Историята на един мистик, показващ Пътя на душите в мрака, за жалост той така се отклонил
Изтегляне 0.78 Mb.
|
Глава Шеста„Сигурно е, че този човек има един доход от петдесет хиляди ливри, а изглежда твърде скромен и благонравен. Е, добре, ако той е магьосник, такива ли набожни са магьосниците, както той изглежда, че е? С една дума – не знам какво да мисля за него.“ Граф де Габалис От всички слабости, с които дребните хорица обичат да се подиграват, най им се отдава да осмеят човешката доверчивост. А от всички белези на едно покварено сърце и един слаб ум, най е сигурен този на неверието. Истинската философия се стреми по-скоро да разреши нещата, отколкото да ги отрече. Всеки ден ще чуеш посредствени учени да говорят за абсурдностите на алхимията и напразния блян за философския камък, но едно по-задълбочено проучване е установило, че алхимиците са направили най-великите открития в науката. Ако имахме ключа за разгадаване на оная мистична фразеология, с която алхимиците са били принудени да боравят, бихме могли да отворим пътя за много по-ценни постижения. А и самият философски камък не изглежда такава призрачна химера за някои от най-даровитите химици на нашето столетие. Човек не може да противоречи на Природните закони. Но всички закони на Природата открити ли са?... Каквито и да бяха намеренията му, Занони не правеше от тях – подобно на Месмер и Калиостро – източник на облаги. Нито пък общественото положение на Глиндън беше такова, че придобитото влияние върху неговия ум да му послужи за достигане на някакви користни или пък честолюбиви планове. Но понякога той се мъчеше, със склонността на обикновеното светско познание, постоянно да подозира, да убеди сам себе си, че Занони имаше в края на краищата някаква задна цел, като го подвеждаше да сключи с бедната актриса брак, който неговата английска гордост и начин на мислене считаха за недостоен. Може би Виола и тази тайнствена личност да се бяха нещо наговорили? Може би този своеобразен език на пророкуване и заплаха беше само едно средство да го измамят? Той изпитваше един несправедлив яд срещу Виола за това, че си беше осигурила такъв съюзник. Но в този яд се вплиташе едно естествено чувство на ревност. Занони го бе заплашил със своето съперничество. Занони, който – каквито и да бяха неговия характер и неговото изкуство – притежаваше, в края на краищата, всички външни качества, способни да заслепят и покорят. Разяждан от съмнение, той се впусна в обществото на ония познайница, с които се бе опознал в Неапол – главно художници като него, литератори и богати търговци, които – макар и да бяха лишени от привилегиите на благородниците – парадираха поне с техния блясък. От тях той чу много неща за Занони, който бе станал и за тях – както и за по-безделните слоеве на обществото – предмет на любопитство и обсъждане. Той бе забелязал, че Занони разговаря с него на английски и че тъй съвършено владееше езика, че можеше да мине за англичанин. От друга страна, Занони се чувстваше все тъй свой и с италианския език. Глиндън откри, че същото беше и с ония езици, които обикновено трудно се отдават на чужденци. Един шведски художник, който бе разговарял с него, беше уверен, че има работа с швед. А един търговец от Цариград, който бе продал някои свои стоки на Занони, изказваше убеждението, че само един турчин, или поне ориенталец, можеше тъй майсторски да владее меките интонации на източните езици. Но при всички тия езици, когато да съберат и сравнят различните си впечатления, усещаха едно слабо, едва уловимо различие – не в произношението или в акцента, а в тона и тембъра на гласа. Тая способност, както си припомни Глиндън, беше специална отлика на оня орден, чието учение и могъщество са били само отчасти засягани – Розенкройцерите. Той си спомни, че беше чувал в Германия за съчинението на Джон Бринджърет, издадено през 1615 г., в което се твърди, че всички земни наречия са познати на истинското Братство на Розата и Кръста. Не принадлежеше ли Занони към туй мистично братство, което в миналите векове се домогваше да притежава тайни, от които Философският камък беше най-малката; което се считаше за наследник на всичко, което учеха халдеи, магове, гимнософисти и платоници, и което се различаваше от всички ония тъмни синове на магьосничеството по добродетелния си живот, чистотата на своите доктрини и изричното настояване за подчиняване на чувствата и усилване на религиозната Вяра – като основа на всяка Мъдрост. Наистина славен орден, ако е говорел истината! И действително, ако Занони притежаваше сили, които надхвърляха възможностите на светските мъдреци, изглеждаше, че той не ги упражняваше недостойно. Малкото, което се знаеше за живота му, беше в негова полза. Изтъкваха се някои негови дела, но не на несмислена, а на разумна щедрост и благодеяние. И като ги разказваха, разказвачите поклащаха глава и се чудеха и маеха как може един чужденец да знае така детайлно за ония безшумни и скрити неволи, които беше облекчил. Двама или трима болни, когато били вече изоставени от лекарите, той сам ги посетил и разговарял с тях насаме. Те оздравели и приписвали оздравяването си на него. Но не можеха да кажат с какви лекарства бяха излекувани. Те можеха само да разкажат факта, че той бе дошъл, разговарял с тях и че те се бяха излекували. Но обикновено ставало така, че дълбок сън предхождал излекуването им. Едно друго обстоятелство беше започнало да се забелязва също така, което говореше в негова полза. Ония, с които той най-много общуваше – веселяци, разсипници, гуляйджии и грешници от най-блестящите кръгове – всички те бързо, макар и незабелязано за самите тях, се пробудиха за по-чиста мисъл и по-редовен живот. Дори Цетокса – принцът на дуелистите и комарджиите – не беше вече същият човек след оная нощ, изпълнена с необикновени случки, за която той разказа на Глиндън. Първият белег на неговата вътрешна промяна бе оттеглянето му от хазартните домове. Вторият – примиряването му с един наследствен враг на неговия род, когото през последните шест години непрекъснато се мъчеше да предизвика в някакво скарване, за да предизвика дуел, в който да прояви неподражаемите си умения. А когато Цетокса и неговите млади другари говореха за Занони, съвсем не изглеждаше, че тази промяна беше предизвикана от някакви трезви наставления или съвети. Те всички описваха Занони като човек, твърде склонен към веселба, с обноски чужди на всякакъв формализъм, не веселяк в буквален смисъл на думата, но уравновесен, ведър и бодър човек – готов винаги да се вслуша в разговора на другите, дори и когато последният е празен; или да очарова слуха на всички със своя неизчерпаем запас от блестящи анекдоти и богат световен опит. Всички обичаи, всички народи, всички човешки неща му изглеждаха знайни. Той се показваше крайно сдържан, когато дръзваха да намекнат за неговото потекло и история. Най-общоприетото мнение за неговия произход беше най-приемливо. Неговите богатства, владеенето на източните езици, пребиваването му в Индия, една известна сериозност, която никога не го напускаше дори и в най-веселите и фамилиарни часове, блестящите му тъмни очи и коси, особеностите на неговата външност, деликатните му и малки ръце и арабската стойка на гиздавата му глава – всичко това изглеждаше да го характеризира като човек, който принадлежи на някоя от източните народности. А един познавач на източните езици дори се постара да сведе простото име на Занони, което преди един век носеше един безобиден натуралист от Болоня, към корените на едно изчезнало наречие: Zan беше безспорно халдейското название на Слънцето. Дори гърците, които обикновено изопачаваха всяко източно име, бяха опазили в този случай истинската му етимология, както свидетелства за това критския надпис на гроба на Зевс21. Що се отнася до останалата част на името, Zan или Zaun беше у сидонците твърде често срещана представка на On. Адонис22 беше само един друг вариант на Занонас… Изтегляне 0.78 Mb. Сподели с приятели:
|