Истории за личности и буболечки Книга 1

93
ТОЙ И МАНИАЦИТЕ
Бербатов
Да не желаеш да те вземат за нещо друго – това е най-важното условие, за да успееш.
Ален Боске цитира Салвадор Дали, който веднъж казал: „Искам името ми да се намира и в най-малката бакалница в Оверн, в Коста Рика и Тибет, между кутиите със сардели и сухото камилско мляко.“
Да се опитаме да направим връзка между тази фраза и нашенските маниаци.
Някои от тия маниаци охотно говорят за собствения си успех – колкото по-незначителен е той, толкова по-напористо. След време те виждат себе си като титани на успеха. Лошото е, че само те се виждат така. Те и бездънно наивните им клакьори, които стават все повече поради безволието и аморфността на журналистическия занаят.
Никакви хора направиха други никакви хора „звезди“. Това произ- водство е най-лесното нещо, те охотно слагат маршалски звезди дори на случайни минувачи. Така глутницата непрекъснато се увеличава. Армия от сардели в крайна сметка.
Сериозните хора са смъртно отегчени от този церемониал, той си остава занятие на маниаците и техните ласкатели, които впрочем едва ли са истински сигурни в хвалебствията, които произвеждат в непомерни количества. Една врява без всякакъв смисъл, ако си помисли човек – няма те и все едно, че не си бил. Но докато се мотаеш наоколо, ще продължаваш да се правиш на мъдрец и да редиш нелепици.
Фолкдивите поне си присаждат силикон. На останалите няма кой да им присади силиконов мозък.
Нашенските маниаци се дразнят, когато им кажеш дори една дума, която не е по вкуса им. В същото време се радват на хулите срещу Бербатов например. Те биха били щастливи, когато в който и да е европейски
Диарбекир някой вметне две куртоазни думи за тях от учтивост.
Помните каква кампания направи Лили Иванова около тривиалния си концерт в чужда столица – макар че това бе нещо сходно с ежедневната тренировка на Бербатов в Манчестър. Лили обаче е като свещена крава за драскачите. Докато за Бербатов е позволено да се каже всичко. Ония, които обгрижват певицата от десетилетия, го правят „светски“ – като разговор по време на следобедно чаепитие. Те не са в състояние да постигнат дори една проста съпоставка между онова, което тя е пеела преди 40, 30 или 10 години, и днешното ѝ валсуване, а и нямат желание да си губят времето с подобни

94 сравнения. А ония пък, които могат да го направят, са се отчаяли, а и гласът им не може да бъде чут от ухажорите. За една доста по-деликатна материя обаче, каквато е днешният футбол, всички са готови с тоягите.
Всяка сардела може да се упражнява с Бербатов. А човек като Фергю- сън – шотландския скъперник и педант – все още размишлява върху гения му. Тогава какво изобщо може да се опише или дори говори на български за
Бербатов?
Той трябва да се откаже дори да говори на български. Навремето един идиот беше задал непремерен въпрос на Джак Никълсън и той няколко десетилетия отказваше всякакви интервюта. Няма защо да общуваш със сардели. Няма защо да забелязваш изобщо производителите на анускрипти – ония, които се въртят все около тази част на тялото.
Този човек по нищо не прилича на българин. Чудил съм се как е възможно да се роди в Благоевград. Осанката му е дори по-изтънчена от тази на Аспарухов-Гунди, а това ми изглеждаше невъзможно. До него Руни изглежда като едно диво прасе, летящо срещу теб със затворени очи. А движенията на Бербатов са толкова изтънчени, че сякаш се извършват на забавен каданс – само дето ефектът е светкавичен, стига да има кой да го схване. Затова и хората край него в „Манчестър Юнайтед“ – чергари от всички раси и от целия свят – го обожаваха за разлика от нашите сардели.
Дори и Кака и Роналдо изглеждат някак ръбести в сравнение с него.
Бързината на мисленето му е уникална. И много често остава неразбран. В днешните коварни индустриални футболни времена той изглежда като ненужна загадка за мнозина. Обаче футболът е бил движен напред винаги от мистерията на подобни хора.
На няколко пъти специално гледах последния му мач във висшата лига – странен силует сред партньорите си, с нито един грешен пас, а те бяха десетки, с нито едно загубено единоборство с едно изключение, с удари, които отправяше от нищото, и с голов пас, който дойде по най-озадачаващия начин.
У нас, когато сме безсилни пред някаква загадка, започваме да я ругаем.
Ние псуваме на майка дори някакъв нещастен трън, който се е забил в петата ни (както казваше Шейтанов). О, това момче – със своята необичайност също се е забило в пихтията от сардели.
В същото време ние сме винаги по-милостиви към местните бърбор- ковци, които сънуват, че са световни звезди. Непризнати – извън светските събития – дори в собствената си страна, те не се уморяват да твърдят, че са успели навън, сякаш говорят за ходене по „навънка“ – след Калотина, както обичат да се репчат. Там, дето всъщност никой пет пари не дава за тях.
Съвсем други хора, само малцина, са участниците в отбора на нацио- налната ни чест, но те никога не говореха и не говорят за това. Чуете ли някой

95 много да ви дрънка за Калотина, питайте го дали изобщо е чувал за Елена
Николай примерно – и го зарежете да си блудства сам с манията си. Излишно е да споменавам имената им – всички се сещате за тях, омръзнали са ви, каквато и роля да им отреди случайността, нищо не трепва във вас.
Обаче днешната телевизионна рая е готова да ги слуша – понеже това не струва никакви усилия. Сардели утвърждават сардели.
Най-досадните измежду тях, дори когато имат някаква позиция, в която трябва да работят скромно и смислено, пак мътят единствено за себе си. Дори лепенето на некролози използват за собствената си суета. Колкото по- незначителна е ролята им за обществото, толкова по-шумни са приказките им и перченето им – малки хора върху огромни пиедестали. Газени лампи върху морски фар.
А пък разпъват – поне така си представят – Бербатов.
Порочната роля на сарделите не е за подценяване – техните кухи възторзи са храната за маниаците. И нещо по-лошо – те не са в състояние да осмислят и собствената си роля. А тя би могла да бъде значителна. Например всеки човек от телевизията, който десетилетия обсебва общественото внимание и го формира, има многократно по-завиден принос от онези, които сами лепят от глина собствения си образ. Но малцина са онези, които изобщо осъзнават това.
Тия хора могат да засадят много повече идеи, ако използвам лесовъдския език на някои от маниаците.
За Бербатов би могъл да говори човек като Григор Вачков – абсолютния любимец на народа. Само един истински успял човек може да обясни – и да преглътне – успеха на друг. Гришата се радваше по един неземен начин на чуждия успех. Йордан Радичков пък – на неговия. Това е един специален клуб, който вече също е на изчезване.
Но Бербатов не трябва сам да се обяснява. По-добре да отиде да гледа един баскетболен мач в Лос Анджелис с Джак Никълсън, той ще му обясни.
Беше много досадна заканата му след години да оправя българския футбол.
Не му е нужно подобно нещо.
Цинизмът на сарделите е нечуван. Отмъстителни заради своята незначи- телност, те с възторг пишат епилози и некролози за Бербатов. Спри да четеш тия боклуци, избягвай излишните полемики и пр.
Мнимото срутване на Бербатов е полезно и за други хора извън спорта – например в политиката, които усилено лъскат собствения си паметник.
Един мъдър политически самодържец се нуждае от звезди. Останалите виждат в тяхно лице съперници, ревнуват успеха им. Живков се радваше на артистичните звезди, но с мярка, не му беше много приятно да излязат от своята орбита. Искам да кажа, че докато Бойко рита с такова настървение дори футболната топка, никога няма да се сети за Бербатов.

96
Днешните телевизионни маниаци са пуцингът на властта. Помпат самочувствието на властниците, понеже знаят, че са много лесни – духнеш го и го няма, цветенце, горкичкото, мота се някъде наоколо, но няма вече никакво значение. Единствената полза от подобни типове е, че послушно обслужват чужди митологии, не са никак своенравни, а послушнички, удобни за еднократна употреба – кондомите на самодържеца. Макар че те не могат да бъдат полезни по никакъв начин – нито на публиката, нито на Него.
Бойко например в момента е лишен от алтернатива и времето на неговите масали изглежда неограничено. Алтернативата е вътре в него – там има и нещо друго, извън това, което той днес охотно предлага. Това другото е важно да се поощри и той самият да го преоткрие – въпреки собствената си съпротива. Но не може да се случи, докато маниаците и сарделите грачат наоколо.
И Маруся включително, разбира се. Разюздано нечувствителни сме към миналото. В „24 часа“ създават един нов, ироничен по същество биогра- фичен жанр, той оставя отлични свидетелства за въпросните маниащини, вече ни срещнаха с българския Херкулес и Кол – както ни представиха
Бойко. Изповедта на Маруся Мирчевска обаче засега е кулминацията.
Бившата снаха на Живков наговори толкова нелепости, сякаш си мисли, че светът свършва всеки момент. Ако махнем всичките ѝ преувеличения, тя направо ще остане глухоняма. Разбираме, че тя е измислила новите киножанрове – може би дори и самото кино, филмите ѝ са кинокласика, а стиховете ѝ са безсмъртни. А пък според президента Обама тя е един нов
Томас Джеферсън. Снахата на Живков, която пишеше стихчета под нагона на ласкателите край нея.
Смятам, че в името на националната ни сигурност и душевното ни здраве рязко трябва да се намали общуването с подобни мистификатори. Понеже идва от Щатите, се сетих за една куриозна история. Там „националната сигурност“ беше повод да се прикрият доста афери (Уотъргейт, Ирангейт и пр.). А през 1992 година художествената галерия на Пентагона се опитала да я използва, за да скрие факта, че някакъв хулиган нарисувал мустаци на масления портрет на главнокомандващия на военновъздушните сили Тони
МакПийк. И нашата Маруся си е нарисувала доста разкошни мустаци.
Хапнете един залък, понеже ще ви цитирам нещо, което било принос в световната поезия. Посветено е на Хилари Клинтън, как иначе:

Изтегляне 4.78 Mb.

Сподели с приятели: