Истории за личности и буболечки Книга 1

97
Владко, Владко/Живков, защо не се държа по-кротко с това момиче?
Вече дори и най-външните, несъществени белези на обществото ни са разядени. Бербатов, представете си, не бе предпочетен в класацията „Мъж на годината“. Бербатов, за когото Р. Гигс каза, че придава ново измерение на футбола. Избраха волейболиста Гибона – може би заради симулациите му около олимпиадата. Да избереш симулацията – това ли е новият ни защитен инстинкт днес?
Бербатов сякаш не е нашенец, пак да го кажа – заради изящния силует, физическата красота, заради това, че придава на една игра интелектуално предизвикателство. Но тук не го предпочетоха – него, един истински свобо- ден човек, един от малкото свободни българи. В същото време Стивън
Джерард („Ливърпул“) получи титлата „Свободен човек“ на областта Ноусли в Мърсисайд. И се уплаших – колко наши самозванци могат изобщо да бъдат наречени така.
Телевизиите ни се държат като в напълно пропаднала страна: на онова нищо Мишел Бонев отделиха пет пъти повече време и внимание, отколкото на великото момче Митко Бербатов. Медиите ни са готови да превърнат лилипутите в гиганти – както сториха с фалшивата звезда на кинофестивала във Венеция. Която и днес продължава да ни залъгва с нахалните си извине- ния. Извинила се на Вежди – ами кога ще се извини на българските зрители, които заблуждаваше като шанаджийка? Отдавна не бях чувал по-отвра- тителни оправдания по телевизията: Сгрешила, нали, за да направи нещо добро за България, нали.
В „Тази сутрин“ направиха разследване на измамата Мишел Бонев. Но, за жалост, със закъснение от три месеца.
А Митко, преди да вкара петия си гол в един мач – който щеше да му направи приживе паметник във Висшата лига, най-напред подаде на съиграч и едва след това шутира втори път. Невероятно момче. А какви мръсотии се изписаха за него!
Не ми хареса една фраза на Митко Бербатов: защо му беше да се извинява на „българите“, че не е играл на финала на Шампионската лига – какво общо имат те и откъде накъде ще им се извинява, това вече е куртоазия извън мярката. Бербатов е рафиниран и възпитан човек, но това беше излишно. Извинение към народа, особено когато си личност от подобна величина, се поднася в крайни случаи, не повече от веднъж през живота ти.
А Стоичков пак набил репортер: подготвил го с две бързи крошета – отляво и отдясно, гарнирани с един ляв шут – митологията за левия шут трябва да се поддържа дори и в Чикаго, сетне с мощен прав го пратил на земята, в краката на шефа на чикагската полиция.
Чудесно изпълнение и много подходящо за българските медии, жадни за

98 подобни зрелища – фиктивни или истински, без значение.
Една грешка допуснал само Стоичков: разбил устата на репортера – а той пък българин, а не му я зашил. Понеже всичко се оказа измислица.
Българинът и на Луната да го заселят, пак ще си остане все толкова едър единствено в завистта си – и дребен във всичко останало. Кръвопролитието бе описано зрелищно и на първите страници на доста вестници. А опровер- жението на тази тъпа лъжа – нейде вътре и с няколко реда, ако изобщо го направиха. Разочарованието бе пълно и не успяха да го скрият – как им се щеше чикагският тъпанар наистина да е отнесъл няколко ритника. Той всъщност веднага бе забравен, никой не му обърна повече внимание, той и не беше нужен за мазалото, което трябваше да представи Стоичков като негодник и канибал.
Една голяма грешка допускат истинските ни звезди – и тя е, че не се научиха да бъдат недостъпни, това изглежда невъзможно предвид произхода им. Обаче и Ал Пачино, и Робърт де Ниро излизат от низината, тя е в кръвта им – обаче вижте ги как се държат с навлеците, вижте как Де Ниро отмина нашите репортери на летището, без да отрони нито една дума – а те изобщо не се обидиха, държаха си се слугински, можеха още две денонощия да го чакат на студа. От него не се обиждат, обаче ако Бербатов ги отмине, веднага ще му измислят нещо. Един се чудел защо нищо не съм го питал по телевизията за историята с брат му. Друг пък направо си измислил, че
Бербатов ми забранил да го занимавам с това.
Ехе – най-после се намери някой да му забранява нещо на К.К.
Всеки сам пише собствената си история, това е разбирането ми, което не бих нарушил в никакъв случай. А и онази история с брат му е интересна главно заради самия Митко. Те така и с майка му се занимаваха, че дала под съд някакъв съсед – и в онзи случай пак имаха предвид Митко, той им е заседнал в очите.
Ето заради това Де Ниро ще ви отминава мълчаливо – макар че сетне и той си плати цената, трябваше цяла вечер да слуша Бойко. Може и да му е било интересно, де да знам, бих дал много, за да чуя какво са си говорили двамата.
Веднъж преди много години, когато гледали на монтажната маса
„Разяреният бик“, авторите и продуцентите започнали да спорят, понеже филмът им се видял доста кървав. Говорили разпалено и дълго, а накрая Де
Ниро, който мълчал през цялото време, само отронил: „Но той (героят му) все пак не е хлебарка, нали?“
Дано не е отронил нещо подобно и на онази вечеря с Бойко. Но и да е мълчал, пак е нещо да си в компанията му. А и Вежди му дал оправдание за мълчанието – връчил му да разглежда каталози със свои работи.
Ние не знаем как да говорим с хора от подобен калибър, с нашите

99 първенци ни е по-лесно – навираш се под юмруците или под полите им, и готово. Все гледаме да го извъртим по посока на неприличното.
Лорънс Гробъл направи чудесна книга от интервюта с Ал Пачино.
Наистина е фантастична, много трябва да сме задължени на издателство
„Колибри“ за поредицата му за големите имена на киното. На едно място
Гробъл прави само далечен интимен намек – и тогава Ал Пачино го отрязва:
„Е, не можа да се сдържиш и да не ме попиташ колко ми е дълъг, нали?“, цитирам приблизително. Толкова язвително е, че веднага ти запушва устата.
Какво обаче да каже Бербатов, когато някой навлек му се качва на главата: „Бербатка, това, Бербатка, онова.“ Трябва да си наеме някой личен фейлетонист, който да му подава шеговито остроумни реплики в такива случаи, за да изглежда джентълмен. Но и това няма да му помогне.
Той е голям фен на киното, истински, знае онова, което го интересува, в подробности. Описанието, което дава на Хю Лори (д-р Хаус) е пределно точно. И когато ти казва, че е „брилянтен темерут“, това пак е пределно ясен знак да не се държиш дърварски с него. Все едно ти казва да не го питаш за онази му дължина и да не търчиш като диво прасе срещу него.
Веднъж Бербатов ми разказа една история, която ми се видя направо невероятна. Връщал се в София и в рейсчето за ВИП пътници се оказали двамата с Морган Фрийман. И понеже Митко го харесвал много, решил да си поиска автограф – имал в себе си някакво списание, от ония, които човек чете само в самолетите, а там пък за късмет имало снимка на Фрийман, откъснал трескаво страницата и се обърнал към актьора.
„Позна те веднага, нали?“ – прекъснах го аз, бях напълно сигурен в това.
„Нищо подобно – рече Митко. – Но във всеки случай учтиво ми отказа, имал принцип и никога не давал автографи.“
Ех, как не е бил наблизо онзи нахалник от Чикаго да изгрухти няколко пъти срещу Морган: „Не те ли е срам бе, Моргане, виж се колко си черен“, и пр. А после да тръгне да разказва на баламурниците от българските медии какъв дивак е Фрийман, какъв надут балон, никакъв актьор не е всъщност, понеже не ми обръща внимание, и пр.
Случката обаче с Митко е невероятна по други причини. Той със сигурност е по-популярен от повечето световни актьори, така е и с повечето звезди на Висшата лига. Направих му една проста сметка, но Митко пак не ми повярва. Лигата има 38 кръга, като притурим към тях мачовете за купите и международните срещи, стават някъде минимум около 50 мача на сезон.
Ако сложим дори средно по 10 милиона зрители на кръг в целия свят, което е направо скромно, излиза, че Митко го гледат не по-малко от половин милиард зрители на сезон. Е, колко филма могат да се похвалят с толкова публика?
Ония си пазят свято пространството, нашите обаче все още не са научени

100 на това. И няма как да е иначе, след като сегашните силиконови кукли са повече от достъпни, всеки будала може да погледне под полата им – и това на всеки концерт. Затова световните ни имена винаги ще бъдат въвличани в мръсотии като чикагската измислица. По-рано, когато хората спазваха някаква мярка дори и в интереса си към звездите, между тях имаше повече или по-малко достъпни, а някои бяха и съвсем недостъпни. Например Гяуров не можеше да го хванеш за копчето на сакото и да му изтърсиш колко го боготвориш. Тия хора живееха предимно в чужбина и това също респектираше. Сега и в Бъкингам да се шириш, и това няма да ти помогне.
И ще става все по-лошо – желанието да се наднича в спалнята на този или онзи ще нараства неудържимо. Някои колеги на Бербатов са схванали това и непрекъснато разказват историите на гаджетата си, те са станали биографи на някакви силиконови кукли, а не толкова футболисти. И това не можете да го очаквате от Митко или Стоичков. Затова трябва да им се организира някакъв фиктивен побой или нещо друго от този сорт.
Навремето широката публика не знаеше кои са съпругите например на
Григор Вачков или Данаилов, а и никой не се интересуваше от това.
Зрителите на „Всяка неделя“, а те бяха милиони, разбраха, че Невена
Коканова е вдовица, едва когато тя се появи в траурни дрехи на екран.
Обикновените хора обичаха нея и ролите ѝ и не любопитстваха за другото, макар че съпругът ѝ беше голям режисьор, на когото тя дължеше много.
Любомир Шарланджиев беше много известна фигура, но в кръга на твор- ческата общност. Личните истории на тогавашните звезди не бяха ценни за почитателите им и никой не се занимаваше с тях. Дори някои шумни раздели, като например тази на Анахид и Коста Цонев, оставаха в един прибран кръг.
Хората се държаха деликатно с любимците си, респектирани от изкуството им. Но не им спестяваха и острите въпроси. Спомням си например интервюто с Григор Вачков, той беше първият официален
„Събеседник по желание“. Зрител беше попитал дали дъщеря му Мартина не е влязла с връзки в театралната академия и Гришата настоя да му задам този въпрос. В наши дни и без изобщо да е минавала покрай академията темата за дъщерята на някой първенец дни наред ще заема първите страници на вестниците, омотана с всевъзможни измислици. Е, тогава Гришата спокойно отговори, а пък Марта и досега показва, че няма нищо случайно в кариерата ѝ.
Хората боготворяха първенците си. Погребението на Гунди, което сега някои политикани се опитаха да осквернят с късна дата – уж било организирано от властите, представяте ли каква глупост е това! – не беше единствената демонстрация на публична обич.
А, и да не забравя. Могат да лъжат до второ пришествие за истинските ни първенци – но когато Костов внезапно, след цели 15 години, си признава,

101 че се е договарял с комуниста Николай Добрев по кьошетата за властта – това ги оставя безразлични. А той им удря един здрав юмрук, а сетне се и изплюва върху окървавените им мутри. И нищо – преглъщат го този юмрук, залисани да измислят разни побои и други небивалици.
Навремето и Митко Бербатов направи една доста предизвикателна фотосесия с някаква дама. Страх ме е дори да си помисля какво щеше да се случи с него, ако се беше поддал на тази страст. Но той устоя и затова се превърна в наистина значим световен играч. Скоро гледах едно наше интервю от есента на 2012 година – и отново се удивих колко вглъбен в себе си човек е Митко, колко е въздържан и дистанциран. Доблестта е в дис- танцираността, така си е.

102

Изтегляне 4.78 Mb.

Сподели с приятели: