Искам да ти вярвам

26
особено когато тези викове се пренесоха върху върволицата от
„чичовци“, преминали през живота им.
Тес казваше, че Филида издава звуци като пробит воден дюшек,
който се опитваха да напомпат.
О’Дауд се засмя.
— По думите на сър Теди тя издавала звуци като пробит воден дюшек, който се опитвали да напомпат.
Мак усети как политна надолу, дори виждаше зловонната вода на дъното на кладенеца.
— Ти си лъжец — каза той, този път по-високо. — Да не искаш да кажеш, че Филида е работила заедно с най-добрите журналисти в страната и никой не е надушил тази афера?
— Човек трябва да познава всички тънкости на занаята, за да може да ги изиграе. Ти знаеш колко умна и изобретателна е майка ти.
И всички знаем, че сър Теди умееше да пази тайна, подлият мръсник, а той отнесе своята в гроба.
Какво си направила, Филида, в какво си ни забъркала, Тес, Джо,
момичетата, мен?
— Разбира се, ти можеш да я попиташ дали е вярно, но се съмнявам, че ще получиш откровен отговор, дори да я хванеш в ден,
когато може да говори смислено. И запомни, че ако скоча в калта, няма начин да не те опръскам.
Мак вече се мяташе в тинестата вода.
О’Дауд се наведе напред, извади един кафяв плик А4 от куфарчето си и го остави внимателно на коленете на Мак.
Мак го погледна така сякаш беше изпражнение: кафявите пликове, освен когато бяха пълни с пари, никога не носеха добри новини.
— Романтичният сър Теди Монтгомъри е запазил една прекрасна своя снимка с тази жена. Разгледай я, Мак… макар че никой син не трябва да вижда как майка му прави това на някой мъж.
Мак отблъсна плика от коленете си и го чу как тупна на пода.
— Ти харесваше майка ми — каза той. — Как можеш да й причиниш това?
— Всичко е разрешено в любовта и във войната за тираж. Моят дълг е да информирам излъганите читатели за моите разкрития…
освен ако — О’Дауд вдигна плика от пода, — освен ако нещо не ме

27
убеди, нещо свързано с една прочута актриса, да потуля тази история.
Помисли си, Мак, целият свят се интересува от личния живот на
Кресида, тази история ще донесе на теб, на мен и на вестника страшно много пари. Докато историята с Монтгомъри е просто един малък английски скандал, който ще мине и ще замине за броени дни — е,
няма да отшуми единствено за любовницата на Монтгомъри и за нейните близки, естествено. На тях няма да им се размине. — О’Дауд го погледна лукаво. — На колко години са твоите племеннички?
— Добре — каза Мак и се предаде на лепкавата прегръдка на тинята. — Разкажи ми за тази Дженифър. Откъде да започна?
[1]
Резиденцията и работен офис на Министър-председателя на
Обединеното кралство и главна квартира на правителството на Нейно
Величество. Намира се в квартал Уестминистър в Лондон. — Б.пр.
↑

28
ГЛАВА 3
Дженифър се опита да се съсредоточи върху онова, което казваше господин Армстронг и да се абстрахира от сподавения смях,
който долиташе от секцията за поезия. За щастие господин Армстронг беше почти напълно глух и нямаше да се усети, че там се бяха спотаили другите две библиотекарки и се наслаждаваха на неговото класическо изпълнение.
— Слушай, миличка — каза той, облегна се на плота и наплюнчи показалец, — освен неприличния език има и няколко сексуални сцени на страница 34.
Той запрелиства страницата на книгата с наплюнчения за целта пръст, докато стигна до възмутителния пасаж и зачете с треперещ глас:
— И като я притегли до гърдите си, той положи ръката й върху своя твърд като стомана член, очертан дръзко под брича от груб американ, и изведнъж двете обли издутини…
— Да, това определено е секс — прекъсна го Дженифър и погледна към секцията за поезия, където рафтовете с автори от А до В
се тресяха неудържимо.
— Да — отбеляза равнодушно господин Армстронг, —
възмутително.
Той заби поглед в листа в ръката си, изписан с разкривен старчески почерк, и неволно изпусна бастуна си, затова се облегна още по-силно на плота.
— Искате ли да седнете, господин Армстронг?
— Да, може.
Дженифър донесе един стол и настани стареца в него, вдигна раницата му от пода и я положи внимателно в скута му.
— Така, къде е следващият пасаж? — попита тя, когато се върна зад писалището.
— Страница 184 — богохулство. — Господин Армстронг запрелиства страниците мъчително бавно, допитвайки се до своя списък от време на време и Дженифър погледна стенния часовник,

29
надявайки се някой да влезе и да й даде повод да повика Шийла и
Лайънъл да излязат от скривалището си.
Нямаше голяма надежда: беше късно и оставаше само един час до затварянето. Гробарската смяна. Единствените гласове, които се чуваха, бяха на жена и малко момиче и долитаха от раздела за детска литература. Сигурно бяха влезли, докато Дженифър беше в канцеларията. Излизането оттам винаги беше грешка.
Господин Армстронг намери обидната страница и тикна книгата под носа на Дженифър, явно решил, че богохулният пасаж щеше да го омърси още повече, ако го прочетеше отново.
Дженифър прегледа текста.
— Героят казва само „Дяволите да го вземат“, господин
Армстронг. Той все пак е пират.
Господин Армстронг смукна въздух през зъби.
— После, на страница 200 има още секс.
Мъчителното плюнчене на пръста и прелистването на страници започна отново, докато старецът не намери онова, което търсеше.
— Лорд Пърсивал Денисън изпиваше с очи съблазнителните извивки на лейди Кранлей, от пищните млечнобели гърди до мястото,
където той копнееше да втъкне своя…
Господин Армстронг млъкна, зацъка възмутено и отново засмука въздух през зъби, след което подаде книгата на Дженифър.
— Няма да прочета останалото.
Дженифър прегледа страницата и затвори книгата с категоричен жест.
— Да, вижда се накъде води това… е, има ли друго? — Тя кимна към раницата му, с надеждата там да няма други произведения, в които старецът да е открил неприлични внушения.
— Не, този път няма. Ще изпратите ли писмо до градския съвет?
— Разбира се. Бихте ли искали ли да го видите, преди да го изпратя?
— Не, миличка. Имам ти пълно доверие.
— Добре. Знаете ли, господин Армстронг, последният път аз ви споменах, че навярно трябва да избирате по-внимателно книгите, ако експресивният език и хъм, физическите отношения ви обиждат?
Старецът я погледна изпод вежди и Дженифър продължи,
вдигайки книгата, която той току-що беше оставил, като огледа

30
корицата й.
— Например заглавието на тази — „Отвлечена от пирати“ —
трябваше да ви подейства като предупреждение да не я взимате.
— Да ми подейства като предупреждение? Че как?
Ако беше някой друг, Дженифър щеше да си помисли, че човекът я вземаше на подбив, но в очите на господин Армстронг нямаше и следа от хумор. Около него витаеше ореол на сапун и паста за зъби.
— Ами „отвлечена“, особено в историческите романи, често се използва вместо описание на акта на… — Дженифър се опита да представи концепцията по-ясно, — когато мъжът взема жената насила.
Господин Армстронг я изгледа внимателно и поклати глава.
— Хъм, смея да кажа, че това е нещо модерно. По мое време нямаше такива неща. Ние бяхме методисти.
Дженифър чу как в секцията за поезия няколко книги паднаха на пода.
— Защо не опитате да почетете поезия, господин Армстронг? —
попита високо и отчетливо тя.
— Ооо, не — отвърна старецът с изблещени очи. — Поетите са най-лошите. — Той погледна раницата в скута си, порови вътре и извади още две заемни книги. След още тършуване измъкна и читателската си карта. — Би ли прегледала тези, преди да ги взема?
Дженифър взе книгите: „Сластният зов на Изтока“ и „Скритият свят на викторианските джентълмени“. Може би трябваше да захванат стола с болтове към писалището, така че да е готов за следващото посещение на господин Армстронг.
— Нали ще им кажеш, да адресират отговора директно до мен?
На онези в съвета — уточни възрастният господин и се изправи бавно.
Дженифър кимна и му подаде книгите, читателската карта, а след това и бастунът. Питаше се коя ли нещастна душа в съвета на графството, която беше натоварена със задължението да отговаря на оплакванията на господин Армстронг.
— Добре, аз ще тръгвам. — Той запъпли към изхода.
Дженифър го изпрати и натисна големия бутон за автоматично отваряне на вратата, инсталиран за улеснение на възрастните и немощните читатели. Нововъведението не беше безусловен успех,
дори във второто си преображение. Първият бутон, който беше най- обикновено кръгло черно копче, беше затруднявал повечето възрастни

31
ползватели, които се опитваха да го завъртят, за да отворят вратата.
Съответно, бутонът преживя само няколко дни. Тогава от съвета инсталираха друго устройство с нов бутон, този път квадратен,
обозначен с голям червен надпис „Натисни“. Това реши проблема за онези със запазено зрение, но нерядко се случваше някой злочест читател да съзерцава печално вратата и да чака някой друг да я отвори.
Господин Армстронг предпочиташе да блъска бутона с бастуна си.
— Забравих да попитам — каза той, като спря на прага и принуди Дженифър да се стрелне към бутона, за да не позволи на вратата да затисне стареца. — Какво прави брат ти Дани?
— Напоследък не си доспива. На Луис й никнат зъбки.
— А баща ти?
— Добре е, надява се, че тази година една от новите овце ще роди хубави агънца.
Господин Армстронг се засмя със старчески хрип.
— Това ще размърда клана на Ламбтънови. — Той стрелна
Дженифър с лукав поглед. — Младият Ламбтън поднови ли ухажването?
— Не — почти моментално изстреля Дженифър. Навремето тя се дразнеше от всеобщото убеждение, че тя и Алекс Ламбтън бяха предопределени да се оженят, сякаш за да пренесат стремежа за подобряване на породата от овцевъдството, с което се занимаваха техните семейства, в родовите си връзки. Сега съществуваха нови причини тя да се дразни от намеците за връзка между Алекс и нея.
— Сега сме само приятели, това е всичко, господин Армстронг.
— Ха, добре, обаче не го оставяй да чака прекалено дълго. Не и с твоята… — Дженифър долови, че старецът ровеше в ума си по същия начин, както ровеше пипнешком в раницата си, търсейки нещо, което знаеше, че е там, но не можеше да напипа.
Накрая лицето му се озари.
— … злочестина — каза той, улавяйки търсената дума и изваждайки я на светло.
Дженифър наведе глава, пое дълбоко въздух и погледна стария господин право в очите. Той явно не си даваше сметка каква болка й причиняваха думите му.
Тя се изкушаваше да отмести ръката си от бутона и да го принуди да излезе по-бързо. Вместо това изчака и го изпрати с поглед.

32
Когато се върна на бюрото си, Шийла се беше появила, заедно със засрамения Лайънъл.
— Благодаря — каза Дженифър, надявайки се те да не забележат колко беше разстроена под маската на шеговита досада.
Шийла обираше заваляните топчета от плетената си жилетка,
докато масивната й гръд още се тресеше от смях.
— Извинявай, Джен. Беше прекалено хубаво, за да устоя. Макар че следващия път можеш да го помолиш да чете малко по-високо,
нали?
— Следващият път аз ще се крия зад рафтовете с книги и ще се смея с глас, докато ти го слушаш да чете. Лайънъл, ти ме учудваш. Не трябваше ли да дадеш пример?
— Поведението ми беше напълно непрофесионално — тъжно се съгласи той. — Може ли да се реванширам като сервирам последния чай за деня? — Той взе чашите им. — На всички ще ни се отрази добре, ако пийнем нещо топло.
Когато Шийла го нарече пакостлив дявол, Лайънъл доби съкрушен вид и тръгна към кухнята.
— Бедният Лайънъл — каза Дженифър, — сега ще се измъчва, че е казал нещо неприлично.
— Като заговорихме за неприлични приказки, мислиш ли, че старият Армстронг изпитва нечиста радост, четейки тези пасажи?
— Не. Изобщо не би му хрумнало, той възприема това като свой дълг. Мисли си, че той е последният бастион между цивилизацията и опустошителните, изгладнели за секс орди.
— Ако знаех, че наближават, щях да облека по-къса пола —
въздъхна Шийла с развълнуван вид.
Дженифър не искаше да си представя пищните бедра на Шийла в нещо по-късо от полата, която носеше сега, затова побърза да се обърне към полицата, където държаха запазените и заявените книги.
Тя взе една и се запита защо изобщо някой щеше да я чете, още по- малко да я запазва.
— Господин Армстронг ми се видя малко изморен днес. Ще спомена това на мама и ще я помоля, когато му носи обяда от социалната кухня, да го попита дали си почива достатъчно.
Шийла взе един куп сортирани книги и ги опря до гърдите си.

33
— Не му обръщай внимание. Виждам, че Кресида си е паднала по момчето, което поддържа басейна й.
Изражението на Шийла беше почти равнодушно, но Дженифър не беше вчерашна. От време на време нейната колежка подмяташе подобни уж невинни забележки, които тя тайно наричаше „лов на трюфели“.
— Така ли? — Дженифър наподоби невинното изражение на
Шийла. — Момчето, което й поддържа басейна? Не е споменавала.
— Ти пък сякаш щеше да ни кажеш. Мълчиш като риба.
— Не всички риби са мълчаливи.
— Не се опитвай да ме отклониш от темата. Каква полза от това,
че имам пряк достъп до Холивуд, когато ти не споделяш никакви пикантерии?
Дженифър взе една от книгите на господин Армстронг и я закрепи внимателно върху купа в ръцете на Шийла.
— Ето, споделям една пикантна история. Господин Армстронг каза, че я намира за неприлична и напълно…
Физиономията на Шийла я накара да замълчи.
Жената и малкото момиченце в секцията за детска литература спореха. Дженифър се изви леко, за да види какво ставаше.
— Не, няма да вземем дивиди, Араминта, никакво дивиди —
каза жената, като дръпна кутията с диска, която момиченцето беше взело под мишница. — Можеш да вземеш колкото книги искаш. Но никакво дивиди.
— Искам, искам, искам.
— Не. — Жената измъкна диска с рязко дръпване, отиде решително до стелажите с филми и го остави на най-горния рафт, така че дъщеря й да не може да го достигне. — Не знам защо изобщо ги държат в библиотеката. Същото е като стелажите с десерти и бонбони на касите в супермаркета. — Последното изречение беше произнесено достатъчно високо, за да стигне до ушите на библиотекарките, при това с много строг тон.
— Нови хора — процеди едва чуто Шийла. — Нанесоха се в преустроената плевня на Джонсънови. — Тя намести купа книги до гръдта си и добави: — Южняци, какво искаме.
— Ах — усмихна се Дженифър. Шийла обичаше да лепи етикети на хората, така че всички с поддържана външност бяха „южняци“,

34
несговорчивите мъже бяха „сексуално неудовлетворени“ и почти всички останали бяха „комплексари“. Нейните превзети изпълнения на областните курсове за поддържане на квалификацията под надслов
„Отворени книги, отворени умове“ бях част от библиотекарския фолклор в съседните графства.
Лайънъл се върна с чая и те се заеха да подреждат извадените книги, като се преструваха, че не забелязват ескалирането на спора в раздела за детска литература. Малкото момиче сега се опитваше да замъкне един стол до стелажа, явно за да вземе отново бленувания диск, докато старателно поддържания разумен тон на жената се пропукваше, откривайки отдолу стоманена арматура.
Дженифър отпи глътка чай и застана така, че да вижда, без да я виждат. Схватката се ожесточи, тъй като жената седна на стола, преди момиченцето да може да се качи на него.
Лайънъл завъртя очи.
— Горкото дете е взело предостатъчно книги. Какво пречи да изгледа един филм? Ние винаги позволявахме на децата ни да гледат анимационни и игрални филмчета.
Шийла го сбута лекичко.
— Върви й го кажи, Лайънъл. Кажи й, че двете ти деца учат в
Кеймбридж и че гледането на филми не им е навредило.
Той се поколеба.
— Съжалявам. Думите ми бяха продиктувани от стереотипи и предразсъдъци.
Лайънъл винаги се връщаше от обученията „Отворени книги,
отворени умове“ с похвали от организаторите и колегите.
— Стига толкова, Араминта. Престани веднага. Ще кажа на баща ти, когато се прибере вкъщи. Той много ще се ядоса. Ще ти отнеме привилегиите. Ще те накаже, Араминта.
Лайънъл свали очилата си и се зае да ги почиства с края на вратовръзката си.
— Автократичното родителско отношение е гаранция за проблеми в бъдеще — мрачно отбеляза той.
Те продължиха да наблюдават крадешком, докато момиченцето се опитваше да избута майка си от стола. То щеше да успее, ако майката не се беше вкопчила в седалката. Сцената можеше да е комична, ако не беше толкова груба в емоционален план.

35
— О, до гуша ми дойде — каза Шийла и остави книгите върху малката маса за четене в раздела за детска литература. Майката и детето замръзнаха на местата си.
— Така, Араминта — каза жената, — госпожата дойде да те изгони, защото си непослушна.
— Не, дойдох да ви помоля да не седите на този стол. — Шийла скръсти ръце пред гърдите си, което беше сложна маневра предвид размера на бюста й. — Това са детски столчета и често се оказва, че дори най-леките възрастни — паузата на практика крещеше „а вие определено не сте от тях“, — дори най-леките възрастни разкривяват краката.
— О, боже — промълви Дженифър. Лайънъл се залови да прихваща някакви листове с телбода.
Настъпи временен смут, но жената бързо се окопити. Тя стана,
хвана момиченцето за ръката в мига, когато то отново се опита да се покатери на стола, и каза:
— Може ли само да отбележа, че не е много уместно да излагате дивидита в библиотеката. Не и за хората, които вярват в благотворното влияние на четенето на книги.
Тонът беше надменен и с претенция за културно превъзходство.
— Сигурно ще откриете — не остана длъжна Шийла, — че балансираното подаване на различни форми на стимулация развива по- богат речник в децата в предучилищна възраст и ги подготвя за разнообразни мултимедийни учебни ситуации.
— О, виж ти — каза Лайънъл, — значи тя все пак е слушала лекциите на квалификационните обучения. И използва вербални разсъждения вместо нагнетена агресия. Това е добър знак.
— Възможно е. Но забележи позата, Лайънъл. Виждаш ли характерно издадената брадичка?
— Ох — промълви Лайънъл и отново се съсредоточи върху телбода.
Шийла взе спорния диск.
— Ах, „Банани в пижами“ — каза тя и се усмихна на момиченцето. — Моите деца ги обожаваха, когато бяха на твоята възраст.
— Така ли — сопна се майката, измъкна дивидито от ръката на библиотекарката и го върна на рафта, — не ми казвайте, че сега са

36
неврохирурзи.
В първия момент Дженифър помисли, че Шийла щеше да излъже, но когато се осмели да погледне, тя видя нейното поражение.
— Имате право — каза библиотекарката. Наведе се на нивото на малкото момиче, след което извика: — Винаги слушай майка ти и

Изтегляне 3.4 Mb.

Сподели с приятели: