АКО ИЗКУКУРИГАМ, КОГО ЩЕ СЪБУДЯ

11 корицата на брой 7 на списание „Всяка неделя“ и ето какво гласеше: „Но политикът няма ли представа, че тухла от лайно не става.“
Времето непрекъснато доказва колко пророчески са били тези думи.
Когато през 1989 година тоталитарната номенклатура подсказа, че е склонна да отстъпи нещо от позициите си, тя имаше с кого да преговаря.
Тогава Улицата имаше своите авторитети и ги признаваше – затова не беше никак трудно да предявява исканията си чрез тях. Радой Ралин при цялото веселие, което неизменно носеше около себе си, беше един от тези хора.
Улицата спокойно можеше да го прати за Главен Преговарящ – и щеше да бъде напълно спокойна, че той няма да я подведе. Само три години по-късно
Радой напразно въртеше любимата си плоча – да се върнат национали- зираните от комунистите пенсионни фондове – и вече никой не го слушаше.
Имаше и още хора като Радой – негласни Лидери на доверието. И затова преговорите тръгнаха бързо и имаха исторически резултат.
Сега Улицата дори и това не иска да проумее: тогава демонтираха комунизма, а сега не успяват да се справят дори с мародерите от ЧЕЗ. Даже не съм сигурен дали схващат разликата – разликата между Радой и дърве- ниците.
Открай време Юлиян Вучков усърдно се занимава с развенчаване на митове. Много често е напълно прав, друг път човек се пита защо му е да се занимава с дребосъка – но това пък изглежда му е нужно, за да си поддържа формата. Иначе като нищо може да посегне и на собствената си персона. Аз например с превелико любопитство очаквам онзи том от мемоарите му, който ще бъде посветен изключително на самия него, на скритата му същ- ност – и ако и тогава Юлиян е толкова откровен, колкото сме свикнали да бъде, ще ни очаква невероятно четиво. Защото той само оставя впечат- лението, че не признава нищо и никого – обикновено в такива случаи имаме работа с човек, който всъщност е донейде неуверен, понякога дори убийст- вено критичен към самия себе си, макар яростно да крие това. Но все един ден тайната експлодира. Както и да е.
Веднъж обаче Юлиян посегна и на Радой Ралин – и това дълбоко ме озадачи (имам предвид коментара му, озаглавен „Какъв дисидент бе Радой
Ралин с двата си държавни апартамента!“). Обикновено Юлиян е толкова жлъчен, че сякаш топи перото си в някой варел с нервнопаралитичен газ, произведен от Садам Хюсеин – как е попаднал на него не ми е известно, но ефектът е същият. Понякога читателят дори има нужда да чете текстовете му с противогаз – за да не пострада и той от авторовата язвителност.
Но едно е да се глумиш с очарователните глупости на безпомощната
Елка Константинова: тя според собствените ѝ спомени успяла да зачене от известния литературен критик Кръстю Куюмджиев пет години след смъртта му – и това наистина би могло да вбеси Юлиян, а и всеки друг, който приема

12 в умерени дози мистичните житейски явления. Обаче съвсем друго е да си несправедлив към Радой.
Дали този ден не е гледал от прозорците на апартамента си прекалено дълго паметника на Старчев пред НДК, който открай време го дразни, или
Гала го е предизвикала с някой от тоалетите си, но Радой е пострадал, и то несправедливо. И от това на мен ми стана тъжно.
Представях си как потриват лилипутските си ръчички всички ония нищожества, които минават за героите на Прехода – особено тия от тъй нареченото дясно, чието единствено занимание днес е да се дърлят помежду си. Това са си те – нулеви хора, които заради простодушието на народа успя- ха да се промъкнат до върховете на политиката, да се настанят там, за да извършват безкрайните си афери – също толкова плиткоумни, колкото и самите те. Но не кражбите им, включително и на доверие, бяха най-голямото им престъпление – а това, че посегнаха и поквариха народната душа. Вижте днес колко сиротна е тя и как не вярва на никого и за нищо.
А тъкмо Радой бе част от душата на народа – това е най-честното, което може да се каже за него.
За разлика от Юлиян общувал съм предостатъчно с Радой. Юлиян го познава повърхностно, това е вън от съмнение. А пък известно е, за жалост, че най-лесно се пишат портрети за полупознати хора, когато летописецът влага собствената си представа за тях, тези психографии-полуфабрикати са привлекателни за мнозина.
Преди промяната през 1989-а Радой и Юлиян е нямало как да имат истински искрени контакти. Радой можеше да отиде дори при Живков, за да ходатайства за някого – и го правеше, но избягваше да има вземане-даване с главни редактори или каквато и да е друга литературна номенклатура. Дори понякога беше несправедлив – можеше например яростно да говори срещу
Ефрем Каранфилов, безспорния първенец на есеистичното слово у нас, само защото той беше шеф на вестник „Литературен фронт“ или на Института по литература на БАН, макар че беше царски офицер, а и докрай си остана безпартиен. Да, Радой беше понякога прекалено взискателен – обаче беше дълги години притискан в ъгъла, безработен, и сам трябваше да гледа синове- те си, и пр.
Друг на негово място щеше да се зъби като бенгалски тигър, за да получи и той порцията си. Радой правеше друго – пощипваше властта, понякога и до кръв – и по този начин получи място в народната душа. Неговите епиграми семпли на пръв поглед, имаха разрушителна сила, по-голяма от всичко друго.
Младите вече нищо не знаят за ония години – дотолкова са идиоти- зирани от новодемократите и останалата сволоч. А и нямат достойнството да разпитват родителите си – защото тогава ще стане ясно какви „никъдници“
(по Петър Увалиев) са самите те, или поне повечето от тях, как нищо не

13 успяха да направят за 30 години – освен да псуват социализма.
Сега си представете една дъждовна есенна вечер – може да е от 70-те години, но може и да е от 80-те: един препълнен с хора софийски тролейбус; читави българи, свършили каквото се иска от тях, сгушени един в друг, които си казват в края на деня, че животът не е кой знае какъв, но пък и кой е казал, че трябва да е прекрасен, колкото – толкова. Мълчалив тролей в дъждовната вечер, пълен с мълчаливи хора – обаче всеки неудържимо говори вътре в себе си – за разлика от днес, когато мълчите като пукали, нали.
И изведнъж някакъв леко приповдигнат глас гръмко изтърсва няколко думи – някаква фраза, която се е родила в момента; едно от неговите семпли уж остроумия, които обаче имаха сто пласта в себе си, откъдето и да ги погледнеш, ще видиш нещо друго; и ще можеш безкрайно да разлистваш това остроумие, и колкото повече го разлистваш, толкова по-неочаквано изглежда то. А са само няколко думи, по дяволите, няколко нищо и никакви български думи...
А след три дни те вече са обиколили страната – предадени от човек на човек като някаква скрита парола, като знак, че хората не са зомбирани тъпунгери като сегашните, че имат огън в себе си, и пр. Това беше Радой.
После, след скверната Промяна, наложена от комунистите и приета от
Костовци, и той постепенно се уплаши, а накрая живееше в отчаяние – но не за себе си, и дори в страх, колкото и невероятно да изглеждаше това за човек като него.
Приспособенците – тъпанари отдясно, никога не приеха напълно Ра- дой – за тях той беше като нагорещен кинжал, от който се страхуваха. Мра- зеха и неговата опърпаност, неговата бедност, защото самите те вече непри- крито си лакираха ноктите, а напълно е възможно да са го правили и със задниците си.
Ако народната душа не се беше вече толкова изметнала, каквато е днес,
Радой щеше да има все по-голямо място в нея. А сега се опитват да го забравят. Какъв зор беше, докато му направят паметник – а пък на един номинален човечец, седесарски деятел, му направиха веднага, може би понеже беше и автор на некадърни стихчета, поне да бяха хомосексуални, щяхме да ги разберем. Абсолютно съм убеден, че цялата онази пасмина не струва колкото дори една епиграма на Радой – за прекрасните му и сравнително малко известни стихове да не говорим. Но тия типове успяха да ви зомбират.
Колко удобно е наистина и Радой да бъде унижен, а сетне и забравен. Те така направиха и с Илия Минев, човек, който е престоял в комунистическите лагери и затвори по-дълго дори от Нелсън Мандела. Разбира се, Минев и
Ралин нямат нищо общо помежду си. Обаче да ви кажа, пощипванията на

14
Радой бяха по-болезнени. Не можеш да ги забравиш – правиш се, че са ня- какви шегички, обаче все не ти дават мира. Когато Радой каза „Не ме е страх от министъра на културата, страх ме е от културата на министъра“ – това се превърна в прокоба на всеки министър, така ще бъде и сто години напред.
Да се унижава Радой днес, и то посмъртно, означава извън всичко друго да се прави неоценима услуга на дървениците на Прехода и това е най- лошото в случая. Очевидни неграмотници и грабители ви бъркат в очите и се гаврят дивашки с вас, а вие продължавате да ги мислите за нещо си. Костов се хвали, че не го приели за член на комунистическата партия – канди- датствал е дори през 1988 година, понеже го топели пред ДС, но все забравя какво е правил в Съветския съюз. Лакираният Соколов е голям демократ, нали, само патриарх не стана – един нищо и никакъв адвокат, и той минава за нещо, а пък Радой не бил дисидент. Докато Соколов е подреждал папките с жалби в ЦК на комунистическия Комсомол, Радой кротко бунеше държавата. Но единият и докрай си гъгнеше мизериите и ни учеше на ум и разум, а другият трябва да бъде низвергнат. Понеже тия хора са никакви, целта е да се зачеркнат ония, които са правили нещо, колкото и каквото и да е то.
Първото ни общо приключение е Радой беше през далечната 1980 година, когато, без да питам никого, го направих „Събеседник по желание“ – и ефектът беше като от неутронна бомба (нещо подобно се случи десетина години по-късно с онова разрушително интервю с академик Амосов). Тогава се убедих какво магнетично влияние има той върху публиката. Радой не се беше появявал публично години наред, доста време беше минало от скандала със сбирката му епиграми „Люти чушки“. Една от тях бе илюстрирана от
Димовски с рисунка на свиня, чиято опашка игриво бе завита досущ като подписа на Тодор Живков. Двамата и до края отричаха, че е подписът на узурпатора, макар това да бе факт – стояха без работа – за разлика от ония с лакираните нокътчета, но изпитваха свян да не ги вземат за някакви герои.
Радой живееше трудно, повече от трудно. Има една гениална рисунка на неговия съратник Борис Димовски, правена за „Всяка неделя“: на опърпания
Радой дори торбата му е с кръпки. Какво да говорим повече.
Комунистите още колеха и бесеха, когато, веднага след Преврата през
1989-а, Радой направи във „Всяка неделя“ забележителна апология на ревизиониста Милован Джилас, на когото принадлежат фаталните думи:
„Има само едно нещо, по-отвратително от комунизма – и това са антикому- нистите“. Имаше предвид късните антикомунисти. Сякаш Джилас е казал това за нашите късни храбреци.
И сетне постепенно дойде времето на погрома, когато всичко трябваше да бъде низвергнато – и най-вече неудобните, дори тия като Радой – също.
„Люти чушки“ бяха изгорени в пещите на Полиграфическия комбинат.

15
И когато днес прочета или чуя нещо несправедливо за Радой, поглеждам нагоре, към него – и виждам как от небето пак падат парцали пепел от изгорените му думи.
От Радой Ралин и Борис Димовски властта се страхуваше повече от всичко останало. Някакъв таен антиживковски манифест ще го прочетат стотина души – и ще гледат набързо да го забравят. Обаче една епиграма на
Радой можеше да обиколи страната за една седмица – и вече нищо не можеше да я избие от народната памет. Отгоре на всичко това е честно оръжие, което има свойството изобщо да не ръждясва.
Радой ми надписваше много приятелски и обичливо новите си книги, които от края на 80-те години неизменно представях във „Всяка неделя“.
Един автограф обаче е особено интересен с друго – с импровизираното осемстишие „Признание“.
Оптимизмът на Радой стремглаво се сгромоляса почти веднага след 1990 година. Той продължаваше да оставя у околните впечатлението, че нещата ще се променят, но това беше само външно. А към средата на 90-те години беше вече напълно отчаян.
В един период, почти цяло десетилетие, той всеки ден идваше в офиса на „Всяка неделя“ в парк-хотел „Москва“, правехме заедно списание „Всяка неделя“, покрай това той издаде и книгата си за невероятните истории на
Васил Чертовенски, които бяха по-скоро историите на самия Радой, имаше и рубрика в радиото ми, и много други общи приключения преживяхме.
Веднъж дойде много притеснен. Срещнал го в парка някакъв възрастен човек и му казал: „Много сме зле, г-н Ралин!“ „Защо?“ – попитал Радой.
„Ами защото едните, комунистите, са за затвора – рекъл онзи, а другите
(тогава управляваше първото правителство на СДС) са за лудницата!“ Тези думи се оказаха пророчески.
Този път Радой не се смееше, а непрекъснато усукваше чутото и ставаше все по-мрачен.
А въпросното осемстишие той написа буквално на един дъх, след като сложи автограф върху новата си книга „Ако изкукуригам, кого ще събудя?“
(Саморасляци 1958-1998).
Ето го.

16

Изтегляне 4.78 Mb.

Сподели с приятели: