... аз се защитих. Да ви кажа как. Това беше през ноември 1985 година, а от 86-та вече 30 години от Априлския пленум на партията. И аз си казвам: „Трябва да се защитя, иначе си отивам.” И си подготвих един план – първият брой от януари 1986 година - една уводна статия написах за Априлския пленум на партията, направих един план и от ОК на партията ми утвърдиха плана. Защото става въпрос за Априлския пленум. И там се появяват първи секретари, на Общински комитети първи секретари, зам. председателя на Окръжния народен съвет. И аз се захванах със Стоян Гюров, който е бил някога, той е от нашия окръг Перник, той беше и посланик в Москва, беше и председател на Централния съвет на Профсъюзите и по времето на Априлския пленум е бил член на ЦК. И му се обадих, дойде, записах го и пуснах за Априлския пленум интервю със Стоян Гюров. След това пък разбрал Митко Григоров, който беше някога член на Политбюро и секретар на ЦК, и той също е бил по това време, а той също е от Трънско. И попитал Стоян какво става и извикахме го и него и направих запис и от Митко Григоров. И започнах всеки брой от първи януари. А „Работническо дело” още не беше започнало за Априлския пленум..., никой друг. Аз бях от първите. И от ЦК му обърнали внимание на Бонин, първия секретар „Ей, какво става, бе.” Никой в страната! Докладвали на Милко Балев. Още никой в страната не е направил репортаж, даже „Работническо дело”, а ние - на какво основание. И започва да му се клати на Христо Бонин и през април ли беше или май, не си спомням точно. Той ме вика като първи секретар, аз като главен редактор: „Ей, Уваков, абе тука покрай кралевдолската история и Окръжният комитет и вестникът много работи така преживяхме, но в крайна сметка комплексната оценка за теб е такава, че те предлагам за заместник-председател на Окръжния народен съвет.” (смее се). Аз казвам: „Както решите и както сте преценили, другарю Бонин”. Но вътрешно аз знам, защо той така е решил.
  

- Да, така беше по онова време. Но много кратко бях от 1986 до 1987 година, защото нали се закриха окръзите. Минахме към Софийска област. И аз започнах работа като методист-координатор на дружество „Георги Кирков” за областта. Към Дома за политическа просвета. И вече през 1989 година станаха промените и видях, че вече всичко си заминава и отидох психолог в ТВО с. Враня стена, женското отделение. Обаче го закриха през 1991 г. и започнах тук, директорът ме познаваше и започнах като помощник-директор на природо-математическата гимназия. И през 1999 година се пенсионирах като помощник-директор. Но понеже имах голям опит създадох за кратко време една от първите фондации, аз й измислих името, казваше се „Дар за бъдното”. И събрах, ходих, понеже много обичах децата и понеже отпреди ме познаваха по това време и директори на заводи и на предприятия. И това беше през 1991-2 година събрах някъде около 300-400 хиляди лева във фондацията. И две-три години по устава на фондацията давахме стипендии на наши студенти от Перник, които втората година искаме да ни представят от деканата успех отличен и те си получават стипендия и ние им давахме още една стипендия.

- Няма значение, и в Софийския университет и в други институти. Важното беше втората, третата година да представят, че са отличници. Но след това парите свършиха, аз бях програмен директор на фондацията, но парите свършиха и вече на никой не му се занимаваше. Но поне това го направихме и помогнахме на наши студенти и на творци някои за изложби, даже едно момиче, на което помогнахме, отиде с мъжа си да работи в Канада. И така ми завърши професионалният път.

- Ами аз тогава работих във вестника и го отразявахме това и преди аз като зам. председател и председател на съвета за духовно развитие правихме обща художествена изложба „Димитровска земя” в цялата страна. И още като зам.-председател трябваше да направим специална зала, където да се състои изложбата. А проф. Секул Крумов направи мемориалния комплекс. И на откриването идва Александър Лилов, той тогава беше член на Политбюро.

- Людмила Живкова е идвала преди, а пък и аз лично съм ходил при нея, когато беше още първи заместник-председател.

- Първите ми впечатления като отидох, прие ме веднага, аз тогава бях председател на Съвета за култура тука. Изслуша ме, казах й какво...поканихме я да идва, но тя не дойде, повода сега не си спомням. След това ни събраха и лично завеждащ секторите култура, имаше друг, аз бях председател на Съвета за култура, това беше през 1972 година, тя беше жива. И в Пловдив Дража Вълчева като първи секретар и кандидат-член на Политбюро и ни бяха събрали секретарите на Съвета за културата и председателите на секторите на култура в Окръжните комитети на партията в салона на ОК на партията, за да се подготви изложба на южнобългарските художници. Присъстваше Дража Вълчева и Людмила, а тя току що беше станала председател на Комитета за култура. Павел Матев беше освободен, в този смисъл, че те го направиха завеждащ-отдел „Култура и изкуство“ в ЦК, а тя - председател. И първите й заместник-председатели бяха Любомир Левчев и тракологът Александър Фол. Аз мога да Ви кажа само това, че тя направи много за културата. Имаше и власт, защото зад нея стои... да, но брат й и той имаше власт. Докато тя имаше амбицията да направи и направи за културата наистина. Е, естествено не сама. Държавата стоеше зад нея. Но ако пък няма виждане, желание и амбиция - няма да стане. Един такъв анекдот искам да кажа.

- Истинска случка, но от моя страна, без тя да разбере. Дража Вълчева открива срещата на южнобългарските художници, там беше и Светлин Русев. И докато Дража Вълчева говори, през това време Людмила Живкова се извърта и си оправя миглите, грима (смее се). Това беше съвсем в началото, тя току що беше станала председател на Комитета за култура. И аз казвам на тия до мен: „Престолонаследничката не знае какво да прави с властта, която й е дадена.” (смее се)

- Аз го казах на мои близки хора, ама те ако излезнат от този кръг... (смее се). Много тихо ги казах така, те се захилиха, защото аз имах усет към тези неща. Но тя реално след това събра екип и направи много. Защото искаше да докаже, че тя не е само дъщеря на Тодор Живков. И вижте - събра екип – Левчев, Светлин Русев, Фол. Аз даже като заместник-председател една среща в Трън. Присъстваха Славчо Трънски, генерала, и той, понеже от Трънско, довежда и покани като Министър на просветата Александър Фол на среща с общинското ръководство на Трън. Обиколихме едно друго и накрая на трапеза и Славчо Трънски с неговият си маниер казва: „Хайде, министъра на просветата съм ви довел - искайте.” И те- нали са ограничени, първият секретар и председателят на общинският съвет. И те казват: „Ами, другарю Фол, да ни отпуснете бройки за чистачка.” Фол - супер интелигентен, пие си уискито, пуши си (смее се), изчака ги и се обръща към Славчо Трънски : „Другарю Трънски, аз не разбрах защо сте ме довели тук. Това, което те искат, го решава началник-отдел в министерството. Бройки за чистачка. От мен като министър трябва да искат училище да се открие или да се построи сграда.”

- Тук в клуба, среща с него лично не. Той гостуваше в Перник през 1971 година, тогава излязоха пернишките първенци, орденоносци с призив за всенародно съревнование за изпълнение предсрочно на петилетката. И той беше тук, направи се тогава копката за паметника на Георги Димитров. И след това го заведоха в Клуба на дейците на културата, поставиха макет на крепостта „Кракра”. И фактически аз имам една снимка, аз като председател с него. И след това бяхме на банкета. Перник тогава беше обект на... като индустриален център и бяхме ухажвани. Близо до София, и театър, и общи художествени изложби, така че в един период...

- Не мога да Ви кажа, не мога да сравня това, но имаше пари да се правят... и когато реши Министерството на финансите отпускаше, първият секретар като му каже. В някое отношение отпускаха повече от други окръзи, когато ставаше въпрос за честванията на Георги Димитров. Като се започне през 1982 г. през 1987 г. – първо сто години от рождението, после 105 години от рождението и се отпускаха много пари. Както за Ковачевци, изгради се там родната къща, комплекс, и стадион се направи. Домът-паметник се направи от Вълко Червенков и тук се откриваха изложби и пари се отпускаха за различните прояви. Тук, в Перник, правихме Национален преглед на кинолюбителите от цялата страна. Национална фотоизложба „По стъпките на Димитров“ и от този род много национални прояви се правеха и това си искаше пари.

- Да, все под шапката преди всичко. И аз си спомням един такъв факт, че през 1982 година Манов като беше първи секретар, за да се направят честванията в Ковачевци, той разпореди да се направят плакати и това, нямаше такива конструкции по магистралата - от Владая до Ковачевци.

- Да, конструкции и върху тях плакати нарисувани от художници и всичко, свързано с Георги Димитров, успехи в социалистическото строителство, заводи, и ей такива неща. И имах такъв случай. По това време дойдеха ревизия да ми правят, от Кюстендилски окръг финансова ревизия.

- Ами, така правеха, за да няма познати. Всеки окръг имаше финансови ревизии. И започват двайсет дни ревизии, ровят по документите и ми казват: „Уваков, какво си правил тука, ти затова открил си бройка без да имаш такива бройки и си назначил двама за три месеца и им плащаш заплатите. Това е нарушение.” И аз ги слушах и им казах: „ Добре, само това ли открихте?” „Да.” И започнах да им изреждам: „А това - открихте ли? А това нарушение открихте ли? Вижте, може да ме накажете сега финансово, глоби, но аз съм културен кадър на бюрото на Окръжния комитет, вика ме правият секретар и казва, че това трябва да се направи. Но не казва как.” И аз съм назначил един, който е завършил в Благоевград Институт за културна просвета и той идва при мен и ми казва: „Ама, другарю Уваков, какво да правя? Много трудно.” Аз пълномощно съм ти дал за таксиметрова кола и за таксиметрова товарна кола.” И по това време много пари бяха. „Разпоредил съм на счетоводителката - като ти потрябват 200 лева, имаше пари, за да можеш да решаваш проблемите.” Защото конструкции се закарват, бетон изливат, па се правят паната. „Повече не искам да се връщаш при мен, имаш ли ги тия пълномощни, имаш ли пари.” И не се върна момчето и аз им разказах това. „Можете да ме накажете, но какво да правя аз, като има партийна поръчка.” И много такива неща мога да разкажа, но питайте и нещо друго.

- Бях само първите години, аз вече не бях в БКП /БСП...

- Ами през 1990 г. Защото аз бях в тази система и виждах, че това е всичко чат-пат, че промените са задължителни.

- Не мога да си кривя душата, усещал съм го, но не така видимо. И Вие разбрахте - аз хем със с партията, хем подкрепях Желю. Обичам да поддържам истината, и особено творците.

- Не, аз никога не съм имал проблеми с тяхното свободомислие. Виж, тесните партийни кадри имаха, те за това ме изпращаха мене (смее се).

- Аз съм ги защитавал винаги. И когато стана историята с Кралев дол, аз казах на първия секретар: „Мен може като главен редактор да ме накажете, това си е Ваша работа, но Георги Миланов, поета, който беше отговорник на литературната страница, завършил института „Максим Горки”, млад човек, творец, вие ще го...съобразявайте се, това са млади хора...” И аз заставах зад тях твърдо. Винаги съм бил, и в редакцията, и с творците, заставам зад тях и им помагам. Това просто си го усещах като вътрешна потребност, а не партийна повеля (смее се).

- Да, прекъснах си членството в БКП и станах член на АСП на проф. Николай Василев. Нали беше вицепремиер, философ и т.н. А пък АСП беше член на СДС и някои тука ме плюеха какво ли не. „Изостави партията, отиде в СДС...”

- Да, да. Уталожиха се нещата, но иначе тогава...Аз като член на АСП бях първият общински съветник, след това те ме каниха и други, но аз казах - не. С АСП до тук и с друг повече... с никаква партия повече не се занимавам.

- Малко по-късно, те след това искаха в АСП да ми предлагат кандидатура за народен представител, но аз казах: „не”.

- Вижте, просто настроението тук е такова, че първо – аз не съм кореняк. Второ, настроението е такова, че тука е крепостта на партията. Казах ми, само ще си създадете неприятности, първо няма никаква реална перспектива аз да стана народен представител. Трезво мислещ съм, знам, в никакъв случай. И бях вече и малко изтощен в такъв смисъл. До голяма степен партийната и административната работа в онези условия беше с много двойственост. Трябва много подмолно...разбирате ме като казвам...

- Имал съм. В интерес на истината съм имал, защото не може да виждаш, че тесногръди хора, които не са широко скроени, носят власт, създават атмосфера, която не благоприятства развитието на целия отрасъл и на творческия живот. И съм имал вътрешен конфликт. Те и затова се опитаха да ме спрат, защото търсеха ей такива хора, те за друго не могат да намерят и им даваха свобода.

- Вижте сега, в комунистическата идеология като идеология съм вярвал, не мога да не кажа, вярвал съм, защото това е нещо, което...и особено в марксизма, в Маркс, не в ленинизма. Защото програма в средата на 19-ти век и още по-късно Комунистическият манифест казва, че социализмът трябва да победи във високо развитите индустриални държави. И в това как да не вярваш, само така може да се създаде социална държава. А не псевдосоциална държава.

- Ами тогава каква социална защита за хората. Няма възможност, докато Ленин казва: „Социализмът трябва да победи в най-слабото звено, както в Русия.” Е като победи, какво стана? Видяхме какви извращения станаха. Сега Маркс е блестящ публицист, то е удоволствие да го четеш, чели ли сте го?

- Ако можете, прочетете му в „Нов рейнски вестник” статиите, в първи, втори том кореспонденцията му. То просто е удоволствие да четеш неговите статии. Той е блестящ публицист. И той после благодарение на съпругата си, Жени Маркс, която е сестра на един пруски министър, богато семейство, и отиват в Англия и прави... никой досега не му е отрекъл анализа в „Капиталът” на капиталистическото общество в най-развитата индустриална страна в света, каквато е Англия. Той ходи и се рови и взема статистическите сборници в библиотеката и чете от извора и прави анализ. И досега при тия условия, в които е правил, никой не е отрекъл. Променят се наистина след това условията...

- Сега, вижте, то не е въпрос до опорочаване, просто всеки етап на развитието си има своето, аз понеже съм под влиянието на Хегел, хегелианец нали, спиралата на развитието, законът за отрицание на отрицанието. Сега, не може да се прави съпоставка между 19 век и 20 век, променят се икономическите условия. То не е опорочаване, а трябва да се намери друг Маркс, който Ленин не беше, не може да направи това. Той се занимаваше повече с революционна дейност, докато Маркс си беше научен работник, той си правеше анализ. Трябва и при новите условия да се направи и затова вече особено средата и втората половина на 20 век се появиха другите западни икономически и социални учени, които правеха анализ при новите условия, при новата икономическа среда. Сега, аз съм философ, аз не съм икономист, но това е. Нещата са такива. И затова се срина много бързо социалистическата система. Тя започна още с идването на Горбачов и с този президента... актьора...Рейгън. Те разбраха, че икономиката е в основата на всичко.

- Сега, реално погледнато има промяна, но тази промяна донесе свобода, малко по-голяма свобода. Но пък на творците им се отне финансовата подкрепа. Сега единственото, което, е, не е единственото, но самодейността, изворния фолклор, сурвакарството, сега пък вече започнаха да се търсят източници – спонсори, бизнесмени.

- Специално за международния фестивал и за други - помага. В някои отношения пък, след прехода, се спряха източниците на финансиране защото към всеки по-голям завод имаше културен дом, профсъюзен дом, но когато не работи икономиката и заводите се сринаха, няма как да се поддържа. Там имаше състави, хорове, ансамбли, а сега останаха тези в Двореца, Градският ансамбъл...Докато имаше „Дом на металурга”, „Дом на миньора”, сега читалище, „Дом на строителя”, „Дом на транспортните работници”, имаше в „Токоизправители” – завод, който вече не работи, също имаше дом. Имаше много възможности за допълнително финансиране. Имаше фонд за социално-битови мероприятия...сега, в интерес на истината, тука имаше и някои паразитни структури, но наред с тях – те поддържаха самодейността, нали. Имаше навсякъде художници назначени, всяко предприятие си имаше човек, който прави плакати за манифестациите, за украсата там, но той е щатен, плащат му и между другото има възможност... ателие му осигуряват и той прави плакати, но рисува и картини. Така че, това е процес, който не беше еднозначен. И сега вече то не заради държавата, а вече няма заводи – завод „Струма”, който беше машиностроителен, на негово место се построи „Кауфланд”, завод „Благой Попов”, мината имаше „Дом на миньора”, завод „Стомана” или „Ленин”, металургичния, който имаше „Дом на металурга”, сега този дом така стои, няма никаква дейност, руши се. А имаше и един междусъюзен дом в профсъюзите...

- Дадоха ги на различни...

- Те бяха държавна собственост, приватизираха ги, сега има най-различни, използват ги..., но няма финансиране. В „Дома на металурга” по едно време имаше ресторант, ама няма – „Стомана” вече не съществува като завод „Ленин”. Купи го един грък, който не се интересува от това.

- Работи, ама в много тесен кръг. Преди, когато беше в пика, завод „Ленин” имаше някъде между осем и девет хиляди работници във всички цехове. Сега в системата на СИВ, Вие я знаете, имаше разпределение и така се срина и Пернишкият промишлен комплекс, заводите за тежко машиностроене.

- Да, ние се запознахме в Комсомола. Аз като бях в Комсомола, тя беше в гимназията, тя беше в ученическия комитет, Учкома, и така се бендисахме, както казват в Перник. Мина време, година и нещо, и през 1966 г. вече сключихме брак. Аз вече бях на работа в партията, а тя в Комсомола. И първо живяхме при баща й и майка й в един апартамент до 1974 година, когато вече Окръжният съвет, аз вече бях в Съвета за култура, направи един блок зад дирекцията, центъра зад ГУМ. И дадоха ни апартамент там на изплащане, изплатихме го и така се устроихме битово.

- Имам, да. Имам дъщеря и син. Дъщеря ми е при мен без работа..., а синът ми е в Англия. Той завърши УНСС - „Счетоводство и контрол”, но през 2001 година замина и там се занимава със строителство.

- Ами с негови приятели някаква къща са взели под наем. Съпругата ми работеше в музея, но напусна отдавна и започна да се занимава с частен бизнес, тя умее да шие. Но пари от ръчен труд не се правят, трябва да експлоатираш. (смее се) Така че, тя не можа и се отказа. Даже направи една-две рокли, остави ги в един бутик и една рокля й купи Илдъз Ибрахимова. Но в интерес на истината ние и двамата не сме прагматици. Нямахме усета, а нямахме и финансови средства. Можехме да вземем някакъв кредит, но в това отношение ние не сме прагматици, всеки разчита на себе си. И тя от време на време имаше хора, които да работят при нея, пък те не работят добре, пък тя им... и затова се отказа. И сега не е тук, защото не можем да се справим, защото и на нея пенсията й е малка. В Италия е и гледа възрастни хора. Сега...всичките тези промени се отразиха негативно на мен, защото аз се отказах. Аз не че се хваля, но винаги съм бил нестандартен, не желая повече да се занимавам, изисква много голям психологически ресурс да имаш и компромиси, за да можеш да продължиш. Не съм пригоден за това, просто натурата ми е такава. Аз даже независимо от просто, майките понеже усещат, в университета аз можех да стана член на партията, но това просто мен не ме интересуваше. А лятото като завърших, тя ме направи кандидат-член на партията в родното ми село, тя беше член на партийното бюро там и вижда, че аз не се интересувам. И затова тока ми протече, но за нищо не съжалявам в интерес на истината. Е...понякога съжалявам, че не можах да им създам на децата си малко по-добри условия, както направиха много от така наречените номенклатурни кадри, защото аз бях номенклатурен кадър. Затова понякога съжалявам, но само така ми минава през главата. Истински и дълбоко погледнато, човешки не съжалявам, защото затова се изискват и компромиси, и ресурси.