Искам да ти вярвам

9
Крастър на малки парчета, да го изрита от постамента и да го набие с единия от неговите уж римски сандали.
— Много любезно предложение — чу се да казва той. — Ще си помисля.
Мак не знаеше дали отговорът му се дължеше на постепенното размекване през последните три години, или на тревогата, че ще затъне до гуша в дългове. Всяко предложение за работа си беше предложение за работа.
Той прибираше визитката на Питър в джоба на дънките си,
когато някой зад гърба му каза „Бау!“ и обръщайки се, почувства как ръчичката на Габи се измъкна от неговата.
— Мамо! — извика момиченцето и се понесе като фурия към сестрата на Мак. — Тъкмо си говорехме с тази статуя, която иска чичо
Мак да стане пират и да показва на момите докъде му стигат сребърните неща.
Мак съжали, че не успя да извади телефона си навреме, за да увековечи изражението на сестра си. Майка му само погледна центуриона, после измери с очи Мак и рече:
— Пират? Колко мило, можеш да извлечеш полза от някои от онези умения, които придоби във вестника.
Пиперливият отговор беше на върха на езика му, когато Мак видя умолителното изражение върху лицето на Тес и се овладя. Вместо това той се обърна към Фран.
— Е, Франджипан, как са зъбите? — В отговор получи вдигнат палец в смисъл „окей“, което вероятно означаваше, че племенницата му все още разполагаше с пълен комплект зъби. На палтото й беше залепен стикер, на който пишеше „Звезден пациент“.
— Зъбите на мама също са наред — каза Тес и погледна нервно
Филида. — Временна коронка. Така… всички ли сме готови? Да вървим да намерим колата.
Те прекосиха бавно двора на абатството, минаха покрай фасадата на службата по вписвания и пазара, преди да стигнат до подземния паркинг. През лятото те щяха да си проправят път сред вавилонско стълпотворение от езици, докато туристи от всички краища на света опустошаваха запасите от сувенири в стила на Римската империя и
Джейн Остин, но днес се чуваше основно английски с онова меко,
галещо ухото наречие, което беше типично за Бат.

10
Момичетата вървяха напред и Мак имаше чувството, че гледа тайм-лапс
[2]
снимки на един и същи човек: руса коса, проницателни сини очи, долна устна, която е малко по-пълна от горната. Докато той и
Тес изобщо не си приличаха, не си бяха приличали дори когато бяха деца. Той погледна сестра си, подхванала под ръка Филида. Тес имаше сините очи и млечнобялата кожа на майка им, Мак бе взел кафявите очи и мургавия тен на баща им. Той беше наследил и непокорната коса на баща им, докато русата коса на Тес, един-два нюанса по-тъмна от косите на дъщерите й, стоеше послушно точно така, както беше пригладена.
Всъщност всичко в Тес беше спретнато — дори зеленият шал,
който тя носеше днес, не висеше като забравено листо от маруля в сушилнята за салата, а бе завързано на небрежно-елегантен възел.
На паркинга практичната Тес настани Филида на предната седалка на колата, а момичетата на задната седалка, преди да отиде да плати таксата на автомата. Или може би тя искаше да поговори с Мак насаме. Той последва сестра си.
— Филида също ли получи лепенка „Звезден пациент“? —
попита той с язвителен смях.
Стана му приятно, когато Тес промуши ръка под лакътя му и го стисна лекичко.
— Не точно, обаче аз те поздравявам, че не се хвана на нейния коментар за пирата.
— Но тя се държа прилично, нали?
— Ъм-хъм. Каза на зъболекаря, че си е счупила зъба с някакъв твърд карамелен бонбон.
— А не на паважа след пет часа в кръчмата?
— Хъм, това е един от начините да ограничи количеството изпит алкохол.
— Да, все пак падането на паважа е средство да избегне падането в канавката.
Те поддържаха лекия, весел тон, с който обичайно разговаряха за майка им, но Мак знаеше, че ако се обърнеше и се вгледаше внимателно в Тес в този момент, на нейното лице щеше да е изписано същото изражение като неговото. Помежду си го наричаха „полъха на бесилката“ и Мак смяташе, че тази физиономия се споделяше от

11
всички хора с алкохолик в семейството, наред с бездънното търпение и неизчерпаемите запаси от надежда.
Те изчакаха реда си на опашката и Тес сложи билета в отвора на автомата, след което го захрани сръчно с цяла шепа монети. Мак даде своя принос с една-две монети. Когато Тес взе обратно билета, те тръгнаха бавно към колата и тъй като сестра му изглеждаше нетипично мрачна, той я побутна закачливо.
— Виж, знам, че това е един от поредните й запои, но досега тя винаги е успявала да се измъкне, ще се справи и този път. Поне този път съм тук, на горния етаж. Не е както преди, когато ти и Джо трябваше постоянно да я наглеждате.
— Знам, знам. Но на теб не ти е лесно.
— Мой ред е, Тес.
— И Джо мисли така — засмя се сестра му и Мак веднага си представи как точно се беше изразил зет му. Фрази като „щом е престанал да се превзема“ и „крайно време беше да си размърда задника“ несъмнено бяха намерили приложение. При Джо нямаше място за преструвки, той беше автентичен и откровен. Колко жалко, че когато Тес беше тръгнала с него, всезнаещият, надменен Мак беше заключил, че сестра му можеше да си намери много по-достоен мъж от тип, който учеше за дърводелец. Сега Джо имаше свой собствен бизнес и се беше оказал виртуозен съпруг и баща, докато Мак можеше да се похвали с какво?
— Джо е разумен мъж — отбеляза той.
— Затова се омъжих за него.
— А пък аз мислех, че защото беше бременна.
Тес го ощипа за ръката и погледна тайничко към колата.
— Шшшт. Това беше причината да се омъжа за него тогава. А не въобще.
— Добре, добре, внимавай, това е ръката ми за писане, чу ли? И
какви са тези приказки, че не ми е лесно? Ти пак поемаш почти целия товар. Аз щях да я оставя да се оправя сама със зъболекаря.
— О, така ли? А кой беше онзи непреклонен мъжага, който отиде да й поправи очилата, когато тя седна върху тях? И би ли ми напомнил колко пъти й сготви през последната седмица, хъм?
— Е, да, така си намирам работа.

12
Тес му хвърли невярващ поглед и Мак осъзна, че двамата бяха еднакво глупави. Филида ги разиграваше с пиянските си изпълнения и на тях не им оставаше нищо друго, освен да я държат на крака и да се въртят около нея.
Когато стигнаха до колата, Тес вече се беше овладяла, макар че в гласа й все още звънтеше приповдигната веселост, когато тя отвори предната врата и каза:
— Ето ни тук. Готови сме.
На път към дома, когато играеше на гатанки с момичетата, Мак изучаваше профила на Филида. На пръв поглед тя изглеждаше добре за шейсетгодишна жена. При по-внимателно вглеждане обаче кожата й приличаше на изсъхнал пергамент, а бялото на очите й беше мътно и жълтеникаво. Освен това беше неестествено слаба. Филида изви глава,
сякаш усетила изучаващия му поглед, и Мак побърза да се престори на погълнат в гатанките, макар че продължи да си мисли за нея.
Докато растеше той си мислеше, че всички майки миришеха на алкохол, точно както баща му миришеше на късите турски цигари,
които беше пропушил по време на една дълга командировка като репортер в Близкия Изток. Родителите му се шегуваха, че са двойка журналисти, които работеха здраво и умееха да разпускат, а Филида твърдеше, че пише по-добре с нещо спиртно в кръвта. Трудно бе да се каже кога нейната способност да пие като мъж се беше превърнала в нещо друго. Пет или шест години след смъртта на баща му,
предполагаше Мак.
Когато Филида, Тес и Мак напуснаха Лондон, нещата потръгнаха по-гладко, ако не броим инцидентните наливания, но откакто той се беше върнал като изгнаник в дома на майка си в Бат, тенденцията вървеше стремглаво надолу. Понякога той се питаше дали това не беше свързано с него.
— Хвърчи започва с буквата Ф, нали? — попита Габи,
измъквайки го от мислите му. Мак поправи племенницата си, преди да потъне отново в размисъл.
Нещата можеха да бъдат различни, ако Филида беше признала проблема, ако го беше назовала с истинското му име. Нищо подобно,
тя беше прекалено горда, за да каже „надушвам нещо, което започва с буквата А“.
Когато паркираха пред къщата, Тес каза:

13
— Мога да вляза и да се погрижа за мама.
Мак отговори:
— Няма нужда. — Той слезе от колата и отвори вратата на
Филида, преди Тес да може да възрази. В това време Филида извади два пакета с шоколадови дражета и се обърна да ги даде на момичетата. Мак я чу да казва на Фран, че се гордее колко смело се е държала при зъболекаря, а Габи се е държала като голямо момиче, като е останала с чичо Мак. Той видя как малките ръчички се протегнаха и как лицето на майка му се озари от усмивка, и почувства прилив на състрадание. Тес се раздели с Филида с прегръдка и Мак помогна на майка си да слезе от колата, но тя настоя да мине по пътеката през градината без негова помощ.
Тес смъкна прозореца си.
— Каква беше онази история с пирата?
— Предложение за работа. Всъщност, човекът се показа любезен…
— Не си стигнал дотам, нали? Знам, че напоследък работата на свободна практика е в застой, но…
— Под застой имаш предвид мъртво вълнение? — Той се опита да прозвучи весело, но веднъж изрекъл тази мисъл, другите заваляха като порой. — Няма значение, кратките разкази ме държат над водата… тоест, ако успея да продам някой от тях. Да не забравяме моя потресаващ роман. Тази година сигурно ще завърша пета глава и ще премина рязко към проклетата шеста глава. — Мак чу как момичетата се закикотиха с пълни с шоколад усти на ругатнята и замълча. —
Извинявай, Тес, че си позволих да ругая и да се самосъжалявам в едно изречение сега ти няма да ми дадеш лепенката „Звезден пациент“.
Мак се обърна да види дали Филида беше стигнала до входната врата и моментално усети подръпване за ръката.
— Слушай, Мак — каза Тес и стисна ръката му не на шега, —
позволено ти е да изпадаш от време на време в самосъжаление, но нещата ще потръгнат, усещам го. Не, недей да се смееш.
Мак не разбираше как Тес, въпреки изпитанията, на които я подлагаше Филида, бе запазила своя оптимистичен светоглед.
— И дори да не си цъфнал и вързал сега, не е по-лошо, отколкото когато работеше за О’Дауд — продължи сестра му. — Ние си върнахме

14
добрия Мак, когато ти загуби онази работа. Предпочитам него, дори да му се наложи да се боядиса със сребърен бронз.
— Благодаря, Полиана
[3]
. — Той се отдръпна от обсега на ръката й и направи комична гримаса на момичетата, за да прикрие обзелата го емоция.
Когато колата потегли, Тес извика през прозореца, че ще му се обади утре и Мак тръгна по пътеката. Тес имаше право: работата за
О’Дауд беше най-ужасното преживяване в живота му и изобщо не му подхождаше, но все пак го караше да се чувства жив. Сега „добрият“
Мак беше отегчен до смърт и се носеше без цел и посока.
Той се обърна и се загледа в редицата вили на Бат насреща и припламващите светлинки на уличните лампи. Човек почти можеше да чуе кроткото жужене на живота в Бат и крепката увереност, че утрешният ден нямаше да се отличава от днешния.
Когато Мак стигна до предната врата, там нямаше и следа от
Филида, затова той прекоси коридора и й позвъни. Нищо. Той долепи ухо до вратата. Никакъв звук. Надзъртането през оребреното стъкло на вратата беше безполезно, защото изопачаваше и разкривяваше образите. Всъщност, Филида нерядко изглеждаше изопачена и разкривена и при отворена врата.
— Искаш ли да ти донеса нещо, Филида? — извика той.
Отвътре долетя немощно „не, благодаря“ и Мак се запита какво беше замислила. Подозираше, че планът щеше да включва бутилка,
защото ставането и излизането тази сутрин, усилието да се държи очарователно със зъболекаря — всичко това му подсказваше, че
Филида отново беше скрила алкохолни запаси в апартамента и се беше подкрепила още щом се беше събудила. Сега сигурно умираше да си сръбне, за да поддържа нивото. Тес сигурно подозираше същото, но непоправимият оптимизъм често позволяваше на сърцето й да вземе превес над мозъка и тя се надяваше, че може би, само може би, Филида проявяваше желязна воля и удържаше обещанието си да пие само в пъба. Те редовно изтръгваха от нея това обещание, с идеята, че в пъба тя щеше да получи по-малко алкохол за парите си и че все по някое време щяха да я изхвърлят.
Но… навярно Мак нямаше право да е толкова циничен за онова,
което тя правеше сега. Може би преполовената бутилка водка, залепена с изолирбанд за долната рамка на леглото, която бяха намерили

15
миналата седмица, беше последният й опит да внася и крие контрабандно пиене. Но оттогава и той, и Тес редовно претърсваха всички обичайни и необичайни скривалища. Само тази сутрин, докато
Тес настаняваше Филида в колата, той беше претърсил апартамента.
Това беше някаква лудешка игра на криеница и Мак изпитваше желание да разтърси Филида и да каже: „Дори когато печелиш, ти пак губиш!“.
Изморен от цялата история, той се върна по коридора и се качи по стълбите до своя апартамент. Без дори да съблече якето си, седна на дивана и явно беше задрямал, защото се събуди от звъна на мобилния си телефон.
Докато успее да измъкне телефона от джоба си, повикването беше прехвърлено на гласова поща. Може би някой искаше да му възложи да напише „спатия“.
Мак се засмя при тази мисъл, но смехът прозвуча като задушена кашлица, когато прослуша оставеното съобщение. То беше лаконично и брутално, подобно на мъжа, който го беше оставил.
— Обажда се О’Дауд — гласеше то. — Ела да се видим в хотел
Стеърбруук в Падингтън, в петък, два часа следобед. Стая 751. Както се казва в добрите шпионски филми, имам една малка работа за теб. —
Последва онзи гаден, дрезгав смях, който Мак не беше чувал от три години. — Разбира се, ти можеш да ми вържеш тенекия, синко. Но не името на моята майка ще лъсне във вестниците. И не моите прозорци ще бъдат потрошени с камъни.
[1]
Регентският период в историята на Великобритания е между
1811 г., когато правомощията на крал Джордж III са отнети и регент става синът му, Принцът на Уелс — и 1820 г., когато принцът регент се възкачва на престола като Джордж IV. Понякога терминът се използва за по-дълъг период от време — от 1795 до 1837 г. Това са последните години от управлението на Джордж III и управлението на синовете му
— Джордж IV и Уилям IV, които се характеризират с ясно изразени особености в развитието на архитектурата, литературата, политиката и културата. — Б.пр.
↑
[2]
Техника за снимане (time-lapse), която представлява заснемане на поредица от снимки през определен интервал с цел да се уловят промени, които се случват бавно във времето. — Б.пр.
↑

16
[3]
Героиня от едноименния роман на Елинор Портър.
Единайсетгодишната Полиана остава без родители и се премества да живее при леля си Поли. В новия си дом тя бързо успява да запали всички по една игра, според която винаги можеш да откриеш причина за радост. — Б.пр.
↑

17
ГЛАВА 2
Откакто проведе телефонния разговор, Мак се опитваше да се подготви за този момент и сега, седнал в тинесто-кафявия стол и отпиващ от тинесто-кафявото кафе, той гледаше мъжа срещу него така,
както човек гледа див звяр, надявайки се да улови мига, когато животното щеше да скочи и да впие зъби в гърлото му.
Гордън Едуард О’Дауд, неговият бивш шеф и изпечен негодник.
Преди да започне да работи за стария плужек, Мак предполагаше, че много неща в характера на О’Дауд бяха старателно заучени, за да копират типажа на арогантния журналист от филмите.
Навикът му да седи изпружен с ръце зад главата, измачканият, сякаш изваден от възглавница костюм, неизменно изкривената на една страна вратовръзка.
Небрежно подстриганата коса, престореният кокни акцент.
Трябваха му само чифт слънчеви очила и цигара в ъгъла на устата, за да е пълна картината.
Сега Мак знаеше, че този образ не е поза. Гордън О’Дауд беше арогантен журналист до мозъка на костите си, един от последните големи, мърляви динозаври на пресата, с белег на челото от удар с компютърна клавиатура — живо доказателство за неговата автентичност. Мак беше сигурен, че собственият му задник също носеше отпечатък от кубинките на О’Дауд.
При споменаването на името на Гордън О’Дауд всеки, който имаше нещо за криене, затаяваше дъх, защото ваденето на кирливите ризи на показ беше тясната специалност и личната мисия на О’Дауд, за това му даваха бонус и премия.
Важното беше човек да не му показва колко силно се страхува от него. Тъкмо затова, въпреки че сърцето му галопираше, откакто бе влязъл в стаята, Мак не попита веднага каква беше причината за тази среща и какво общо имаха Филида и потрошаването на прозорците му? Но каквато и да беше причината О’Дауд да го повика, тя беше

18
сериозна. Мак все още умееше да надушва чудовищните новини в зародиш.
— Ти слушаш ли ме, или си хабя приказките напразно?
О’Дауд стана рязко от дивана.
Мак се опита да се абстрахира и да успокои дишането си, така че гласът му да прозвучи равен и спокоен.
— Да, слушам те, но не знам защо. Какво искаш? Билет първа класа за влака от Бат, цялата тази тайнственост? Дори курабиите си извадил.
О’Дауд погледна към ципа на панталона си, преди да осъзнае, че
Мак говореше за чинията с дребни сладки на ниската масичка пред него.
— Много смешно — каза той, — но дай да прескочим любезностите. Чувал ли си за Кресида Чартуел?
— Преместих се в Бат, а не на друга планета.
— Добре, тогава знаеш каква шумотевица се вдигна в медиите около заминаването й за Америка, нали? „Английската роза,
националното съкровище и най-сексапилната актриса на планетата ни изостави, за да заживее сред диваците“ — публикациите в този дух?
Мак кимна, докато умът му работеше трескаво и се питаше какво общо имаше с него бляскавата Кресида Чартуел.
— Добре — продължи О’Дауд, — според теб какво ще направя аз, когато всички мъже в Холивуд с пулс и пенис започнат да душат около нея?
— Ще й изпратиш пет кутии с презервативи?
О’Дауд предъвка нещо, което несъмнено имаше много горчив вкус.
— Благодаря, умнико. Не, държа се прилично, вместо да отлетя за Щатите и да наема някой отчаян папарак. Седя кротко. Следя кои имена се спрягат във вестниците и се ослушвам. Тя вече чука момчето,
което й поддържа басейна и доставчика на покупките. По непотвърдени данни. Въпрос на време е кога ще започнат да пишат, че е свалила момчето, което разхожда кучето й. — О’Дауд се подсмихна саркастично. — Ако тя изобщо има куче.
Последва дълга пауза, през която Мак се чувстваше като уловена на въдица риба.

19
— Доколкото разбирам, ти просто дебнеш в мрака — каза той, за да прекъсне мълчанието.
— Да, защото с Кресида трябва да се играе полека, коварно и майсторски. Без да бързаш. Знаеш ли защо? Първо, защото тя е жена от класа.
О’Дауд бръкна в оръфаното куфарче до краката му, извади дебел наръч списания и почти с благоговение ги разстла върху ниската масичка. Върху кориците се появи красивото и ведро лице на Кресида в образа на „умна, сексапилна и сериозна актриса“.
— Виж я само. Минала е Шекспир, Чехов, Шоу.
От устата на О’Дауд тази констатация прозвуча така сякаш
Кресида беше минала през креватите на най-великите драматурзи в света.
— Второ, нашата Кресида не бърза да се хваща сериозно с първия срещнат, тя тъкмо преживя ужасна раздяла с Алистър
Мотагю… онзи мухльо, който играеше в една руска пиеса за някакви плодни дръвчета.
— Вишнева градина?
— Точно. Същият. Така че аз знам, че разполагам с известно време. И четвърто…
— Трето, ти беше стигнал до трета точка. — Мак знаеше колко е опасно да поправяш човек, който обикновено превеждаше послания от
Чингис Хан, но дързостта му го изпълни с усещане за малка победа.
— И трето — неохотно се съгласи О’Дауд. — Кресида е дяволски умна: ще трябва да проявим изобретателност.
О’Дауд отново се загледа в кориците на списанията и беше очевидно, че подобно на повече мъже в кралството, той си падаше по
Кресида Чартуел. Но това нямаше да му попречи да нахлуе в личния й живот.
Тя беше знаменитост, следователно можеше да се третира като военна плячка.
Мак остави О’Дауд да се рее в непристойните си помисли и се замисли защо старият негодник му разказваше всичко това, вместо да го довери на някой, който все още работеше за него. Например Серена.
Той се наведе напред и си наля още една чаша кафе, опитвайки се да прогони Серена Мордън от мислите си. Не се получи, тя изникна в ума му: красиво лице, прекрасно тяло, характер на наемен убиец.

20
Ненадмината разследваща журналистка, която умееше да разплита всякакви заплетени ситуации и да достига до истината. В течение на пет прекрасни месеца и двайсет и три броя на вестника тя беше момичето на Мак. В редакцията и в леглото. Той и Серена отразяваха заедно горещите теми, малък, непобедим екип. Бедният глупак Мак си беше помислил, че това е любов.
Заблудата се разсея онзи следобед, когато я завари заедно с
О’Дауд, вкопчени в хищна прегръдка. Това, че тази гадост се случваше в апартамента на Мак, в неговото легло, несъмнено беше гъдел за самолюбието на О’Дауд, като куче, което маркираше територията си.
Мак беше напуснал стаята заднешком като засрамен ученик,
опитвайки се да избяга от пъшкането и стенанията им и от откритието,
че са го зарязали заради някой, който стоеше по-високо в хранителната верига. „Редакторът си е редактор“, както беше казала Серена.
Или в случая на О’Дауд, „хищникът си е хищник“.
Мак почувства как жаравата на уж отдавна угасналия гняв се разгоря отново. Отново му се прииска да натика определени телесни части на някои хора в алигатора за рязане на хартия.
— Какво казваш? — побърза да попита той.
— Тъй като знам тези неща за Кресида, аз смятам да се прицеля в ахилесовата й пета — О’Дауд размаха триумфално ръце.
Мак премигна бързо, удивен, че О’Дауд изобщо знаеше кой е
Ахил, да не говорим, че е имал пета.
— Нейната ахилесова пета?
— Да. Братовчедката на прекрасната Кресида, някоя си
Дженифър Роузби. Нейната майка и майката на Кресида са сестри.
Това ли беше коварният план на О’Дауд, да досажда на въпросната братовчедка и семейството й? Това беше отживял метод.
Мак го беше практикувал неведнъж, издирвайки слабата брънка в рода,
издайникът, който щеше да извади кирливите ризи на показ срещу хубав тлъст чек, а после беше подлъгвал другите вестници да наддават.
Една тъмножълта папка, оставена върху подлакътника на дивана до О’Дауд извади Мак от тези мисли.
О’Дауд побутна папката.
— Хъм, ако не гориш от желание да хукнеш към дивата провинция… бащата на Кресида е умрял, когато тя била на дванайсет,
обичайната сърцераздирателна история, и Кресида, и майка й

21
прекарвали летните ваканции със семейството на Дженифър. След смъртта на майка й, семейство Роузби са единствените близки роднини на Кресида. Тя и Дженифър имат разлика от две години, но винаги са били близки. Виждат се, когато могат. Което не е много логично…
Дженифър е фермерска дъщеря, отказала се е от колежа по актьорско майсторство и работи в библиотеката, живее на село, докато братовчедка й… — О’Дауд разпери пръстите на едната си ръка в импровизиран знак за експлозия. — Но това са жените. Разговарят по телефона с часове. Дженифър е единственият доверен човек на
Кресида.
— А ти откъде знаеш това?
Изражението на О’Дауд стана още по-свирепо.
— Не те разбирам. Някой трябва да слухти и да дебне. Всички сме го правили, нали така? Дори ако някой я подслушва и се опитва да схване за какво си говорят тези двете, то ще е пълен кошмар.
Обикновено бърборят за разни стари познати… а нашата Крес е съобразителна — не използва гласова поща, често говори от улични телефони. Което означава, че ни трябва човек на терен, ако разбираш за какво говоря.
Мак имаше ужасното чувство, че разбира идеята отлично.
— Другите вестници вече зачеркнаха Дженифър. Единственият резултат беше, че привлякоха вниманието на местната полиция. Братът на Дженифър заплашил да хвърли Клайв Бътлър за храна на прасетата.
— Дори прасетата няма да си цапат зурлите с Клайв.
— Имаш право. Освен това семейство Роузби не гледа прасета, а овце. — О’Дауд взе папката и я метна на масата към Мак. — Всичко е тук.
Сякаш усетил, че Мак нямаше намерение да отвори класьора,
О’Дауд се пресегна и я отгърна. Мак видя надпис „Лейн Енд Фарм“,
Бриндли, Нортъмбърланд.
— Нортъмбърланд?
— Да, там минава границата, на север, от която мъжете започват да носят поли. Съветвам те да си вземеш термобельо, синко.
Мак затвори папката. Той трябваше да пресече този разговор в зародиш, вместо да се впуска в обсъждане на дребен добитък,
регионални особености на Великобритания или термобельо.

22
О’Дауд продължи вербовката с блеснал поглед, сякаш надушил объркването на жертвата си.
— Моят нюх на старо куче никога не ме лъже. Когато Кресида свали някой янки, Дженифър ще научи първа, а ние веднага след това,
защото ще сме станали много близък приятел на Джен.
— Нямаш предвид „ние“, нали? — сряза го Мак.
— Не, наблюдателен си. Имам предвид „ти“.
— Остави тази работа, възложи я на някой друг.
— Не мога — изстреля О’Дауд, — ти имаш идеалната квалификация. Ти ги умееш тези неща, но си извън обхвата на радара,
вече никой не те помни по физиономия и по име. А да наема някой утвърден журналист на свободна практика? Няма начин. Ако някой утвърден фрийлансър замине ненадейно на север, другите ще заподозрат, че работи по някаква следа. Докато ти можеш да отидеш на
Северния полюс и кой ще забележи? Мак Стоун… моят малък „Мак
Камата“.
Мак трепна от подигравателния тон при споменаването на стария си прякор.
— Недей да скромничиш, синко, преди да съсипеш кариерата си,
ти умееше да предразполагаш хората с тези твои топли кафяви очи. Ще примамиш тази Дженифър да ти се довери.
— Не.
— Сериозно? Значи имаш толкова много работа, че можеш да си позволиш да откажеш такъв хонорар? Аз чух, че си губиш времето в писане на малки статийки на парче за местните стенвестници, на вълнуващи теми като „Джордж и Рита празнуват златна сватба“.
От устата на О’Дауд това описание прозвуча като равносилно на продажба на хероин.
— Освен това си затънал в дългове, кредитът по всичките ти карти е просрочен. Помисли си добре, Мак. Ще ти се плати добре за тази работа… аз записах сумата в тази папка. Разходите се покриват отделно…, а ако се справиш добре, кой знае накъде ще поеме кариерата ти, отново ще станеш търсен журналист. Ще напипаш златната жила.
— Освен това ще се влача по съдилищата, може дори да ме приберат. — Мак се изправи. — Така че зарежи това и опитите да ме шантажираш със заплахите за Филида. Ако бяха сериозни, ти щеше да

23
ме притиснеш до стената от самото начало. Използва ги само за да ме привикаш тук, нали? Желая ти успех с твоя гаден план. Надявам се братът да ти откъсне главата, преди адвокатите на Кресида да ти изтръгнат черния дроб или каквото е останало от него. Не мога да повярвам, че след скандала със Сънди Таймс продължаваш да играеш тази игра. Е, аз приключих. Вече не се ровя в живота на другите хора.
Аз не съм светец, но няма да се върна в калта.
Мак се доближи до вратата и посегна към дръжката, когато чу как О’Дауд стана от дивана и го настигна. Усети дъха му върху врата си.
— Лицемерен малък нещастник — процеди О’Дауд, — какво, да не би вече да си над тези неща? Навремето не те беше страх да си изцапаш ръцете с чуждите мръсни тайни.
Мак се обърна и погледна О’Дауд в лицето, лъхна го миризмата на кафе в дъха му.
— Работата за теб и за този вестник беше най-голямата грешка,
която съм…
За момент на Мак му се стори, че О’Дауд ще нанесе удар в слънчевия му сплит и ще му извади въздуха, но той само тикна лицето си съвсем близо до неговото.
— Няма да ти позволя да съсипеш шанса на живота ми. Кресида
Чартуел е златна мина. Фрашкана с пари, талантлива, красива актриса.
Ако се докопаме до тази история преди всички други, ще си струва да понесем упреците на колегите и ответният удар на Крес и нейните адвокати. Аз ще мога да се пенсионирам. Да отида на някое топло място.
— Например в ада, нали? — подхвърли Мак, извил болезнено врат в усилие да задържи лицето си на сантиметър от това на О’Дауд.
— Аз си тръгвам. Този път намери някой друг, когото да забъркаш в помията.
Това щеше да е страхотна реплика за раздяла, ако О’Дауд не беше казал тихо:
— Чувал ли си за сър Теди Монтгомъри, синко?
И тогава Мак осъзна сериозността на положението. Той проследи как О’Дауд се върна с нехайно изражение на дивана.
— Трябваше да се съгласиш, докато ти говорех с добро —
продължи редакторът, — когато ти предлагах да заровим томахавката и

24
да работим в екип. — О’Дауд потупа мястото до себе си. — Сега чичо
Гордън ще трябва да ти разкаже страшната история.
Сякаш превключил на автопилот, Мак осъзна в следващия момент, че седеше до О’Дауд. Изведнъж стаята му се стори непоносимо гореща и задушна. Той се беше озовал в бежов, застлан с мокет, задушен капан, в който го беше вкарала Филида.
„Намерих ти ахилесовата пета, синко“, както би казал самият
О’Дауд.
Стомахът му се сви на топка, сякаш всеки момент щяха да го хвърлят в дълбок кладенец.
О’Дауд се облегна назад и изпружи краката и чатала си,
демонстрирайки, че той беше доминиращият мъжкар в глутницата.
— Чувам, че старата Филида има добри дни и лоши дни. Голям срам. — Последва театрална въздишка. — Майка ти беше страхотна журналистка навремето. Освен това хващаше окото. Тази история със сър Теди сигурно ще е последната капка.
Мак трескаво прехвърляше наум всичко, което беше чувал за сър
Теди Монтгомъри, личен приятел на Уиндзорите и редовен посетител на Даунинг стрийт 10
[1]
. До неговата смърт преди шест месеца, Мак го беше възприемал като архетип на верен на кралицата английски джентълмен. Само че вестниците след смъртта му разкриха, че през всичките петдесет години в центъра на общественото внимание, сър
Монтгомъри беше предавал секретна информация на руснаците.
Страната беше изригнала в праведен гняв и медиите се бяха впуснали да търсят върху кого да хвърлят вината за това, че старецът се беше измъкнал безнаказан, но се оказа, че добрият стар сър Теди беше действал съвсем сам. Съпругата му беше умряла отдавна, нямаше дори деца, които да бъдат линчувани публично.
Обществото очакваше възмездие и някой трябваше да се погрижи.
— Хей, стига си мечтал — каза О’Дауд. — Оказва се, че през лятото и есента на 1982-а добрият стар сър Теди е имал страстна и бурна връзка с една жена и е водил много подробен дневник за любовната си афера. Наричал я своята сродна душа. Пише, че й е доверявал всичките си тайни. Когато тази жена скъсала с него, той бил съкрушен — толкова съкрушен, че сърце не му дало да унищожи

25
дневниците. — О’Дауд поклати глава. — Глупав човек. Така никога не можеш да знаеш в какви ръце ще попаднат.
— В ръцете на боклук като теб. — Мак преглътна горчилката,
появила се внезапно в устата му.
— Правилно. И знаеш ли какво? Докато четях дневниците на стария Теди, започнах да се питам дали е разказал на тази своя сродна душа за неговите приятелчета руснаците. Което би я превърнало в предател от неговия калибър. Нейният живот ще бъде съсипан, ако историята излезе на бял свят. — Върху лицето на О’Дауд се изписа престорено съжаление. — Разбира се, като казвам „тя“ имам предвид
Филида.
Мак почувства жаравата под краката си дори през подметките на обувките си.
Той се опита да пропъди обвинението, прехвърляйки наум дати и вероятности, за да си докаже, че О’Дауд грешеше. Но Филида и
Монтгомъри бяха от едно тесто: тя беше родом от аристократичните графства около Лондон, беше завършила добър девически пансион,
после Оксфорд. Пътищата им сигурно се бяха пресичали.
— Лъжеш. Ти си лъжлив тлъст негодник — процеди Мак прекалено яростно, защото знаеше, че земята под краката му пропада.
— Мога да се съглася с определението „негодник“ и може би с
„тлъст“, но в този конкретен случай, момчето ми, аз не лъжа и мога да го докажа. — О’Дауд замълча. — В дневниците има някои много красиви интимни пасажи за неговата любовница; старият мръсник описва много поетично нейния белег от операция на апандисит…
— Много жени имат такъв белег.
— И друг отличителен белег ниско на кръста, когато паднала върху някакво ръждясало желязо като малка.
Мак се замисли за неравния белег от лявата страна на гръбнака на майка му.
— После старият козел Теди навлиза в пикантни подробности.
Описва надълго и нашироко колко шумна била, когато се…

Изтегляне 3.4 Mb.

Сподели с приятели: